Да опитомиш сокол

НА ЧАША КАФЕ С ИЗГЛЕД

Вчера сутринта усетих, че имам нужда да си сменя кабинета от луксозния мезонет на 37-ия етаж с кафенето на приземния. Долу, точно под нас, има едно чудесно заведение, което кръстих „Ниагара“ заради огромната декоративна стена с течаща вода. За горещия и лепкав климат на Сингапур това място беше като течен кислород.

Грабнах лаптопа и се отправих към асансьора. На 30-ия етаж влезе една китайка, тийнейджърка, която така се бе съсредоточила в мобилния си телефон, като че ли беше дрогирана.

Аз казах „добро утро“, но думите ми просто увиснаха във въздуха като пране на проливен дъжд, а тя се бе прехласнала в някакво шоу, сякаш бъдещето ѝ зависеше от него.

На 27-ия етаж се появи филипинка, детегледачка, с истерично ревящо бебе. Тя се бе вторачила в пода и моето „добро утро“ просто се разсея във въздуха като сутрешна мараня, без да достигне до съзнанието ѝ.

На 20-ия етаж масивен и стерилно чист експат, бизнесмен, нахлу в асансьора, като гръмогласно говореше по мобилния си. Облада ограниченото пространство телом и духом и дори от възпитание не кимна.

На 15-ия етаж две японки на неопределена възраст с рокли на цветя влязоха в асансьора, увлечени в разговор, състоящ се от безброй срички и пискливи звуци. Бяха толкова оживени, почти като героини от анимационен филм. Аз все пак учтиво ги поздравих, но те удавиха думите ми във възклицания.

На 10-ия етаж вратата на асансьора се отвори и един индиец от поддържащия персонал небрежно ни помаха да продължим без него и кофата му за боклук, докато също говореше по мобилния си.

Долу всички се разпръснаха в различни посоки като уплашено стадо овце. Аз останах сам, с лаптопа си под мишница. Но тъй като съм настоятелен и любезен по природа, викнах след тях: „Приятен ден!“, ала те изобщо не реагираха. Вече мислено и физически препускаха по задачите си. Не бяха регистрирали нито асансьора, нито чуждото телесно присъствие.

Днес реших да сменя тактиката, взех кутия бонбони и повторих същото упражнение. Вместо „добро утро“, на всички, влизащи в асансьора, предложих по един бонбон. Те се усмихнаха и започнаха да бъбрят, като до партера вече всички си говорехме на малко име, знаехме си етажите и номерата на апартаментите, споделихме тревогите си и си разменихме набързо няколко кулинарни рецепти.

Вътрешно се усмихнах, влязох в свежото кафене и си поръчах капучино. Настаних се на моето място пред Ниагара и потънах в размисъл...

Как впрочем ние, хората, можем да съкратим разстоянията, които ни делят? Това винаги е бил въпрос, чийто отговор според мен заслужава Нобелова награда за мир.

Въз основа на този експеримент направих следния извод: ние, човеците, крещим за внимание. Внимание и уважение към ближния. Всички имаме склонността да се затваряме в собствените си, отчайващо клаустрофобични пашкули. Всекидневно се разхождаме по улиците като милиарди малки вселени и въпреки привличането, не си взаимодействаме. Но ако случайно все пак влезем в контакт, той обикновено е враждебен.

Колко е жалко...

С шоколадовите бонбони ми провървя.

Май е време да пробвам с торта.

ГНЕЗДО ОТ ПУХ И ТРЪНИ

К

азвам се Франк Хенри Сенклер IV и днес навършвам трийсет и четири години. Датата е двайсет и пети декември 2032-ра година. Напът съм да ви разкажа историята на моя живот, откакто навърших осемнайсет, навръх Коледа през 2016-а. Правя го не защото се чувствувам стар или съм петимен за внимание. Нито пък изпитвам патологична нужда да натрапвам гениалните си идеи и да назидавам „непосветените“ в писмена форма, което за мен си е чиста проба графомания. Аз съм един най-обикновен човек. Без особени заложби и дарби. Нищо изключително. Имах спокойно и щастливо детство. Просто съм продукт на своето време. Или, както казваше българският ми дядо: „С Господа си говорил, синко!...“.

Казват, че попадам в демографската група на „пост-милениалс“, последната на XX век. Но аз не съм сигурен, макар че това няма особено значение. Истината е, че в момента нашето поколение управлява икономически и политически планетата. Много от нас са рожби на „бейби бумърс“ – „лудото поколение“, което мощно се зае да подкопава моралните ценности на родителите си и да провокира политическите устои на западните цивилизации. А когато обсебиха властта през 80-те години на миналия век, станаха циници и материалисти.

Смятам, че се различавам от моите връстници, защото съм по-предпазлив, по-прагматичен, по-скучен, пт индивидуалист. По-скоро се идентифицирам с родените през XXI век. Поколението, което гради върху здрави основи и няма претенции да бъде „основоположник“.

И още нещо за мен – не съм мизантроп, но имам своите странности: аристократ съм по рождение, рядък късметлия съм, плащам данък на едно социопатично общество и съм дълбоко привързан към семейството като институция. Затова, вероятно несъзнателно, избрах психиатрията за мое поприще, за да разбера едва ли не по клиничен път себе си и света. Трябва да призная – смятах, че вселената се върти около мен, а не обратното. Но нима не е така за всички на тази възраст?!

И така...

Моето семейство се състоеше от шестима души – майка ми, баща ми, по-голямата ми сестра Софѝя, която беше на двайсет и пет по онова време, по-малката ми сестра Гала, или накратко Джи, и баба ми Светлана, или просто Нана. Имахме и много роднини с техните безброй проблеми и житейски трагедии. Тук му е мястото да отбележа, че всички деца в семейството носехме фамилията Сенклер, а родителите ни бяха мистър и мисис Макивън. Това обстоятелство беше странно за мен, но не толкова, че да започна да се ровя и да търся причините. Поне на този етап. Бях убеден, че някой ден обяснението самт щеше да си дойде.

Искам да започна разказа си с моята сестра Джи. Тя беше изключително дете, за разлика от нас. Трябваше да се справя сама с живота още от тригодишна и после отново на седем, а след това на осемнайсет, и пак на... Като че ли беше белязана по рождение и този белег не можеше да се премахне дори с оперативна намеса, а и тя никога не направи опит. Джи беше създание, което приемаше живота „такъв, какъвто е“, като даденост, и никога не го постави под съмнение. За разлика от мен, тя нямаше синя кръв, нито беше родена с особен късмет, но не се приемаше за онеправдана. И пак за разлика от мен, беше изключително земна и истинска.

