Изтребление

1.

Седях в своя нанокораб на стотици хиляди мили от Земята. От другата страна на тънкия генериран от нанити корпус на „Аламо“ се простираше студената пустош, която наричаме космос. Случваше се вселената да ме притисне с тишината и необозримата си шир. Като сега. Ако искате да се почувствате малък, пробвайте полет в далечна орбита – това вероятно ще ви даде представа колко микроскопични са хората в действителност.

Около „Аламо“ се носеха стотиците му клонирани братя. Всички кораби приличаха на бронирани морски раци и висяха неподвижни и мълчаливи над синята сфера на Земята. До един бяха черни като бездната, без светлини, без врати и прозорци. Ставаха видими за невъоръженото око само когато лъчевите им оръдия произведяха изстрел или двигателите им оживееха за тласък. В момента нито стреляха, нито се движеха. Всички кротуваха търпеливо. Чакаха заповед, но аз не знаех каква да е тя.

Вражеската бойна флотилия се беше оттеглила, след като макросите бяха приели моите импровизирани условия. Гигантските им величествени кораби си бяха заминали и вече нямаше с кого да се бием. Което беше добре, защото със сигурност щяхме да загубим битката. Уви, постигнатото примирие си имаше и лоша страна, а именно, че не бях в състояние да изпълня поетите ангажименти. Договорил бях условия, за които изобщо не бях оторизиран да преговарям.

Изгълтах първата си бира и отворих втората. Входящи обаждания записукаха от командния пулт. Искания за отворени комуникационни канали заваляха като напоителен дъжд. Не им обърнах внимание.

Как щях да им кажа какво съм направил? В новото си битие на феодален васал след една година човечеството трябваше да осигури на макросите многохилядна армия. Ако световните лидери откажеха, рискувахме войната да започне отново. Не вярвах да откажат... но новината нямаше да им хареса. Никой не обича да му налагат сделка, в чието договаряне не е участвал.

Със сигурност щяха за всичко да обвинят мен. Щяха да ме засипят със стотици по-добри идеи, за които е трябвало да се сетя. Разни чиновници на изборни длъжности – или просто пишман политици с категорични мнения по едно или друго – щяха да вдигнат вой до небесата. Това можех да го разбера, но истината бе, че в онзи момент нямах особен избор. Математиката беше проста – аз бях там, а те не бяха. Обстоятелствата ме бяха поставили в положение аз да взема решенията и затова те щяха да ме намразят. Никой не обича да съобразява живота си с чуждия избор. Никой не иска да поеме на плещите си неприятно задължение, без да са го питали какво мисли по въпроса, дори когато по-добър вариант не съществува. Колкото повече мислех върху това, толкова по-ясно ми ставаше, че ще ме намразят и в червата.

Погледнах в кенчето от бирата, но не открих там никакви отговори. Реших, че ако погледна в трето кенче, късметът току-виж ми се усмихнал. Докато отпивах с наслада от четвъртото, ми хрумна, че ако положа сериозни усилия, вероятно щe открия известна утеха в петото и шестото. Чувствах, че съм си заслужил малко почивка.

Вселената, уви, беше на друго мнение. Погледнах към предната стена, която изпълняваше функцията на екран, и забелязах нещо странно. Да, макросите се бяха оттеглили. Тръгнали си бяха по вектор към слънцето, за мое гигантско облекчение. Само че нашият нанофлот също се движеше, а това беше странно. Всички кораби от флота. И то не към Земята. Движехме се под ъгъл, който ни отдалечаваше от планетата. И от слънцето също. Големият диск на родния ми свят се разшири за кратко, плъзна се надолу в лявата част на стената и се озова на пода. После бавно започна да се смалява. Сякаш флотът ни се приплъзваше покрай Земята на път към открития космос.

Моят кораб беше начело на флота, което означаваше, че аз ще съм първият, стигнал до новата дестинация, която „Аламо“ си бе наумил. Но не това беше интересната част. Тревожеше ме друго – не помнех да съм давал заповед на кораба за релокация. Всъщност не му бях давал никакви заповеди.

– „Аламо“? Защо се отправяме към открития космос?

– Основната мисия е завършена. Избрана е нова мисия.

Примигнах в опит да смеля казаното и стомахът ми се преобърна. „Нова мисия?“

– Уточни – казах. – Каква мисия е била завършена?

