Вътрешно изграждане

Четирибуквената дума

Веднъж се случи... Клиент, влизащ в аптеката на Шанкаран Пилай, видял отвън някакъв човек, който прегръщал улична лампа и въртял диво очи.

– Кой е онзи човек? – попитал клиентът, щом влязъл. – Какво му има?

– А, онзи ли – невъзмутимо отвърнал Шанкаран Пилай. – Един от клиентите ми.

– Но какво му има?

– Искаше нещо за магарешка кашлица. Дадох му подходящото лекарство.

– Какво му даде?

– Разслабително. Накарах го да го изпие още тук.

– Разслабително за магарешка кашлица? Защо, за бога, си му дал точно това?

– О, я стига, нали го видя. Мислиш ли, че ще посмее да се закашля?

Разслабителното на Шанкаран Пилай е емблематично за типа решения, пробутвани днес по цял свят на онези, които търсят здраве. Това е основната причина терминът „гуру“ да се превърне в просто четирибуквена дума.

За съжаление, ние сме забравили истинското значение на тази дума. „Гуру“ буквално означава „прогонващ мрака“. Противно на разпространеното схващане, функцията на гуру не е да учи, проповядва или да привлича към правата вяра. Гуруто е тук, за да хвърли светлина върху измеренията отвъд сетивните ви възприятия и психологическата ви драма – измерения, които в момента не сте в състояние да видите. И най-вече гуруто е тук, за да хвърли светлина върху самата природа на битието.

Днес са модерни множество измамни и опасно подвеждащи учения. Едно от тях е „бъди в момента“. Идеята му е, че ако искаш, би могъл да си някъде другаде. Как изобщо е възможно това? Настоящето е единственото, в което можеш да бъдеш. Ако живееш, живееш в този момент. Ако умреш, умираш в този момент. Този момент е вечност. Как би могъл да се измъкнеш от него, дори да се опитваш?

В момента може би страдате заради нещо, което се е случило преди десет години, или заради нещо, което може да се случи вдругиден. И двете неща не са истина. Те са просто игра на паметта и въображението. Това означава ли, че за да намерите покой, трябва да унищожите ума си? В никакъв случай. Означава просто, че трябва да поемете командването. Умът ви носи огромни резерви от памет и невероятни възможности на въображението, които са резултат от еволюционен процес, продължил милиони години. Ако можете да го използвате, когато поискате, и да го оставите настрана, когато не ви е нужен, умът може да бъде фантастичен инструмент. Да отбягвате миналото и да не обръщате внимание на бъдещето означава да превърнете тази чудесна способност в тривиалност. Така „бъди в момента“ става осакатяващо психологическо ограничение, тъй като отрича нашата екзистенциална реалност.

Друг популярен лозунг на нашето време е „прави само едно нещо в даден момент“. Защо да правите само едно нещо, когато умът е феноменална многомерна машина, способна да поддържа няколко нива на активност едновременно? Защо ви е да заличавате ума, вместо да го овладеете и да се научите да го управлявате? Щом можете да познаете опияняващата радост от мисловната дейност, защо да избирате лоботомията и доброволно да предпочитате да съществувате като зеленчук?

Друга фраза, превърнала се в клише от прекалено използване, е „позитивно мислене“. Когато се опростява прекалено и се използва като някаква мантра за бързо намиране на решения, позитивното мислене е начин да замажете или захаросате реалността. Когато не можете да обработвате информацията в реално време и да контролирате психологическата си драма, вие се вкопчвате в „позитивното мислене“ като в успокоително. Първоначално може да ви се стори, че то вдъхва в живота ви нова увереност и оптимизъм, но по същество позитивното мислене е ограничено. Ако отричате или ампутирате една част от реалността, това ви дава изкривена гледна точка към живота в дългосрочен план.

