10 декември 1515

Рим, Италия

Художникът се наведе към отрязаната глава. Зловещата украса беше набита на кол на масата в ателието му, идеално осветена от лъчите на утрото. Всъщност той беше избрал този апартамент на Белведере именно заради чудесната светлина. Вилата се намираше в пределите на Ватикана, върху земя, която беше смятана за свещена. Въпреки това, без изобщо да трепне от колебание, той вещо сряза бузата на мъртвото момиче. Горката девойка си беше отишла преди седемнайсетия си рожден ден.

Несъмнено трагична участ, но именно тя я правеше отличен екземпляр.

Той оголи фината мускулатура под кожата и присви очи към деликатните нишки, които минаваха от скулата надолу към крайчеца на отпуснатите ѝ устни. През следващия един час внимателно придърпваше мускулите с пинцети и наблюдаваше как бледите устни се движат в отговор на действията му. Спираше само колкото да нахвърля бързи скици на пергамент, записвайки всяко движение с бързи щрихи с лявата си ръка. Отбеляза едва забележимото раздвижване на ноздрите на мъртвото момиче, промените в очертанията на бузата, присвиването на долния клепач.

След като остана удовлетворен, изправи схванатия си гръб и отиде до триножника. Взе четка от конски косъм и се вгледа в лявата страна на недовършеното лице, завинаги застинало в три четвърти усмивка. Моделът не беше тук и той продължи да рисува по памет. Засега игнорира напълно падащите плитки и гънките на дрехата ѝ. Вместо това топна четката в масло и поправи сянката под устната ѝ, като използваше наученото току-що от дисекцията.

Отстъпи назад, доволен от постижението си.

„Така е по-добре... много по-добре“.

Преди дванайсет години, докато живееше във Флоренция, един богат търговец на име Франческо дел Джокондо му беше поръчал портрет на младата си жена, прекрасната и загадъчна Лиза. Оттогава той беше носил незавършения ѝ портрет навсякъде със себе си – от Флоренция до Милано, а сега и в Рим. И още не беше готов да се раздели с нея.

Онова парвеню Микеланджело, който понякога делеше апартаментите му в Белведере, често осмиваше нежеланието му да довърши картината, като се подиграваше на посвещението му с пълната сила на младежката арогантност.

Това нямаше никакво значение. Погледна нарисуваните очи, които отвърнаха на погледа му. Студените утринни лъчи на слънцето се лееха през прозорците на втория етаж и караха кожата ѝ да свети; ефектът се подсилваше от сиянието на гаснещите въглени в малката камина, която отопляваше помещението.

„Покрай всичко научено през годините те направих още по-изпълнена със смисъл“.

Но още не беше приключил.

Вратата на ателието зад него се отвори. Протестиращото скърцане на пантите му напомни за другите му задължения, за по-спешните поръчки, които за пореден път щяха да го откъснат от усмивката ѝ. Пръстите му стиснаха раздразнено четката.

Единствено тихият, извинителен глас на чирака приглуши раздразнението му.

– Маестро Леонардо – каза Франческо. – Събрах всичко, което поискахте от библиотеката на двореца.

Той въздъхна, остави четката и отново обърна гръб на Лиза.

– Grazie, Франческо.

Докато Леонардо пристъпваше към дебелото си зимно наметало, окачено до стената, погледът на Франческо се спря върху наполовина одраната глава на работната маса. Очите на младежа се разшириха, лицето му пребледня и той предпочете да премълчи.

– Стига си зяпал, Франческо. Подобни гледки вече не би трябвало да те смущават. – Леонардо си сложи наметалото и тръгна към вратата. – Ако искаш да станеш майстор художник, трябва да търсиш знанието навсякъде.

Франческо кимна и последва Леонардо навън.

Двамата се спуснаха по каменните стъпала и излязоха на двора на Белведере. Моравата в средата му беше станала бяла и хрущяща от скрежа. Свежият въздух миришеше на пушек от дърва. Недовършените крила от двете им страни бяха покрити със скелета.

Докато пресичаше забързано двора, Леонардо се замисли за този момент във времето. Сякаш историята чакаше една ера да отмине и да бъде заменена от друга. Това усещане за предстоящи промени го изпълваше с тръпка, възбуждаше го, запалваше пламъка на надеждата в гърдите му.

Най-сетне, с парещ от студа нос, той стигна до Апостолическия дворец. Капелата на сградата беше неотдавна изрисувана от онзи проклетник Микеланджело.

Раздразнението от тази мисъл пропъди сутрешния мраз. Миналата година Леонардо се беше промъкнал в капелата много след полунощ, въоръжен с фенер. Беше разглеждал работата на младия мъж тайно, отказвайки на Микеланджело задоволството от оценката му. Помнеше как беше проточвал врат, възхитен от тавана. Нямаше как да не се възхити на проявата на гения, на новаторското използване на перспективата в такова голямо помещение. Беше си водил и бележки, черпейки знание, което можеше да измъкне от работата на Микеланджело.

Постоянното раздразнение от младия художник му напомни за собствените му укорителни думи към Франческо: „Трябва да търсиш знанието навсякъде“. Но това не означаваше, че човек трябва да отдава дължимото на източника.

Забърза нагоре по стъпалата на двореца, кимна на стоящите на пост гвардейци и нахълта вътре.

Може би усетил раздразнението му, Франческо го поведе към крилото на Ватиканската библиотека, където беше работил през цялата нощ, ровейки се из прашните рафтове и килери, за да събере материалите, които Леонардо искаше да проучи за следващата си поръчка.

Времето изтичаше.

След три дни Леонардо трябваше да замине с папа Лъв Х на север за Болоня за срещата с френския крал Франсоа І, който неотдавна беше превзел и плячкосал Милано. На тази среща трябваше да се уреждат държавни дела, но кралят беше наредил на нея да присъства и Леонардо. Странното му искане беше придружено с писмо.