Никой не смееше да ѝ вика Гала освен някои учители, които се опитваха да я респектират или унижат. Тя откровено ненавиждаше името си.

Джи беше, меко казано, странно дете. Всичко започна, когато беше на седем. По няколко пъти в месеца, точно преди да си легне, Джи официално обявяваше как ще се казва и на каква възраст ще бъде на следващия ден.

И всички ние трябваше да се държим с нея съобразно характера, възрастта и историята на човека, за който тя се представяше. Понякога беше смешно, друг път... не толкова.

С течение на времето открих зависимост: Джи избираше самоличността си спрямо това, което ѝ се бе случило през деня. Ако беше в добро настроение, измисляше по-поносими задачи за следващия ден. А когато имаше проблеми, ставаше направо неприятно. Само Софѝя, която по това време работеше в Сиатъл, успяваше да мине метър, но не и когато си беше вкъщи.

Не знам откъде ѝ хрумваха тези идеи, но ние предпочитахме да ги омаловажаваме като невинни детинщини. Може би Джи несъзнателно подражаваше на Софѝя, която, на десет, една вечер реши, че ѝ е скучно и самотно. Това се случи в Лондон, преди да се преместим в Лос Анджелис.

Татко се бе скрил в кабинета си (една миниатюрна стаичка без парно, която се водеше за трета спалня) да изучава новия си компютър, мама беше нощна смяна във вестника, а за Софѝя аз бях досадно хлапе, каквото само едно момче на три можеше да бъде. Сестра ми облече пеньоара на мама, обу нейните чехли, наля едно чисто уиски в кристална чаша и един портокалов сок в пластмасова и с подноса се запъти към кабинета.

Малката „мама“ почука на вратата, влезе, без да дочака отговор, знаейки, че няма да получи такъв от разсеяния ни баща, седна срещу него, кръстоса крака и произнесе с най-сериозния си тон, както мама би казала:

– Е, господин Макивън, ще ми обърнеш ли малко внимание? Кажи поне едно наздраве! – И му подаде чашата с питието.

Татко прихна, изключи гадния компютър и прекарахме една чудна вечер в игра на каубои и индианци.

При Джи всичко това започна, когато един ден се върна от училище с кървяща ръка. Тя отказа да ни каже какво се е случило и изведнъж на вечеря съобщи:

– Утре ще съм куче и ще се казвам Роки.

– Какво искаш да кажеш?! – попита мама и се наведе напред през масата в опит да улови погледа ѝ.

– Всички чухте! – отговори Джи съвсем сериозно и стана от масата.

Отказа да вечеря.

Настана мъртва тишина. Спогледахме се. Положих неимоверни усилия да не се разсмея, Нана само въздъхна, а татко заби поглед в чинията си, като че ли искаше да я пръсне на малки парченца. Мама скочи и започна нервно да раздига масата, като машинално грабна и чинията на татко. Софѝя се втренчи в мобилния и трескаво запрепрочита имейлите си, по-съсредочено от обикновено.

– Само се питам от какво ли е раната на ръката ѝ? – измърмори Нана.

* * *

Джи наистина беше много умно дете. Дълго време ѝ отне да проговори, но изцяло прескочи фазата на бебешкото бръщолевене. Нейното първо изречение беше: „Вижте колко е пъстра поляната!“. Ние всички бяхме в колата и жълто-златистите есенни пейзажи на Северна Калифорния се редяха като на филмова лента. Силно изненадана, мама се обърна към татко и прошепна: „Като че ли кучето проговори...“. Явно много ѝ е тежало мълчанието на тригодишното детенце.

Джи си беше неразговорлива по природа – ще те погледне с немигащи сиво-сини очи, винаги със сериозно изражение като на възрастен човек. Имаше ореол от къдрава червеникаворуса коса, която не беше виждала гребен. Не обичаше да се реши, а и не позволяваше да се пипа косата ѝ, така че никога не я бяха водили на фризьор. Не я интересуваха момичешките неща, от малка се обличаше сама и винаги като момче. Не даваше на никого да ѝ се бърка за нищо. Тя си имаше собствен живот. Не си спомням някога да си е играла на кукли, защото вниманието ѝ винаги бе ангажирано с нещо много по-важно – като гледането на филми за възрастни, без да я е грижа, че не ѝ е разрешено, или да прави миниатюрни фигурки от подръчни материали и да си разказва приказки в картинки на малкото бюро в стаята си.

Джи имаше странно заболяване като малка. Будеше се през нощта и пищеше, без да може да си поеме въздух. На родителите ми им трябваше доста време да убедят лекарите, че това не е нормално и трябва да ѝ се направят обстойни изследвания. Най-накрая се установи, че има желязодефицитна анемия, което лесно можеше да се компенсира.

Когато се проявяха кошмарите на Джи, татко отиваше в стаята ѝ и ѝ разказваше приказка за джуджето Тони, голямо колкото нокътя на средния пръст на лявата му ръка. Тони живеел под възглавницата ѝ и бил нейният ангел пазител и най-верен приятел. Джи трябвало да го вика на помощ, когато усетела, че кошмарът ще я връхлети и ще прогони съня ѝ. А задачата на Тони била да преговаря със страшилището и да го убеди да се разкара. Тони всъщност бил посредникът между кошмара и нейния сън.

Джи приемаше с дълбоко съмнение тази приказка и тъй като по природа си беше недоверчива, задаваше резонния въпрос:

– Да де, ама как ще разбера, че кошмарът идва да уплаши съня ми?

– Ами... ще го усетиш. То е едно странно чувство, като гъделче или като че ли ти се свива стомахът. Ако се огледаш наоколо в съня си и видиш, че животните и птичките се изпокриват, значи кошмарът се готви да напада.

– Да де, ама какво ще стане, ако Тони е заспал и не ме чуе?

– Ами... тогава... – татко изпадаше в неудобно положение – ще трябва сама да се справиш. Заставаш заплашително срещу него с ръце на кръста, както прави баба ти, когато е ядосана, и директно му изкрещяваш: „Разкарай се оттук, че ще викна мама!“.

– Ама защо мама, а не Тони? – Джи никога не се предаваше, докато не бъдеше абсолютно убедена.

– Хм... в най-критичния момент не можеш да разчиташ само на Тони. Той сигурно вече някъде се е сврял и спи дълбоко. Неговата смяна свършва около полунощ, но затова пък мама винаги е будна. А тя е ОПАСНА! Изобщо не води преговори, просто ще го сдави като доберман!

