Към Bard.bg
От погрешната страна на раздялата (Майкъл Конъли)

От погрешната страна на раздялата

Майкъл Конъли
Откъс

Втурнаха се от прикритието на слонската трева към хеликоптера – петима, тичаха и от двете страни, единият крещеше: „Давай, давай, давай!“, сякаш се нуждаеха от ръчкане и напомняне, че това са най-опасните секунди в живота им.

Вятърът от витлата огъваше тревата и разнасяше сигналния пушек във всички посоки. С оглушителен рев двигателят вдигна обороти. Стрелците при вратите издърпаха всички за ремъците и хеликоптерът се вдигна отново, след като се бе спуснал само за няколко секунди, подобно на водно конче над повърхността на езеро.

Докато машината се издигаше и започваше да обръща, от лявата страна,. откъм банановите дървета, проблеснаха светлинки. Някой извика: „Снайперисти!“, сякаш картечарят се нуждаеше от обяснение с какво си има работа.

Беше засада. Три отделни проблясъка – трима снайперисти. Бяха изчакали хеликоптерът да се издигне и да стане лесна мишена от двеста метра разстояние.

Картечарят завъртя своята М60 и даде откос към дърветата, оловото заразкъсва листа и клони. Но снайперистите продължаваха да стрелят. Хеликоптерът нямаше броня – решение, взето на петнайсет хиляди километра от това място и залагащо на скоростта и пъргавината пред тежестта и защитата.

Куршум улучи обтекателя на турбината – глухо туп, което напомни на един от безпомощните мъже на борда за неточно запратена бейзболна топка, удряща покрива на кола на паркинга. После се пръсна стъкло – следващият куршум попадна в кабината. Изстрелът беше един на милион и улучи и двамата пилоти едновременно. Пилотът бе убит на мига, а помощникът притисна длани към врата си в инстинктивен, но безполезен опит да задържи кръвта в тялото си. Хеликоптерът се завъртя в спирала и за миг излезе от контрол. Понесе се над дърветата към оризищата. Мъжете отзад завикаха безпомощно. Онзи, който си беше помислил за бейзболната топка, се опита да се ориентира. Светът отвън се въртеше безумно. Човекът не откъсваше поглед от думата, изписана върху металната стена, която разделяше кабината от товарния отсек. Адванс, като напречната чертичка на буквата А бе във формата на стрелка, сочеща към кабината.

Не отмести поглед от думата, макар че писъците се засилваха и усещаше, че машината губи височина. Седем месеца усилено разузнаване и подготовка бяха отишли на вятъра. Знаеше, че няма да оцелее. Това бе краят.

Последното, което чу, бе викът: „Дръжте се! Дръжте се! Дръжте се!“, сякаш имаше вероятност някой на борда да оцелее при удара със земята, още по-малко при пожара, който щеше да последва. Или да се спаси от бойците на Виетконг, които щяха да дойдат след това с мачете в ръце.

Докато останалите крещяха в паника, той прошепна едно име.

– Вивиана...

Знаеше, че няма да я види отново.

– Вивиана...

Хеликоптерът се заби в оризището и експлодира на безброй метални парчета. Миг по-късно разлятото гориво се подпали и по застоялата вода затанцуваха пламъци. Във въздуха се издигна черен дим, отбелязващ мястото на катастрофата като сигнален пушек на зона за кацане.

Снайперистите презаредиха и зачакаха пристигането на спасителните хеликоптери.

1.

Бош нямаше нищо против да чака. Гледката бе забележителна.

Не си бе направил труда да седне на канапето в чакалнята. Стоеше на една педя от стъклото, загледан към покривите на сградите в центъра и Тихия океан на заден план. Намираше се на петдесет и деветия етаж на Банк Тауър и Крайтън го караше да чака – винаги го правеше, още от времето в центъра „Паркър“, където чакалнята имаше изглед към задната част на кметството. След годините в Полицейското управление на Лос Анджелис Крайтън се беше преместил само на пет преки от предишната си работа, но определено се бе издигнал много повече, до висините на финансовите богове на града.

И въпреки това Бош нямаше представа защо някой би поискал да държи офис в този небостъргач, независимо от гледката. Кулата бе най-високата сграда западно от Мисисипи и на два пъти бе ставала мишена на провалени терористични атаки. Бош подозираше, че хората, които влизат всяка сутрин през стъклените врати, за да отидат на работа, страдат от допълнително напрежение. Облекчението може би щеше да дойде скоро в образа на Гранд Сентър Уилшър – обвита в стъкло заострена кула, която се издигаше към небето само на няколко преки оттук и след завършването си щеше да бъде най-високата сграда западно от Мисисипи. И с това вероятно щеше да се превърне в мишена номер едно.

