Шифърът на Леонардо - адаптация за ново поколение читатели

Драги читателю,

Винаги са ме привличали загадките и кодовете.

Има особена тръпка в разгадаването на тайна, която изглежда дълбоко заровена, а всъщност през цялото време си е стояла... точно пред очите ви.

Когато бях десетгодишен, за пръв път видях код – върволица от странни символи, надраскани на лист хартия, който висеше на коледната елха. След като най-после го разгадах, установих, че е от родителите ми, които ми съобщаваха, че след няколко часа заминаваме на семейна ваканция.

От онази сутрин останах завинаги запленен от кодовете – онези тайни послания, които те предизвикват да ги разшифроваш. Обвързах живота си със света на криптографията, а преди няколко години се сблъсках лице в лице с най-мистериозния код, който бях срещал.

Древен... и загадъчен. А най-хубавото бе, че се намираше на най-видно място – на показ пред света.

Легендата разказваше, че той е ключът към невероятна тайна. Според едни тайната била толкова шокираща, че който я откриел, завинаги щял да промени представата си за света. Според други била просто мит... шепот в мъглата.

Въпреки всичко книгата в ръцете ви разказва историята на един мъж и една жена, заели се да дешифрират този код и да разбулят мистерията. Независимо дали ще изберете да повярвате в тайните, за които ще прочетете, оставам с надежда, че това пътешествие ще ви вдъхнови да се впуснете в разгадаване на вашата собствена истина, каквато и да е тя.

С неподправена искреност,

Дан Браун

Факт:

Тайната европейска организация „Орденът на Сион“, основана през 1099 г., е напълно реална. През 1975 г. в парижката Bibliothиque nationale бяха открити пергаменти, известни като „Les dossiers secrets“ , в които се посочват много братя от Ордена на Сион, например сър Исак Нютон, Ботичели, Виктор Юго и Леонардо да Винчи.

Ватиканската прелатура, известна като Opus Dei, искрено благочестива и все пак извънредно противоречива католическа организация, наскоро си построи Световен център в Ню Йорк, който струва четиридесет и седем милиона долара.

Всички описания на произведения на изкуството, сгради и тайни ритуали в този роман са действителни.

Пролог

Лувърът, Париж

22:46

Известният уредник Жак Сониер с олюляване мина през сводестия вход на Голямата галерия и се хвърли към първата картина, която му попадна пред очите, платно на Караваджо. Седемдесет и три годишният старец хвана позлатената рамка и задърпа шедьовъра към себе си, докато той не се откъсна от стената. Уредникът се строполи по гръб под картината.

Както очакваше, наблизо с грохот падна желязна решетка и прегради входа. Паркетът на пода се разтърси. В далечината зазвъня аларма.

Задъхан, старецът за миг остана на земята и прецени обстановката. „Още съм жив.“ После изпълзя изпод платното и огледа просторното помещение в търсене на място, където да се скрие.

– Не мърдай – вледеняващо близо се разнесе нечий глас.

Застанал на четири крака, Сониер се вцепени и бавно завъртя глава.

Исполинският му преследвач го наблюдаваше иззад решетките само на четири-пет метра от него. Беше широкоплещест и висок, с призрачно бледа кожа и оредяваща бяла коса. Ирисите му бяха розови, зениците – тъмночервени. Албиносът извади пистолет от палтото си и насочи дългия заглушител през решетките право към уредника.

– Не биваше да бягаш. – Говореше с чужд акцент, ала Сониер не можеше да определи произхода му. – А сега ми кажи къде е.

– Вече ви казах – безпомощно коленичил на пода на галерията, запелтечи уредникът. – Нямам представа за какво говорите!

– Лъжеш! – Мъжът се взираше в него, съвсем неподвижен; само призрачните му очи блестяха. – Ти и твоите братя имате нещо, което не е ваше.

Старецът изтръпна. „Откъде може да знае?“

– Тази нощ то ще се върне при законните си пазители. Кажи ми къде е скрито и ще останеш жив. – Албиносът насочи пистолета към главата на уредника. – Готов ли си да умреш заради тази тайна?

