Хаос

ПРОЛОГ

Привечер

Сряда, 7 септември

Отвъд тухлената стена, която ограждаше парка „Харвард Ярд“, разположен в сърцето на университетското градче, се издигаха четири високи комина и един покрив от сиви каменни плочи с бели капандури, които надничаха през клоните на дърветата.

Старинната сграда в стил крал Джордж се намираше на петнайсетина минути ходене пеша по права линия. Ходенето пеша обаче не беше добра идея. Глупаво беше човек да не се възползва от автомобила си. Дори под сянката на дърветата напичаше като в пещ. Горещият, влажен въздух сякаш бе застинал неподвижно над земята.

Ако не бяха шумът от трафика в далечината, случайните минувачи от време на време и димът на комините в далечината, бих могла да си помисля, че съм единственото човешко същество, оцеляло на някаква постапокалиптична планета. Никога не бях виждала кампуса толкова пуст, освен може би с изключение на едно противоатомно учение. Но трябва да призная и че никога не бях виждала такава тропическа жега в тази част на света, където снежните бури и арктическите студове са нещо обичайно.

Жителите на Нова Англия са свикнали на мразовити зими, но не и на температури, които надвишават трийсет и седем градуса по Целзий. Слънцето наподобява нажежена топка метал, нагорещила небето до такава степен, че е прогонила синевата и го е превърнала в бяла пустош. Чувала съм безброй обяснения. Парников ефект. Глобално затопляне. Божие наказание. Дяволска работа. Ретрограден Меркурий. Ел Ниньо. Краят на света...

Това са само част от обясненията за една от най-мощните горещи вълни в историята на Масачузетс. Центърът по съдебна медицина в Кеймбридж бе затрупан с работа и тук се криеше сериозен парадокс. Когато нещата са зле, това е нормално. Когато станат още по-зле, това е добре. Да имаш сигурна работа в този несъвършен свят е едновременно благословия и проклятие. Докато прекосявам центъра на кампуса в тази душна жега, репетирам наум лекцията, която трябва да изнеса утре вечер в Института по държавни науки „Кенеди“.

Остроумие, игра на думи, провокативни истории от моята практика... може би сестра ми Дороти не е онази безнадеждна глупачка, за която винаги съм я смятала. Тя твърди, че трябва да бъда забавна, ако искам да привлека вниманието на аудитория, пълна с преситени интелектуалци и политици, завършили все реномирани университети от Бръшляновата лига. Може дори да се поставят на моето място, ако разказът ми ги отведе в тъмната страна на нашата професия, в зловещото мазе, в което никой не иска да влезе и дори да признае, че то съществува.

От мен не се очаква да повтарям дебелашките вицове, които непрекъснато чувам от местните ченгета, или стряскащите лозунги, които се появяват по тениски и чаши за кафе. Няма да говоря и неща от рода на: „Нашият ден започва тогава, когато вашият свърши“, макар това да е самата истина. Въпреки това смятам, че мога да сгъстя краските повече от обичайното. Катастрофите са моето призвание. Ужасните новини ме вдигат от леглото. Трагедиите са въздухът и водата за мен. А цикълът на живота и смъртта остава неизменен и нерушим независимо от коефициента ни на интелигентност.

Ето как сестра ми смята, че трябва да говоря утре вечер пред стотици студенти, преподаватели, политици и глобални лидери. Според мен изобщо не би трябвало да давам израз на личното си отношение. Дороти обаче бе на противното мнение и ми даде да го разбера съвсем ясно предишната вечер. Докато разговаряхме по телефона, чувах как възрастната ни майка се кара шумно на крадливата си южноамериканска икономка, чието име е – съвсем сериозно! – Онести. Тоест Честност. По всичко изглежда, че Онести отново е започнала да краде бижута и пари, да крие хапчетата на мама, да яде от храната й и да размества мебелите с надеждата тя да се препъне и да си счупи крак.

Онести, икономката на майка ми, не прави подобни неща, никога не ги е правила и никога няма да ги направи. Понякога почти фотографската ми памет не ми върши услуга. Припомням си снощната телефонна драма, включително онази част, която премина на испански. Чувам всяка дума в главата си. Мога да възпроизведа бързия, отсечен и самоуверен говор на Дороти, която ме съветва как да не изгубя интереса на аудиторията, което несъмнено би се случило, ако изнеса лекцията според собствените си разбирания. Тя ми каза следното:

Трябва да се отправиш уверено към подиума, да изгледаш аудиторията с безизразно лице и да кажеш: „Здравейте, аз съм доктор Кей Скарпета. Приемам пациенти без уговорен час и правя посещения по домовете. Необходимо е само да умрете и аз мигом ще се отзова. Лесно може да се уреди“. След което трябва да им смигнеш.