Да не забравяме и стария бизнес с експорта на човешкото благополучие в небесата и твърдението, че сърцевината на вселената е любовта. Любовта е човешка възможност. Ако се нуждаете от опреснителен курс, можете да вземете уроци от кучето си. То е изпълнено с обич! Не е нужно да излизате в открития космос, за да познаете любовта. Всички тези детински философии идват от приемането, че битието е центрирано около човека. Тази идея ни е лишавала от всякакъв здрав разум и ни е карала да извършваме някои от най-нечовешките и ужасни престъпления в историята, които продължават да се повтарят и до днес.

Като гуру, аз нямам доктрина за учене, философия за насаждане и вяра за пропагандиране. И е така, защото единственото решение за всички несгоди, измъчващи човечеството, е преобразяването на самите нас. Това преобразяване не е постъпателно подобрение. То се постига не чрез промени в морала, нагласите или поведението, а чрез докосване до собствената ни безкрайна природа. Преобразяването означава, че от старото не остава нищо. То е коренна промяна на начина, по който възприемаме живота.

Да знаеш това е йога. Този, който въплъщава това, е йога. Онзи, който те насочва в тази посока, е гуру.

Целта ми в тази книга е да ви помогна да превърнете радостта в свой постоянен спътник. За да постигне това, книгата ви предлага не проповеди, а наука; не учение, а технология; не предписания, а път. А сега е време да започнем да изследваме тази наука, да използваме технологията, да вървим по пътя.

При това пътешествие гуруто не е крайната цел, а пътна карта. Вътрешните измерения са непознат терен. Ако изследвате непознат терен, не е ли по-добре да има указатели? Възможно е сами да си намерите път, но кой знае, това може да отнеме цял живот. Когато се намирате на непознат терен, просто е разумно да имате упътване. На едно ниво гуруто е точно това – жива пътна карта.

И точно затова съществува тази прословута четирибуквена дума.

И за да направя нещата два пъти по-лесни за вас, реших да я направя осембуквена...

...Садхгуру

ПЪРВА ЧАСТ

Бележка към читателя

Има много начини да се подходи към книга от този род. Един от тях е да се хвърлим направо в практиката, да действаме в режим „направи си сам“. Но тази книга няма амбицията да е наръчник за самопомощ. Тя има силна практическа ориентация, но това далеч не е всичко.

Друг начин е да бъдем теоретици. Но тази книга не е и научно упражнение. Никога не съм чел изцяло йогистки трактати. Никога не ми се е налагало. Аз изхождам от вътрешния си опит. Едва на късен етап в живота си прелистих някои от важните текстове на Патанджали, обединени в „Йога сутра“, и осъзнах, че имам известен достъп до същността им, защото подхождам към тях от опита, а не теоретично. Да се сведе една сложна наука като йога до обикновена доктрина е толкова трагично, колкото и да се превърне в кардио тренировка.

И тъй, в крайна сметка книгата беше разделена на две части. Първата маркира терена; втората ви предлага път през него.

Това, което ще прочетете в тази част, не е академична експертиза, а опит да се предложи серия фундаментални проникновения, които полагат основите, върху които се издига архитектурата на по-практично ориентираната втора част.

Тези проникновения не са правила или учения. И определено не са заключения. Най-добре е да гледате на тях като на указатели по път, по който можете да вървите единствено вие. Те са основни перспективи, появили се като следствие от състоянието на повишено съзнание, което постигнах след едно преживяване, променило коренно живота ми преди трийсет и три години.

Частта започва с автобиографична бележка. Така ще знаете нещо за автора, който ще ви прави компания, ако решите да четете нататък. След това се разглеждат някои основни идеи, към които се подхожда с често използвани (правилно и неправилно) термини, като съдба, отговорност, добруване и дори по-фундаменталния термин йога.

Една от главите в тази част завършва със садхана. Думата „садхана“ на санскрит означава устройство или инструмент. Инструментите за изследване ви дават възможност като читател да приложите на практика обсъжданите на тези страници идеи и да видите дали те работят за вас. (Тези садхани ще се срещат много по-често във втората част.)