– Окей, папа... – въздъхваше Джи. – Хайде, отивай да спиш. Аз поемам от тук нататък... Сега е мой ред.

И тя пое от тук нататък, и с помощта на лекарствата изплашихме кошмарите.

* * *

На сутринта не знаехме какво да очакваме – Джи щеше да бъде куче. Никой от нас не го приемаше на сериозно и все пак бяхме напрегнати. Тайничко се надявахме да се е отказала.

Опитвах се да разсъждавам логично: явно вчера се бе случило нещо, което я е накарало днес да иска да бъде куче. Все пак трябва да призная, че не бях чак толкова емоционално ангажиран с прищевките на една седемгодишна пикла. Имах достатъчно мои си, тийнейджърски проблеми, за да отделям толкова внимание на сестра си.

Докато... на сутринта не ме събуди мощен кучешки лай.

Връхлетях в стаята на Джи и я заварих на пода на четири крака, с каишка около врата, с опашка, джафкаща. Беше облякла някакво старо космато палто. Цялото семейство вече се бе събрало и всички я гледахме втрещено.

Мама и татко се опитваха да запазят спокойствие. Софѝя, която по случайност беше вкъщи в Ел Ей, си направи селфи с ръмжащото куче. Аз се опитах да се разсмея, но баба смразяващо ме погледна и нареди:

– Изведи кучето на разходка!

Аз и „кучето“ Роки тръгнахме на разходка. Джи напълно се бе вживяла в ролята си: душеше наоколо, вдигаше задното си краче, като че ли пишка, изобщо беше много убедителна. Аз се чудех къде да се скрия от срам. Ами ако съседите ме гледат как водя сестра си на каишка?! А пък тя отгоре на всичкото и лае! Ами ако повикат полиция, какво ще обяснявам?... Нервно я придърпах да вървим по-бързо.

За мой късмет на улицата нямаше никого освен един бездомен, който не беше съвсем бездомен, защото живееше в стария си шевролет, паркиран на края на улицата. Мистър Питърс се беше вписал в богаташкия ни квартал и всички го приемахме като част от пейзажа. Дори се грижехме за него кой с каквото може, макар че той беше много горд. Беше винаги изрядно облечен като джентълмен, сутрин се измъкваше бавно от леглото си на предната седалка и излизаше на разходка с чанта на колелца. Така си и остана тайна къде ходи и какво прави по цял ден. Тази сутрин обаче той забави ход и втренчено ни изгледа. Първо мен, а после Джи. Аз нервно придърпах каишката в опит да избягам, но се спънах и преди да полетя, смотолевих едно „добро утро“. Човечецът кимна с глава и тихо каза:

– Може би тя има основание... Хората сме по-зли от кучета. – Обърна се и продължи с паянтови стъпки по пътя си.

И точно тогава видях едно малко кученце, което се бе залетяло към нас... Изведнъж се сетих, че го познавам – един минитериер, който живееше през две къщи от нашата. И естествено, се казваше Роки.

Кученцето директно се нахвърли върху Джи със страхотен фалцет. Сестра ми невъзмутимо го пресрещна, сниши се до земята, наведе глава, протегна ранената си ръчичка (беше свалила бинта) и започна да скимти.

Втрещен, Роки спря на сантиметри. Гледаше я с недоумение и чак си изкриви главата, сякаш му пречеше перчемът. Каква пък е тази кучка, която се е предала и лежи в краката му?!... Истинският Роки изпадна в паника, отскочи рязко назад, завъртя се като обезумял и се тръшна на земята до нея. След малко обаче любопитството му надделя и започна бавно да лази към нея, докато стигна до ръката ѝ. Облиза я цялата, но тя не помръдваше. Аз и стопанинът му само гледахме отстрани и не смеехме да реагираме.

И точно в този момент... Джи скочи и стисна Роки за врата. Горкият ни съсед започна да крещи и да го дърпа за каишката, но Джи яростно го залая и се озъби. Хвърли се върху кучето и го ухапа по лапата. Нещастното псе изквича от болка...

Какво, по дяволите, правеше тази идиотка?! Рязко я дръпнах и затичах обратно към къщи, влачейки я след себе си.

– Защо го направи, а?

Джи само излая в отговор. Аз треперех от ужас и възмущение.

Не си спомням как стигнахме до вкъщи. Бесен, махнах каишката и я хвърлих в краката ѝ. Връхлетях директно в стаята на родителите ни и изкрещях:

– Отказвам се от дъщеря ви! Заведете я на ветеринар!

И затръшнах вратата зад гърба си.

* * *

Този ден повече не проговорих на Джи. Не ми беше трудно да го сторя – просто излязох от къщи да се видя с приятели. Беше лято и в Ел Ей бе пълно с туристи. Решихме да повисим на Сънсет Джънкшън – най-якото свърталище на сезона сред моите връстници. Точно бях взел шофьорска книжка и се чувствах свободен като птица. Със Софѝя си менкахме един малък хибрид, когато си беше вкъщи. Аз не пиех и не вземах дрога, за разлика от моите приятели. Дори си имах гадже или поне така си мислех, защото тя всъщност беше обсебена от себе си. Животът беше супер, когато си далече от семейството.

Вечерта се прибрах към десет и къщата беше необичайно тъмна. Светеше само в стаята на Нана. Аз тихичко почуках само да ѝ кажа, че съм се върнал. Нана беше най-близкият ми човек в семейството, защото никога не ми досаждаше.

– Влез! Имам нещо за теб. – И ми подаде лист хартия с налепени букви с различен шрифт и в различни цветове. Там пишеше: МОЛА ТЕ ДАМЕ ЗАКАРАЖ УТРЕ ДО МАГАЗИНА. ТРАБВА МИ НЕШТО. РОКИ.

Това вече окончателно ме вбеси! Нана видя колко се ядосах, и тихичко каза:

– Франки, тя лая цял ден... Мисля, че утре ще ти каже защо го е направила, но само на теб и на никого друг.

– Не ме интересува! Тя не е нормална. – С мъка се опитах да овладея гнева си.

Всъщност се ядосах на себе си, защото знаех, че ще изпълня молбата ѝ.

* * *

На следващия ден Джи ме чакаше долу, готова за излизане. Аз нарочно закъснях. Влязох в кухнята да хапна нещо, като влачех крака.

– Добро утро, Франки, ще тръгваме ли? – Тя изглеждаше съвсем нормално, много спокойна и съсредоточена.