Сониер се задушаваше.

Мъжът наклони глава, затвори едното си око и се прицели.

Уредникът вдигна ръце.

– Почакайте – бавно каза той. – Ще ви кажа каквото искате. – Старецът предпазливо изрече следващите си думи. Многократно беше репетирал тази лъжа... и всеки път се молеше никога да не се наложи да я използва.

Когато свърши, албиносът се усмихна доволно.

– Да. Същото ми казаха и другите.

Сониер потръпна. „И другите ли?“

– Открих и тях – насмешливо рече гигантът. – И тримата. И сега ти потвърждаваш техните думи.

„Невъзможно!“ Истинската самоличност на уредника и неговите трима сенешали беше почти също толкова свещена, колкото древната тайна, която пазеха. Сониер разбираше, че преди да умрат, тримата му сенешали са изпълнили строгата процедура и са изрекли същата лъжа.

Албиносът отново се прицели.

– Когато умреш, аз ще съм единственият, който знае истината.

„Истината. – За миг уредникът осъзна абсолютния ужас на ситуацията. – Ако аз умра, истината завинаги ще бъде изгубена.“ Той инстинктивно се опита да се скрие.

Заглушителят глухо изтрака и старецът усети пронизваща болка в корема. Строполи се по очи... и се помъчи да овладее болката. Бавно се претърколи и отново се вторачи през решетките.

Мъжът се целеше в главата му.

Уредникът затвори очи. Мислите му представляваха вихър от страх и разкаяние.

В коридора отекна изщракване на празен затвор.

Сониер рязко отвори очи.

Сякаш развеселен, албиносът погледна оръжието си и се пресегна за резервен пълнител, но после, изглежда, размисли и присмехулно кимна към корема на жертвата си.

– Аз си свърших работата.

Уредникът сведе очи и видя дупката от куршум в бялата си ленена риза. Около нея тъмнееше малък кървав кръг. „Коремът ми.“ Куршумът не беше улучил сърцето. Като ветеран от La grande guerre , Сониер бе виждал тази ужасна смърт. Оставаха му петнадесет минути, през които стомашните киселини щяха да се просмукват в гръдната му кухина и бавно да го отравят.

– Болката е добро, мосю – каза албиносът.

И си тръгна.

Останал сам, Жак Сониер отново насочи очи към желязната решетка. Беше в капан. Вратите можеха да се отворят чак след двадесет минути. Докато го намереха, щеше да е мъртъв. Въпреки това не се страхуваше от смъртта.

„Трябва да предам тайната.“

Докато с мъка се изправяше на крака, си представи тримата си убити братя. Помисли си за поколенията преди тях... за задачата, която им бяха поверили.

„Непрекъсната верига от знание.“

Изведнъж, въпреки всички предпазни мерки... въпреки всички механизми за сигурност... Жак Сониер бе единствената оцеляла брънка, единственият пазител на една от най-могъщите тайни.

„Трябва да измисля нещо...“

Беше затворен в Голямата галерия и имаше само един човек, на когото можеше да предаде факела. Старецът вдигна поглед към стените на разкошния си затвор. Лицата от колекцията от най-прочутите картини на света сякаш му се усмихваха като стари приятели.

Той потръпна от болка и призова на помощ всичките си сили. Знаеше, че отчаяната задача, която му предстоеше, ще изисква и последната му останала секунда живот.

1.

Робърт Лангдън се събуди.

В мрака звънеше телефон – непознат тенекиен звън. Той опипом откри нощната лампа и я включи. Намираше се в пищна ренесансова спалня с мебели в стил Луи ХVI, стени с фрески и огромно махагоново легло с балдахин.

„Къде съм, по дяволите?“

Жакардовият халат, който висеше на страничния стълб на леглото, имаше монограм с надпис: ХОТЕЛ „РИЦ“, ПАРИЖ.

Мъглата постепенно започна да се разнася. После, седнал на леглото, уморено погледна голямото огледало в отсрещния край на стаята. Видя абсолютно непознат човек – чорлав и изтощен.