Кой би устоял на подобна шега? Така трябва да им говориш, Кей! Забавно, секси и политически некоректно. Тогава ще паднат в краката ти. Веднъж в живота си изслушай внимателно по-малката си сестра. Не бих стигнала дотук, ако не разбирах нещичко от маркетинг и реклама.

Един от най-големите проблеми при тези ужасни професии, свързани със смъртта – не се обиждай! – като работата в погребално бюро или морга, е, че никой нищо не разбира от промоции и продажби, защото не му трябва. Честно казано, погребалните бюра се представят по-добре в това отношение от твоята професия. Защото трудовата ти характеристика не изисква от теб да накараш мъртвеца да изглежда по-добре или да направиш ковчега по-красив. Така че ти носиш всички недостатъци на погребалния бизнес, но няма какво да продадеш и затова никой няма да ти каже „благодаря“.

По време на цялата ми кариера като съдебен медик по-малката ми сестра неизменно успяваше да принизи работата ми до тази на погребален агент или просто на човек, който се занимава с онова, което никой друг не иска да докосне.

Понякога ми се струва, че това логическо умозаключение се дължи на грижите, които полагах за умиращия ни баща, когато бях малка. Тогава се превърнах в човека, който се грижи за всичко противно или болезнено, който трябва да свърши или почисти нещо неприятно. Ако случайно кола прегазеше някое животно, птиче влетеше през прозореца или баща ми получеше поредния кръвоизлив от носа си, сестра ми се втурваше с писъци в стаята ми. Без изобщо да се съобразява заета ли съм с нещо друго, колко е часът и прочее.

На този етап в живота си обаче стигнах до извода, че двете с нея няма да ставаме по-млади. Затова реших да положа искрени усилия да проявя повече толерантност, макар сестра ми да е най-завършеният егоист, когото съм срещала през живота си. Признавам, че е умна и талантлива, а и аз не съм светица. Признавам, че трудно оцених достойнствата й, което не беше честно от моя страна.

Затова смятам, че е напълно възможно да е права, когато настоява да говоря по-малко като експерт, който чете доклад от аутопсия или резултати от лабораторни изследвания, и повече като лектор или поет. Ако бях телевизор, щеше да ми каже да увелича звука и да засиля цветовете и контраста. Сега се задоволява със съвети да обмисля внимателно уводните си думи и да не забравя да акцентирам на едно или друго или да предвидя паузи за смях.

Отпивам от бутилката вода, която е толкова гореща, че мога да сваря чай. Повдигам леко слънчевите си очила, които упорито се плъзгат по изпотения ми нос. Слънцето наподобява неуморим ковач, който продължава да стоварва чука в душната си работилница. Дори косата ми е гореща на допир, а подметките на ниските ми кожени обувки шляпат по плочките. Остават ми още десет минути, за да стигна до мястото, където съм се запътила. Репетирам наум уводните си думи.

Добър вечер, преподаватели и студенти от Харвард, колеги медици, учени и други изтъкнати гости.

Погледът ми обхожда аудиторията и открива сред вас носители на „Нобел“ и „Пулицър“, математици и астрофизици, които са също така и писатели, художници, музиканти.

За мен е голяма чест да открия сред тази забележителна публика от най-ярките умове в щата неговия губернатор, главния прокурор, неколцина сенатори и конгресмени, както и представители на бизнеса и медиите. Виждам моя добър приятел и някогашен ментор генерал Джон Бригс да се снишава на чина си и да се мръщи при мисълта, че стоя пред вас и изнасям тази лекция. [Пауза за смях]

Държа да спомена за онези от вас, които не го познават, че той е началник на Съдебномедицинската служба на въоръжените сили. С други думи, генерал Бригс щеше да бъде главен военен съдебномедицински специалист на Съединените щати, ако такава длъжност съществуваше. Малко по-късно, когато ще имате възможност да задавате въпроси, той ще се присъедини към мен, за да отговорим заедно и да обсъдим катастрофата с космическата совалка „Колумбия“ през 2003 г.

Ще ви разкрием онова, което научихме от веществените доказателства и аеромедицината, от изследванията на останките на седмината астронавти, разпръснати на площ от десетки километри в Тексас...

Едно трябва да призная на Дороти.

