Шпионката

1.

Когато по-късно мислеше за ония дни, лятото на 1939-а беше последното „нормално“ в спомените на Александра Уикъм. Тогава бяха изминали пет години от дебюта ѝ в Лондон на осемнайсетата ѝ година – събитие, което родителите ѝ бяха очаквали с вълнение и надежда още откакто беше малко момиченце. Тя също нямаше търпение и го мислеше за най-вълнуващото нещо в живота си, най-важния момент, в който щеше да бъде представена пред двора заедно с другите момичета от аристократични семейства. Това бе официалното ѝ въвеждане в обществото и от 1780-а, когато крал Джордж III беше организирал първия бал на кралица Шарлът, за да почете с­ъпругата си, целта на „въвеждането“ и представянето беше да предостави на младите дами възможността да попаднат в полезрението на бъдещите си съпрузи. После, след относително кратък период, се предполагаше да дойде и бракът. Макар модерните родители през трийсетте да не гледаха толкова сериозно на тази възможност, надеждите за благоприятен развой не се бяха променили.

Алекс бе представена пред двора на крал Джордж V и кралица Мери на бала на кралица Шарлът, на който се появи във великолепна бяла рокля от дантела и сатен, която майка ѝ беше поръчала на Жан Пату в Париж. Висока и деликатна блондинка, девойката беше зашеметяваща красавица и не ѝ липсваха ухажори. По-големите ѝ братя Уилям и Джефри безмилостно я подкачаха за дебюта ѝ и за последващия провал да си намери съпруг. Присъствието по приеми, балове и всякакви събития се оказа огромно предизвикателство за Алекс, която още от най-ранно детство беше луда по конете, също както и останалите от семейството ѝ. Братята ѝ я подиграваха, че е мъжкарана, а за нея това беше въпрос на оцеляване. Носенето на елегантни рокли всяка вечер и на подходящо облекло на всеки официален обяд в Лондон се оказа уморително и понякога ѝ струваше големи усилия.

Успя да си намери много приятелки сред другите дебютантки, повечето от които бързо се сгодиха и скоро след това се омъжиха. Алекс не можеше да си представи да бъде семейна едва на осемнайсет. Искаше да учи в университет – нещо, което баща ѝ намираше за ненужно, а майка ѝ смяташе за неуместно. Четеше много и учеше история. Цял рояк прилежни гувернантки ѝ бяха вдъхнали жажда за знание и любов към литературата, освен това бяха допълнили уменията ѝ с рисуване на акварели и с бродерия на сложни мотиви и гоблени. Дарбата ѝ за езици ѝ помогна да научи френски, немски и италиански почти до съвършенство. Говореше френски и немски с лекотата, с която се изразяваше на английски, макар никой да не намираше това ѝ умение за забележително. Италианският ѝ също бе почти толкова добър. Обичаше да чете на френски и немски. Освен това беше грациозна в танците, което я превръщаше в желана партньорка на баловете, които посещаваше със семейството си.

Но освен кадрилите, които танцуваше с лекота, любовта ѝ към литературата и дарбата ѝ да учи езици, имаше и още нещо. Мъжете, с които се запознаваше, я наричаха „храбра“. Не се боеше да изразява мнението си на глас и имаше фино чувство за хумор. По тази причина се вписваше чудесно в мъжката компания на братята си, но малцина от младежите можеха да си я представят като съпруга въпреки красотата ѝ. А онези, които се осмеляваха да приемат предизвикателството, Алекс намираше за фатално отегчителни. Нямаше никакво желание да се затвори в Хемпшир, където се намираше имението на родителите ѝ, и да бродира до камината през нощта като майка си, или пък да отгледа рояк невъзможни като братята си навремето деца. По-късно може би, но не и на осемнайсет.

Петте години след лондонския дебют през 1934-а преминаха бързо. Алекс често пътуваше с родителите си в чужбина, яздеше по време на лов у дома или на местата, където я канеха, посещаваше приятелките си, които се бяха омъжили и дори вече имаха по няколко деца, помагаше на баща си в имението. Проявяваше по-голям интерес към земята в сравнение с братята си – и двамата бяха заминали за Лондон. Уилям, по-големият, водеше живот на джентълмен и изпитваше страст към самолетите. Джефри работеше в банка, всяка нощ посещаваше приеми и си беше спечелил репутацията на разбивач на дамски сърца. Братята ѝ също не бързаха да се женят.