Карахме към магазина в пълна тишина. Като пристигнахме, Джи изскочи от колата и се втурна към щанда за животни, грабна кутия кучешки бисквитки и се отправи към касата.

На път към къщи поиска да спрем пред дома на Роки. Аз се чувствах неудобно след вчерашния инцидент, но не ѝ отказах. Оставих я сама да отиде до вратата. Тя почука и собственикът отвори. Той я изгледа втрещено, като че ли виждаше призрака на майка си, а тя невъзмутимо му подаде кутията бисквитки, без да вдигне поглед.

– Защо го направи? – попита той сухо, сякаш не забелязваше подаръка.

И точно в този момент Роки се шмугна през вратата и заподскача като луд, взе да върти опашка и да ближе Джи.

Джи официално се обърна към кучето:

– Уважаеми Роки, преди два дни аз се опитах да те погаля, но ти ме ухапа. Не разбрах защо, а и да те питам, не можеш да ми кажеш. Толкова ме заболя, че бях готова да те намразя завинаги, но преди това реших да се опитам да разбера защо го направи. Единственият начин това да стане, беше да стана куче за един ден.

Докато говореше на Роки в краката си, тя продължаваше да държи ръката си с кутията бисквитки високо вдигната нагоре към собственика.

– Е, сега вече знаеш ли защо те ухапа? – попита недоверчиво „бащата“ на Роки, както и аз бих направил.

– Защото му се натрапих, а той беше много зает в момента. Роки знае как да разкарва досадници. – Джи се обърна, без да го погледне, и тръгна към колата.

Въздъхнах с облекчение. Това момиченце всъщност знаеше какво иска от живота и как да го постигне.

* * *

Няколко дни по-късно бях поканил приятели на парти около басейна. Беше горещ летен ден и едва се дишаше. Стана голям купон.

Джи се прибра от лятното училище и всички се зарадваха да я видят. Тя учтиво ги поздрави и се оттегли в стаята си. Предположихме, че ще се преоблече и ще слезе при нас, но тя не се появи.

Не се изненадах, когато същата вечер обяви:

– Утре ще бъда госпожица Джоунс и ще преподавам на класа.

Залъците заседнаха в гърлата ни. Татко не се въздържа и попита:

– Ти каза ли ѝ?

– Още не, но утре ще ѝ стане ясно. – Джи разсеяно зарови в чинията си.

– И тя ли те обиди като Роки?

– Не мен конкретно, но беше длъжна да се намеси. Смятам да ѝ покажа как се прави.

Господи, това момиче имаше мисия! Софѝя се разсмя, мама се вторачи в чинията си, а Нана тихичко каза:

– Хайде да се качим да ти намерим дрехи. – И я отведе, за да не създава повече напрежение.

– Софи, утре ти ще я караш на училище. – Това беше последното, което казах тази вечер.

* * *

Виждал съм госпожица Джоунс само отдалече – беше млада и секси и ако не бе разликата във възрастта, може би щях да я свалям. Едно нещо у нея ми бе направило впечатление: тя се правеше на много мила, но всъщност според мен сервилничеше. Хората говореха зад гърба ѝ, че прекалено се стараела да се хареса на всички. Не знаехме много за нея, само че е дошла в Ел Ей, за да стане актриса, но нима всички не идваха с тази цел?! От сервитьорката в „Макдоналдс“ до инструкторката по йога, всички млади момичета пристигаха в Ел Ей, за да бъдат забелязани.

Когато Софи се върна, след като заведе Джи на лятно училище, ни разказа, че нашата госпожичка била облечена с къса поличка, тениска по тялото, високи токчета, тъмни очила, с прическа (беше дала да ѝ срешат косата) и ярко червило на устните. Естествено, Нана я бе издокарала така.

Джи отишла направо при учителката и ѝ казала:

– Уважаема госпожице, днес аз ще бъда учителката.

Джоунс била потресена, усмивката ѝ тутакси се стопила и тя остро отговорила:

– Какво искаш да кажеш?! Веднага си седни на чина, ако обичаш!

Явно Джи е очаквала подобна реакция, защото, без да губи самообладание, се обърнала към класа:

– Хайде, пиленца, време е да си поговорим за туй-онуй... – подканила ги тя ласкаво с превзета усмивка, точно като госпожицата.

Децата влезли в клас и Софи си тръгнала. Повече не знаеше какво е станало.

Вечерта Джи връчи на мама писмо от директорката. Викаха я на следващия ден.

* * *

Мама беше брокер на недвижими имоти в компанията „Колдуел Банкър“. Тя се справяше доста добре, макар че идваше от Източна Европа и имаше британски акцент. Естествено, не можеше да се сравнява с местните си колеги или с тези, които бяха привилегировани поради етническия си произход или благодарение на алтернативните сексуални лобита. В Ел Ей всичко се въртеше около връзките, приятелите и общите каузи. Ние живеехме на един от хълмовете над Холивуд и повечето ни съседи бяха творчески личности, с други думи, доста заможни. Имаше обаче и изключения – главно пенсионери, които живееха там още от 40-те години на миналия век, когато са купили къщите си за смешните суми от около четиресет хиляди долара, а сега струваха поне няколко милиона и разбира се, се нуждаеха от основен ремонт. Това бяха главно клиентите на майка ми. Те я уважаваха, защото тя винаги беше готова да им помогне или просто да им направи някоя услуга. Те не продаваха непременно домовете си, но я препоръчваха на свои познати и роднини.

Истината е, че майка ми през цялото време разговаряше с клиенти или им изпращаше съобщения. Те дори ѝ звъняха през нощта, страдащи от безсъние или изпаднали в криза и съмнения поради предстоящия пазарлък. Всички имаха нужда от нея да ги напътства. В други случаи ѝ се обаждаха, възмутени, че трябвало да отпуснат на купувача петстотин долара за някаква поправка, а междувременно щяха да спечелят от сделката поне един милион долара.

Мама не беше от най-удовлетворените хора, но „си носеше бремето с достойнство“, както тя се изразяваше. Изобщо не ѝ беше приятно да се грижи за клиентите си с всичките им комплекси, здравословни проблеми, материални затруднения и невероятен еснафлък, а те междувременно да поставят под съмнение нейната лоялност и професионализъм. Винаги, когато изповядваше някоя сделка, мама казваше: „Е, хайде, помогнах на още един клетник...“. Макар че... не съм съвсем прав. Тя все пак успяваше и да се сприятели с някои от клиентите си и те ѝ оставаха верни докрай.