Хората често ми казват, че съм „модерен“ гуру. Отговорът ми на тези наблюдения е, че не съм нито модерен, нито древен, нито нюейдж, нито от старата школа. Аз съм съвременен, какъвто винаги е бил всеки гуру. Единствено книжниците, учените глави и богословите са способни да бъдат древни или модерни. Една философия или система от вярвания може да бъде стара или нова. Но гуруто е винаги съвременен.

Както вече казах, гуруто е някой, който прогонва мрака – някой, който ви отваря вратата. Ако ви обещая да ви отворя вратата утре или съм я отворил за някого друг вчера, това няма значение. Донякъде важно е единствено дали я отварям за вас днес.

И тъй, истината е неподвластна на времето, но технологията и езикът винаги са съвременни. Ако не бяха такива, щяха да заслужават да бъдат зарязани. Нито една традиция, независимо колко стара и уважавана е тя, не заслужава да продължи съществуването си като нещо повече от музеен експонат, ако е отживелица. Така че в тази книга ще разглеждам древна технология, която в същото време е напълно модерна.

Лично аз не проявявам интерес да ви предлагам нещо ново. Интересува ме единствено онова, което е истина. Но се надявам, че тази част ще ви покаже някои моменти, в които новото и истината се събират. Защото, когато условията са подходящи, когато идеята идва от вътрешна яснота и среща читателя в подходящия момент на възприемчивост, на тези пресечни точки древната като света истина става експлозивно алхимична. Най-неочаквано тя се превръща в нещо свежо, живо, бляскаво ново, сякаш е изречена и чута за първи път в историята.

Когато изгубих

сетивата си

В град Мисоре има традиция. Ако ви предстои да правите нещо, качвате се на хълма Чамунди. И ако нямате нищо за правене, пак се качвате на хълма Чамунди. Ако се влюбите, качвате се на хълма Чамунди. И ако разлюбите, трябва да се качите на хълма Чамунди.

Един следобед нямах нищо за правене, наскоро бях разлюбен и затова се качих на хълма Чамунди.

Паркирах мотоциклета си и седнах на една скала на около две трети от пътя нагоре по склона. Това беше моята „скала за съзерцание“. От известно време ходех там. Дърво с пурпурни дребни плодове и закърнял банян бяха пуснали упорити корени в дълбока цепнатина в скалата. Пред мен се разкриваше панорамен изглед към града.

До този момент личният ми опит ми казваше, че тялото и умът ми са „аз“, а светът е „извън“. Но внезапно открих, че не съм в състояние да кажа кое съм аз и кое не съм. Очите ми още бяха отворени, но въздухът, който дишах, скалата, на която седях, самата атмосфера – всичко това стана мен. Аз бях всичко. Бях в съзнание, но бях изгубил сетивата си. Дискриминиращата природа на сетивата просто престана да съществува. Колкото повече казвам, толкова по-шантаво ще звучи, защото случилото се беше неописуемо. Аз бях буквално навсякъде. Всичко експлодираше отвъд определените граници; всичко експлодираше във всичко друго. Това бе безмерно единство на абсолютно съвършенство.

Моят живот е само онзи момент, изящно удължен.

Когато дойдох на себе си, имах чувството, че са минали само десет минути. Но когато погледнах часовника си, установих, че е седем и трийсет вечерта! Бяха изминали четири часа и половина. Очите ми бяха отворени, слънцето беше залязло и бе тъмно. Бях напълно в съзнание, но онова, което до този момент възприемах като себе си, беше напълно изчезнало.

Никога не съм бил ревливо дете. А ето че тогава, двайсет и пет годишен, седнал на една скала на хълма Чамунди, аз бях толкова възторжено луд, че сълзите ми се лееха и цялата ми риза беше мокра!