Джефри беше на двайсет и пет, а Уилям – на двайсет и седем и използваше всяка възможност, за да участва във въздушни състезания в Англия и Франция. Беше изкусен пилот. Според Алекс братята ѝ се забавляваха далеч повече от нея. Тя се чувстваше като пленница на обществените норми, на онова, което се смяташе за прилично за една жена. Беше най-бързата ездачка в околността, което тормозеше братята ѝ и приятелите им, а езиковата ѝ дарба се бе оказала много удобна при семейните пътувания. До двайсет и третата си година вече беше посещавала няколко пъти Ню Йорк с родителите си и намираше американските мъже за по-либерални в мисленето си и далеч по-забавни от англичаните. Харесваше ѝ да обсъжда политиката с братята си и с баща си, макар че те настояваха да не го прави по време на приеми, за да не уплаши мъжете, които биха пожелали да я ухажват. В такива случаи отговорът ѝ беше рязък:

– Не бих желала мъж, който няма да уважава мнението ми, нито такъв, пред когото да не мога да го изразявам.

– Ще си останеш стара мома, ако не си държиш езика и не овладееш страстта си към конете – предупреждаваше я Джефри, но и двамата ѝ братя се гордееха с нея заради гордостта ѝ, ума ѝ и дръзкото ѝ ясно мислене. Родителите им се правеха, че не забелязват, но се притесняваха задето не само все още не си бе намерила съпруг, но и не желаеше такъв.

Алекс изслуша всички речи на Хитлер на немски по радиото, прочете и няколко книги за него. Дълго преди събитията от лятото на 1939-а беше предсказала, че войната е неминуема. През онова лято братята ѝ и баща ѝ се съгласиха с нея. Войната изглеждаше неизбежна, а когато беше обявена официално на трети септември, те се разтревожиха, но далеч не се изненадаха. Събраха се да изслушат по радиото речта на крал Джордж, който призоваваше всички британци да бъдат силни, смели и да се включат в отбраната на родината си. Както повечето си сънародници, и Уикъм откликнаха незабавно. Братята на Алекс постъпиха във военновъздушните сили – Уилям при изтребителите като първокласен пилот, а Джефри при бомбардировачите. Въобще не го направиха на въпрос – явиха се на служба и скоро след това преминаха подготовка, както повечето си приятели. Това се очакваше от тях и те го изпълниха, без да се поколебаят.

В продължение на няколко седмици Алекс кри намеренията си, но после смая родителите си, като обяви, че е постъпила в Доброволческите сестрински сили, малко след като Уили и Джеф бяха заминали на обучение. Родителите ѝ също бяха решили как да помогнат. Баща ѝ вече беше преминал възрастта, за да иде на фронта, но двамата отвориха дома си за двайсет лондонски деца. Правителството насърчаваше евакуацията на децата от градовете и много родители усилено търсеха безопасни домове в провинцията. Виктория, майката на Алекс, се зае да подготвя сградата, която приютяваше прислугата и работниците от конюшните. Мъжете от персонала и без това бяха силно намалели заради призовките за фронта, а жените бяха преместени в къщата. Обзаведоха детските стаи с двуетажни легла. Три от камериерките щяха да помагат с грижите за тях, а две момичета от селото, заедно с две учителки от местното училище, щяха да им преподават уроци. Виктория също искаше да участва. Таеше надежди, че и Алекс ще се включи, но дъщеря ѝ обяви, че заминава за Лондон, за да кара камиони и линейки, да помага в тамошните болници с каквото може. Родителите ѝ се гордееха с нея, но и се тревожеха. Очакваха се бомбардировки и за дъщеря им щеше да е по-безопасно да си остане в провинцията, за да помага с грижите за малките им гости. Децата, които Уикъм щяха да приютят, бяха от бедни семейства и на хора от средната класа.

Преди да постъпи в Доброволческите сестрински сили, Алекс внимателно проучи всички останали възможности. Можеше да се присъедини към Женската доброволческа служба и да помага в администрацията, но не проявяваше интерес, а също в Организацията за въздушна отбрана или в помощ на пожарната. Женската доброволческа служба организираше и убежища, размяна на дрехи и мобилни столови. Имаше възможност да отиде да помага в селскостопанската работа, която вече познаваше достатъчно добре покрай задълженията си в имението, но не ѝ се искаше да остава в Хемпшир и предпочиташе града.