Последната година не му се беше отразила добре, но така или иначе, доказателството в огледалото не го радваше. Обикновено проницателните му сини очи сега изглеждаха мътни и хлътнали. Волевата му брадичка с трапчинка по средата бе покрита с тъмна четина. Сивите кичури по слепоочията му напредваха все по-навътре в гъстата му черна коса.

Лангдън вдигна слушалката.

– Ало?

– Мосю Лангдън? – попита мъжки глас. – Надявам се, че не съм ви събудил.

Замаян, Робърт погледна часовника на нощното шкафче. 0:32. Беше спал едва час и се чувстваше като мъртъв.

– Тук е портиерът, мосю. Извинете за безпокойството, но имате гост. Твърди, че било спешно.

Лангдън все още беше замаян. „Какъв гост?“ Погледът му попадна на листовката върху нощното шкафче.

АМЕРИКАНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ В ПАРИЖ

има честта да обяви

лекцията на Робърт Лангдън

професор по религиозна символика

в Харвардския университет

Лангдън изпъшка. Тазвечерната лекция – придружена от прожекция на диапозитиви за езическата символика, скрита в камъните на катедралата в Шартър, – сигурно беше разрошила някои консервативни пера в публиката. Най-вероятно някой теолог го бе проследил, за да спори с него.

– Съжалявам, но съм много уморен и... – започна Лангдън.

– Mais monsieur – като сниши глас, настоя портиерът. – Вашият гост е важна личност и вече идва към стаята ви. Реших, че трябва да ви предупредя.

Робърт вече беше съвсем буден.

– Пратили сте някого в моята стая?

– Извинете, мосю, но такъв човек... не можех да си позволя да го спра.

– За кого става дума?

Ала портиерът бе затворил.

Почти незабавно по вратата му удари тежък юмрук.

Лангдън колебливо стана от леглото. Стъпалата му потънаха в мекия килим. Той навлече хотелския халат и тръгна към вратата.

– Кой е?

– Трябва да разговарям с вас, господин Лангдън. – Мъжът говореше английски с акцент – остър, властен лай. – Аз съм лейтенант Жером Коле. От Direction centrale police judiciaire.

Лангдън се сепна. Централното управление на криминалната полиция? ЦУКП приблизително отговаряше на американското ФБР.

Без да сваля веригата, той открехна вратата. И видя мършаво, изпито лице. Мъжът бе изключително слаб и носеше синя униформа.

– Може ли да вляза? – попита агентът.

Лангдън се поколеба.

– За какво става дума?

– Моят началник има нужда от вашите познания по един частен въпрос.

– Сега ли?! – Професорът успя да преодолее изненадата си. – Минава полунощ.

– Струва ми се, не греша, че тази вечер е трябвало да се срещнете с един уредник от Лувъра.

Лангдън внезапно бе обзет от тревога. С уважавания уредник Жак Сониер трябваше да пийнат по чаша след лекцията, но Сониер така и не се беше появил.

– Да. Откъде знаете?

– Намерихме името ви в бележника му.

– Какво е станало?

Агентът тежко въздъхна и пъхна през тесния процеп полароидна снимка.

Лангдън я погледна и цялото му тяло се напрегна.

– Тази снимка е заснета преди по-малко от час. В Лувъра.

Първоначалното отвращение и смайване на Робърт внезапно отстъпиха място на силен гняв.

– Кой го е направил?

– С оглед познанията ви по символика и уговорената ви среща, се надяваме вие да ни помогнете да отговорим на този въпрос.

Лангдън се вторачи в снимката. Ужасът му се примеси със страх.

– Този символ тук и адски странната...

– Поза на трупа ли? – помогна му французинът.

Професорът кимна. Побиха го тръпки.

– Нямам представа кой може да е извършил такова нещо.

Агентът го погледна навъсено.

– Вие не разбирате, господин Лангдън. Това на снимката... – Той замълча за миг. – Мосю Сониер го е направил сам.