Библиотеката на душите

Първа глава

Чудовището се намираше на един език разстояние, с очи, втренчени в гърлата ни, и съсухрен ум, изпълнен с мисли за убийство. Гладът му за нас изпълваше въздуха с електричество. Гладните се раждат с жаждата да поглъщат душите на чудати, а ние бяхме подредени пред този като бюфет – хапката Адисън, изправен храбро в краката ми с щръкнала опашка; Ема, опряла се на рамото ми, все още твърде замаяна от удара, за да е в състояние да произведе нещо повече от пламъче колкото горяща клечка; гърбовете ни, долепени до стената на будката. Отвъд този зловещ кръг станцията на метрото наподобяваше преживял взрив нощен клуб. От разкъсаните тръби фучеше пара и се стелеше на призрачни завеси. Под тавана, висящи на жици, се поклащаха избити табла. Море от натрошено стъкло бе заляло релсите и трептеше с трескавото сияние на червените аварийни светлини, подобно на широк цял хвърлей дискоглобус. Бяхме като в капан – непробиваема стена от едната страна, дълбоко до глезените поле от строшени стъкла от другата, на две крачки от една твар, чийто единствен естествен инстинкт бе да ни разкъса, – ала въпреки това гладният не предприемаше нищо, за да скъси дистанцията. Изглеждаше сякаш се е сраснал с пода, полюшваше се върху крайниците си като пияница или сомнамбул с увиснала мъртвешка глава и змийско гнездо от езици, които бях съумял да приспя.

Аз. Ето кой го бе направил. Джейкъб Портман, момчето от Никъде, Флорида. Гладният все още не се бе разправил с нас – този ходещ ужас, сътворен от мрак и кошмари, изтръгнати от сънищата на малки деца – само защото аз бях поискал така. Бях му казал, незнайно как, да размотае езика от шията ми. „Назад – бях му рекъл. – Стой мирно.“ На език, създаден от звуци, за които не знаех, че човешка уста би могла да произнесе, ала въпреки това се бе случило. Очите му ме изпиваха, докато тялото се подчиняваше. По някакъв начин бях укротил кошмара, бях го омагьосал. Но спящите неща се пробуждат и заклинанията губят сила, особено ако са произнесени случайно, и аз вече усещах кипящата енергия на гладния под привидно спокойната повърхност.

Адисън ме побутна с нос по крака.

– Ще дойдат и други гладни. Това чудовище ще ни пусне ли да преминем?

– Говори му пак – помоли Ема със замаян и провлачен глас. – Кажи му да се разкара.

Потърсих думите, ала те се бяха запилели нейде.

– Не зная как.

– Направи го преди минутка – припомни ми Адисън. – Звучеше като че в теб се е вселил демон.

Преди минута, преди да зная, че мога и е по силите ми, думите се спотайваха на върха на езика ми и сякаш нямаха търпение да бъдат произнесени. Сега, когато ги търсех отново, беше като да се опитваш да хванеш риба с голи ръце. Всеки път, когато я докосваш, тя се изплъзва от ръцете ти.

– Върви си! – извиках.

Ала думите бяха на английски. Гладният не помръдна. Изпънах гръб, втренчих се в мастиленочерните му очи и опитах отново.

– Махай се оттук! Остави ни на мира!

Пак на английски. Гладният завъртя глава като любопитно куче, ала инак бе неподвижен като статуя.

– Отиде ли си? – попита Адисън.

Останалите не знаеха отговора, защото само аз можех да го видя.

– Още е тук – отвърнах. – Не зная къде бъркам.

– Няма значение – обади се Ема. – Няма начин да се разбереш с гладен. – Тя протегна ръка и се опита да разпали пламък, ала се чу само слабо пращене. Усилието я изтощи още повече. Прихванах я по-здраво през кръста, за да не се свлече.

– Запази си силите, кибритче – посъветва я Адисън. – Сигурен съм, че ще ни трябват.

– Ще го нападна с голи ръце, ако се наложи – заяви Ема. – Трябва да намерим другите, преди да е станало твърде късно.