Помощната териториална служба предлагаше повече от нещата, каквито се надяваше да върши – шофиране и общи задължения, – но когато се свърза с тях, отново ѝ предложиха чиновническа работа, която щеше да я държи затворена в някоя канцелария. А тя предпочиташе физическия труд. Говори и с Помощните въздушни сили за разполагането на баражни балони, но в крайна сметка Доброволческите сестрински сили ѝ се сториха най-подходящото място, където да разгърне уменията си. Обещаха ѝ, че след като се присъедини към тях, ще се появят и други възможности.

Когато писа на братята си, за да ги уведоми, в отговор те ѝ обещаха, че ще я наглеждат като отиде в Лондон. При заминаването ѝ от Хемпшир майка ѝ се разплака и я накара да обещае, че ще внимава, но самата тя вече беше твърде заета с разпределените в имението деца. Най-малкото беше на пет, а най-голямото – на единайсет и Алекс реши, че работата на родителите ѝ щеше да е много по-тежка от всяка една задача, която биха ѝ възложили в столицата.

Пристигна в Лондон през октомври, месец след обявяването на войната. Кралят отново излезе с обръщение към цялата нация и подчерта отговорностите на всички при новите условия. Алекс имаше чувството, че най-сетне се е заела с нещо важно, и старателно се посвети на обучението заедно с други жени от всички възрасти, от всички социални слоеве и от всяка част на страната. Струваше ѝ се, че някой бе отворил вратите и прозорците на живота ѝ към широкия свят – точно онова, което се бе надявала да открие в университета. Именно за такова нещо копнееше от край време. Неспирно пишеше писма на родителите и братята си и им разказваше с какво се занимава и какво учи.

Джефри се появи в Лондон по време на почивните дни и я заведе на вечеря в „Рулс“, един от любимите им ресторанти. Хората се усмихваха одобрително, като ги виждаха в униформи. Алекс въодушевено разказа на брат си всичко, което беше научила. Вече знаеше, че първата ѝ задача ще е да кара камионите с провизии, с което освобождаваше мъжете, за да вършат по-важни дела.

– Точно каквото съм си мечтал цял живот – подразни я Джеф. – Сестра ми да шофира камион. Приляга ти, Алекс. Слава Богу, че така и не си намери съпруг.

– О, я млъквай – отвърна му тя с усмивка. Очите ѝ палаво блестяха. – А и не съм стара мома, просто още не съм се омъжила. Сигурно някой ден ще го направя.

– А, може да продължиш и след войната да караш камион. Може пък да си открила истинското си призвание.

– Ами ти, кога ще полетиш? – запита Алекс, като опита с шега да прикрие притеснението си.

– Скоро. Нямам търпение да бомбардирам германците и да ги направя на пух и прах.

Уилям вече участваше в летателни мисии. От край време двамата братя се състезаваха яростно, но Уил беше по-опитен пилот от Джеф.

Както винаги Алекс и Джефри си прекараха хубаво, след което той я остави в общежитието ѝ. Лондон кипеше, навсякъде се виждаха униформени хора, обявяваха се военновременните правила. Все още не беше започнало разпределението на хранителните дажби, но Министерството на храните вече бе предупредило, че то ще започне от януари и ще се отнася за основните продукти. Всички осъзнаваха, че животът ще се промени драстично, но това тепърва предстоеше.

По пътя към общежитието Джеф предупреди сес­тра си за опасността от мъже, които биха могли да опитат да се възползват от младите момичета, които пък в резултат биха могли да се окажат бременни или заболели от някоя венерическа болест.

– Мама не ми спомена нищо подобно, когато си тръгнах от къщи.

– Твърде деликатна е. Вероятно не е мислила, че се налага да ти го казва, понеже си твърде добре възпитана, за да се държиш зле. – Той я погледна с братска загриженост.

– А ти да не би да мислиш, че не е така? – повдигна веждата си тя.

– Познавам мъжете. А ако се влюбиш в някое разгонено копеле, той може да те въвлече в нещо, за което да се разкайваш.

– Не съм глупава – натърти Алекс с лека обида в гласа.

– Просто не искам да те сполети нещо лошо. Никога не си живяла в града, нито пък си срещала мъже като ония, с които ще се запознаеш. Могат да са доста безпардонни – предупреди я Джеф отново.

– Аз също мога да съм груба – уверено заяви тя.

– Все пак помни, че ако забременееш, ще те убия... а ти ще разбиеш сърцата на нашите.