Изглеждаше, че кралят, който познаваше таланта на Леонардо, искаше от него да изпълни творба, която да увековечи победата на французите. Подробностите бяха описани в писмото. Крал Франсоа искаше от Леонардо да създаде механичен лъв от злато, способен не само да се движи самостоятелно, но и гърдите му да се отварят, разкривайки зъбните колела вътре и скрития букет лилии, символ на френския престол.

Франческо, който му бе чирак отдавна, сякаш прочете мислите му.

– Наистина ли мислите, че можете да създадете подобно творение?

Леонардо погледна младежа.

– Колебание ли долавям в гласа ти, Франческо? Нима се съмняваш в изобретателността ми?

Младежът заекна и лицето му пламна.

– Аз... разбира се, че не, маестро.

Леонардо се усмихна.

– Добре, защото в самия мен има достатъчно съмнение. С арогантност можеш да стигнеш само донякъде. Великите творби са плод на равни части божествен талант и земно смирение.

– Смирен? – Франческо повдигна вежда. – Вие?

Леонардо се засмя. Момчето го познаваше отлично.

– Най-добре е да показваш арогантност пред другите. Да убедиш света в увереността си във всичките ти начинания.

– А насаме?

– Тогава трябва да познаваш истинския себе си. Човек трябва да е достатъчно смирен, за да осъзнава собствените си ограничения и да разбира, че трябва да научи още. – Леонардо си спомни как беше зяпал осветения от фенера таван на Микеланджело и какво беше научил от него. – Именно там започва истинският гений. Ако е въоръжен с достатъчно знания и находчивост, човек може да постигне всичко.

И забърза към библиотеката, готов да докаже думите си.

10:02

„Дано да съм се справил добре“.

Франческо отвори вратата за учителя си и последва Леонардо в папската библиотека. Молеше се трудът му да не разочарова великия майстор.

Влезе след наставника си в главното хранилище, където ги посрещна миризма на стара кожа и плесенясали страници. Дървените рафтове се издигаха високо, разделяни от бледи като призраци мраморни статуи. Отпред една лампа осветяваше широко писалище, върху което бяха подредени спретнати купчини книги, отделни листове и дори пирамида от свитъци.

Леонардо отиде при писалището.

– Определено си бил зает, Франческо.

– Направих всичко по силите си – въздъхна чиракът. – Арабската книга, която поискахте, се оказа трудна за откриване.

Леонардо го погледна и повдигна вежди.

– Намери ли я?

С известна гордост Франческо посочи дебелия том в средата на събраните материали. Кожената му подвързия беше износена и почерняла от времето, но златните букви на заглавието си оставаха все така ярки и блестяха на светлината на лампата. Текстът беше изписан с изящни арабски букви.

Пръстът на Леонардо се задържа над заглавието – كتاب في معرفة الحيل الهندسةي.

– Китаб фи марифат ал-хиял ал-хандасия – прочете на глас художникът.

– „Книга за хитроумните механични устройства“ – с приглушен глас преведе Франческо.

– Написана е преди двеста години – каза Леонардо. – Можеш ли да си представиш онова време, златния век на исляма, когато науката и просвещението са се ползвали с най-високо уважение?

– Много ми се иска някога да посетя онези места.

– А, скъпи ми Франческо, закъснял си. Онези земи са потънали в мрак, разкъсвани от войни и завладени от дивашко невежество. Изобщо няма да ти харесат. – Пръстите му докоснаха корицата. – За щастие, древните им познания са запазени.

Леонардо отвори напосоки книгата. Изписаният с черно мастило арабски текст течеше като река около рисунка на фонтан. Водата бликаше от клюна на паун, задвижвана от сложно устройство от зъбни колела и лостове. Франческо знаеше, че цялата книга е пълна с подобни илюстрации на други устройства, много от които бяха автомати, подобни на онзи, който искаше френският крал.

– Авторът ѝ е Исмаил ал-Джазари – каза Леонардо. – Блестящ художник и главен архитект на двореца Артуклу. Предполагам, че от тази книга ще мога да науча достатъчно, за да проектирам златния лъв за френския крал.

– Може би има и друга книга, която би могла да ви помогне – обади се глас зад тях.

Леонардо и Франческо се обърнаха към вратата на библиотеката, която неволно бяха оставили отворена. На прага стоеше дребен, но як на вид мъж. Простото бяло расо и малкото кепе блестяха на бледата светлина. С пъргавостта на младостта Франческо коленичи и наведе глава. Леонардо едва успя да клекне, преди мъжът да заговори отново.

– Достатъчно. Ставайте и двамата.

Франческо се изправи, но остана с наведена глава.

– Ваше светейшество.

Папа Лъв Х тръгна към тях, като остави двамата си гвардейци на входа. Държеше дебел том.

– Научих, че чиракът ви тършува из библиотеката ни. И с каква цел. Изглежда, че възнамерявате да направите всичко възможно, за да удовлетворите новия ни гост от север.

– Чувал съм, че крал Франсоа можел да бъде много взискателен – призна Леонардо.

– И войнствен – допълни папата. – Черта, която бих предпочел да беше оставил на север. Което означава, че негово кралско величество не бива да бъде разочарован, за да не реши да продължи на юг с войниците си. За да избегна това, реших да добавя услугите на собствените си хора във вашето начинание.

Папа Лъв спря при писалището и остави тежкия том.

– Това беше намерено в Светия скриниум.

Франческо замръзна от изненада. Светият скриниум беше личната библиотека на папите и се говореше, че съдържал изумителни книги на религиозна и друга тематика, събирани още от основаването на християнството.

– Била е придобита по време на Първия кръстоносен поход – обясни понтификът и сложи ръка върху книгата. – Персийски том за механични устройства от девети век. Помислих си, че може да ви бъде полезен също като тома, намерен от чирака ви.

Без да може да скрие любопитството си, Леонардо отвори книгата. Заглавието върху корицата отдавна беше избледняло. На първата страница откри името на автора и рязко се обърна към папата.