Бош обичаше всяка възможност да види града отвисоко. Като млад детектив често вземаше допълнителни смени като наблюдател на някой от хеликоптерите на Управлението – просто за да полети над Лос Анджелис и да си припомни за безкрайните му на пръв поглед размери.

Погледна надолу към автострада 110 и видя, че е покрита през целия Саут-Сентръл. Забеляза също колко много са площадките за хеликоптери по покривите на сградите. Хеликоптерът се бе превърнал в обичайното превозно средство на елита. Беше чувал, че дори някои високоплатени баскетболисти от „Лейкърс“ и „Клипърс“ ходят на работа в центъра „Стейпълс“ с хеликоптери.

Стъклото беше дебело и не пропускаше никакъв звук. Градът долу бе притихнал. Единственото, което Бош чуваше, бе рецепционистката зад него, която отговаряше на телефонните позвънявания с един и същи стандартен поздрав: „Трайдънт Секюрити“, с какво мога да ви помогна?“

Погледът на Бош се спря върху патрулна кола, която се движеше бързо на юг по Фигероа. Видя голямото 01 на капака – колата беше от Централното управление. След секунди се появи полицейски хеликоптер – летеше в същата посока и по-ниско от етажа, на който се намираше Бош. Той още го следеше с поглед, когато чу зад себе си глас.

– Господин Бош?

Обърна се и видя някаква жена в средата на помещението. Не беше рецепционистката.

– Аз съм Глория. Разговаряхме по телефона – каза жената.

– А, да – отвърна Бош. – Асистентката на господин Крайтън.

– Да. Приятно ми е да се запознаем. Можете да заповядате.

– Слава богу. Още малко и щях да скоча.

Тя не се усмихна. Обърна се и го поведе през една врата в коридор с акварели в рамки, окачени на абсолютно равни разстояния по стените.

– Стъклото е бронирано – каза тя. – Може да издържи на ураган от пета степен.

– Полезна информация – отвърна Бош. – Шегувах се, разбира се. Шефът ви има навика да кара хората да чакат още от времето, когато беше заместник-началник на полицейското управление.

– О, нима? Не съм забелязала.

Отговорът й му се стори тъп – все пак беше дошла да го вземе от чакалнята петнайсет минути след уговореното време на срещата.

– Явно го е прочел в някоя книга за шефове, докато се е катерил по стълбицата – каза той. – Нали се сещате: ако са дошли навреме, да чакат. Така имаш предимство, когато най-сетне влязат в кабинета ти. Показваш им, че си зает човек.

– Не съм запозната с тази бизнес философия.

– По-скоро полицейска философия.

Влязоха в офиса. В предното помещение имаше две бюра. Едното беше заето от костюмиран мъж под трийсетте, а другото бе празно и вероятно бе на Глория. Минаха между бюрата до вратата в дъното. Глория я отвори и отстъпи, за да му направи път.

– Влизайте. Да ви донеса ли вода?

– Не, благодаря – отвърна Бош.

Влезе в още по-голямо помещение с бюро отляво и място за неофициални беседи отдясно с две канапета, обърнати едно срещу друго от двете страни на ниска стъклена масичка. Крайтън седеше зад бюрото, което означаваше, че срещата му с Бош ще е официална.

Бяха минали повече от десет години, откакто Бош го беше виждал лично. Дори не помнеше по какъв случай, вероятно на някое събрание, на което Крайтън е дошъл, за да говори за заплащането за извънредна работа или за пътните разходи. По онова време Крайтън беше главният брояч на бобчета – наред с другите си задължения отговаряше и за бюджета на Управлението. Беше станал известен със стриктната си политика за извънредния труд – всички трябваше да пишат на зелени формуляри подробни обяснения, които да бъдат одобрени от някой началник. Тъй като одобрението или неодобрението обикновено идваше след като вече си работил, на новата система се гледаше като на опит ченгетата да бъдат демотивирани от полагане на допълнителен труд или по-лошо – да работят извънредно и това да не им бъде отчетено. Точно по онова време Крайтън стана известен на всички като Кретена.

Макар че малко след това Крайтън напусна полицията, за да се посвети на частния бизнес, „зеленчуците“ продължиха да се използват. Крайтън остана в историята на Управлението не с някаква дръзка спасителна операция, престрелка или отстраняването на опасен престъпник. А със зелените формуляри за извънредна работа.