– Не смятам да върша подобни неща – отсече Алекс, изненадана от думите му. – Дошла съм тук да върша работа, не да си търся мъж, нито пък да се запивам по баровете.

Знаеше, че някои момичета от общежитието флиртуваха с всеки войник, който им се изпречеше пред погледа, само че подобно поведение не ѝ беше в стила.

– Май трябваше да постъпя в армията или във военновъздушните сили като теб и Уили. Мислех си за това. В крайна сметка може и да го направя.

– И така правиш достатъчно. Хората говорят само хубави неща за Доброволческите сестрински сили и в много случаи не става въпрос само за медицински грижи. Това е тежка работа. Само гледай да не те изритат – отново я подразни той – като отваряш уста на преподавателите си и на висшестоящите. Нали те знам каква си!

– А ти просто си пази гърба и гледай да удариш германците, преди те да са го направили – предупреди го тя на свой ред.

Двамата се прегърнаха и Джеф я остави пред общежитието. Трябваше да се прибере в базата си до полунощ, а имаше немалко път дотам.

Алекс беше доволна, че се видяха. Братята ѝ ѝ липсваха, а също и родителите ѝ, но се радваше, че е в Лондон и че се учи да бъде полезна. Нямаше търпение да се захване за работа. Почти бе приключила с обучението си и се гордееше, че ще работи за отбраната на страната си, но се чудеше дали това е достатъчно. Ето, и двамата ѝ братя бяха във военновъздушните сили и щяха да извършват въздушни удари над Германия. Скоро след обявяването на войната бяха започнали и разузнавателните мисии, така че шофирането на камион или линейка ѝ се струваше крайно незначително в сравнение с далеч по-драматичния принос на братята ѝ. Утешаваше се, че поне не е у дома в Хемпшир.

По време на вечерята двамата с Джеф обсъдиха прибирането си вкъщи за Коледа. И тримата имаха разрешение за отпуск, а Джеф бе изтъкнал, че това може да се окаже последният им шанс да бъдат заедно. Въодушевлението ги беше завладяло, още повече, че и други мъже от отряда на Джефри щяха да се приберат у дома. Офицерите бяха проявили разбиране за тази първа военна Коледа и всички я очакваха с нетърпение. Същинските военни действия тепърва предстояха, все още всичко беше в процес на подготовка и планиране. Сред доброволците имаше канад­ци, австралийци и американци. В групата на Алекс имаше две канадки и една австралийка и тя се радваше на познанството си с тях. Чужденките изглеждаха далеч по-свободни и независими от английските момичета, които познаваше, и тя им се възхищаваше.

Когато Алекс, Уили и Джеф се прибраха в Хемпшир за Коледа, нещата не изглеждаха по-различно от предишните години. Наоколо беше спокойно. Единствената промяна бяха тъмните прозорци, покрити, за да не се виждат ярките лампички по коледните елхи в къщите на хората, нито витрините на магазините в градовете. В Линдхърст, любимото им пазарно градче, стъклата на витрините бяха облепени с предпазни ленти. Имаше и дажби на бензин, така че хората не пътуваха на дълги разстояния, за да посещават семействата си. Все още обаче разполагаха с достатъчно храна и коледните тържества си бяха същите като преди. Ресторантите и хотелите бяха пълни. Въпреки войната празничното настроение се усещаше навсякъде.

Стотици хиляди деца бяха изпратени от Лондон в домове из провинцията, а правителството се опитваше да се справи с желанията да се приберат в столицата за празниците. Вместо това насърчаваха приютилите ги семейства да ги задържат, понеже децата можеше и да не пожелаят да се откъснат от родителите си, ако се върнеха при тях. По същата причина и родителите им не трябваше да ги посещават. Пътуванията с влак бяха ограничени и евакуираните деца трябваше да се примирят с първата си Коледа без семействата си. Виктория и всички, които ѝ помагаха, бяха решени да направят празника им незабравим.

Семейство Уикъм полагаше големи усилия, за да забавлява децата и да направи Коледата им специална. Момичетата, които се грижеха за малките, бяха изплели и купили подаръци за всички. Виктория беше прекарала немалко безсънни нощи, за да ушие плюшено мече за всяко дете. Когато Алекс се прибра у дома, също се включи в подготовката и помогна с мечетата, а освен това им върза ярки червени панделки на вратлетата. Виктория беше приготвила пуловери за всичките си малки гости, благодарение на жените в селото.