– Бану Муса?

Негово светейшество кимна и преведе:

– Синовете на Мойсей.

Франческо отвори уста да зададе въпрос, но се смути и я затвори отново.

Леонардо отговори на неизречения въпрос, като се обърна леко към чирака си.

– Синовете на Мойсей са били трима персийски братя, живели четири века преди Исмаил ал-Джазари. Ал-Джазари ги споменава в книгата си като източник за неговото вдъхновение. Не знаех, че все още има запазени копия на този труд.

– Не разбирам – прошепна Франческо и пристъпи към писалището. – Каква е тази книга?

Леонардо сложи ръка върху древния текст.

– Истинско чудо. „Книга за хитроумните устройства“.

– Но...? – Франческо погледна другата книга, която беше открил след толкова търсене.

– Да – потвърди Леонардо. – Нашият уважаван Ал-Джазари е озаглавил труда си на по-стария том, като го е променил съвсем леко. Твърди се, че тримата братя, Синовете на Мойсей, в продължение на десетилетия събирали и запазвали гръцки и римски текстове, оцелели след падането на Римската империя. С времето братята започнали да надграждат върху познанията в онези текстове и така създали своята книга за открития.

Папата се присъедини към тях при писалището.

– Но братята не се интересували единствено от научни познания. – Понтификът отвори края на книгата и извади фолио от отделни страници. – Какво мислите за това?

Леонардо присви очи към пожълтелите страници със ситно изписан текст и поклати глава.

– Несъмнено е на арабски, но не владея добре езика. Може би ако имам време, бих могъл да...

Папата махна пренебрежително с ръка.

– Имам на разположение книжници, владеещи арабски. Те успяха да преведат тези страници. Оказва се, че са единайсетата книга от по-голяма поетична творба. Първите редове гласят: „След като вече дойдохме до кораба и до морето, кораба свлякохме първо навътре в морето свещено, вдигнахме мачтата, още платната на черния кораб1“.

Франческо се намръщи. „Защо това ми звучи познато?“

Понтификът продължи да рецитира по памет превода:

– „Вкарахме вътре овцете, а после и ние самите влязохме опечалени, потънали целите в сълзи. Зад тъмноклюния кораб ни прати попътния вятър – съпровождача отличен в морето, надуващ платната, гиздавокосата Кирка, богинята с говор човешки...“

Франческо така се шокира, че ахна и прекъсна папата.

„Кирка... това може да означава само едно нещо“.

Леонардо се вгледа в страниците и потвърди мисълта му.

– Да не искате да кажете, че това е превод на „Одисея“?

Негово светейшество кимна развеселено.

– Арабски превод отпреди около деветстотин години.

Франческо знаеше, че ако думите на папата бяха истина, това вероятно беше най-ранната записана версия на Омировия епос. Той най-сетне си върна дар слово.

– Но защо тази глава е тук, напъхана между страниците на стара персийска книга за механични устройства?

– Може би заради това.

Папата взе последния лист от фолиото. На него имаше сложна изящна илюстрация. Приличаше на механична карта от зъбни колела и жици, покрай която имаше написани на арабски бележки. Теренът, изглежда, обхващаше цялото Средиземноморие и отвъд него. Въпреки това механичната карта изглеждаше незавършена.

– Какво е това? – попита Франческо.

Папата се обърна към Леонардо.

– Надявам се вие да откриете това, скъпи приятелю. Преводачите успяха да открият само отделни насоки.

– Какви? – с блеснали очи попита Леонардо, който очевидно вече беше грабнат от загадката.

– Първата. – Папата чукна с пръст арабския превод на „Одисея“. – Тази част от поемата разказва за пътуването на Одисей до Подземното царство на Хадес и Персефона, гръцката версия на ада.

Франческо се намръщи неразбиращо.

Папата посочи илюстрираното устройство и обясни:

– Изглежда, че Синовете на Мойсей са се опитвали да създадат средство, което да ги отведе там. – Той погледна сериозно Леонардо. – До Подземния свят.

Леонардо изсумтя насмешливо.

– Ама че нелепица.

Леки тръпки побиха Франческо.

– Защо им е било да търсят подобно място?

Папата сви рамене.

– Никой не знае, но определено е тревожно.

– Защо? – попита Леонардо.

Папата ги погледна, за да се увери, че виждат, че говори сериозно, след което посочи последния ред под илюстрацията.

– Защото тук пише... че Синовете на Мойсей са го намерили. Намерили са входа към Ада.

І. Атласът на бурите

Морето е безкрайна шир, в която огромните кораби изглеждат като прашинки; там няма нищо освен небето горе и водите долу; когато са спокойни, сърцето на моряка е посърнало; когато са бурни, сетивата му са объркани. Не му се доверявай. Страхувай се от него. Човекът в морето е като червей върху парче дърво, ту поглъщан от водите, ту изплашен до смърт.

Амр ибн ал-Ас,

арабският завоевател на Египет,

640 г.

21 юни, 09:28

Фиорд Сермилик, Гренландия

Спусналата се над морето мъгла скриваше чудовището пред тях.

Докато лодката навлизаше в призрачната пелена, утринната светлина се смени с мрачен здрач. Дори боботенето на външния мотор беше приглушено от плътната мъгла. Само за секунди температурата падна рязко – от няколко градуса под нулата до студ, който пробождаше като игли.

Д-р Елена Каргил се закашля, за да попречи на дробовете си да се свият в гърдите ѝ. Опита се да се сгуши още по-дълбоко в яркосинята си канадка, закопчана върху грейката, която трябваше да я предпазва от убийствено студените води около тях. Всеки кичур от светлорусата ѝ коса беше прибран под дебелата вълнена шапка; около врата ѝ беше увит шал от същата материя.