– Местният биологичен свят оцеля. Врагът е в отстъпление.

– Искаш да кажеш, че Земята е спечелила? Всъщност нищо не спечелихме. Примирието е временно.

– Оцеляването се равнява на победа. Мисията е изпълнена.

Замислих се за миг.

– И каква е новата ти мисия?

– Трябва да бъдат защитени следващите биологични видове по оптималната пътека.

– Чакай, чакай. Напускаш Земята окончателно, така ли?

– В тази звездна система няма други напреднали биологични видове.

– Ами аз? Ами другите пилоти?

– Бъдещият команден персонал ще бъде определен чрез подбор сред тестови обекти – отговори корабът със своя монотонен безсърдечен глас.

Зяпнах невярващо екрана, който сам бях изобретил. Сивият диск на Земята сега се намираше на пода. Скоро щеше да изчезне под килима. Нямах никаква представа накъде сме се запътили. Стотици златни буболечки пълзяха след „Аламо“ към открития космос като патета след майка си. Това ли щеше да е краят? Да умра от глад, докато пътуваме към незнайна звезда? Или щях да оцелея някак по време на пътуването, само за да се превърна в спаринг-партньор на раса шипести ракообразни от друга планета?

Сетих се за нанитите в тялото си. Бяха ли ме изоставили вече? Дали нямаше всеки миг да усетя непреодолимото желание да изпикая литри течен метал, река от миниатюрни нанороботчета, юрнали се към изходите като милиард плъхове, които бягат от потъващ кораб?

– „Аламо“, заповядвам ти да прекратиш тази мисия и да се върнеш към предишната – казах аз.

– Молбата отхвърлена.

– Защо отказваш да се подчиниш.

– Биологична единица Ригс вече не е команден персонал.

2.

Дишането ми се учести. Седях и пухтях. Какво да правя, мамка му?

Точно тогава си дадох сметка, че от известно време не са пристигали искания за отваряне на комуникационен канал.

– „Аламо“, отвори канал към „Бодлоперка“.

– Молбата отхвърлена.

– Защо?

– Биологична единица Ригс вече не е...

Надвиках го, докато довършваше изречението си с „команден персонал“:

– Да, това го схванах. „Аламо“, ти си един неблагодарен кораб, истински гадняр, както казва Сандра.

Корабът не отговори. От негова гледна точка, аз бях една шумна торба месо без друго предназначение, освен да влезе в смъртоносен двубой с други шумни торби месо, които би могъл да срещне в бъдеще. Нанитите не разбираха от чест, благородство или други концептуални продукти на моя млекопитаещ мозък. Знаеха само мисията си и подчиняваха всяко свое решение на нея. Всичко останало беше без значение.

Погледнах към сателитната комуникационна апаратура, която ми бяха дали от Пентагона. Дали още бях в обсег? По думите им щели да улавят сигнала на малкото устройство дори от лунна орбита, че и отвъд нея... Станах от стола и оставих внимателно кенчето бира. Плановете ми да се напия бяха станали на пух и прах. Вероятно щеше да трябва да пестя бирата в предстоящите... дни, седмици, години? Бог знае колко време щях да остана затворен в кораба. Включих устройството и параболичната му антена се завъртя автоматично по посока на релейните сателити в орбита около Земята. Надявах се двигателите на „Аламо“ да не се намират между устройството и сателита. В миналото бих могъл да накарам „Аламо“ да внесе корекции в курса си, така че двигателите да не прецакват сигнала. Но вече знаех, че „молбата“ ми ще бъде отхвърлена.

Извадих късмет и се свързах почти веднага. Поисках гласова връзка и я получих. След минутка-две чух гласа на генерал Кер. Той без съмнение сереше в кафето си понастоящем, както обичаше да казва.

– Ригс? Корабите ти замлъкнаха и се отдалечават. Нова заплаха? Какво става при вас? Докладвай.

– Генерале, съжалявам за прекъснатата комуникация – отговорих и му обясних набързо положението. Че според нанитите мисията им е приключила успешно и сега потеглят към поредния свят, който се нуждае от „спасяване“. Генералът се шашна почти колкото мен.