Уикъм бяха подготвили две вечири за коледната нощ. Първо, една ранна за децата, по време на която им раздадоха подаръците. Когато си видяха мечетата, малките нададоха радостни писъци. Като по чудо всички пуловери им станаха – морскосини за момченцата и червени – за момиченцата. За всички имаше сладкиши от магазина в Линдхърст. По-късно вечерта семейството се събра за традиционната си коледна вечеря в трапезарията. Бяха се облекли официално, с черни вратовръзки и вечерни рокли, както винаги досега. В полунощ след вечерята си размениха внимателно подбраните подаръци. Виктория бе изплела розов пуловер от ангорска вълна за Алекс, освен това ѝ подари чифт сини сапфирени обици, същите на цвят като очите ѝ. Алекс беше купила за майка си от Лондон стилна чанта, но и практична, за да носи в нея тефтерите с купони и дори плетивото си.

В коледната сутрин Алекс отново успя да внесе смут в семейството, след като се появи с панталон – последния писък на модата в столицата. Братята ѝ изглеждаха ужасени, а родителите ѝ се слисаха.

– Какво си обула? – запита Уилям с очевидно неодобрение, когато сестра му влезе в гостната. Същата сутрин тя беше излязла на езда и не ѝ бе останало време да се преоблече. – Това да не е част от униформата ти?

– Не, не е – натърти тя. – Не бъди толкова старомоден. Всички жени носят панталони.

– И сега аз трябва ли да облека рокля? – заяде я той.

– Само ако искаш. А панталоните са удобни и практични. Габриел Шанел ги носи от няколко години в Париж. Много са модерни. Освен това ти също ги носиш, защо аз да не мога?

– Можеш ли да си представиш мама да носи панталони? – каза той, сякаш майка им не беше в стаята. Баща им се усмихна.

– Надявам се да не го направи. Майка ви изглежда прекрасно в тези си дрехи. – Погледна нежно съпругата си. – Ако Алекс иска да опита новата мода, спокойно може да го прави тук. На никого не пречи – добави той. Уилям се намръщи, а Джеф се засмя.

– Браво на теб, Алекс. На Уили му трябва малко разтърсване – отбеляза Джеф. Впрочем и прическата ѝ беше нова. Сестра му бе навила дългите си руси коси на кок, който беше заместил плитката, която носеше още от дете, а една елегантна къдрица красеше челото ѝ. Ново беше и яркочервеното червило. След три месеца в Лондон тя изглеждаше пораснала и дори още по-хубава.

– Ето защо жените носят униформи – не се предаваше Уили. – За да не се появяват със смехотворни дрехи като тези. Панталоните са за мъжете, а роклите и полите – за жените. Алекс май се е объркала. – Думите му звучаха решително и целият излъчваше неодобрение. Беше далеч по-консервативен от брат си.

– Я недей да бъдеш такъв бастун – скастри го Джеф.

Най-сетне Уилям се отпусна и всички чудесно се насладиха на приготвения фазан. В познатата атмосфера, със семейните портрети, които ги гледаха от стените, беше трудно да се повярва, че страната бе във война. Единствената видима разлика се забелязваше в отсъствието на всички млади мъже, работили за семейството преди да постъпят в армията. Виждаше се и в камериерките, които поднасяха ястията – нещо, което би изглеждало неуместно преди войната. А сега беше необходимост. Всички жени участваха в доброволни дейности в съседните градчета или бяха постъпили в Помощната териториална служба, в Женската доброволческа служба или в Наблюдателния корпус. Всички по някакъв начин бяха въвлечени във войната, но в мирен ден като Коледа сякаш всичко това не съществуваше и само тентите и платнищата по прозорците намекваха за действителността. Цял ден елхата грееше ярко в гостната, а още предната сутрин бяха довели децата, за да ѝ се радват. Малките бяха смаяни от размера ѝ, от пищната украса с красивите играчки, които семейството бе използвало през годините, от старинния ангел, кацнал на върха.

След обяда семейството излезе на разходка. Избягваха да разговарят за войната. Нищо ново и драматично не беше станало от септември, ако се изключеше сваленият в края на октомври над страната немски бомбардировач „Хайнкел“ Хе 111. Уинстън Чърчил говореше направо, без заобикалки за онова, което ги очакваше.

