Работата е там, че дойдох от света, който уж трябваше да имаме. Това явно не означава нищо за вас, защото живеете тук, в скапания свят, който всъщност имаме. Но изобщо не трябваше да се получи така. И всичко е по моя вина... е, моя и в по-малка степен на баща ми и да, малко на Пенелопе, предполагам.

Не знам как да започна тази история. Е, добре, чели сте как си представяха хората от 50-те бъдещето, което щяхме да имаме, нали? Летящи коли, роботи слуги, храна на таблетки, телепортация, реактивни раници, подвижни тротоари, лъчеви оръжия, ховърборди, космически ваканции и лунни бази. Всички онези изумителни, преобразяващи технологии, за които дядовците ни бяха сигурни, че са точно зад ъгъла. Експонатите на световните изложения и евтините списания за научна фантастика със заглавия като „Фантастични разкази за бъдещето“ и „Удивителният утрешен свят“. Можете ли да си го представите?

Е, сбъдна се.

Всичко се сбъдна, повече или по-малко точно така, както беше предсказано. Не говоря за бъдещето. Говоря за настоящето. Днес, в 2016 г., човечеството живее в един техноутопичен рай на изобилие, целеустременост и чудеса.

Само че не е така. Разбира се, че не е така. Живеем в свят, в който, да, има айфони, 3D принтери и – не знам – атаки с дронове или каквото е там. Но едва ли прилича на света от „Семейство Джетсън“1. Макар че трябваше. И приличаше. Докато не престана. Но още щеше да прилича, ако не бях направил каквото направих. Или, не, чакайте. Каквото ще съм бил направил.

Съжалявам, въпреки че получих най-доброто образование, достъпно за гражданин на „Света на утрешния ден“, граматиката на тази ситуация е малко комплицирана.

Може би не е правилно да разкажа тази история от първо лице. Може би ако се скрия в третото лице, ще намеря известна дистанция или проникновение, или най-малкото покой за ума. Струва си да опитам.

Том Берън се събужда в собствения си сън.

Всяка нощ неврални скенери записват сънищата му, докато спи, така че съзнателните и подсъзнателните му мисловни шаблони да могат да бъдат ефективно моделирани. Всяка сутрин невралните скенери прехвърлят текущите данни за сънното състояние в програма, генерираща проекция в реално време, в която той плавно се събужда. Хаотичният сюжет на съня става все по-линеен и ясен, докато се постигне психологически приятна развръзка в момента на пълното идване в съзнание...

Съжалявам. Не мога да пиша така. Фалшиво е. Безопасно е.

Третото лице е удобно, защото е под контрол, а това всъщност е хубаво, когато разказваш за събития, толкова често оказвали се извън контрол. То е като учен, описващ биологична проба, гледана през микроскоп. Но аз не съм микроскопът. Аз съм онова нещо на предметното стъкло. И не пиша това, за да ми е удобно. Ако исках удобство, щях да пиша белетристика.

В белетристиката съчетаваш всички тези емоционално наситени, многозначителни детайли в един портрет на света. Но в ежедневния живот едва ли забелязваш малките неща. Не можеш. Мозъкът ти прелита покрай тях, особено когато става дума за собствения ти дом, място, което усещаш леко отделено от вътрешността на ума си или външността на тялото си.

Когато се събудиш от реален сън във виртуален, все едно си на сал, който се мята насам-натам според мътните, непроницаеми течения на подсъзнанието ти, докато се усетиш, че се плъзгаш по повърхността на широко, спокойно, плитко езеро и хлъзгавата, тревожна странност се разтваря във ведра, успокоителна яснота. Разказът се разгръща така, както чувства, че трябва, и все едно колко объркано е съдържанието, се събуждаш с обновяващата стабилност на възстановен ред. И точно тогава осъзнаваш, че лежиш в легло, готов да започнеш деня без онази лепкава подсъзнателна жила, задържана в стегнатите гънки на ума ти.

Може би точно това най-много ми липсва от света, откъдето дойдох. Защото в този свят събуждането е скапано.

Тук, изглежда, никой не е помислил да приложи дори най-примитивната технология, за да се подобри процесът. Матраците не вибрират дискретно, за да поддържат мускулите ти отпуснати. Насочени парни дюзи не пречистват тялото ти при дрямка. Тук одеялата са направени от туфи растителни влакна, изпредени в нишка, и понякога са запълнени с пера. Пера. От истински птици. Събуждането би трябвало да е най-добрият момент от деня ти, подсъзнателният и съзнателният ти ум да са синхронизирани и хармонични.