Да съм ведър и щастлив никога не е било проблем за мен. Живях живота си по начина, по който исках. Израснах през шейсетте, епохата на „Бийтълс“ и джинсите, четох европейска философия и литература – Достоевски, Камю, Кафка и т.н. И ето че експлодирах в напълно различно измерение на битието, за което не знаех нищо, потопен в напълно ново чувство, за което не бях и предполагал, че е възможно – чувство на възторг, на блаженство. Когато приложих скептичния си ум към това, той можеше да ми каже единствено, че по всяка вероятност се побърквам! Все пак, изживяването беше толкова прекрасно, та веднага разбрах, че не искам да го губя.

Така и не успях да опиша какво точно се случи онзи следобед. Може би най-добрият начин да го опиша е, че се качих и не слязох. И все още не съм.

Роден съм в Мисоре, красив княжески град в Южна Индия, някогашна столица, известна с дворците и парковете си. Баща ми беше лекар, майка ми – домакиня. Аз бях най-малкият от четирима братя и сестри.

Училището ме отегчаваше. Стоенето в час беше невъзможно за мен, защото виждах, че учителите говорят за неща, които не означават нищо в живота им. Още от четиригодишен всеки ден казвах на прислужницата, която ме водеше на училище, да ме оставя на портала и да не влиза в сградата. Веднага щом тя си тръгнеше, аз бягах в близкото дере, в което попадах на изобилие от невероятно разнообразен живот. Започнах да събирам огромен личен зоопарк от насекоми, попови лъжички и змии в стъкленици, които отмъквах от медицинския шкаф на баща ми. Но след няколко месеца, щом откриха, че не съм посещавал училище, родителите ми не бяха особено впечатлени от биологичните ми проучвания. Сметнаха експедициите ми в дерето за игри в канавката. Често разочарован от според мен скучния и лишен от въображение свят на възрастните, аз просто насочвах вниманието си другаде и си намирах ново занимание.

По-късно предпочитах да прекарвам дните си в скитане из гората, в лов на змии, риболов, излети и катерене по дърветата. Обичах да се качвам на върха на някое голямо дърво с обяда си и бутилка вода. Люлеенето на клоните ме привеждаше в подобно на транс състояние, в което спях и бях буден едновременно. Изгубвах всякаква представа за време. Можех да седя на дървото от девет сутринта до четири и половина следобед, когато биеше последният училищен звънец. Много по-късно осъзнах, че без да зная, съм започнал да се насочвам към медитиране. По-късно, когато започнах да уча хората на медитиране, то винаги беше с люлеене. Разбира се, тогава дори не бях чувал думата „медитация“. Просто ми харесваше как люлеенето на дървото ме вкарва в състояние отвъд съня и будуването.

Намирах класната стая за скучна, но се интересувах от всичко друго – как е устроен светът, какъв е релефът на земята, как живеят хората. Често карах колелото си по черните пътища в провинцията и изминавах поне по трийсет и пет километра на ден. Прибирах се целият в прах и кал. Особено ми харесваше да си съставям мислени карти на терена, по който бях пътувал. Можех просто да затворя очи, когато съм сам, и да нарисувам целия ландшафт, който съм видял през деня – всеки камък, всяка скала, всяко дърво. Бях запленен от смяната на сезоните, от това как земята се променя, когато е разорана, когато посевите започват да покълват. Това ме привлече към творбите на Томас Харди – неговите описания на английския ландшафт заемаха цели страници. Аз правех същото наум със света около мен. Дори днес това е като видеозапис в главата ми. Ако поискам, мога да го пусна целия, всички онези години и години наблюдения – при това с абсолютна яснота.

Бях заклет скептик. Дори на петгодишна възраст, когато семейството ми отиваше в храма, аз задавах въпроси – при това много въпроси. Кой е Бог? Къде е Той? Горе ли? Къде е горе? Няколко години по-късно имах още повече въпроси. В училище казваха, че планетата е кръгла. Но щом е кръгла, откъде можем да знаем къде е горе? Никой не успяваше да отговори на тези въпроси и затова никога не влязох в храма. Това означаваше, че родителите ми трябваше да ме оставят на грижите на пазача на обувки отвън. Той ме хващаше за ръката като с менгеме и ме мъкнеше насам-натам, докато си вършеше работата. Знаеше, че остави ли ме за миг, ще изчезна. По-късно започнах да забелязвам, че хората, които излизат от ресторанти, винаги имат по-радостни физиономии от онези, които излизат от храмове. Това ме заинтригува.