Умее да придава колорит и драматизъм. Чувствам се поласкана, че ще пристигне специално за лекцията, макар да нямам представа защо го прави. Твърди, че не можела да пропусне утрешната вечер, но не й вярвам. Кракът на сестра ми не е стъпил в Кеймбридж нито веднъж за осемте години, откакто ръководя местния Център по съдебна медицина. Майка ми също не е идвала, но тя не обича да пътува и вече не го прави. Не зная обаче какво извинение си е намерила Дороти.

До този момент никога не се бе интересувала от работата ми. Много жалко, че от всички възможни вечери бе избрала тъкмо тази, за да долети до Бостън. Всяка първа сряда от месеца двамата със съпруга ми Бентън вечеряме в Харвард Фекюлти Клуб, на който не съм член. Той обаче е, но не благодарение на работата си във ФБР. Работата за федералните не носи никакви облаги от гледна точка на Харвард, Масачузетския технологичен институт и останалите университети от Бръшляновата лига в района.

Но като консултиращ съдебен психолог в свързаната с Харвард болница „Маклийн“ в съседен Белмонт, съпругът ми, който иначе работи във ФБР като аналитик, разполага с денонощен достъп до най-богатите библиотеки и музеи и най-авторитетните учени в света. Затова може да посещава и Харвард Клуб когато си пожелае.

Можем дори да резервираме стая за гости на втория етаж, както сме правили неведнъж, когато изпитото вино или уиски на вечеря ни е идвало в повече. Това обаче няма да се случи този път, тъй като очакваме Дороти. Наистина, не биваше да се съгласявам да я посрещна на летището и да я откарам до дома на дъщеря й Луси. Но вече бях дала дума и това означава, че двамата с Бентън ще се приберем след полунощ.

Нямам представа защо Дороти помоли да я взема от летището, освен ако това не е нейният начин да си гарантира, че ще прекараме поне малко време заедно. Когато казах, че ще дойда с Бентън, отговорът й бе: „Разбира се. Няма значение“. Думите й обаче ми подсказаха, че има значение. Искаше да обсъди нещо насаме с мен и дори да не успееше тази вечер, щеше да разполага с достатъчно време през следващите дни.

Сестра ми бе оставила самолетния си билет отворен. Хрумна ми колко чудесно би било да се окаже, че винаги съм грешала в мнението си за нея. Може би истинската причина за полета й до Нова Англия бе, че тя изпитва същите чувства като мен. Може би най-сетне бе решила да станем приятелки.

Колко добре би било да обединим усилия и да се справим заедно с възрастната ни майка, с Луси и партньорката й Джанет, с осиновения им деветгодишен син Деси. Както и с най-новия член на тяхното семейство, Тесла, малък булдог, който остана за известно време с мен и Бентън в Кеймбридж. Някой трябва да го дресира, а и нашата хрътка Сок остарява и се радва на компанията му.

1.

Обувките ми шляпат през горещата суха трева, а потта се стича на ручейчета под дрехите ми, по гърдите ми, по гърба ми... Продължавам да вървя, като търся сянката на дърветата, а слънцето се спуска все по-ниско и издължава стволовете им.

Всеки път, когато успея да се скрия от напичащата жега, тя ме намира отново. Опасаният с висока тухлена ограда център на студентското градче в Харвард е същински лабиринт от градини, поляни и дворове, свързани с безброй пътеки и алеи. Величествените сгради от камък и тухли с обрасли с бръшлян фасади са излети като по калъп. Помня как се почувствах, когато на петнайсетгодишна възраст за първи път посетих това място. Сега с всяка стъпка, която правя, имам чувството, че се връщам в миналото, и това е едновременно приятно и тъжно.

Бях дошла тук на екскурзия по време на последната си година в гимназията, един от редките случаи, когато пътувах извън Флорида. По това време вече бях започнала да проучвам различни колежи, както и възможностите да постигна нещо в живота си. Никога няма да забравя как крачех по същата тази алея, изпаднала в емоционална криза, притеснена, че мястото ми не е тук. Споменът ми е прекъснат от вибрации, които чувам и усещам като жуженето на голямо насекомо.

Спирам на горещата като пещ алея, оглеждам се и забелязвам дрон високо над парка. Едва сега осъзнавам, че източникът на жуженето се намира в джоба на сакото, което съм метнала на рамо заради горещината и слънцето. Поглеждам екрана, за да видя кой звъни. Детектив Пийт Марино от полицейското управление на Кеймбридж.

– Случило ли се е нещо, за което не зная? – пита ме той направо. Връзката е ужасна.

– Не мисля – отвръщам объркана аз, докато се пека на алеята като в пещ.