Обличането включва автоматизирано устройство, което скроява и ушива ново облекло всяка сутрин според личния ти стил и телесен тип. Тъканта е направена от лазерно втвърдени ивици светлочувствителен полимер, който се рециклира нощем, за да се използва отново денем. За закуска подобна система произвежда храната, която харесваш, от хранително желе, смесено с цветови, вкусови и текстурни протоколи. И ако това ви се струва гадно, на практика е неразличимо от онова, което мислите, че е истинска храна, само дето е уникално съобразено със сетивните рецептори на езика ви, така че всеки път е идеално на вкус и усещане. Познато ли ви е онова потискащо чувство, когато срежете авокадо и откриете, че или е твърдо, или недостатъчно узряло, или кафяво, или натъртено под кожичката? Е, не знаех, че това изобщо може да се случи, докато не дойдох тук. Всяко авокадо, което съм ял някога, беше съвършено.

Странно е да изпитваш носталгия за усещания, които едновременно съществуваха и не съществуваха. Като да се събуждаш всяка сутрин напълно освежен. Нещо, което дори не осъзнавах, че бих могъл да приема за даденост, защото това бе просто начинът, по който бяха нещата. Но точно това е идеята, разбира се – начинът, по който бяха нещата... никога не беше.

Онова, за което не изпитвам носталгия, е, че всяка сутрин, когато се събуждах, обличах и изяждах закуската си в тази бляскава технологична утопия, бях сам.

На 11 юли 1965 г. Лайънъл Гьотрайдер изобрети бъдещето.

Явно никога не сте чували за него. Но там, откъдето дойдох, Лайънъл Гьотрайдер беше най-прочутото, обичано и уважавано човешко същество на планетата. Всеки град имаше десетки обекти, наречени на него: улици, здания, паркове, какво ли не. Всяко дете знае как да изпише името му, използвайки лесно запомнящата се мелодия, която звучи: Г-ЬО-Т-Р-А-Й-Д-Е-Р.

Нямате идея за какво говоря. Но ако бяхте оттам, откъдето съм аз, щеше да ви е познато като А, Б, В.

Преди петдесет и една години Лайънъл Гьотрайдер изобрети революционен начин за генериране на неограничена, мощна, абсолютно чиста енергия. Изобретението му бе наречено Двигателят Гьотрайдер. 11 юли 1965 г. беше денят, когато той го активира за първи път. И това направи всичко възможно.

Представете си, че последните пет десетилетия са изминали без никакви ограничения на енергия. Никаква нужда да се дълбае все по-дълбоко и по-дълбоко в земята и небето да се замърсява все повече и повече. Ядрената енергия стана ненужно опасна. Въглища и петрол – безсмислено мръсни. Слънчевата и вятърната и дори водната енергия се превърнаха в старомодни, неблагонадеждни алтернативи, които не интересуваха никого, освен като странна екзотика, предопределена да съществува извън главната енергийна система.

И така, как действаше Двигателят Гьотрайдер?

Как действа електричеството? Как работи микровълновата печка? Клетъчният ви телефон, телевизорът, дистанционното? Разбирате ли го всъщност на конкретно техническо ниво, да речем? Ако тези технологии изчезнат, бихте ли могли да ги измислите, моделирате и изградите отново от нищо? И ако не, защо не? Вие само използвате тези неща всеки ден.

Но разбира се, че не знаете. Защото, освен ако работата ви не е в някое свързано поле, не ви трябва да знаете. Те просто действат, без усилие, както са предназначени.

Там, откъдето дойдох, точно така е с Двигателя Гьотрайдер. Беше достатъчно важен, за да стане името Гьотрайдер толкова разпознаваемо, колкото Айнщайн, Нютон или Дарвин. Но как функционираше технически? Наистина не бих могъл да ви кажа.

Общо взето, знаете ли как един язовир произвежда енергия? Турбини впрягат естествената тяга на водата, течаща надолу поради гравитацията, за да генерират електричество. За да съм ясен, това е повече или по-малко всичко, което разбирам за водноелектрическата енергия. Гравитацията дърпа водата надолу, тъй че ако лепнете една турбина на пътя й, водата я завърта и някак си прави енергия.

Двигателят Гьотрайдер прави това с планетата. Знаете, че Земята се върти около оста си и също така обикаля около Слънцето, докато самото Слънце се движи безкрайно през Слънчевата система. Също като водата през турбина, Двигателят Гьотрайдер впряга постоянното въртене на планетата, за да създаде неограничена енергия. Има нещо общо с магнетизма и гравитацията и... честно, не знам. Не повече, отколкото разбирам една алкална батерия, двигател с вътрешно горене или лампа с нажежаема жичка. Те просто работят.