И в същото време, макар да бях скептик, никога не съм се идентифицирал с това определение. Имах много въпроси за всичко, но не изпитвах нужда да правя някакви заключения. Много рано осъзнах, че не знам нищо за каквото и да било. Това означаваше, че в крайна сметка обръщах огромно внимание на всичко около мен. Ако някой ми дадеше чаша вода, аз се взирах безкрайно в нея. Ако вдигнех листо от земята, взирах се и в него. Взирах се в мрака нощем. Ако поглеждах камъче, образът му започваше да се върти в ума ми, за да позная всяко негово зрънце, всеки ъгъл.

Знаех също, че езикът е просто конспирация, измислена от хората. Осъзнах, че ако някой говори, той само произвежда звуци, а аз си съставям смисъла. Така че престанах да съставям смисъл и звуците станаха много смешни. Виждах как определени модели се изливат от устите им. Ако се взирах още повече, човекът просто се разпадаше и се превръщаше в топка от енергия. После единственото, което оставаше, бяха моделите!

В това състояние на абсолютно безгранично невежество всичко можеше да задържи вниманието ми. Милият ми баща, тъй като беше лекар, започна да мисли, че имам нужда от психиатричен преглед. Както сам каза, „Това момче непрекъснато се взира в нещо, без да мига. Изгубило си е ума!“. Винаги ми се е струвало странно, че светът не осъзнава огромното значение на състоянието „не зная“. Онези, които унищожават това състояние със схващания и предпоставки, напълно пропускат една огромна възможност – възможността да знаят. Те забравят, че „не зная“ е врата – единствената врата – към търсенето и познанието.

Майка ми ми заръчваше да обръщам внимание на учителите си. И аз го правех. Обръщах им такова внимание, каквото никой никъде не им е обръщал! Нямах представа какво говорят, но в редките случаи, когато влизах в час, аз се взирах в тях с цялото си внимание, без да се разсейвам нито за миг. Поради някаква причина те не намираха това за особено приятно. Един учител направи всичко възможно да извлече отговор от мен. Но когато аз си останах мълчалив, той ме сграбчи за раменете, разтресе ме и заяви: „Ти си или божествен, или дявол“. И добави: „И си мисля, че си второто!“.

Не се засегнах особено. До този момент бях подхождал към всичко около мен – от песъчинката до вселената – с почуда. Винаги обаче съществуваше нещо сигурно в сложната паяжина от въпроси и то бе „аз“. Но избухването на учителя ми задейства нова линия от въпроси. Кой съм аз? Човек, божество, дявол – какво? Опитах се да се вгледам в себе си, за да разбера. Не се получи. Затова затворих очи и се опитах да открия отговора. Минутите станаха часове, а аз продължих да седя със затворени очи.

Когато ги отворих, всичко ме интригуваше – мравката, листото, облаците, цветята, мракът – всичко. Но за мое изумление открих, че когато съм със затворени очи, има още повече неща, които грабват вниманието ми – начинът, по който пулсира тялото, функционирането на различните органи, многобройните канали, по които тече вътрешната енергия, начинът, по който е устроено тялото ми, фактът, че границите съществуват единствено във външния свят. Това упражнение откри за мен цялата механика да си човешко същество. Вместо да ми даде опростения отговор, че аз съм „това“ или „онова“, то постепенно ме доведе до осъзнаването, че ако пожелая, мога да бъда всичко. Не ставаше въпрос за стигане до някакво заключение. Дори сигурността в „мен“ се разпадаше, когато започна да се открива по-дълбокото усещане за това какво е да си човешко същество. Това упражнение стопи познанието ми за себе си като автономна личност. Аз се превърнах в безформено същество.