– Защо вървиш пеша? Никой не трябва да върви пеша в това време. – Говори рязко, звучи ядосан и аз мигом заставам нащрек, тъй като разбирам, че това не е приятелски разговор. – Какво правиш?

– Нищо особено – отговарям предпазливо. Тонът му ме дразни. – Отивам на среща с Бентън.

– По каква причина се срещаш с него? – пита Марино, докато мобилната връзка продължава ту да се влошава, ту да се оправя.

– Причината да се срещна със съпруга си е да вечеряме заедно – отговарям със скрита ирония. Не искам да водя труден разговор или да се карам с още някого днес. – Всичко наред ли е?

– Аз трябва да ти задам този въпрос. – Гласът му изведнъж прокънтява болезнено в дясното ми око. – Защо не си с Брайс?

Прекалено бъбривият ми административен помощник явно е уведомил Марино, че съм отказала да се върна в колата на Харвард Скуеър, че съм нарушила протокола и съм се отнесла небрежно към собствената си безопасност.

Преди да успея да отговоря, Марино прави това вместо мен, сякаш съм заподозряна в някакво престъпление.

– Излязла си от колата преди час и половина. Влязла си в „Кооп“, където си останала двайсет минути – нарежда той. – А когато накрая излезе от магазина на Масачузетс Авеню? Къде отиде?

– Имах работа на Ероу Стрийт. – Алеите в „Харвард Ярд“ образуват същинска паяжина и аз се улавям, че обмислям най-удобния маршрут, най-бързия и най-прохладния.

– Какво прави там? – продължава да ме разпитва той, сякаш му влиза в работата.

– Бях в Центъра за театрално изкуство „Лоуб“, за да взема билети за „Сервитьорка“, мюзикъла със Сара Барейлис – отговарям с хладна учтивост, която започва да се изпарява. – Реших, че на Дороти може да й хареса.

– Доколкото разбрах си се държала доста смахнато. Направо истерично.

– Моля? – Застивам на място.

– Така поне описаха поведението ти.

– Кой? Брайс?

– Не. Получихме обаждане на 911, свързано с теб – отвръща Марино. Изумена съм.

Пийт Марино ме уведомява, че в полицейското управление е получено оплакване, свързано с „млад мъж и по-възрастната му приятелка“, които се карали на Харвард Скуеър около 16:45 ч.

Младежът бил описан като двайсет и няколко годишен с тъмноруси коси, сини панталони, бяла тениска, дизайнерски очила и татуировка на лист марихуана. Това с татуировката не отговаря на истината, но всичко останало е вярно.

Вероятно загриженият гражданин, позвънил в полицията, ме е разпознал от новините. Описанието, което ми е дал, е доста точно. Наистина нося костюм с пола в цвят каки, бяла блуза и ниски кожени обувки. За съжаление наистина имам бримка на чорапите, които ще събуя и изхвърля в кошчето, когато пристигна там, накъдето съм се запътила.

– Спомена ли името ми? – Не мога да повярвам, че това се случва.

– Човекът е заявил, че доктор Кей Скарпета е спорила на висок глас с надрусания си приятел и е излязла ядосана от колата – уведомява ме Марино.

– Не съм излязла ядосана. Излязох като нормален човек, докато той остана зад волана и продължи да говори.

– Сигурна ли си, че не е излязъл и не ти е отворил вратата?

– Никога не го прави, а и аз не го насърчавам. Някой може да е видял тъкмо това и да е решил погрешно, че Брайс е ядосан. Той свали прозореца си, за да продължим да говорим. Това беше всичко.

Марино ме информира, че след това съм изпаднала в ярост и съм прибягнала до насилие, като съм зашлевила Брайс през отворения прозорец и няколко пъти съм забила показалеца си в гърдите му. Той крещял от страх и болка. Но не казвам нищо, защото стомахът ми се е събрал на топка, неприятно усещане, което за мен е равносилно на вдигнат червен предупредителен флаг.

Марино е ченге. Може да го познавам от цяла вечност, но Кеймбридж е неговата територия. Формално погледнато, може да ми създаде доста проблеми, ако реши. Това е нова неприятна мисъл. Никога не ме е арестувал, не че някога е имал основание да го направи. Но колегиалните отношения са нож с две остриета. Бързо могат да ти създадат проблеми, ако не внимаваш.

– Признавам, че може да съм повишила малко тон, но не съм зашлевила никого... – започвам аз.

– Да се спрем на първата част от твоето твърдение – прекъсва ме детективът у Марино. – Колко малко е всъщност твоето малко?