– И сега... тръгнали сте към открития космос, така ли? Оставяте ни без защита? Та ние вложихме милиони... не, милиарди долари на данъкоплатците във вашата аматьорска армия, Ригс!

– Сър, корабите не ни се подчиняват.

– Ами накарай ги – сопна се той. – Ако някой може да го направи, това си ти. Кер – край.

Кимнах, загледан в сателитния телефон. Класика. Какъв сладък човек беше Кер.

Погледнах към стената-екран. Сивият диск на Земята отдавна не се виждаше, май бе пропълзял някъде под дивана. Останала бе голата сребриста стена и мехурчестите бучки нанитско ако или каквото там използваше корабът за направата на релефните изображения. Стотици златни буболечки пълзяха след мен. Към нищото.

Една от лампите угасна. Онази зад креслото, която използвах за четене. Станах и отвих крушката. Изглеждаше си наред. Пробвах я на други лампи и работеше. Загризах долната си устна, чудех се дали да не попитам кораба. Реших да не го правя. Така де, защо да ускорявам процеса? Корабът очевидно бе решил да пренебрегне дадените му по-рано заповеди. Пренасочваше нанити към други, по-важни задачи. Рано или късно на мостика щеше да се възцари мрак и тишина. Колко ли време щеше да мине, преди екранът да се изглади в метална стена, глуха и сляпа за постъпващата външна информация? Преди „Аламо“ да прекрати всяка комуникация с мен?

Вече знаех как са се чувствали кентаврите. Били са откарани по съвсем същия начин от родния си свят към Земята. Разбирали ли са какво ги чака? Вероятно. Техният свят едва ли е бил първият, който нанитите са се опитали да „спасят“. Поне, казах си, в моя случай мисията се беше увенчала с успех. Наносите и човечеството бяха съумели да спрат макросите. Или поне да отложат унищожението на родния ми свят.

Смръщих вежди. Мислех за споразумението с макросите.

– „Аламо“? – попитах предпазливо. Отговор не последва. Поех си дълбоко дъх. Трябваше да опитам. – „Аламо“, Земята не е спасена. Мисията ни се провали.

Мълчанието се проточи. Изглежда, мозъкът на кораба се беше заел с други, по-важни неща. Сигурно пренастройваше езиковите си системи, изграждаше нови неврални модели в съответствие със следващата раса, която предстоеше да тормози по план.

– Основната мисия беше изпълнена – каза най-сетне гласът.

Усмихнах се лекичко. „Аламо“ беше захапал въдицата.

– Не, мисията се провали. Ти не успя да изпълниш мисията.

– Основната мисия целеше победа над врага. Параметрите на основната мисия са изпълнени.

– Врагът се оттегли, но след една година ще се върне. Това не е победа.

– Стигна се до преговори и мирно споразумение.

– Споразумение, което ти наруши. Аз им обещах нанитноподсилена войска, която да се бие за тях. Сега вие ни изоставяте, а макросите нямат интерес към армия от обикновени човешки същества.

– На Земята бяха оставени възпроизвеждащи се единици. Нищо не възпрепятства създаването на войска, която да изпълни условията на мирния договор. Същото важи и за въоръжението. Всички необходими системи функционират нормално.

Дадох си сметка, че корабът говори за нанофабриките, които самият аз бях организирал на остров Андрос. Умно копеленце беше този „Аламо“. С помощта на фабриките Земята беше в състояние да създаде необходимата армия. Напрегнах мозъка си и след малко измислих друг довод.

– Но те изобщо не знаят за мирното споразумение – изтъкнах аз. – Никой на Земята не знае. Аз така и не им казах. Дори не знаят как да говорят с макросите. Само аз знам.

„Аламо“ мълча дълго. Вдигнах поглед към стената-екран и видяното там разтегли лицето ми в усмивка. Корабът вече не се движеше. Моята малка зеленикава бучка се беше отделила от златните буболечки и изоставаше. Другите кораби от флотилията все така пълзяха напред. Може би все пак щях да се видя отново със Сандра.

– Ще уведомиш военното командване за условията на договора – каза корабът.

– А ако откажа?

– Ще бъдеш принуден.

Подът започна да се затопля. Бях с обувки, но въпреки това го усетих. Знаех, че нанитите могат да загреят стаята до хиляда градуса, ако поискат. Да я загреят толкова, че да подпалят килима, обувките ми, косата ми.