Въпреки цялото ми диво непостоянство, единственото, което успявах да правя по един странно дисциплиниран начин, бе практикуването на йога. Всичко започна една лятна ваканция, когато бях на дванайсет. Куп братовчеди се срещахме всяка година в дома на дядо ми. В задния двор имаше стар кладенец, дълбок близо пет метра. Докато момичетата си играеха на криеница, редовната игра на момчетата беше да скачаме в кладенеца и после да се изкатерваме обратно. И скачането, и катеренето бяха сериозно предизвикателство. Ако не го направиш правилно, можеш да си размажеш мозъка по стената. За катеренето нямаше скоби – трябваше просто да се вкопчиш в камъните и да драпаш нагоре. Често си чупехме ноктите при изкачването. Само няколко момчета можеха да правят това. Аз бях едно от тях и доста ме биваше.

Един ден се появи човек на повече от седемдесет години. Погледа ни известно време. После, без да каже нито дума, той скочи в кладенеца. Решихме, че с него е свършено. Той обаче се изкатери по-бързо и от мен. Зарязах гордостта си и му зададох само един въпрос: Как? „Ела, научи йога“ – отвърна старецът.

Последвах го като кутре. Така станах ученик на Маладихали Свами (както беше известен старецът) и се захванах с йога. Преди това събуждането ми всяка сутрин беше същински семеен проект. Опитваха се да ме накарат да седна в леглото; главата ми просто клюмваше и аз отново заспивах. Но три месеца след като започнах да се занимавам с йога, тялото ми започна да се събужда в четири без двайсет всяка сутрин, без никакво външно подканяне; така прави и до днес. След като се събудя, упражненията ми просто се случват, независимо къде съм и каква е ситуацията, без да пропусна нито ден. Тази проста йога, наречена ангамардана (система физически упражнения, които подсилват сухожилията и крайниците), категорично ме отделяше физически и умствено във всяка група хора. Но в общи линии, това беше всичко. Или аз така смятах.

След време изгубих всякаква вяра във формалното образование. Това не беше цинизъм. Имах достатъчно жар и живот в себе си, за да се занимавам с всичко. Но дори на тази възраст основното ми качество бе яснотата. Не търсех нарочно несъответствия или несъобразности в онова, което ми се казваше. Просто ги виждах. Никога през живота си не съм търсил каквото и да било. Просто поглеждам. И сега се опитвам да науча хората на точно това – ако наистина искате да познаете духовното, не търсете. Хората си мислят, че духовното е свързано с търсенето на Бог, на истината или на смисъла. Проблемът е, че вече сте дефинирали какво търсите. Важен е не обектът на търсенето – а самото търсене. Способността просто да гледаш без мотив липсва в днешния свят. Всеки човек е психологично създание, което иска да придаде смисъл на всичко. Търсенето не е свързано с оглеждането за нещо. А с усъвършенстване на възприятието, на самата способност да виждаме.

След гимназията започнах да уча по индивидуална програма в Университетската библиотека в Мисоре. Пристигах пръв в девет сутринта и ме изгонваха последен в осем и половина вечерта. Между закуската и вечерята карах единствено на книги. Макар че винаги имах огромен апетит, цяла година пропусках обяда. Четях какво ли не, от Омир до „Популярна механика“, от Кафка до Калидаса, от Данте до „Денис Белята“. В края на годината се оказах по-знаещ и с повече въпроси от всеки друг път.