Сутринта преди срещата с директорката мама си бе придала спокоен вид. Каза ни „чао“ и всеки се зае с всекидневието си.

По-късно същия ден тя се върна с широка усмивка и букет цветя. Джи само каза:

– Знаех си! Просто трябва да се научите да ми вярвате. – И излезе от стаята.

Ето какво се бе случило.

Джи застанала пред класа вместо госпожица Джоунс и усмихнато казала:

– Деца, днес трябва да открием кой и защо открадна цветните моливи на Кейти. Вчера не бях в настроение да се занимавам с това, но днес искам да накарам детето, което го направи, да си признае. Иначе всички ще бъдете наказани. – Изгледала свирепо децата и продължила: – Аз имам подарък за Кейти – ето този нов комплект цветни моливи, които са много по-хубави от нейните. Вчера тя плачеше неутешимо. А сега вие трябва да ми помогнете да открием крадеца, защото иначе ще се наложи да кажа на родителите ви.

Всички млъкнали – муха да бръмне, ще се чуе.

– Нямате ли достойнство? – продължила сестра ми.

– Гала, моля те, аз ще открия крадеца. Извинявам се за вчера... – паникьосала се учителката.

– Родителите на Кейти не могат да си позволят да ѝ купят нови моливи, затова аз ѝ подарявам моите. Но въпреки всичко трябва да разберем кой и защо го е направил.

Едно момче излязло отпред и подало моливите на Кейти.

– Много се извинявам, просто ги взех назаем за един ден – рекло то, като едва преглъщало сълзите си.

– Рик, всички знаем, че си художник, но си длъжен да поискаш разрешение. – Сестра ми продължила назидателно: – Знаеш ли колко беше нещастна Кейти вчера? Нямаш право да ѝ причиняваш такава болка!

След това представление Джи слязла от подиума, свалила си очилата, избърсала червилото и седнала на мястото си. Била си свършила работата.

Помислих си: какво му става на това дете? Опитва се да промени света сега, когато е на седем, а каква ли ще стане на осемнайсет?!

Усетих, че тайничко ѝ завиждам.

* * *

А животът си течеше. Аз се наслаждавах на колата, Софи се веселеше с приятелите си и със селфитата, мама и татко все нещо си приказваха. Нана беше мълчалива, както обикновено.

Тук е мястото да разкажа по-подробно историята на моето семейство, за да ги разберете по-добре.

Започвам с баба ни.

Нана беше основната ни връзка с Източна Европа. Родена в капиталистическа България и израснала главно през социализма, тя се запознала с бившия си съпруг – дядо ни, в родния си град София. Завършила английска филология, но работела в цветарски магазин, тъй като през 50-те години на миналия век нямало нужда от филолози със западни езици, а дори и да е имало, се назначавали само проверени кадри, деца на верни другари.

Нана произхождала от съвсем обикновено семейство. Баща ѝ, моят прадядо, бил чиновник, а жена му – домакиня. Те живеели под наем, много скромно, без никакви претенции и амбиции. Най-важна за тях била добрата храна. И оттам – внушителните им фигури.

Моята прабаба, майката на Нана, била много религиозна, както се полагало на дъщеря и внучка на свещеници и племенница на игуменка на метох. Но това не ѝ попречило да пристане на чиновника, който бил с петнайсет години по-възрастен от нея, защото тя не желаела да се подчини на баща си и да се омъжи за свещеник, за да спази традицията. „Достатъчно праведници имаме във фамилията“, казала тя и скочила посред нощ през прозореца на приземния етаж. Прабаба ми била дванайсетото и последно дете в семейството, майка ѝ я родила на петдесетгодишна възраст и от срам я скрила от света и от себе си. Игуменката бързо долетяла с каруца, за да кръсти слабоватото бебе в мазето – да не умре безименно, защото това било голям грях. Никой не вярвал, че бебето ще оцелее, но осем от сестрите и братята му умрели, а прабаба ми живя до деветдесет и пет.

Дори аз си спомнях, като почина през 2005-а. Бях на шест години. Нана се обади от София и съобщи скръбната вест. Мама реши да замине за погребението, но Нана ѝ каза, че баба ѝ изрично е забранила. Оставила едно писмо с разкривените букви на старческа ръка, в което пишело: „Опашатата ме вика. Други не ще“.

Прабаба ми не се страхувала от смъртта и даже навсякъде си носела един мускал с отрова. Това било традиция по женска линия в семейството, макар и все праведни християни. След смъртта ѝ това мускалче изчезнало.

Нана наричаше майка си Желязната лейди. Тя била царица в крепостта си и неуморно укрепвала устоите ѝ. Била известна и с още нещо – била врачка. Един ден, още като дете, тръгнала с приятелки да помагат по гроздобер. Селският път останал встрани, децата решили да минат напряко през гората. Както скачали от камък на камък в местната река, прабаба ми се подхлъзнала, ударила си главата на една скала и паднала във вира. Започнала да потъва и да потъва сред море от звезди под затворените си клепачи. Целият космос преминал пред очите ѝ и когато край нея се стрелнала опашата звезда, тя се протегнала и я сграбчила. И звездата я понесла нагоре, а прабаба ми се усмихвала и летяла в небесата. Изплувала на повърхността с усмивка на уста. Приятелките ѝ пищели, вдигнал се шум до бога, а тя само кротко се усмихвала. Отворила очи, сякаш нищо не се било случило, поела си дълбоко дъх и погледнала към ръката си, в която се извивала бяла мряна, почти метър дълга. Дотогава никой не бил виждал толкова голяма риба по тези места. Прабаба ми тихо ѝ благодарила, а рибата отворила уста, аха да проговори, но се отказала и се гмурнала обратно.

Оттогава риба в тяхното семейство не се ядяла.

След този случай прабаба ми започнала да врачува на хората, ако я помолят. Нана разказваше, че ги слагала да седнат на стол срещу слънцето и се втренчвала в зениците им. Твърдяла, че там, на дъното, живеела звездичката на всеки човек, която предопределяла съдбата му. Тя нищо не е знаела за ирисова диагностика, нито за великия народен лечител Петър Димков, но в зеницата виждала бъдещето.

Желязната лейди излязла от крепостта си и на седемдесет и четири години започнала работа за пръв път в живота си, тъй като имала нужда от пенсия. Работила на строеж като редови труженик – пълнела кофи с цимент и ги носела на сто метра по-надолу до обекта. Работела десет години за пенсия, била най-уважаваната работничка и социалистическото правителство дори я наградило с медал и грамота. Прабаба ми била много горда със себе си, защото за пръв път в живота си станала независима. Медалът ѝ обаче също изчезнал след смъртта ѝ.