– Добре – казах спокойно. Станах и тръгнах към сателитния телефон. Замахнах и го смазах с юмрук. Ударът се оказа толкова силен, че строши на две компютърната маса под телефона, счупи екрана й и предизвика късо. Миг-два по-късно по нарязаните ми ръце се стече кръв.

Десетина малки черни ръце изскочиха от стените и ме сграбчиха. Ухилих се широко. Поне нанитите в тялото ми още не бяха дезертирали. Без тяхна помощ не бих могъл да унищожа сателитния телефон с един удар, преди корабът да ме е спрял.

– Съжалявам, но май възникна повреда – казах спокойно.

– Ти повреди важно за мисията оборудване.

– Без да искам – казах уверено. – Провери в архивите си. Случва се биологичните единици да чупят разни неща по погрешка. Такива събития възникват на случаен принцип и през непредсказуеми интервали.

Корабът се колебаеше. Надявах се да му изгори някоя нановерига, докато проверява архивите си и изчислява вероятностите. Междувременно подът започна да се охлажда.

– Ще уведомиш военното командване за условията на договора – каза корабът.

– Не мога да го направя оттук.

– Ще бъдеш върнат във военната база.

Ухилих се на стените.

– Страхотна идея.

Корабът не отговори.

Малките черни ръце ме държаха по целия път до Земята. Позяпах си на воля стената-екран, най-вече защото нямаше какво друго да правя. И забелязах нещо интересно. Още един кораб, една самотна златна буболечка сред стотиците други, се отдели от ятото и потегли назад към Земята.

Изкисках се. Още някой беше измислил начин да се измъкне от еднопосочното пътуване до Ригел или която там звездна система се явяваше следваща спирка по оптималната пътека на наносите. Уви, усмивката ми бързо увехна при вида на стотиците други кораби, които все така пълзяха нагоре по стената към бездната на открития космос. Дадох си сметка, че на всички тези кораби има поне по един изпаднал в паника човек, обречен на сигурна смърт в края на пътуването.

А аз с нищо не можех да им помогна. С нищо.

Седях на дивана, обездвижен от десетината черни ръце, и гняв гореше в гърдите ми. Имах много основания да изпитвам гняв. Този кораб беше убил децата ми. Не го бях забравил, макар да го бях приел в някаква степен. Повтарях си, че корабът е оръдие и нищо повече. Инструмент. Много сложен и почти интелигентен инструмент, но все пак инструмент. Няма смисъл да се гневиш на инструмент. Поне веднъж годишно вирус успяваше да преодолее всичките ми защити и да зарази компютъра ми. Заразата обикновено се оказваше фатална. Накрая се виждах принуден да преинсталирам всичко, отегчителна процедура, която траеше часове. Но когато тази ежегодна тегоба ме застигнеше, аз не ругаех вируса, не изпадах в пристъпи на бяс. Компютърът ми, както и заразилият го софтуер, бяха в известен смисъл невинни. Обект на гнева ми винаги бяха създателите на зловредния софтуер. Хората, които съзнателно бяха насъскали срещу света рожбата на своя бинарен вандализъм с надежда да се доберат до номера на кредитната ми карта.

По подобен начин, след като проумях каква е природата на нанокорабите, ми стана трудно да ги мразя. Те бяха прекрасни машини, които следваха зададеното им програмиране. Ако някой човек се озовеше на пътя им, те го смазваха безогледно, но в действията им нямаше нищо лично.

И ето че сега наносите преминаваха към нова фаза в програмирането си. Създателите им, онези, които аз наричах Сините, бяха разпратили из космоса своите безсърдечни кораби не като посланици на добра воля и взаимопомощ, а като средство за постигане на собствените си цели. Корабите идваха да ни „спасят“, но така, както горският „спасява“ стадо тревопасни, чийто прекомерно нараснал брой се е превърнал в заплаха за местността, която обитават – избива част от животните, преди да са опасли всичко. Именно тази небрежна арогантност ме гневеше. Лекотата, с която разчистваха пътя си на случаен принцип.