Същото е с Двигателя Гьотрайдер. Той просто работи.

Или работеше. Преди, разбирате ли, мен.

Не съм гений. Ако сте прочели дотук, вече сте наясно с този факт.

Но баща ми е легитимен квалифициран гений от най-висш порядък. След като завърши третия си докторат, Виктор Берън прекара няколко съдбоносни години в работа в областта на дългообхватната телепортация, преди да основе собствена лаборатория, за да продължи в специфичната си ниша – пътуване във времето.

Дори там, откъдето дойдох, пътуването във времето се смяташе за общо взето, невъзможно. Не заради времето всъщност, а заради пространството.

Ето защо всеки филм за пътуване във времето, който сте гледали, е пълен боклук: защото Земята се движи.

Знаете това. А и го споменах в предишната глава. Земята прави пълно завъртане около оста си веднъж на ден, обикаля около Слънцето веднъж за година, докато то се движи по космическия си маршрут през Слънчевата система, която на свой ред фучи през галактика, която пък странства по епичен път през вселената.

Земната твърд под краката ви се движи наистина бързо. По екватора Земята се върти със скорост над 1609 км/ч, двайсет и четири часа на ден, докато в същото време кръжи около Слънцето с малко над 107 826 км/ч. Това прави 2 574 950 км дневно. Междувременно нашата Слънчева система е в движение спрямо галактиката Млечен път със скорост над 2 092 147 км/ч, навъртайки някъде към 51,5 милиона километра на ден. И така нататък.

Ако сте решили да отпътувате назад във времето до вчера, Земята би била на съвсем различно място. Дори ако се върнете една секунда назад във времето, Земята под краката ви може да се измести на близо половин километър. За една секунда.

Причината, поради която всеки филм за пътуване във времето е глупост, е в това, че Земята се движи, постоянно, винаги. Пътувате един ден назад във времето, но не се озовавате на същото място – озовавате се в зеещия вакуум на космическото пространство.

Марти Макфлай2 не се появи трийсет години по-рано в родния си град Хил Вели, Калифорния. Хитроумният му „Делориън“3 се материализира в безкрайната празна чернилка на космоса приблизително на 563 милиарда километра разстояние от Земята. Ако допуснем, че не е изгубил моментално съзнание от липсата на кислород, отсъствието на въздушно налягане би накарало всички флуиди в тялото му да кипнат на мехури, отчасти да се изпарят и да замръзнат. Щеше да е мъртъв за по-малко от минута.

Терминаторът вероятно би оцелял в космоса, защото е робот, неудържима машина за убиване, но пътуването от 2029 до 1984 г. би дало на Сара Конър 845 милиарда километра преднина.

Пътуването във времето не изисква просто да се движиш назад в миналото. Изисква също така пътуване до изключително точно местоположение в пространството. В противен случай, също като при обичайното старо ежедневно телепортиране, бихте могли да се окажете натикани вътре в нещо.

Помислете си къде седите точно в този момент. Да речем, на маслиненозелен диван. Бяла керамична купа с фалшиви зелени круши и истински кафяви шишарки, поставена до краката ви на масичката за кафе от тиково дърво. Лъскавосива лампа на стойка грее над рамото ви. Груба черга върху под, облицован с реставрирани стари дъски от бряст, който е доста скъп, но изглежда страхотно...

Ако се телепортирате дори на педя-две в която и да е посока, тялото ви би се забило в плътен обект. Два сантиметра и сте ранен. Пет сантиметра и сте осакатен. Осем сантиметра и сте мъртъв.

Във всяка секунда от деня вие сте на осем сантиметра от смъртта.

Поради което телепортирането е безопасно и ефективно само ако е между предназначените за това места на прецизно калибрирана система.

Ранната работа на баща ми в областта на телепортацията беше толкова важна, защото му помогна да разбере механиката на дезинтегриране и реинтегриране на човешко тяло между отделни местоположения. Точно това осуетяваше всички предишни инициативи за пътуване във времето. Обръщането на времевия поток изобщо не е толкова сложно. Ужасно сложното е мигновеното пътуване в пространството с абсолютна точност през милиарди километри.

Гениалността на баща ми не беше просто в решаването на теоретичните и логистични предизвикателства на пътуването във времето. Беше в осъзнаването, че в това, както и в толкова много други аспекти от ежедневния живот, нашият спасител беше Лайънъл Гьотрайдер.

Всички наши грешни дни