– Това разпит ли е? Не трябва ли да ми прочетеш правата? Нуждая ли се от адвокат?

– Ти си адвокат.

– Това не е смешно, Марино.

– И аз не се шегувам. Какво означава малко? Питам те, защото според свидетеля си започнала да крещиш.

– Преди или след като съм зашлевила Брайс?

– Няма полза да се ядосваш, Док.

– Не се ядосвам. Нека първо си изясним какво имаш предвид. Да започнем с това. Защото знаеш, че Брайс обича да преувеличава.

– Зная, че сте се карали и сте нарушавали обществения ред.

– Наистина ли се е изразил така?

– Свидетелят се е изразил така.

– Кой свидетел?

– Онзи, който се е обадил и е подал сигнала.

– Разговаря ли лично с въпросния свидетел?

– Не успях да открия човек, който да е видял каквото и да било.

– Това означава, че явно си търсил такъв човек – изтъквам аз.

– След като получих обаждането, обиколих Харвард Скуеър и поразпитах наоколо. Резултатът не ме изненада. Винаги е един и същ. Никой не е видял нищо.

– Именно! Това е толкова абсурдно!

– Притеснявам се да не ти се случи нещо – казва той и започва разговор, който сме водили безброй пъти през годините.

Марино страда от фобията – и трябва да призная, че тя го преследва денонощно, – че с мен ще се случи нещо ужасно. Всъщност той се тревожи за себе си. По същия начин се отнасяше и към бившата си съпруга Дорис, преди тя да избяга накрая с някакъв търговец на автомобили. Марино просто не разбира разликата между потребност и любов. За него те са едно и също.

– Ако решиш да пилееш парите на данъкоплатците, можеш да провериш охранителните камери по периферията на Харвард Скуеър, особено тази пред „Кооп“ – предлагам му аз. – Ще видиш, че не съм удряла нито Брайс, нито когото и да било.

– Чудя се дали това не е свързано с лекцията ти в Института по държавни науки утре вечер – продължава Марино. – По новините непрекъснато говорят за нея, защото я смятат за противоречива. След като двамата с генерал Бригс решихте да изнесете презентация за взрива на совалката, би трябвало да очаквате реакция от страна на разните му там откачалки. Някои от тях вярват, че „Колумбия“ е свалена от НЛО. И това е причината за прекратяването на полетите с космически совалки.

– Все още очаквам да чуя името на този твой свидетел, който е излъгал някого от операторите на 911. – Изобщо не ми се слушат разсъжденията му на тема конспиративни теории и безредиците, които авторите им могат да предизвикат на лекцията в института „Кенеди“.

– Не се е представил на оператора, който е поел обаждането – отговаря Марино. – Вероятно е използвал телефон с предплатена карта, който може да е купил дори от дрогерията на Си Ви Ес на Харвард Скуеър. Подобен номер не може да бъде проследен. Не че не сме опитвали, но това е положението.

Преминавам под сянката на огромен стар дъб, протегнал ниско клони, които ми се струват прекалено зелени и свежи за септември. Жегата, налегнала тази есенна привечер, сякаш притиска земята с нажежената си длан, изцежда живота от всичко околовръст и оставя след себе си пустиня от пепелища. Прехвърлям пазарската си торба в другата ръка. Адвокатската ми чанта също бе започнала да натежава, все пак в нея нося лаптоп, документи, лични вещи... Широката кожена презрамка се впива в рамото ми.

– Къде точно се намираш? – Гласът на Марино ме отклонява от мислите ми.

– Минавам напряко през „Харвард Ярд“. – Нямам намерение да му разкривам местонахождението си. – А ти? Гласът ти ту заглъхва, ту кънти като през високоговорител. Да не си в колата?

– Какво ще правиш? Ще минеш през Джонсън Гейт, за да прекосиш парка и да излезеш на Куинси Стрийт?

– Че мога ли да мина от друго място? – Останала съм без дъх и се отклонявам от по-конкретен отговор.

– Значи си близо до черквата – заключава той.

– Защо питаш? Да не би да идваш да ме арестуваш?

– Веднага щом си намеря белезниците. Да си ги виждала някъде?

– Защо не попиташ мадамата, с която излизаш тези дни?

– Ще напуснеш „Харвард Ярд“ през вратата срещу музеите. И светофарът ще се падне от лявата ти страна. – Прозвучава като нареждане, а не като предположение или въпрос.

– Къде си ти? – питам аз, изпълнена с подозрения.

– Маршрутът, който ти предложих, е по-пряк – отговаря той. – Мини покрай черквата и прекоси градинката зад Севър Хол.