„Какво правя тук?“

Вчера се потеше на археологически обект в северната част на Египет, където тя и екипът ѝ методично разкопаваха крайбрежно село, наполовина погълнато от Средиземно море преди четири хиляди години. Беше рядка чест да ръководи съвместната американско-египетска експедиция, особено за нея. След два месеца щеше да навърши трийсет – не че не беше заслужила поста. Тя имаше две докторски степени по палеоантропология и археология и се беше отличила с работата си на терен. За да участва в разкопките, дори беше отказала преподавателско място в нейната алма матер – Колумбийския университет.

Въпреки това подозираше, че избирането ѝ за ръководител на екипа не се дължи единствено на академичните ѝ постижения и работата на терен. Баща ѝ беше сенатор Кент Каргил, представител на щата Масачузетс. Макар да твърдеше, че не е използвал никакви връзки, баща ѝ беше професионален политик и служеше вече четвърти мандат, което означаваше, че лъжата му е втора природа. Освен това той в момента беше председател на Комисията за международни отношения. Независимо дали беше казал нещо, или не, мястото му в Сената най-вероятно беше повлияло на вземането на решението.

„Че как иначе?“

После дойде неочакваното повикване да отлети за замръзналата пустош на Гренландия. Поне то беше дошло не от баща ѝ, а от колега, която се беше обърнала към нея с лична молба да дойде и да се запознае с направеното откритие. От разкопките в Египет я откъсна не толкова приятелството, колкото любопитството – и особено последните думи на колегата ѝ: „Задължително трябва да видиш това. Може да се стигне до пренаписване на историята“.

И вчера тя беше отлетяла от Египет за Исландия, откъдето беше взела самолет от Рейкявик до малкото градче Тасиилак на югоизточния бряг на Гренландия. Беше прекарала нощта там в единия от двата хотела. По време на вечерята – рибена яхния – се беше опитала да научи нещо повече за откритието, но в отговор беше получила само неразбиращи погледи и мълчаливо поклащане на глави.

Изглежда, само неколцина от местните знаеха за новото откритие – и никой от тях не искаше да говори за него. Дори тази сутрин тя все още не знаеше нищо.

Сега седеше в лодка с трима непознати, всичките мъже, и плаваше в мъртвешки притихнал фиорд през мъгла, гъста като студена паста. Сутринта приятелката ѝ беше пратила съобщение, че ще дойде следобед в Тасиилак, за да получи мнението ѝ за находката.

Което означаваше, че дотогава беше оставена да се оправя сама и очевидно се намираше в непознати води.

Подскочи, когато чу силния рев, от който неподвижната вода около лодката потрепери. Сякаш чудовището пред тях беше усетило приближаването им. На няколко пъти през нощта беше чувала подобен грохот, който ѝ пречеше да заспи и засилваше напрежението ѝ.

Здравенякът с кестенява брада, който седеше на носа на лодката, се обърна към нея. Бузите и носът му бяха зачервени от студа. Жълтата му канадка беше разкопчана, сякаш изобщо не усещаше ниската температура. Беше се представил като канадски климатолог, но Елена не можеше да си спомни името му. Нещо шотландско. Като Маквикинг например. По обруленото му от студа лице беше трудно да се прецени възрастта му. С еднакъв успех можеше да е както на двайсет и пет, така и на четирийсет.

Мъжът махна с ръка напред.

– Ледотръс – обясни, когато тътенът затихна. – Нищо тревожно. Просто ледът се пропуква и се откъсва от лицето на ледника Хелхайм. Тази маса лед пред нас е един от най-бързо движещите се ледници на света и се спуска с трийсетина метра на ден в океана. Миналата година от него се откърти огромно парче. Дълго около шест километра, широко километър и половина и дебело към седемстотин метра.

Елена се опита да си представи айсберг с размерите на Долен Манхатън, минаващ покрай малката им лодка.

Климатологът се загледа в мъглата.

– Трусът от онова откъртване продължи през целия ден и беше регистриран от сеизмометрите навсякъде по света.

– И това трябва да ме успокои ли? – попита тя и потръпна.

– Извинете. – На лицето му цъфна огромна усмивка, а зелените му очи проблеснаха дори в мъглата и моментално го направиха да изглежда много по-млад. Сега Елена предположи, че е само няколко години по-възрастен от нея. И изведнъж си спомни името му – Дъглас Макнаб.

– Цялата тази активност ме привлече тук преди десет години – призна той. – Реших, че е по-добре да го проуча, докато все още мога.

– Какво искате да кажете?

– Работех в операция „Айсбридж“ на НАСА, която наблюдаваше ледниците на Гренландия с помощта на радари, лазерни алтиметри и камери с висока резолюция. И по-конкретно ледника Хелхайм, който за последните двайсет години се е отдръпнал с близо пет километра и е станал със стотина метра по-тънък. Хелхайм е нещо като репер за цяла Гренландия. Цялото място се разтопява шест пъти по-бързо, отколкото преди трийсет години.

– Ами ако всичкият лед се стопи?

Той сви рамене.

– Само водата от ледената шапка на Гренландия може да повиши нивото на световния океан с шест метра.

„Това е повече от два етажа“. Елена си представи обекта в Египет и древните руини, наполовина погълнати от Средиземно море. Дали същата участ нямаше да сполети скоро и много от съвременните крайбрежни градове?

Откъм десния борд се разнесе друг глас.

– Мак, стига си вдигал аларми.

Слабият тъмнокос мъж, който стоеше срещу нея, въздъхна тежко. Ако трябваше да бъде описан само с една дума, тя щеше да е ъгловат. Изглеждаше съставен само от остри ръбове, от лактите и коленете до стърчащата брадичка и изпъкналите скули.

– Дори при сегашната тенденция за затопляне – продължи мъжът – описаното от теб няма да се случи и след векове, ако изобщо се случи. Виждал съм и твоите данни, и тези на НАСА, и направих някои мои корелации и екстраполации. Когато става въпрос за климат и за цикличната природа на глобалната температура, променливите са прекалено много, за да се правят сигурни...