– Хари, влизай – каза Крайтън. – Сядай.

Крайтън бе с няколко години по-възрастен от Бош, но в добра форма. Стана и протегна ръка. Беше със сив костюм по поръчка, който пасваше идеално на тялото му. От цялата му фигура лъхаше на пари. Бош стисна ръката му и седна пред бюрото. Не се беше облякъл специално за срещата. Беше по джинси, синя дочена риза и тъмносиво кадифено яке, купено преди повече от десет години. Напоследък работните му костюми от времето в Управлението бяха опаковани в найлонови пликове. Не искаше да вади някой специално заради срещата с Крайтън.

– Как си, шефе? – попита той.

– Вече не съм „шеф“ – разсмя се Крайтън. – Ония времена отдавна отминаха. Наричай ме Джон.

– Щом казваш.

– Извинявай, че те накарах да чакаш. Имах клиент на телефона, а знаеш, че клиентът винаги е на първо място. Нали така?

– Разбира се, няма проблем. Насладих се на гледката.

Гледката през прозореца зад Крайтън беше в противоположната посока, на североизток през административния център и снежните върхове на Сан Бернардино. Но Бош предположи, че не планините са били причината Крайтън да избере този офис. А административният център. От бюрото си Крайтън можеше да гледа надолу към кулата на кметството, административната сграда на полицията и към сградата на „Лос Анджелис Таймс“. Крайтън беше над всички тях.

– Наистина е забележително да гледаш света от такъв ъгъл – каза Крайтън.

Бош кимна и пристъпи по същество:

– Е, какво мога да направя за теб... Джон?

– Ами, първо, благодаря, че си тук, без да имаш представа защо поисках да се срещнем. Глория ми каза, че здравата се е изпотила, за да те убеди да дойдеш на срещата.

– Е, съжалявам. Но както казах и на нея, ако е за някаква работа, не проявявам интерес. Имам си работа.

– Чух. В Сан Фернандо. Но е почасова, нали?

Каза го с леко подигравателен тон и Бош си спомни думи от един филм, който беше гледал навремето: „Ако не си ченге, значи си от дребните хора“. Намекът бе, че ако работиш в малко управление, пак си от дребните хора.

– Държи ме толкова зает, колкото искам да съм – каза той. – Освен това имам разрешително за частен детектив. От време на време работя и като такъв.

– Все по препоръки, нали? – каза Крайтън.

Бош го изгледа за момент, после попита:

– Трябва ли да се впечатля, че си ме проучил? Не проявявам интерес да работя тук. Не ми пука какво е заплащането, нито какви са случаите.

– Е, нека тогава те питам само едно нещо, Хари – каза Крайтън. – Знаеш ли с какво се занимаваме?

Бош погледна над рамото му към планините.

– Знам, че осигуряваш първокласна охрана за онези, които могат да си го позволят.

– Именно – каза Крайтън.

И вдигна три пръста на дясната си ръка – знак, който според Бош би трябвало да означава тризъбец.

– „Трайдънт Секюрити“ – каза Крайтън. – Специализирани сме в областта на финансовата, технологичната и персоналната сигурност. Основах калифорнийския клон преди десет години. Имаме бази тук, в Ню Йорк, Бостън, Чикаго, Маями, Лондон и Франкфурт. Предстои да стъпим и в Истанбул. Ние сме много голяма компания с хиляди клиенти и още повече връзки в нашата област.

– Браво на вас – каза Бош.

Беше прекарал десетина минути с лаптопа в проучване на фирмата, преди да дойде. Скъпата охранителна фирма била основана през 1996 г. в Ню Йорк от корабния магнат Денис Лотън, който бил отвлечен на Филипините и освободен срещу откуп. Отначало Лотън наел бивш служител на Нюйоркската полиция, който да му върши работата, и продължил по същия начин във всеки град, в който откривал база – наемал шефа или някой друг високопоставен началник от местната полиция, за да вдигне медиен шум и да си осигури задължителното полицейско сътрудничество. Говореше се, че преди десет години се опитал да наеме началника на полицията на Ел Ей, но той му отказал и Лотън трябвало да се задоволи с Крайтън.

– Казах на асистентката ти, че нямам интерес да работя за „Трайдънт“ – каза Бош. – Тя отговори, че не ставало дума за работа. Така че защо не ми кажеш за какво става дума и да приключваме.