Имало още една желязна жена в семейството им. Това била зълвата на прабаба ми и нейна най-добра приятелка. Тя била рускиня, казвала се Маруся и била горда комунистка. С мъжа ѝ, който бил брат на прадядо ми и чичо на майка ми, се срещнали в Москва в средата на 20-те години. Той бил избягал от България, за да се спаси, тъй като имал смъртна присъда за терористична дейност. Бил изтъкнат комунист, който убедено вярвал, че всички трябва да са равни.

Когато избухнала войната с Германия, Сталин интернирал чуждестранните комунисти бежанци в Гулаг, Сибир. Маруся по това време работела като секретарка в Министерство на транспорта и използвала всичките си връзки да го запази жив. Те не се видели цели пет години, докато един ден през зимата не ѝ разрешили свиждане. Тя се метнала на малкия двукрил съветски самолет „По-2“, известен още като „кукурузник“, защото се използвал в селското стопанство. С него прелетяла от Москва до Сибир през зимата с отворен люк, поне така твърдяла. Когато кацнали, трябвало да ги съживяват с водка и руска баня. Оттогава косата ѝ побеляла и се накъдрила до неузнаваемост. Маруся донесла вестта в трудовия лагер, че войната е свършила. По чудо мъжът ѝ бил оцелял, макар и да тежал шейсет килограма и да бил останал без нито един зъб в устата.

Две години след победата на социализма в България Маруся го подтикнала да се върне като герой в родината и да си направи изкуствено чене. Двамата говорели тихо и само на руски, телефон не използвали, защото се страхували, че ги подслушват. На смъртния си одър и двамата признали, че ненавиждат Съветския съюз и цялата комунистическа идеология.

Дядото на майка ми, бащата на Нана, бил много честен и уважаван данъчен чиновник. Той изобщо не приличал на брат си, него лесно можели да го държат в подчинение, защото се страхувал и от сянката си и не смеел да вдигне глава дори и когато било на живот и смърт. Не поемал никакви рискове.

Нана ми разказа една история за баща си. Той имал богат приятел евреин. Познавали се от дълги години. Малко след като комунистите дошли на власт в България, точно преди да започне национализацията на частната собственост, той отишъл при евреина да му приготви данъчна оценка, както правел всяка година. Приятелят му имал много имоти и злато и се досещал какво се готви на богатите, та си събирал багажа да бяга.

Евреинът се обърнал към прадядо ми и му предложил да му прехвърли един голям, претъпкан със скъпи вещи апартамент в центъра на София. А по това време семейството на Нана, което се състояло от четирима души, си живеело в двустайния апартамент без баня.

Евреинът коленопреклонно го молел, нищо не искал в замяна, само и само комунистите да не вземат апартамента. Обещал никога да не си го поиска обратно. „Един ден – викал той, – когато се нормализира тази кретенска държава, ще ти дойда на гости. Аз просто искам да спася апартамента от онези въшльовци. А и така мога да ти помогна да живееш със семейството си по-сносен живот. Приеми го като подарък!“

Отговорът бил отрицателен. Прадядо ми си признал, че го е страх. „Много благодаря, но не мога да приема. Какво ще кажат „другарите“? Как да им обясня по какъв начин с една заплата съм спестил пари да го купя?“

Евреинът се отчаял и го помолил поне да скрие малко злато за по-добри времена. Отговорът пак бил отрицателен. Нана ми каза, че по-късно баща ѝ много съжалявал. Затова тя все ни внушаваше да мислим сериозно, преди да вземем важно решение, за да не плащаме данък цял живот.

Това се случило, когато силите на мрака, предвождани от Съветската армия, разграбвали нещастната страна. Настанал хаос. Убийствата и грабежите се превърнали във всекидневие.

Прадядо ми живял в скапания апартамент под наем до смъртта си. Четиресет и пет години по-късно починал и за късмет, му било спестено унижението да го изхвърлят на улицата по време на реституцията.

* * *

Сега за моя български дядо – емигранта в Америка, бившия съпруг на Нана.

По времето, когато се запознали в София, той бил на двайсет и пет и току-що се бил уволнил от казармата, в която прекарал цели пет години вместо три. Криел се във войнишките дрехи от новите управници на страната, тъй като по техните стандарти бил с ненадежден произход.

Аз истински обичах дядо си – той имаше великолепно чувство за хумор, беше изключително деен, все едно се тъпчеше със стероиди, непоправим оптимист, работохолик, предприемач и много рискова натура. Неговият кумир беше Джек Лондон. Той непрекъснато препрочиташе разказите му, дори ги бе научил наизуст. Най-любимият му роман беше „Дивото зове“. Винаги бе искал да живее в Лунната долина и го постигна. Живееше в малка къща, тип калифорнийско бунгало, наречена „Къщата на Катерицата“ заради една гранитна склуптура на катерица, поставена на предната веранда. Била му подарък от негов благодарен подчинен, дълги години работил за компанията му.

Къщата имаше див като лонгоз двор, в който храсти, цветя и дървета си живееха безразборно и на воля.

Всяка сутрин дядо ми, който си говореше сам, за да „си напомня, че е жив“, излизаше в предния двор, следван от „великия вълкодав“ – голдън ретривъра Лъки, и се провикваше: „Добро утро, Джек, как спа? Днес ще ходим ли да вадим злато?“.

Дядо ми бил син на богат индустриалец, замогнал се, преди руснаците да окупират България и да я превърнат в комунистическа страна, част от съветската сфера на влияние с гордото название „социалистически лагер“.

Неговият баща и мой прадядо се бил в Първата световна война, оцелял от тогавашния бич – инфлуенцата, и като се прибрал, прапрадядо ми го изгонил от къщи. Прекалено много деца се били навъдили – шест в България и пет от втората му жена в Румъния. Някои от любимците ги пращал да учат във Виена, но това струвало пари, така че другите били излишни гърла. Набързо омъжили две от сестрите на прадядо ми, а него самия, заради мрачния му и недружелюбен характер, напъдили. Така, на осемнайсет години и неграмотен, той се озовал на улицата. Прадядо ми не простил на баща си и никога повече не го видял, като дори на погребението му отказал да отиде, но изпратил жена си с децата.