Сълзите на майка ми ме принудиха неохотно да вляза в университета като студент по английска литература. Аз обаче продължих да нося облака от милиардите въпроси като някакъв мрачен ореол около себе си. Нито библиотеката, нито професорите успяха да ги разпръснат. Отново прекарвах повече време извън класната стая, отколкото в нея. Открих, че лекциите представляват диктовка на бележки, а аз определено не възнамерявах да ставам стенограф. Веднъж помолих една преподавателка да ми даде бележките си, за да си направя ксерокопие – така можех да си спестя диктовката и присъствието. Накрая се споразумях с всички преподаватели (които бяха повече от щастливи, че не присъствам на лекциите им). Всеки ден ме отбелязваха като присъстващ. На последния ден от месеца присъствието се регистрираше. Тогава влизах, за да съм сигурен, че те спазват уговорката.

Група студенти се събирахме под един огромен банян на територията на кампуса. Някой ни кръсти „Клуб Банян“ и името си остана. Девизът ни бе „Правим го за забавление“. Събирахме се под дървото с моторите си и разговаряхме часове наред по най-различни теми – от това как да направим мотоциклетите си по-бързи до това как да направим света по-добро място. Разбира се, нито за миг не слизахме от моторите си – това би било светотатство!

Когато приключих с университета, бях обиколил цялата страна. Първо обикалях Южна Индия с велосипеда си. По-късно прекосих цялата страна с мотоциклета. После стана съвсем естествено да прекося националните граници. Но когато стигнах границата с Непал, ми бе съобщено, че регистрационният номер на мотоциклета и шофьорската ми книжка не са достатъчни. Трябвали ми повече документи. Тогава започнах да си мечтая да спечеля достатъчно пари, за да мога да пътувам по света с мотора си. Не ставаше дума просто за страст към пътешествия. Истината е, че не ме свърташе на едно място. Исках да науча нещо. Не знаех какво е, нито къде трябва да отида, за да го намеря. Но дълбоко в себе си знаех, че искам повече.

Никога не съм се смятал за особено импулсивен – аз бях просто ориентиран към живота. Премервах последствията от постъпките си, но колкото по-опасни бяха те, толкова повече ме привличаха. Веднъж някой ми каза, че ангелът ми пазител явно е много добър и постоянно работи извънредно. Винаги съм изпитвал копнеж да проверя границата, да прекрача ръба. Какво и защо не бяха въпроси за мен. Единственият въпрос беше как. Когато сега поглеждам назад, давам си сметка, че никога не съм се замислял какъв искам да стана в живота. Мислех си само как искам да изживея живота си. И знаех, че това „как“ може да се бъде определено единствено в мен и от мен.

По онова време имаше голям бум в птицевъдството. Исках да изкарам малко пари, за да финансирам желанието си за неограничени безцелни пътувания. Затова се захванах с птицевъдство. Реакцията на баща ми беше: „Какво ще кажа на хората? Че синът ми отглежда пилета?“. Но аз направих своята птицеферма, при това сам, от нулата. Бизнесът потръгна. Печалбите не закъсняха. Посвещавах на бизнеса по четири часа всяка сутрин. Останалата част от деня прекарвах в четене и писане на поезия, къпане в кладенеца, медитиране и фантазиране в клоните на един огромен банян.

Успехът ме направи авантюрист. Баща ми непрекъснато се оплакваше, че синовете на всички други са станали инженери, индустриалци, държавни служители или са заминали за Америка. И всички, с които се срещах – приятели, роднини, учители от старото ми училище и колежа, – казваха: „О, аз си мислех, че си направил нещо в живота си, а ти просто го пропиляваш“.

Приех предизвикателството. Заедно с един приятел, строителен инженер, се захванах със строителство. За пет години станахме голяма строителна фирма и бяхме едни от водещите частни изпълнители в Мисоре. Баща ми беше изумен и много доволен.

Аз бях енергичен и уверен, готов за авантюри и жадуващ за предизвикателство. Когато всичко, с което се захващаш, се увенчава с успех, често започваш да вярваш, че планетите се въртят не около слънцето, а около теб!

И си останах такъв млад мъж до онзи съдбовен септемврийски следобед през 1982 г., когато реших да яхна чешкия си мотоциклет и да се кача на хълма Чамунди.

Тогава нямах представа, че животът ми ще се промени завинаги.