Книга на мечовете

К. ДЖ. ПАРКЪР

Един от писателите с най-голяма изобретателност и въображение в днешното фентъзи, К. Дж. Паркър е автор на бестселъровата трилогия „Инженерът“ („Апарати и желания“, „Зло за зло“, „Балансовият механизъм“), както и на по-раншните трилогии „Фехтовачът“ („Цветовете на стоманата“, „Извивката на лъка“, „Оръжейната къща“) и „Мародерът“ („Сянка“, „Модел“, „Спомен“). Късите му произведения са събрани в „Теоретични упражнения“ и той на два пъти е печелил Световната награда за най-добра фентъзи новела за „Оставете картите на другите“ и „Малка цена за една птича песен“. Сред другите му романи са „Остриета“, „Отрядът“, „Сгъваемият нож“ и „Чукът“. Последните му книги са „Диваци“ и „Двойка мечове“. К. Дж. Паркър пише също така под истинското си име Том Холт. Като Холт, той е публикувал „Очаквах някой по-висок“, „Кой се страхува от Беоулф“, „Вие, богове!“, както и много други романи.

Тук той ни предлага завладяващ поглед към един решителен ученик, който си търси наставник – с някои изненадващи резултати.

ПО-ДОБРИЯТ ПЕЧЕЛИ

К. ДЖ. ПАРКЪР

Той ми засенчваше светлината. Не вдигнах очи.

– Какво искаш? – попитах.

– Извинете, вие ли сте майсторът на мечове?

Има моменти, когато трябва да си съсредоточен. Този беше един от тях.

– Да. Върви си и ела по-късно.

– Не съм ви казал какво...

– Върви си и ела по-късно.

Той си тръгна. Аз си довърших работата. Той се върна по-късно. Междувременно аз направих третата прегъвка.

Ковашката заварка е ужасна процедура и мразя да я правя. Всъщност мразя всичките етапи, които водят до създаване на завършеното изделие; някои от тях са адски трудни, други са изтощителни, трети са много, много скучни; а доста са хем трудни и изтощителни, хем скучни, тоест представят съвършен миниатюрен модел на човешките усилия. Обичам единствено чувството, когато приключа с тях и се получи добре. Нищо на тоя свят не може да се мери с него.

Третата прегъвка е... ами, това е етапът в коването на меч, когато прегъваш материала за трети път. Първата прегъвка представлява само множество тънки пръти – малко желязо, малко стомана, – усукани заедно, после нажежени до бяло и изковани в една-единствена дебела лента. После усукваш, прегъваш и повтаряш. После усукваш, прегъваш и повтаряш пак. Третият път обикновено е най-лесен; вече си изчукал повечето боклуци от материала, спойката в повечето случаи си стои на мястото и работата сякаш върви малко по-гладко под чука. И все пак е ужасно. Струва ти се, че продължава цяла вечност, пък и можеш да опропастиш всичко свършено досега с разсейване за частица от секундата; ако прегориш метала или го оставиш да изстине прекалено, или ако набиеш в него люспица шлака. Трябва не само да гледаш, а и да слушаш – за онзи неповторим съскащ звук, който те предупреждава, че материалът започва да се разваля, но още не е съсипан; това е единственият момент, в който една лента стомана ще се слее с друга и ще образуват едно цяло – ето защо не можеш да си бъбриш, докато го правиш. Понеже прекарвам по-голямата част от деня си в ковашки заварки, ми е излязла слава на необщителен. Не че имам нещо против. Щях да съм необщителен, дори да бях орач.

Той се върна, докато гребях въглища. Мога едновременно да говоря и да греба, така че нямаше проблеми.

Беше млад. Бих казал, около двайсет и три-четири годишен; високо копеле (всички високи хора са копелета, аз съм метър и шейсет) с къдрава руса коса като мокро руно, плоско лице, бледосини очи и доста момичешка уста. От пръв поглед не ми хареса, защото не харесвам високи и красиви мъже. Аз разчитам много на първите впечатления. При мен те почти винаги са грешни.

– Какво искаш? – попитах го.

– Да си купя меч, моля.

Гласът му също не ми хареса особено. В тези решителни около пет секунди гласовете за мен са дори по-важни от външния вид. Съвсем разумно, ако ме питате. Някои принцове приличат на ловци на плъхове, някои ловци на плъхове приличат на принцове, макар че зъбите обикновено издават хората. Но след няколко думи можеш да кажеш точно откъде идва някой и колко заможни са били родителите му; сигурна информация, автентични факти. Момчето беше от сой – дребен благородник, което покрива целия спектър от свръхамбициозни земевладелци до малките братя на херцози. Разбрах го моментално по произношението на гласните. От благородниците ми изтръпват зъбите, сякаш съм попаднал на камъче в хляба си. Не си падам много по тях. Повечето ми клиенти са благородници, а повечето хора, с които се срещам, са клиенти.

– Има си хас – казах, изправих се и оставих лопатата до огнището. – И за какво ти е?