Другите. Все още бяха пред очите ми, ала образът им избледняваше върху релсите – хубавите, но смачкани дрехи на Хорас, Бронуин, силна и безпомощна пред пушките на гадините, замаяният от взрива Инок, Хю, който бе използвал суматохата след избухването, за да смъкне обувките с тежести на Олив в опит да й помогне да отлети, самата Олив, уловена за глезена и дръпната надолу, преди да успее да се отдалечи. Помнех разкривените им от ужас лица, докато ги натикваха под дулата на пушките във вагона. Бяха изчезнали сега, заедно с мис Рен, заради чието издирване едва не бяхме загинали, и навярно се носеха из лондонските вътрешности към една участ, по-лоша дори от смъртта. „Твърде късно е вече“ – рекох си аз. Беше твърде късно още в часа, когато войниците на Каул нахлуха в нашето сковано от ледове убежище. Беше твърде късно в нощта, когато взехме злия брат на мис Перигрин за нашата любима имбрин. Но аз си дадох клетва, че ще намерим нашите приятели и нашата имбрин каквото и да ни струва това, дори да открием само изстиналите им трупове – дори ако това означава да подредим нашите тела до техните. Бях решен на всичко.

И така – някъде сред раздирания от проблясъци мрак трябваше да има изход към улицата. Врата, стълба, ескалатор, щеше да е някъде на отсрещния край. Но как да стигнем до него?

– Разкарай се от пътя ми! – извиках на гладния решен да опитам за последно.

На английски, разбира се. Гладният изпръхтя като крава, но не помръдна. Нямаше полза. Думите си бяха отишли.

– План Б – обявих. – Щом не иска да ми се подчини, ще го заобиколим с надеждата, че ще стои мирно.

– Ще го заобиколим накъде? – попита Ема.

Въпросът беше основателен, защото после трябваше да прекосим купчина от натрошени стъкла, които щяха да нарежат голите прасци на Ема и лапите на Адисън. Бих могъл да взема кучето на ръце, но пак оставаше въпросът с Ема. Бих могъл да се въоръжа с някое заострено парче стъкло и да промуша с него чудовището в окото – способ, който веднъж вече ми бе послужил, – ала не успея ли да го убия с първия удар, то сигурно щеше да се пробуди и да ни довърши. Единственият друг път бе през малкото, чисто от стъкла пространство между гладния и стената. Беше много тясно – не повече от стъпка, стъпка и половина. Трябваше да се промушим, притискайки гърбове в стената. Безпокоях се, че ако се приближим прекалено близо до гладния или, което щеше да е още по-лошо, ако случайно го докоснем, това ще окаже влияние върху крехката невидима примка, с която го бях укротил. Но тъй като не разполагахме с криле, за да профучим над главата му, това бе едничката ни възможност.

– Ще можеш ли да пристъпваш? – попитах Ема. – Или поне да подскачаш на един крак?

Тя присви колене, поотпусна ръката ми и прецени силите си.

– Мога да куцукам.

– Тогава ето какво ще сторим, ще се мушнем край него, с гърбове, опрени в стената, през ей онази пролука. Мястото не е широко, но ако сме внимателни...

Адисън разбра какво имам предвид и се дръпна омърлушено назад в будката.

– Мислиш ли, че би трябвало да го доближаваме?

– Вероятно не.

– Ами ако се събуди, докато ние...

– Няма – прекъснах го с престорена увереност. – Само не прави резки движения и в никакъв случай не го докосвай.

– Сега ти си ни очите – изсумтя Адисън. – Птиците да са ни на помощ.

Избрах едно дълго нащърбено парче стъкло от пода и го пуснах в джоба си. После всички доближихме стената, опряхме гърбове в студените плочки и се запромъквахме към гладния. Очите му се местеха заедно с мен. Само след няколко крачки бяхме обгърнати от непоносима смрад, от която очите ми се насълзиха. Адисън се закашля, а Ема притисна нослето си с длан.

– Само още малко – подканих ги с глас, изтънял заради измамното ми спокойствие. Измъкнах стъклото от джоба си и го стиснах за широкия край, сетне направих една, после още една крачка. Бяхме толкова близо, че можех да докосна гладния с протегната ръка. Той гледаше право в мен, съпротивлявайки се с всеки нерв на неуверената ми хватка.

– Не мърдай – произнесох едва чуто на английски. – Ти ми принадлежиш. Под моя власт си. Не мърдай.

Поех дъх, за да прибера гърди, притиснал гръбнак в стената, и се запромъквах странично като рак през тясната пролука покрай чудовището.

– Стой мирно – мърморех на английски. – Добро момче.

***

Прекосихме завесата от пара и пред нас изникна ескалатор с неподвижни стъпала заради спрялото електричество. Беше обгърнат от мъждивото сияние на дневна светлина, подканящ пратеник от външния свят. Светът на живите, светът на настоящето. Светът, където бяха моите родители. Те бяха тук, и двамата, в Лондон, вдишваха същия въздух. На една крачка от мен.