– Стига, Нелсън. Не бих нарекъл преценката ти безпристрастна. Все пак заплатата ти идва от „Алайд Глоубъл Майнинг“.

Елена се вгледа с нови очи в геолога. Когато се бе запознала с Конрад Нелсън, той не беше споменал, че работи за минна компания.

– А кой финансира твоя грант, Мак? – не му остана длъжен Нелсън. – Консорциум екозащитни групи. Сигурен съм, че те изобщо не са повлияли на твоята преценка.

– Данните са си данни.

– Така ли? Значи данните не могат да се изопачат? Не могат да се манипулират така, че да подкрепят пристрастна позиция?

– Разбира се, че могат.

Нелсън се поизправи, очевидно убеден, че е излязъл победител, но опонентът му не беше приключил.

– Виждам как АГМ го правят непрекъснато – завърши Макнаб.

Нелсън му показа среден пръст.

– Тогава прецени това.

– Хм, май признаваш, че съм номер едно.

Нелсън изсумтя насмешливо и свали ръка.

– Както съм те предупреждавал неведнъж, данните могат да се тълкуват погрешно.

Мъглата около тях внезапно оредя и се разпръсна, разкривайки онова, което лежеше пред тях.

Нелсън продължи с последния си довод.

– Виж само. И после ми говори, че скоро ще ни свършат ледниците.

На стотина метра пред тях светът свършваше със стена от лед. Предният край на ледника се простираше докъдето достигаше погледът. Напуканата повърхност приличаше на укрепленията на замръзнал замък със сковани от лед парапети и рушащи се кули. Утринната светлина се пречупваше по повърхността, разкривайки спектър от най-бледото синьо до заплашително черно. Дори въздухът искреше от ледените прашинки, които го изпълваха.

– Огромен е – каза Елена, макар че думата не можеше да обхване размерите на чудовището.

Усмивката на Мак се разтегли още повече.

– Аха. Хелхайм е широк шест километра и продължава на повече от сто и петдесет километра навътре. На някои места ледът е дебел повече от километър и половина. Това е един от ней-големите ледници в Северния Атлантик.

– И ето че си е тук – каза Нелсън. – И ще си остане тук векове наред.

– Не и ако Гренландия губи по триста гигатона лед на година.

– Това не означава нищо. Ледената шапка на Гренландия се е смалявала и увеличавала многократно от една ледникова епоха до друга.

Елена се изключи от дебата им, който започваше да става все по-технически. Въпреки непрестанните им спорове тя долавяше, че двамата не са врагове. Очевидно им доставяше удоволствие да спорят. Малцина имаха силата да оцелеят на подобно сурово място и това най-вероятно изковаваше сходство в духа и издръжливост, които свързваха всички, включително и тези двама учени, намиращи се на противоположни позиции по въпроса за климатичните промени.

Вместо това тя насочи вниманието си към ставащото около тях. Загледа се в безмълвните айсберги, изпълващи фиорда. Кормчията на лодката, възрастен инуит с обветрено кръгло лице и непроницаеми черни очи, майсторски ги водеше през лабиринта, като пафкаше лулата си от моржова кост и заобикаляше отдалеч плаващите парчета лед. Елена бързо откри защо го прави. Един малък на вид айсберг се преобърна и се превърна в ледена грамада, разкривайки каква част от истинската му маса се крие под синьо-черната повърхност. Ако се бяха намирали близо до айсберга по време на преобръщането му, щяха да бъдат изхвърлени от лодката.

Това ѝ напомни за скритите опасности тук.

Дори името на ледника намекваше за заплаха.

– Хелхайм... – промълви тя. – Царството на Хел.

Мак я чу.

– Точно така. Ледникът е кръстен на скандинавския свят на мъртвите.

– Кой го е кръстил така?

Нелсън въздъхна тежко.

– Кой знае? Сигурно някой норвежки изследовател със сардонично чувство за хумор и пристрастеност към скандинавската митология.

– Мисля, че корените на името са много по-дълбоки – каза Мак. – Инуитите вярват, че някои ледници за злонамерени. И предупрежденията за тях се предават от поколение на поколение. Хелхайм е един от тези ледници. Местните вярват, че той е дом на Туурнгак, което означава „дух убиец“. Тяхната версия на демони.

Кормчията им извади лулата от устата си и се изплю в морето. После каза предупредително:

– Не използва това име.

Явно подобни суеверия не бяха отмрели напълно.

Мак сниши глас.

– Обзалагам се, че тези стари истории са истинската причина някой да е кръстил ледника Хелхайм.

Елена се огледа и зададе въпроса, който я човъркаше, откакто се беше качила в лодката.

– Къде всъщност отиваме?

Мак посочи черната арка в стената от лед. Вече се намираха достатъчно близо, за да различат зеещия отвор. Ледът по краищата му сякаш светеше отвътре.

– Миналата седмица там се откъсна голям айсберг, разкривайки огромен канал разтопена вода.

Елена забеляза, че от пукнатината изтича поток, достатъчно силен, за да отблъсне парчетата лед в подножието на стената. Докато приближаваха, металните бордове на лодката застъргаха пронизително натрошения лед, сякаш някой прокарваше нож върху стоманена повърхност. От звука едва не я заболяха зъбите. Нов студ скова костите ѝ, когато тя внезапно си даде сметка за траекторията на лодката и липсата на бряг наоколо.

– Нима... нима ще влезем вътре в ледника? – попита тя.

Мак кимна.

– Право в сърцето на Хелхайм.

„Иначе казано, направо в света на мъртвите“.

09:54

Докато приближаваха ледника, Дъглас Макнаб следеше внимателно спътницата им. Д-р Каргил беше станала значително по-бледа и пръстите ѝ се бяха впили в борда на лодката.

„Дръж се, малката. Ще си заслужава“.