Той ме гледаше така, сякаш зяпам похотливо сестра му.

– Ами, да се бия с него.

Кимнах.

– На война отиваш, а?

– По някое време вероятно, да.

– На твое място не бих го сторил – казах и го огледах многозначително от глава до пети, подробно и втренчено. – Това е ужасен живот, пък и опасен. На твое място щях да си остана вкъщи. Да свърша нещо полезно.

Обичам да гледам как ще приемат думите ми. Наречете го майсторски инстинкт. Ще ви дам пример: едно от нещата, които правите при изпитването на някой наистина добър меч, е да го накарате да се превърне в „компас“ – пристягате дръжката в менгеме, после огъвате меча в кръг, докато върхът докосне челюстите; пускате го и той трябва да отскочи и да застане абсолютно прав. Повечето сравнително хубави мечове няма да понесат такова отношение; това е изпитание, запазено само за най-добрите. Ужасно и жестоко е да причиниш такова нещо на едно чудесно изделие, но това е единственият начин да провериш закалката му.

Та като си говорим за закалка, той ме изгледа, после сви рамене.

– Съжалявам – каза. – Вие сте зает. Ще проверя някъде другаде.

Засмях се.

– Чакай само да се погрижа за огъня и идвам.

Огънят управлява живота ми, също както бебето майка си. Трябва да го подхранваш, иначе ще угасне. Трябва да го поиш – да заливаш края на огнището с черпак – иначе ще изгори основата на пещта. Трябва да го раздухваш след всяко нагряване, така че аз се грижа за дишането му, и не можеш да му обърнеш гръб дори за две минути. От сутринта, когато го разпаля, час преди изгрев-слънце, та чак докато го оставя да догори през нощта, той непрекъснато е в ума ми, като нещо в ъгълчето на полезрението или като престъпление на съвестта; може да не го гледаш постоянно, но винаги го държиш под око. Дадеш ли му и най-малкия шанс, ще те предаде. Понякога си мисля, че съм женен за проклетото нещо.

И то си е самата истина. Така и не намерих време за жена. Имал съм предложения; не от жени, а от бащите и братята им – „Сигурно струва някоя и друга пара, казват си те, пък и нашата Дория няма да стане по-млада“. Но мъж с ковашки огън не може да вмести жена във всекидневието си. Пека си хляба на жаравата му, а сиренето – над нея, два пъти дневно затоплям чайник с вода за миене, суша си ризите край него. В някои вечери, когато съм прекалено капнал да измина десетте крачки до леглото си, сядам на пода с гръб към него и заспивам, а на сутринта се будя със схванат врат и главоболие. Причината да не се караме през цялото време е, че той не може да говори. Няма и нужда.

Двамата с огъня си живеем сговорно вече двайсет години, още откак се върнах от войните. Двайсет години. В някои съдилища дават по-малко за убийство.

– Думата „меч“ – казах и избърсах с ръкав пепелта и искриците жар от масата – може да означава сума ти различни неща. Трябва да си по-конкретен. Седни.

Той се настани предпазливо на пейката. Налях в две дървени чаши сайдер и сложих едната пред него. Отгоре плуваше пепел, но винаги е така. Всичко в живота ми е покрито със слой тъмносива пепел благодарение на огъня. Младокът обаче, благословен да е, се престори, че я няма, и отпи малка глътчица, като момиче.

– Има например къси мечове за езда – продължих, – има осемдесетсантиметрови прави мечове, мечове за бой с щит и меч, които са или с неизменно присплеснато ромбовидно сечение – както ги наричат в армията, тип петнайсет, – или с жлеб по половината дължина, тип четиринайсет; има шпага, ятаган, сабя, рапира и кортик; има дълъг меч, голям меч, меч ръка и половина, тип осемнайсет, истинско копеле, военен голям меч и нормален двуръчен меч, макар че този е строго специализирано оръжие и няма да искаш такъв. И това са само основните видове. Ето защо те попитах: за какво ти е?

Той ме погледна, после отпи бавно глътка от ужасния ми пепелив сайдер.

– За да се бия с него – каза. – Извинявай, не знам много за тази работа.

– Имаш ли пари?

Той кимна, бръкна в пазвата си и извади малка ленена кесия. Беше лекьосана от пот. Отвори я и на масата се търкулнаха пет жълтици.

Има почти толкова видове монети, колкото и мечове. Това бяха безанти; деветдесет и две части чисто злато, гарантирани от императора. Вдигнах едната. Гравюрата на безантите е ужасна, груба и грозна. Така е, защото дизайнът им е останал непроменен шестстотин години, копиран отново и отново от невежи и неграмотни монетосекачи; останал е непроменен, защото буди доверие. Те копират буквите, но тъй като не ги знаят, се получават само неясни форми. Това всъщност е хубаво общо правило: колкото по-красива е една монета, толкова по-малко злато има в нея; и обратно, колкото е по-грозна, толкова по-добре. Навремето познавах един фалшификатор. Хванаха го и го обесиха, защото изделията му бяха прекалено добри.