„О, здравейте!“

Немислимо. Още по-немислимо бе, че само преди пет минути бях казал на баща ми всичко. Или поне версията от бележките на Клиф – „Аз съм като дядо Портман. Аз съм необикновен“. Те нямаше да разберат, но сега поне знаеха. Така отсъствието ми нямаше да прилича на предателство. Все още чувах гласа на баща ми, молещ да се завърна у дома, и докато куцукахме към светлината, трябваше да се преборя с един внезапно възникнал импулс да се освободя от ръката на Ема и да се втурна към тях – да избягам от този задушлив мрак, да открия родителите си и да поискам от тях прошка, а след това да пропълзя в мекото им легло в хотела и да заспя.

Ала това бе най-немислимото от всичко. Никога не бих го направил: обичах Ема и й го бях казал, не бих я изоставил за нищо на света. И не защото бях храбър, благороден или рицар по дух. Не съм нито едно от тези неща. Страхувах се, че ако я изоставя, това ще ме разкъса на две.

И другите – другите! Нашите нещастни, обречени приятели. Трябваше да ги намерим – но как? На станцията не се бе появявал влак след онзи, който ги откара, и след взрива и изстрелите, разтърсили подземието, бях сигурен, че няма и да дойде друг. Оставаха ни две възможности, всяка една по-ужасна от другата – да тръгнем пеша след тях през тунелите с надеждата, че няма да срещнем гадини, или да се изкатерим по ескалатора и да се изправим срещу онова, което ни чака горе – най-вероятно „групата за почистване“ на гадините. И там да потърсим късмета си.

Знаех коя възможност предпочитам. Беше ми писнало от скиторения в мрака, още повече от гадини.

– Да се качваме горе – подканих и побутнах Ема към стълбите на застиналия ескалатор. – Ще потърсим някое безопасно местенце, където да обмислим какво да правим нататък, докато ти се възстановяваш.

– В никакъв случай! – възрази тя. – Не можем просто така да зарежем другите. Няма значение как съм.

– Не ги изоставяме. Но да бъдем реалисти. Сега сме ранени и безпомощни, другите сигурно са на много мили от нас, някъде из подземната мрежа, на път за един бог знае къде. Как смяташ, че ще ги открием?

– Както намерих вас – обади се Адисън. – С носа си. Виждате ли, чудатите създания излъчват собствена миризма, каквато кучетата от моя вид могат да надушват отдалече. По някаква случайност всички вие се оказахте от една особено силно намирисваща порода. Предполагам, че това се подсилва от страха, а и от пропускането на няколко бани...

– Да тръгваме тогава след тях! – прекъсна го Ема.

Тя ме задърпа с неочаквана сила към релсите. Възпротивих се и за малко се сборичкахме като при теглене на въже.

– Не, не, не бива, може влаковете още да вървят и ако тръгнем пешком през тунелите...

– Не ми пука дали е опасно. Няма да ги изоставя.

– Не само, че е опасно, но е и безсмислено. Ема, кой знае къде са сега.

Тя освободи ръката си и продължи да куцука към релсите. Последвах я, като се препъвах.

– Кажи нещо – прошепнах на Адисън и заобиколих да й препреча пътя.

– Боя се, че той е прав. Ако ги последваме пеша, миризмата на нашите приятели ще се разсее далеч преди да съумеем да ги открием. Дори моите изключителни способности имат граница.

Ема втренчи очи в тунела, сетне ги извърна към мен и видях измъченото й лице. Протегнах ръка.

– Моля те, откажи се. Това не значи, че ще ги изоставим.

– Добре – рече тъжно тя. – Добре.

Но тъкмо когато се отправихме към ескалатора, откъм релсите долетя вик.

– Ей, насам!

Гласът, макар и слаб, ми бе познат – с руски акцент. Това беше сгъващият се човек. Впих поглед в тъмнината и едва успях да различа проснатото му върху релсите тяло с вдигната ръка. Бяха го простреляли в мелето и си бях помислил, че гадините са го натикали с останалите във вагона. Но той си лежеше там и ни махаше.

– Сергей! – проплака Ема.

– Познавате ли го? – попита с нескрито подозрение Адисън.

– Той е от чудатите бежанци на мис Рен – обясних и в този момент откъм повърхността долетя далечен вой на сирена, който ме накара да настръхна. Задаваха се нови злочестия – може би завоалирани като помощ – и аз се опасявах, че единственият ни изход скоро ще бъде блокиран. Но от друга страна, нима можехме да го изоставим?

Адисън изприпка при проснатия мъж, заобикаляйки купчините стъкла. Ема ми подаде ръка и ние го последвахме. Сергей лежеше на хълбок, бе посипан със стъкла и облян в кръв. Куршумът бе попаднал в някой от важните органи. Телените му очила се бяха смачкали и той се опитваше да ги нагласи на носа си, за да ме разгледа по-добре.