Когато му казаха, че ще пристига археолог – при това жена – от Египет, той не знаеше какво да очаква. Представите му се люшкаха от женски вариант на Индиана Джоунс до някаква очиларка, напълно негодна да издържи в тази сурова среда. Оказа се, че реалността е някъде по средата. Жената очевидно беше смаяна, но не и паникьосана. Зад опасението в очите ѝ можеше да се разпознае любопитство и упоритост.

Освен това не беше очаквал тя да е толкова хубава. Тялото ѝ нямаше прекалено много извивки и не беше като изпипано с Фотошоп. Беше гъвкаво и мускулесто, устните ѝ бяха пълни, а високите ѝ скули бяха зачервени от студа. В ъгълчетата на очите ѝ имаше малки бръчки, може би от постоянното примижаване на пустинното слънце или пък от прекалено многото четене. Така или иначе, това ѝ придаваше вид на строга учителка. Освен това Мак беше запленен от светлорусия, почти бял кичур коса, надничащ от края на вълнената ѝ шапка.

– Мак, гледай напред – предупреди го Нелсън. – Освен ако не си решил да ни блъснеш в някой айсберг.

Мак се сепна и се обърна напред, за да скрие зачервеното си лице и да се вгледа в зеещите пред лодката дълбини. Сините води бяха станали мътнокафяви от тинята, носена от разтопената вода.

Върна се на мястото си на носа и отново се зае да следи за скрити опасности във водата пред тях и в покритата с пукнатини стена. Знаеше, че кормчията им Джон Окалик има много по-остро око, когато става въпрос за лед. Местният жител бе плавал из тези коварни води от малък, вече близо петдесет години. Както бяха правили и предците му поколения наред.

Въпреки това Мак продължи да се вглежда внимателно, докато приближаваха отвора. Той беше широк десетина метра и висок два пъти по толкова. Пред тях се появи друга метална лодка, привързана до едната страна за забити в леда пръти. В нея седяха двама мъже с пушки с огромни цеви в скутовете си.

Джон се изправи на кърмата и заговори бързо с тях. Мъжете бяха негови роднини, каквито всъщност бяха и всички жители на Тасиилак.

Мак ги гледаше през цялото време, мъчейки се да следи разговора им. Беше научил донякъде калаалисут, основния език на инуитите от Гренландия, но тези използваха диалекта на своето племе, тунумиит.

Накрая кормчията седна на мястото си при лоста за управление.

– Е, Джон, става ли? – попита Мак.

– Братовчедите ми казват да. Реката е все още открита.

Джон даде газ и се плъзнаха покрай другата лодка към канала. Боботенето на двигателя се засили в закритото пространство, докато малката лодка се бореше с течението.

Мак забеляза, че Елена се взира назад към смаляващата се арка светлина – и към въоръжените мъже.

– Те защо са тук? – попита тя. – Да не би да трябва да внимаваме за бели мечки?

Предположението ѝ беше логично. Гигантските бели хищници бяха постоянна заплаха, особено заради изумителната им способност да плуват на дълги разстояния, макар че смаляващата се полярна шапка подлагаше на изпитания дори техните умения.

– Не за мечки – отвърна Мак. – Ще разберете, когато стигнем до мястото.

– Къде...?

– Не е много навътре – обеща той. – И мисля, че е най-добре да го видите без никакви очаквания. – Мак погледна към Нелсън. – Ние го открихме точно така. Дойдох тук преди три дни с Нелсън, най-вече заради приключението, но и за да разбера по-добре какво се случва под замръзналото бяло лице на Хелхайм. Ваденето на сърцевини и анализирането на уловените в стария лед газове не ти дават цялата информация. Тук имаме редкия шанс да достигнем до източника, до сърцето на ледника.

– Аз пък дойдох да взема проби от тази дълбочина – каза Нелсън, докато се мъчеше да отвори водонепроницаемата си раница. – Искам да проверя за полезни изкопаеми, изровени от тази огромна ледена лопата, минаваща през Гренландия.

– Какви полезни изкопаеми може да има тук? – попита Елена.

Нелсън изсумтя и най-накрая се пребори с ципа.

– Истинското богатство на Гренландия не е в количеството прясна вода в леда, а в онова, което е под него. Всякакви недокоснати от човешка ръка съкровища. Злато, диаманти и рубини, огромни жили мед и никел. Редки метали. Това ще донесе огромна печалба на Гренландия и на хората, които живеят тук.

– Да не говорим, че ще напълни и дълбоките джобове на АГМ – добави Мак.

В отговор Нелсън изсумтя презрително, извади някакво устройство и се зае да го настройва.

Елена насочи вниманието си към вътрешността на тунела. Синият лед ставаше все по-тъмен.

– Колко дълбок е тунелът?

– Стига чак до скалистия бряг – каза Мак. – Пътуваме през леден език, изплезен на един километър от брега.

10:02

„Господи...“

От тази новина дишането на Елена стана по-тежко. Тя се опита да си представи тежестта на леда над главата ѝ и си спомни описанието на Мак на айсберга с размерите на Долен Манхатън, отчупил се от ледника.

„Ами ако нещо подобно се случи и докато сме тук?“

Накрая стана толкова тъмно, че Мак включи фара на носа на лодката и насочи лъча по дължината на тунела. Ледът засия в синкаво, разкривайки по-тъмни жилки навътре, подобни на някаква древна карта, маркираща следи от минерални депозити, остъргани от далечния бряг.

Тя си пое дълбоко дъх в опит да успокои нервите си. Нямаше проблем да пълзи из гробници, но това тук беше различно. Ледът беше навсякъде. Усещаше го на езика си, вдишваше го с всяка глътка въздух. Обгръщаше я от всички страни. Тя беше вътре в леда. И ледът беше в нея.

Накрая в мрака, отвъд лъча на фара, се появи светлина.

Марк погледна назад към нея и потвърди надеждите ѝ.

– Почти стигнахме.

Със задъхано скимтене на двигателя лодката продължи срещу течението към мястото, където синият лед свършваше при арка от черна скала. Каналът продължаваше навътре през серия каскади, образувани от натрошени камъни и лед. Краят на пътуването им се бележеше от поставена на прът лампа, захранвана с батерия – самотен морски фар в този замръзнал свят.