– Уверявам те, че не ти предлагам работа в „Трайдънт“ – каза Крайтън. – Честно казано, трябва да имаме пълното сътрудничество и уважение на ЛАПУ, за да си вършим работата и да се справяме с деликатните моменти между нашите клиенти и полицията. Ако те привлечем като наш сътрудник, това би могло да създаде проблем.

– Имаш предвид делото.

– Именно.

Бош беше прекарал по-голямата част от изминалата година в съдене на управлението, в което беше работил повече от три десетилетия. Правеше го, защото смяташе, че са го принудили незаконно да се пенсионира. Делото беше настроило полицаите срещу него. Явно нямаше значение, че през времето, когато бе носил значка, беше вкарал в затвора над сто убийци. Накрая се стигна до споразумение, но враждебността в някои части на управлението си остана, най-вече по високите етажи.

Крайтън кимна. Време беше и той да говори по същество.

– Името Уитни Ванс говори ли ти нещо?

– Разбира се – каза Бош.

– Той е наш клиент – каза Крайтън. – Както и компанията му, „Адванс Енджиниъринг“.

– Уитни Ванс трябва да е на осемдесет.

– Всъщност на осемдесет и пет. И...

Крайтън отвори горното средно чекмедже на бюрото си, извади някакъв документ и го сложи на бюрото. Бош виждаше, че е разпечатан чек с прикрепена добавка към него, но не си беше сложил очилата и не можеше да види нито сумата, нито подробностите.

– Той иска да говори с теб – довърши Крайтън.

– За какво? – попита Бош.

– Не знам. Каза, че било по личен въпрос, и спомена изрично името ти. Каза, че щял да го обсъжда единствено с теб. Даде ми този подписан чек за десет хиляди долара. Твой е, ако се съгласиш да се срещнеш с него, без допълнителни ангажименти.

Бош не знаеше какво да каже. В момента разполагаше с предостатъчно пари покрай извънсъдебното споразумение, но беше вложил по-голямата част от тях в дългосрочни инвестиции, които трябваше да осигурят комфортни старини за него и солидна финансова основа за дъщеря му. Но в момента на нея й оставаха повече от две години колеж, а после й предстоеше специализация. Имаше добра стипендия, но въпреки това й се налагаше да разчита и на него. За Бош нямаше съмнение, че десет хиляди долара ще му свършат добра работа. Така че попита:

– Кога и къде е срещата?

– Утре в девет сутринта в дома на господин Ванс в Пасадина – отвърна Крайтън. – Адресът е написан на чека. Няма да е зле да се облечеш малко по-добре.

Бош не обърна внимание на шивашката забележка, а извади очилата си от вътрешния си джоб. Сложи си ги, пресегна се и взе чека. Беше на пълното му име – Хиеронимъс Бош.

Долната част на чека беше перфорирана. Под линията беше написан адресът и времето за срещата, както и предупреждението „Не носете оръжие“. Бош сгъна чека, прибра го в джоба си, погледна Крайтън и каза:

– Отивам направо в банката. Ще депозирам чека и ако няма проблем, утре ще съм там.

Крайтън се подсмихна.

– Няма да има проблем.

Бош кимна.

– Е, май това беше всичко. – И стана да си върви.

– Има и още нещо, Бош – каза Крайтън.

Бош забеляза, че в рамките на десет минути статутът му е паднал и Крайтън вече се обръща към него не по име, а по фамилия.

– Какво?

– Нямам представа какво ще иска от теб старецът, но той е много важен за мен – каза Крайтън. – Той е повече от клиент и не искам точно в този етап от живота си да бъде изпързалян по някакъв начин. С каквато и задача да те натовари, искам да съм в течение.

– Изпързалян? Доколкото си спомням, ти ме потърси, Крайтън. Ако има изпързалян, това ще съм аз. Няма значение колко ми плаща.

– Мога да те уверя, че случаят не е такъв. Единственото ти пързаляне ще е до Пасадина, за което току-що получи десет хиляди долара.

Бош кимна.

– Добре. Ще ти се доверя. Утре ще ида при стареца, за да разбера за какво става дума. Но ако той стане мой клиент, тогава работата, каквато и да е тя, ще бъде между него и мен. Няма да има никакво течение, което да включва и теб, освен ако Ванс не каже друго. Така работя. Независимо кой е клиентът.

Тръгна към вратата и когато стигна до нея, спря и се обърна към Крайтън.

– Благодаря за изгледа – каза и излезе.

На рецепцията спря, за да разпишат квитанцията му за паркинга. Искаше да е сигурен, че Крайтън ще плати двайсетте долара за престоя, както и измиването на колата, което бе поръчал на момчето, което бе взело ключовете му.