Животът обаче си има своите неведоми пътища. Оказало се, че прадядо ми бил роден бизнесмен. Започнал от нулата като момче за всичко в една бензиностанция. Колите тепърва излизали на мода. Самообразовал се, като междувременно внимателно изучавал света на бизнеса. Преуспял и осигурил на семейството си охолен живот, и дори помагал на изучените в чужбина любимци на баща си. Бил изключително работлив, суров и мрачен, но много умен и находчив. Животът му бил тежък, но това му харесвало. Оженил се на „крехката“ възраст трийсет и осем години само защото така трябвало. Бил девствен в първата си брачна нощ.

Родили му се двама синове – дядо ми и неговият по-голям брат. Те живеели презадоволено, но в семейството липсвала обич. Майка им ги обожавала, но думата ѝ не се чувала пред бащата.

Бракът им бил лишен от любов. Прадядо ми винаги бил зает в предприятието. Едно от развлеченията му било да ходи всекидневно в 4 часа сутринта на турска баня с теляк. Понякога изритвал от леглото и синовете си да го придружават, че да им свалят прахоляка от краката и въшките от главите.

Другото му забавление било през нощта да играе покер с още трима комарджии. В зависимост от резултата на следващия ден настроението му било или ужасно, или поносимо.

Често се връщал по тъмна доба със злато, бижута и дори диамантен пръстен, който майка ми наследила. Веднъж спечелил парцел земя в София, който и досега е на семейството. Никой не знаел колко пъти е залагал собственото си предприятие, но и никой не посмял да го попита. Той банкрутирал три пъти и всеки път оцелявал и ставал още по-богат. Неговият девиз бил: „Умиране има, предаване няма!“.

Прадядо ми имал няколко приятели ловджии, освен комарджиите. Иначе не допускал никого близо до себе си и семейството. Не вярвал в човешкия потенциал, а само в техническия прогрес. Висок и слаб, със силна физика, той имал една дълбока бръчка между веждите. Тя му придавала навъсен вид и хората в града го отбягвали. Като го видели, че крачи по улицата, се отдръпвали да му направят път.

В нашето семейство се казваше, че който има дълбока бръчка между веждите, не е добър човек. И аз, и майка ми, и сестра ми имаме, но не мисля, че това ни прави лоши хора.

Софѝя, майката на дядо и булка на прадядо ми, на която всъщност моята сестра е била кръстена, била жена с много ведър характер.

Тя произлизала от уважавано и заможно семейство, в което царели любов и топлина. Софѝя била дребничка и много кокетна. Обличала се по френска мода и не се увличала по готварското изкуство. За това си имало слугини.

Прабаба ми била родена в сегашна Северна Гърция, която по онова време била все още част от Османската империя, но всъщност била българска, с българско население. Естествено, за повече от сто и петдесет години нещата съществено са се променили, а пропагандата и световните катаклизми са си казали думата. Явно историята и границите се измислят от политиците, както им е удобно.

И така, бащата на прабаба ми Софѝя бил високообразован, преподавал история и пеене и в края на XIX век бил „терорист“ според съвременното значение на думата. Живеел в македонската провинция на Османската империя. Той и неговите сподвижници от ВМОРО в Битолски и Солунски вилает се борели първо тези територии да получат автономия от Цариград, а впоследствие да се обединят с Майка България, която била вече независима държава. За съжаление, това така и не станало.

Но преди изцяло да се отдаде на заговорническа дейност, извършил едно добро дело и се оженил. Прапрабаба ми пък била от Охрид – най-големия град на брега на Охридското езеро, с неповторима красота, град с древна история, духовен и културен център. В духа на традицията тя станала начална учителка. Нейният баща също бил богат човек. Когато бил на четиринайсет години, останал сирак, а майка му се омъжила повторно за вдовец с четири невръстни деца. Той и трите му сестри отишли да живеят с новото семейство на майка му под стените на Самуиловата крепост, но не били особено щастливи. Момъкът, комуто отнели правото на бъде глава на семейството след смъртта на баща си, решил да търси щастие и богатство другаде. Бил израснал на езеро, плувал като риба, бил свикнал с тежкия физически труд, затова нищо не му се опирало. А и носел отговорност за трите си сестри, на които трябвало да осигури добра зестра.

Сложил погача хляб в една бохча, облякъл си най-старите потури – да изглежда като несретник – пъхнал нож в пазвата си и тръгнал по широкия свят – богат да става. Стигнал безпрепятствено в Истанбул и се цанил за юнга на един кораб, който му се видял достатъчно голям. Хич не се заинтересувал накъде ще плава. Оказало се, че корабът отива в току-що обединените Американски щати. Юнгата си вършел чинно работата и мислел ли, мислел. Решил да остане в Новия свят. Никой не го спрял. Станал първо хамалин, после отишъл да работи на рибната борса, спял където свари, ала идвала зима и решил да търси нещо по-постоянно и покрив над главата си. Попаднал на една бижутерска работилница, собственост на немски евреин. Приели го на работа да чисти. Чистел и учел занаят. Никой не го закачал и той с никого не се сприятелил. Една вечер в късна доба отишъл да се поразходи по брега на река Хъдсън. Видял някаква група опърпани скитници да се карат. Притаил се в храсталака. Те размахали ножове, един извадил изпод мишница пистолет – марка „Деринджър“ по името на създателя си, предвиден за покерджии и дами – и накрая се изпотрепали. Момчето, което вече било станало мъж на двайсет и две години, не се намесило. След като разпрата завършила със зловещ край, а малцината оцелели се разбягали сред локви кръв, македонецът излязъл от храстите да провери дали има оцелели. Никой не мърдал, а около телата се валяли разпилени златни двайсетдоларови монети отпреди Гражданската война от 1861–1865. И по силата на народната мъдрост „двама се карат, а третият печели“ късметлията бързо събрал колкото можал да носи, и търтил да бяга. В стаичка в мазето, където му били постлали да спи, ги зашил в дрехите си. Не мигнал цяла нощ и в ранни зори тръгнал към пристанището, приведен под тежестта на богатството си. Качил се на кораб за Истанбул и се прибрал по живо, по здраво.

Омъжил сестрите си с богат чеиз, намерил си набързо скромна невеста и отворил бижутерска работилница в родния си град Охрид. От този брак се родили пет деца – три сестри и двама братя. Моята прапрабаба била най-голямата. Баща ѝ много държал на образованието и я изучил за начална учителка. Тя се омъжила за прапрадядо ми – бореца за македонска свобода, и напуснала с него Охрид. Другите останали, така че и досега имаме роднини в този край.