Елена ахна, когато видя какво осветява лампата. Морският фар сякаш беше примамил кораб в този студен залив.

– Невъзможно – успя да отрони тя.

Джон насочи лодката към края на реката, където Мак завърза носа за забит в ледената стена прът.

Елена се изправи и запази равновесие, без да обръща внимание на опасната ледена вода. Проточи врат да обхване с поглед огромния дървен кораб, чийто кил и дъски бяха почернели от годините.

– Как се е озовал тук? – промълви тя.

Мак ѝ помогна да слезе от лодката на мократа скала.

– Ако питате мен, моряците са потърсили убежище в нещо, което някога е било морска пещера. – Той махна към черната скала над главите им. – Явно са се озовали в капан тук и са останали, докато ледът не ги е погълнал напълно.

– Преди колко време е станало това? – попита Елена.

– Ако се съди по възрастта на леда – каза Нелсън, който също слезе от лодката и застана до тях, – корабокрушението е станало някъде през девети век.

Мак я погледна.

– Всички смятаха, че Новият свят е бил открит от Христофор Колумб през 1492 година. После той изгуби титлата си на първооткривател, когато се установи, че викингите са се заселили в Гренландия и северните части на Канада в края на десети век.

– Ако сте прави за възрастта, значи този кораб е стигнал тук един век по-рано – каза Елена. – А той не е викингски.

– Ние си помислихме същото, но не сме експерти.

Нелсън кимна.

– Затова сте тук.

Елена най-сетне разбра. Имаше две докторски степени по палеоантропология и археология, като специалността ѝ беше морска археология. Именно затова беше избрана да разкопае египетския пристанищен град, погълнат от Средиземно море. Интересът ѝ беше насочен към определянето на най-ранната дата, когато човечеството за първи път се е осмелило да излезе в морето. Тя беше безкрайно запленена от тези начинания и инженерните постижения зад тях. Тази страст вероятно беше вградена в нея като малка, когато всяко лято плаваше с баща си до Мартас Винярд. Тя все още пазеше в сърцето си тези спомени от детството, чудесните редки моменти, когато двамата можеха да прекарат известно време заедно. В колежа дори беше влязла в отбора по гребане на университета и беше участвала в шампионата на Бръшлянената лига.

– Някакви предположения откъде може да е дошъл корабът? – попита Мак.

– Няма нужда да предполагам. – Елена тръгна към оголената кърма на кораба. Носът му още беше скован от лед. – Вижте как дъските са зашити една за друга. Дори въжетата са от кокосово дърво. Дизайнът е много характерен.

– Кокосово дърво ли казахте?

Тя кимна и пристъпи към двете мачти, които се бяха счупили преди много време и сега стърчаха като пилони в пещерата. Окъсаните останки от платната още бяха запазени.

– Двете триъгълни платна... са изработени от рогозки от палмови листа.

Нелсън се намръщи.

– Кокосови орехи и палмови листа. Значи корабът определено не е викингски.

– Не. Това е самбук. Един от най-големите видове кораби доу на арабския свят. Този, изглежда, е имал дори горна палуба, което го прави един от редките океански търговски кораби.

– Ако сте права, в което не се съмнявам – каза Мак, – значи тази находка доказва, че не викингите, а арабите са онези, които са стъпили първи тук.

Елена не беше готова да потвърди думите му. Не и преди да определи по радиовъглеродния метод възрастта на съда. Въпреки това приятелката ѝ – колегата, която я беше придумала да дойде тук, – беше права. Това откритие наистина можеше да пренапише историята.

Нелсън я следваше с устройството си.

– За съжаление горките моряци така и не са се върнали, за да разкажат историята си.

– Или поне един не го е направил – добави Мак. – Открихме само едно тяло на кораба. Нямаме представа какво се е случило с останалите.

Елена рязко се обърна и лъчът на фенера на Мак едва не я заслепи.

– Значи сте влизали вътре?

Мак посочи един голям камък, който беше пробил дупка в корпуса.

– Това е още една причина да препоръчат вас. Това не е единственото ни откритие. Елате.

Той я поведе към кораба и се обърна странично, за да се провре през дупката в корпуса.

– Внимавайте къде стъпвате и гледайте да не докосвате подпорите. Късметлии сме, че ледът не е смазал напълно кораба. Таванът на пещерата го е опазил през цялото това време.

Елена влезе след Мак, следвана от Нелсън. Джон остана при лодката, като продължаваше да си смуче лулата. След изключването на двигателя тук се беше възцарила мъртвешка тишина, сякаш светът беше затаил дъх. След време обаче ушите ѝ отново започнаха да чуват леда. Стените стенеха и въздишаха. Тихо стържене отекваше в тунелите, сякаш някакъв огромен звяр скърцаше със зъби.

Това напомняне за опасността укроти донякъде възбудата ѝ – но не дотам, че да ѝ попречи да изследва древния кораб.

Фенерът на Мак освети главния трюм, поддържан от потъмнели от леда греди. Минаха бързо през тази мъртва гора. Във въздуха се долавяше смътна мазна миризма като от петрол или нещо подобно. От двете страни имаше високи до рамото керамични съдове, подредени покрай стените на кораба. Един от тях се беше разбил преди много време, сякаш се беше пръснал отвътре. Елена долови по-силна миризма на мокър асфалт, докато минаваше покрай него, но засега преценката за съдържанието на съда трябваше да почака.

Мак ги поведе към носа, където имаше стълба, водеща към врата в дървената стена.

– Предположихме, че това е квартирата на капитана.

Той се качи и влезе пръв, като се наведе, за да мине. Дръпна се настрани и подаде ръка на Елена. Тя прие помощта му – коленете ѝ вече омекваха от вълнение. Както и донякъде от ужас.