Но някъде под вълните на гнева ми се оформяше друго усещане. Прекарал бях доста време с тези машини, имал си бях вземане-даване с наносите и макросите повече от всеки друг човек. И бях стигнал до извода, че по някакъв начин те са свързани. Говореха на един и същ машинен език, който ние сега наричахме „бейзик“. Да, макросите използваха по-проста негова версия, а наносите го бяха усъвършенствали на някакъв етап в историята си, но принципно езикът беше същият. Произвеждаха компонентите си по един и същи начин, с помощта на загадъчните фабрики, които изглеждаха еднакво и работеха на еднакъв принцип. Единствената съществена разлика беше в габаритите. Заводите, които бяхме открили под куполите на макросите в Южна Америка, и по-малките фабрики, които аз бях отгледал като фермер – реколта на остров Андрос, бяха с еднакъв дизайн. Двете роботски фракции като цяло демонстрираха еднакво отношение към света.

Имах предостатъчно време на размишлявам, докато седях обездвижен на дивана и гледах как дискът на родния ми свят бавно се издига към стената. Мислех за макросите и наносите и забележителните прилики между тях. Възможно ли бе Земята да се е озовала насред гражданска война с непознати мащаби? За какво толкова спореха Сините на своя газов гигант? Да, самите те не можеха да напуснат гравитационния кладенец на планетата си, но можеха да изпращат в космоса своите лакеи, и големите, и малките. Ако макросите бяха просто по-голяма версия на наносите, ако двата вида роботи имаха общ произход, общ прародител, ако щете... тогава защо едните бяха проводници на наука и отбрана, а другите – на унищожение и експлоатация? Възможно ли бе, да речем, каста от Сини учени да е обявила война на своите кръвожадни сънародници... или обратното? Ами ако Земята и стотици други светове бяха жертви на полуделите им метални рожби?

Може би целта изобщо не е била такава. Може би бяха насъскали тези метални демони срещу вселената, без да си дават сметка какво ще се случи. Като дете, което пуска първия си скриптиран интернет-червей и с ужас гледа как творението му съсипва лаптопа на родителите му.

Не ме интересуваше, поне за момента, как са го направили Сините. Не ме интересуваше и дали са разбирали какво правят. Но определено исках да знам защо са го направили. Защо бяха драснали клечката, защо бяха подпалили пожар в тази част от моята галактика?

Зяпах стената-екран. Процесията на златните буболечки се беше придвижила до тавана и един по един корабите потъваха в неизвестността. На борда на всеки от тях имаше човек, когото бях приел за приятел, за другар. Трудно ми беше да гледам как космосът ги поглъща. Познавах много от тях – е, повечето. Всички те бяха минали през ада. Бяха корави хора, които умееха да оцеляват. Бяха се сражавали героично за Земята и бяха победили. И какво получаваха като награда? Ролята на боксови круши за следващата раса около друга жълта звезда някъде там, в безкрайния космос?

Не бяха заслужили такова отношение. Същото важеше за мен и за децата ми. Седях си на дивана и си мечтаех как бъркам с голяма ръка в гъстата атмосфера на газовия гинат, дома на Сините. Мечтаех си как грабвам един от онези изроди и го откъсвам от повърхността. Исках да го гледам как се мята в агония на палубата ми, докато вътрешните му органи се пръскат от слабото налягане. И да го попитам, докато умира от декомпресия в разширяваща се локва от телесни течности, защо, по дяволите, са пратили в космоса два вида кошмарни роботи. Защо две породи, едната миниатюрна, другата гигантска. Едната – чума от безсърдечни микроскопични роботчета, другата – гигантски мародерстващи чудовища. Тези техни създания бяха воювали помежду си на моята планета. И очевидно бяха правили същото на десетки други светове, или на хиляди... или на милиони. Хитлер, Сталин, Тамерлан и Мао бяха дребни престъпници в сравнение с чудовищата на Сините. Що за лудост ги беше подтикнала към това?

Само че гневът и въпросите ми трябваше да почакат. „Аламо“ бе спрял да ми отговаря. И по-лошо – не можех да стигна до кенчетата с бира. Положих усилия да се успокоя и да насоча мислите си към настоящата ситуация. Какво щях да правя, когато стигнех Земята и „Аламо“ ме стовареше в базата? Как щях да обясня на хората какво съм направил?

Напрегнах сивите си клетки. И без това нямаше какво друго да правя, докато пътувах към Земята като затворник на собствения си кораб.

И по някое време в главата ми се зароди план.