Разхождаха се из имението и обсъждаха местните новини. Момчетата се шегуваха и поеха напред, а след като известно време повървя с родителите си, Алекс ги догони. Виктория се радваше на евакуираните деца в Хемпшир, макар да признаваше, че е трудно да отговаря за всички. Засега обаче не ѝ бяха създавали грижи, а и вече не тъгуваха за вкъщи, както в началото.

– За какво си говорите? – запита Алекс братята си, когато ги настигна.

– За бързи самолети и разгулни жени – отвърна ѝ Джеф със саркастична усмивка.

– Ами да ви оставя тогава?

– В никакъв случай. Добре ли се държиш в Лондон?

– Разбира се – увери го тя и си припомни съветите му. Твърде заета беше с доброволчеството и със задачите, които ѝ поставяха. Алекс беше отговорна, благонадеждна и шофираше добре. Години наред беше карала кола в Хемпшир, още откакто един от конярите я беше научил, когато беше на седемнайсет.

– Ами вие, добре ли се държите? – запита тя братята си на свой ред. Уилям кимна, но Джеф се поколеба.

– Няма да давам отчет за живота си на сестричката си – отвърна ѝ той и се засмя. Брат му и Алекс завъртяха очи.

– Стига си се перчил – каза тя, а Уилям се подсмихна.

– Вероятно говори за живота, дето си го фантазира. Коя жена би му вързала?

– Цели рояци са – увери ги Джеф и ги подгони около същите дървета, където си бяха играли като деца. Беше толкова спокойно и зареждащо да са си у дома в Хемпшир. На всички им харесваше. Докато живееше тук, на Алекс ѝ се беше струвало, че е твърде скучно, но сега, след Лондон, завръщането у дома ѝ изглеждаше като истински дар. Братята ѝ се чувстваха по същия начин.

Родителите им ги наблюдаваха как се гонят като деца и се усмихваха на тази позната гледка. Едуард прегърна съпругата си през рамо. За миг Виктория изпита паника и се помоли децата ѝ да бъдат в безопасност. Едуард сякаш долови мислите ѝ.

– Всичко ще е наред с тях – прошепна ѝ той. Жена му кимна, но в очите ѝ имаше сълзи. Заседнаха като буца в гърлото ѝ. Надяваше се, че съпругът ѝ е прав.

Щом започна да се свечерява, потеглиха обратно към къщата. Отидоха да посетят децата, които си бяха прекарали чудесно в игри с момичетата, които се грижеха за тях. Една от учителките също беше останала с тях, тъй като синовете ѝ не бяха успели да се приберат за Коледа от далечните бази, където бяха разпределени. Децата от Лондон бяха благословия за всички.

Уилям си тръгна пръв, три дни след Коледа. Налагаше се да се прибере в базата си. Не му беше позволено да споделя причината за това. Джеф потегли в утрото след новогодишната нощ. Имаше планове в Лондон за вечерта и хвана ранния влак. Благодари на родителите си, целуна сестра си и ѝ обеща скоро отново да я заведе на вечеря в столицата.

По-късно същия ден замина и Алекс. Отпускът ѝ приключваше вечерта. Майка ѝ я притисна за миг, а после я погледна в очите.

– Пази се. Господин Чърчил казва, че нещата скоро ще станат сериозни.

– Добре съм, мамо. Тренираха ни за всичко, освен това сега навсякъде има бомбоубежища, с отговорници, които да отвеждат всички натам, щом засвирят сирените.

Виктория кимна, но в очите ѝ имаше сълзи. Това беше една скъпоценна Коледа за всички тях и тя се надяваше, че няма да се окаже последната им заедно. Тук, в мирния Хемпшир, беше трудно да се повярва, че някъде се водеше война, и тя не можеше да понесе мисълта, че децата ѝ биха могли да са в опасност и би могла да изгуби някое от тях.

Алекс отново я прегърна, а после дълго маха, когато един от старите им фермери подкара колата към гарата. Родителите ѝ стояха пред дома от детството ѝ, също ѝ махаха в отговор, а децата от Лондон дотичаха и ги обградиха. Алекс видя как майка ѝ разрошва косите на едно момченце с оная нежност, която толкова обичаше у нея. Знаеше, че тази гледка завинаги ще се запази в спомените ѝ, независимо къде щеше да се озове. Когато къщата се скри от погледа ѝ, усети, че я залива нова емоция заради завръщането ѝ в Лондон, центъра на всички събития. Нямаше търпение. Качи се на влака, помаха на стария фермер и няколко минути по-късно локомотивът потегли бавно, а гарата в Линдхърст се стопи в далечината.