Сложих чашата си върху една от монетите и бутнах останалите четири обратно към него.

– Става ли?

Той сви рамене.

– Искам най-доброто.

– В твоите ръце ще отиде на вятъра.

– Въпреки това.

– Чудесно. Значи ще получиш най-доброто. В края на краищата, като умреш, той ще премине в други ръце и рано или късно ще се озове у някого, който ще може да го използва. – Ухилих се насреща му. – Най-вероятно врагът ти.

Той се усмихна.

– Искаш да кажеш, че ще го възнаградя, задето ме е убил.

– Всеки труд трябва да бъде възнаграден – отвърнах. – И така, щом нямаш представа какво искаш, ще трябва аз да реша вместо теб. За своя златен безант ще получиш дълъг меч. Знаеш ли какво е...?

– Не. Съжалявам.

Почесах се по ухото.

– Острие три стъпки дълго – започнах да обяснявам, – широко осем сантиметра при дръжката и стесняващо се до остър връх. Дръжката е дълга колкото предмишницата ти, от сгъвката на лакътя до върха на средния пръст. Тежи максимум кило и половина, но ще ти се струва далеч по-лек, защото ще го балансирам идеално. Ще е по-скоро за мушкане, отколкото за сечене, защото върхът печели битките, не ръбът. Настоятелно ти препоръчвам жлеб – не знаеш какво е жлеб, нали?

– Не.

– Е, така или иначе ще получиш такъв. Устройва ли те?

Той ме зяпаше все едно съм луната.

– Искам най-хубавия меч, правен някога – каза. – Мога да платя още, ако трябва.

Най-хубавият меч, правен някога. Глупавото в случая беше, че можех да го изкова. Ако имам желание. Или да му пробутам обикновен и да му кажа, че е най-добрият меч, правен някога – та как би могъл да разбере? На света има може би десет души, които са в състояние да го оценят. Аз и още девет.

Но пък, от друга страна, си обичам занаята. А ето тук един млад глупак, който казва: достави си удоволствие за моя сметка. И естествено, творението ми, мечът, ще го има и след хиляда години, хората ще го тачат и ще благоговеят пред него, а на дръжката ще стои моето име. Най-добрият, правен някога; а ако не го направех аз, щеше да го направи някой друг и името нямаше да е моето.

Замислих се за момент, после се приведох напред, затиснах с пръсти още две от жълтиците му и ги издърпах бавно към себе си, като палешник през глина.

– Става ли?

Той сви рамене.

– Ти ги разбираш тези работи.

Кимнах.

– Всъщност – добавих и взех и четвърта монета. Той не помръдна. Сякаш изобщо не го интересуваше. – Това е само за единия гол меч – уточних. – Не се занимавам с полиране, гравиране, резба или инкрустация. Не слагам скъпоценни камъни на дръжките, защото ти дерат ръцете и падат. Не правя дори ножници. Можеш да си го натруфиш по-късно, ако искаш, но това зависи от теб.

– Единият гол меч ме устройва идеално – каза той.

Което ме озадачи.

Имам богат опит с благородниците. На този гласът му беше тъкмо какъвто трябва, така че бих гарантирал за него, все едно го познавам цял живот. Дрехите му бяха семпли и качествени, старички, но добре поддържани; имаше хубав чифт ботуши, макар да ми изглеждаха с един номер по-големи, отколкото трябва, така че може би ги е наследил. Пет безанта е огромна, баснословна сума, но останах с впечатлението, че е всичко, което има.

– Чакай да позная – рекох. – Баща ти е умрял, по-големият ти брат е получил къщата и земята. Твоят дял са били пет жълтици. Приемаш, че така трябва да стане, но си изпълнен с горчивина. Мислиш си: ще профукам наследството за най-хубавия меч, правен някога, и ще тръгна да си спечеля състояние като Робърт Лисицата или Боамунд. Нещо такова ли е?

Много леко кимване.

– Нещо такова.

– Добре – казах. – Определен тип хора лесно се разделят с парите си. Ако живееш достатъчно дълго да ти набият малко разум в главата, ще спечелиш доста повече от четирите жълтици, похарчени за меча, и тогава ще можеш да си купиш хубава ферма.

Той се усмихна.

– Значи всичко е наред.

Харесвам хората, които не обръщат внимание, когато съм груб към тях.

– Може ли да гледам? – попита той.

Този въпрос може да ви вкара в сериозна беля, в зависимост от контекста. Също като мъжа и жената, за които току-що се сетихте, моят отговор обикновено е „не“.

– Ако искаш – отвърнах обаче. – Защо не? Можеш да станеш свидетел.

Той се намръщи.

– Странен избор на дума.

– Като пророк от Светото писание – поясних. – Когато Той превръща водата във вино или съживява мъртвите, или рецитира Закона от горящ храст. Наоколо трябва да има някого, който да види, иначе каква полза?

(По-късно си спомних тези си думи.)

Той кимна.

– Чудо.

– Нещо от този род. Само дето чудото не го очакваш да се случи.