Застана до Мак в помещението без прозорци. От двете страни имаше рафтове, покрити с разкапаните останки на книги и свитъци. Предната част на малкото помещение беше заета от писалище, опиращо в извивката на носа на кораба.

– Няма да е зле да се приготвите за това – предупреди я Мак.

Той дръпна едрото си тяло, за да ѝ направи път. Елена пристъпи към писалището, после се дръпна назад. Пред масата имаше стол. Не беше празен. В него имаше фигура, загърната в наметало от козината на бяла мечка. Горната половина на тялото беше паднала върху писалището, с опряна в дървото буза.

Елена си пое дълбоко дъх, за да се овладее. В Египет беше проучвала мумии и дори лично беше правила дисекции на няколко. Това тяло обаче беше много по-смущаващо. Кожата се беше втвърдила и почерняла, почти с цвета на масата. Сякаш тялото и писалището бяха едно цяло. В същото време обаче тялото изглеждаше идеално запазено. Виждаха се дори миглите около побелелите очи. Елена почти очакваше мъртвецът да ѝ намигне.

– Изглежда, че капитанът си е отишъл с кораба – разсеяно рече Нелсън, чието внимание беше погълнато от устройството му.

– Може би е искал да предпази това. – Мак насочи лъча на фенера си към ръцете на тялото върху писалището. Те обгръщаха голяма метална кутия със страни около две стъпки и висока около една. Повърхността ѝ беше почерняла като всичко останало, от задната ѝ страна имаше нещо като панти.

– Какво е това? – Елена застана до Мак, черпейки известно утешение от солидното му присъствие.

– Вие ми кажете.

Той се пресегна над тялото и вдигна капака. От вътрешността на кутията блесна светлина – но когато примигна срещу нея, Елена осъзна, че това е само отражението на лъча на фенера от златната вътрешна повърхност.

Шокирана от разкритото, тя се наведе напред.

– Карта. – Елена се вгледа в триизмерното представяне на морета и океани, изработено от безценен лазурит. – Това трябва да е Средиземноморието.

Картата обхващаше не само морето, но и цяла Северна Африка, Близкия изток, Европа и океаните. Продължаваше в Атлантика, но не достигаше до Исландия или Гренландия.

„Тези моряци са плавали отвъд границите на картата си“.

Но защо? Дали са били изследователи, тръгнали да търсят нови земи? Дали са били отклонени от курса си от бури? Или може би са бягали от някаква заплаха? Десетки, а може би и стотици други въпроси изпълниха главата ѝ.

В горната част на златната карта имаше вградено сложно сребърно устройство. То представляваше сфера с диаметър около петнайсет сантиметра, наполовина вградена в картата. Повърхността ѝ беше разделена от извити часовникови стрелки и покрита с деления за географска ширина и дължина, изписани с арабски символи и числа.

– Какво е това? – попита Мак, когато забеляза накъде е насочила вниманието си.

– Астролабия. Устройство, използвано от мореплаватели и астрономи за определянето на часа и местоположението на кораб и дори за идентифициране на звезди и планети. – Елена погледна Мак. – Повечето от най-ранните били съвсем прости и представлявали дискове. Този сферичен дизайн... е изпреварил с векове времето си.

– И това не е всичко – рече Мак. – Вижте това.

Пресегна се към ръката на мъртвия капитан до страната на кутията, превключи някакво лостче и от вътрешността се чу цъкане. Астролабията започна бавно да се върти сама, задвижвана от скрит механизъм. Движението насочи погледа на Елена към скъпоценния камък, от който беше изработено Средиземно море. Мъничък сребърен кораб започна да се отдалечава от бреговете на съвременна Турция и да прекосява синьото море.

– Как тълкувате това? – попита той.

Елена поклати глава. Беше озадачена не по-малко от Мак.

Нелсън прочисти гърлото си.

– Приятели. Може би е най-добре да зарежем всичко това.

Двамата се обърнаха към него. Погледът на Нелсън не се откъсваше от екрана на ръчното му устройство. Той завъртя едно копче и апаратът започна тихо да цъка.

– Какво има? – попита Мак.

– Споменах за ценните метали на Гренландия, които чакат да бъдат извлечени. Но пропуснах да спомена един. Уран. – Нелсън вдигна поглед. – При първото ни идване забравих да взема гайгеров брояч и реших да използвам тази възможност, за да поправя грешката си.

Елена погледна нагоре, сякаш се опитваше да види скалата и леда през палубата.

– Да не искате да кажете, че се намираме насред уранов депозит?

– Не. За първи път засичам сигнал. След като Мак отвори кутията. – Нелсън приближи брояча до картата. Цъкането стана по-бързо и силно. – Това нещо е радиоактивно.

Мак изруга и бързо затвори кутията.

Всички отстъпиха назад.

– Колко е радиоактивно? – попита Мак.

– Горе-долу колкото рентгенова снимка на белите дробове за всяка минута в близост до устройството.

– Тогава да го оставим засега тук. – Мак ги изведе обратно в трюма на кораба. – Ще оставим охрана при входа на канала в случай, че вестта за съкровището стигне до неподходящи уши. Можем да се върнем по-късно с оловни предпазители и да вземем устройството. И да го приберем на някакво сигурно място.

Излязоха от замръзналия кораб на брега на ледената река. Планът на Мак беше смислен, но Елена не можеше да понесе мисълта за забавяне. Тя се загледа с копнеж назад към скования от ледовете кораб. Изгаряше от желание да научи историята му.

Тъкмо се обърна назад, когато в канала отекна оглушителен гръм. Водата от реката се разплиска по бреговете. Заваляха парчета лед.

Елена забърза към Мак.

– И това ли беше ледотръс?

– Не...

Когато гърмът утихна, до тях достигна друг шум. Бърз пукот, сякаш някой пускаше серия фойерверки.

Елена впери поглед в Мак.

– Стрелба – рече той и хвана ръката ѝ. – Нападат ни.

Последната одисея