– Чудо, истинско чудо – дочух пресипналия му глас, изтънял като разреден чай. – Чух те да говориш на езика на чудовището. Истинско чудо.

– Ни най-малко – рекох, като коленичих. – Защото го изгубих. Няма го.

– Ако една дарба е в теб, тя е там завинаги.

Откъм ескалатора се чуха стъпки и гласове. Разчистих стъклата, за да подпъхна ръце под него.

– Идваш с нас – заявих.

– Оставете ме – изохка сподавено той. – Скоро ще напусна този свят...

Не обърнах внимание на протестите му, прихванах го по-здраво и го вдигнах. Беше дълъг като въжена стълба и лек като перце, и аз го държах в обятията си сякаш е едно голямо бебе с мършави крака, увиснали през лакътя ми, и люшкаща се на рамото ми глава.

Две фигури се спуснаха с трополене по ескалатора и спряха долу, озарени от бледата дневна светлина, оглеждаха се в мрака. Ема посочи пода и ние се приведохме, надявайки се, че няма да ни видят – че са само обикновени хора, слезли да вземат влака, – ала след това чухме писукането на радиостанциите, а блесналите в ръцете им прожектори накараха светлоотразителните им жилетки да засияят.

Можеха да са от спасителен екип или гадини, облечени като тях. Не знаех със сигурност, докато не видях да свалят тъмните си очила.

Разбира се.

Току-що възможностите ни бяха намалели наполовина. Сега ни оставаше само тунелът. Не бихме могли да ги надбягаме, ранени и изтощени, но докато не ни виждат, все още съществуваше надежда да им се изплъзнем. А те продължаваха да се озъртат сред хаоса в разрушената станция. Сноповете на прожекторите им се кръстосваха по пода. Двамата с Ема отстъпихме по релсите. Ако можехме само да се шмугнем незабелязано в тунела... По дяволите, Адисън не помръдваше!

– Идвай – просъсках.

– Това са шофьори на линейка, а този човек се нуждае от помощ – каза той твърде високо и в същия миг светлините подскочиха и се насочиха към нас.

– Останете на място! – нареди един от мъжете и извади пистолет от кобура, а вторият заговори по радиостанцията.

И тогава едно след друго се случиха две неща. Първото беше, че точно когато възнамерявах да пусна сгъващия се човек на релсите и да скоча след него заедно с Ема, от вътрешността на тунела долетя оглушително изсвирване и мракът бе разцепен от прорязващ лъч. Внезапно подухналият вятър бе предизвикан, разбира се, от влак, който летеше по релсите въпреки взрива. Второто бе възвестено от болезнено свиване на червата ми и то означаваше, че гладният се е освободил и сега се носи към нас. Миг след като го почувствах, аз го видях, той идеше с подскачащи черни бърни, от които във въздуха се виеха ужасните му езици.

Бяхме приклещени. Побегнем ли към стълбите, щяхме да бъдем застреляни или пребити. Ако скочим на релсите, щеше да ни сгази влакът. Не можехме да избягаме с влака, тъй като щяха да минат поне десетина секунди, преди да спре, дванайсет, за да се отворят вратите, и още десет, преди да се затворят отново, а дотогава щяхме да сме мъртви. Ето защо направих това, което правех, когато ми липсваха идеи – погледнах към Ема. По отчаяното изражение на лицето й виждах, че разбира колко е безнадеждно положението ни, а по начина, по който бе стиснала челюсти – че въпреки това е готова да действа. Едва когато пристъпи напред, разперила пред себе си ръце, си спомних, че тя не вижда гладния. Опитах се да я предупредя, посегнах да я спра, ала не можех да я хвана и задържа, без да изпусна сгъващия се човек, и в този момент Адисън вече беше до нея и лаеше към гадината, а Ема се мъчеше напразно да запали огън – искра, нова искра, после нищо, досущ изчерпала горивото си запалка.

Гадината избухна в смях, дръпна ударника на пистолета и се прицели в нея. Гладният се носеше към мен, надавайки вой, сякаш се състезаваше с воя на влака и скърцането на спирачките. Изведнъж разбрах, че краят е близо и че не мога да направя нищо, за да го спра. В този момент нещо в мен се отпусна и щом това стана, болката, която изпитвах, когато наблизо имаше гладен, също почти се стопи. Тази болка бе като пронизително стенание и веднага щом изчезна, аз открих стаен под нея друг звук, шепот на границата на съзнанието.