През 1901-ва прапрадядо ми бил хвърлен в затвора в Битоля за противодържавна дейност, но го пуснали точно навреме да участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903-та, което, естествено, било безславно потушено. След разгрома му турците го заточили в Диарбекир, Мала Азия. Скоро след това обаче било постигнато споразумение между българската дипломация и турските власти за освобождаването на четири хиляди заточеници. В това число бил и прапрадядо ми. Хиляди поели обратно – безкраен керван от хора, които влачели цялото си скътано имущество и дарове за родата към домовете си в европейска Турция. Разказват, че гледката била поразителна. Някои носели на гръб персийски килими, други яздели арабски коне, трети карали каруци, пълни с вещи, което много напомняло на великото преселение на народите или на превземането на Дивия запад в Америка, само дето тези нямало какво да превземат. Като се прибрал от Диарбекир, прапрадядо ми не се успокоил, все се страхувал, че отново ще го подгонят, вдигнал семейството си и се преселил в родината България.

Заедно с него към заветната свобода тръгнали много българи. Като не могли да преместят планината, те отишли при нея. Един от съратниците на прапрадядо ми също тръгнал на север с единствената цел да продължи борбата за освобождение на македонските територии от османско робство и обединението им с България. Той бил пламенен революционер и непримирим борец, но бил подчинен на прапрадядо ми, който поел ръководството на ВМОРО през 20-те години на миналия век. Тогава борбата се водела с по-различни средства, но неговата хайдушка природа не траела. Винаги носел оръжие, затъкнато в панталона. Така се чувствал истински воин. Но обичал да си попийва, особено когато тостът бил за свободата на Македония. Прапрадядо ми все го предупреждавал да внимава да не предизвика някоя пиянска свада, та всички да пострадат, но онзи бил много своенравен. Така една вечер си пийнал на воля в кръчмата в македонския квартал на София, надигнали се бунтовническите страсти и той отишъл до клозета. Като си свалял панталона, пеел юнашки песни. Нещо обаче го стреснало и в бързината да извади патлака се оплел и дръпнал спусъка. Прострелял се в тестисите и умрял. Но важното е, че умрял с песен на уста. Оттогава прапрадядо ми любезно помолил съмишлениците си да ограничат пиенето и бунтовническите песни, та да не привличат вниманието на властите върху себе си. За носенето на оръжие на обществени места нищо не споменал.

Трябваше да ми обясняват какво означава „македонец“, за да разбера по-добре тази част от фамилната история, макар че имах лични впечатления от македонските имигранти в Калифорния. Това бяха много забавни хора, които сякаш бяха застинали във времето като паметници на комити от XIX век. Бяха ми ги описали като заклети патриоти, но на мен повече ми приличаха на отявлени патриотари. И проявяваха патриотизма си главно на маса, докато пиеха, плачеха и вдигаха високопарни тостове, в които се славеше тяхното величие и вселенска значимост, но... били останали неразбрани и недооценени. Истински вярваха, че са наследници на Александър Македонски и поради този факт били основен фактор в световната история. Къде би бил сега светът без техния славен Александър?!

Спомням си, мама ми разказа една смешна случка с далечните ѝ братовчеди македонци. Нашите отишли да прекарат Нова година в Охрид с техни приятели от Канада. Мъжът на братовчедката на мама, който всъщност бил сърбин, ама се изживявал повече за македонец от местните, ги развел да им покаже 365-те църкви в Охрид – по една за всеки ден от годината. Когато стигнали до останките на Охридската книжовна школа, той казал на английски с гъгнещ акцент:

– Погледнете, ние вече сме имали университет, когато канадците и американците още са скачали по клоните! – И вметнал на българо-македонски, та да е по-убедителен пред родата: – Абе, што треба да ти кажам... ние сме одлична нациjа! – И се потупал с юмрук по гърдите да подсили ефекта.

Канадците само възпитано се усмихнали. Било едва единайсет сутринта и той още не бил пил. Представям си, ако беше...

Та моята прабаба, „македонката“, се преместила със семейството си в България. Баща ѝ отново започнал да преподава история и пеене и заедно с други патриоти открили музикално училище. По това време прабаба ми Софѝя била на деветнайсет години и баща ѝ я изпратил в столицата, където я настанил в семейството на френския посланик да се учи на език и светски маниери. В замяна тя ги учела на български.

В свободното си време се записала да изучава класическа филология в университета и рисуване в Художествената академия. Не че била изключително талантлива, но посещаването на университет и академия си било въпрос на престиж за младите госпо’йци.

Междувременно баща ѝ купил един парцел на видно място в София и започнал да строи голяма къща, за да има къде да отсяда и да посреща своите съмишленици македонци, когато посещава столицата. Къщата била проектирана по европейски маниер, в стил ар деко, и се предполагало да бъде много представителна. След смъртта на родителите си, като единствено дете, прабаба ми Софѝя наследила приказния дом в центъра на столицата.

По това време прабаба ми още била мома, което явно не я притеснявало, след като отблъснала поне десетина кандидати за ръката ѝ. Бракът за нея не бил от голямо значение, но когато вече навършила двайсет и девет и официално я обявили за стара мома, един последен кандидат почукал на вратата ѝ. Това бил моят прадядо.

В присъствието на компаньонки Софѝя го поканила на турско кафе с дребни сладки, а той, без да губи време, защото бил много зает, веднага ѝ предложил брак. Тя напуснала салона, без да му отговори.

От поколение на поколение се предават паметните думи на Софѝя:

– Хайде, заради вас ще приема предложението му. Той е третият със същата фамилия, който чука на вратата ми. Трети път е на късмет.

След първата им брачна нощ на сутринта Софѝя се събудила девствена, а мъжът ѝ – с болезнена ерекция, която не спадала, колкото и студени компреси да ѝ налагал. Тогава той взел радикално решение – отишъл в публичен дом и платил само да гледа. Повече никога кракът му не стъпил във вертеп.

В моето семейство има един ритуал: всяка сутрин преди закуска пием топла вода с лимон. Дори когато ходим на почивка, винаги в куфара се търкалят няколко лимона. Този ритуал го въвела прабаба ни Софѝя, според която топлата вода с лимон помага да се напъдят лошите сънища, да се изхвърлят отровите от тялото и да се избистрят сетивата за деня. Заставала на прозореца на къщата и реела поглед, или само бялото на очите си, някъде в отвъдното, след което се оригвала с наслада. Тя едва ли е знаела нещо за медитацията, но може би точно това е практикувала, без да плаща на гурута.