Към Bard.bg
Внезапното бягство от действителността (Ларш Васа Юхансон)

Внезапното бягство от действителността

Ларш Васа Юхансон
Откъс

Старците край масата очакваха горската кралица да се изкаже по повод знаменателния слух от последно време.

Твърде слаби сме, мислеше си тя. Твърде малко на брой. В твърде напреднала възраст. Онова, от което се нуждаем, е безразсъден кураж. Ако не от нашите собствени грохнали редици, то може би от някой външен? В най-лошия случай навярно бихме се решили да пожертваме някого отвън?

Горската кралица се изтегна върху плота на масата и се прозя. Може би е най-добре да преспя, преди да взема решение? Все пак досега си беше просто мълва. Сподавен шепот в свистящия вятър:

– Разридателя се завърна.

 

 

1.

Трудно е да ядеш наполеон с пластмасова лъжичка. Виличката за торта е за предпочитане, понеже човек се нуждае от нещо достатъчно здраво, за да разчупи вкоравената захарна глазура с желе от френско грозде върху най-горния слой бутертесто. Иначе цялото парче обикновено се смачква. Твърда повърхност. Мека вътрешност от сметана и ванилов крем, която лесно се сплесква, ако я подложиш на малко повече натиск. Всъщност доста лошо структуриран сладкиш.

Наближаваше единайсет предиобед. Бях паркирал на една отбивка за отдих, някъде между Аскершунд и Карлсборг. Изглед към езерото Ветерн, което блестеше на юнското слънце. Беше време за ежегодния ми ритуал за рождения ден. Изключих мобилния телефон, за да ме оставят на мира за десет минути. Седнах върху предния капак на колата със своя сладкиш.

В единайсет без една минута преди четиресет и пет години съм се родил в болница „Сьодер“ в Стокхолм. Всъщност затъването все повече в средната възраст не беше кой знае какъв повод за празнуване, но независимо къде се намирах, обикновено се мъчех да си даря кратък миг насаме с парче торта или нещо подобно. В допълнение пък точно тази година се навършваха двайсет и пет години в качеството ми на професионален фокусник – нещо, с което наистина се гордеех, ако трябва да призная. Определено си струваше да се отпразнува.

Не бях сам в отбивката. Семейство с деца бе сервирало обяда си върху съсипана от драсканици дървена маса. За съжаление, се озовах насред кръстосания огън от миризмите на техните сандвичи с яйца и две химически тоалетни на известно разстояние от колата ми. А също и колкото си щеш досадни мухи, но това бе единственото място, което открих тъкмо навреме за часа на моето рождение.

– Честито, Антон. Добра работа. Адски добра работа – смотолевих и нападнах наполеона.

Не му се бе отразило добре да се въргаля в горещата кола предиобеда. Сладкишът бе закупен сутринта от един хипермаркет край Сьодертелие. Промоционална цена поради изтичащ срок на годност. Тъй като само аз и мислите ми бяхме поканени на моя ритуал за рождения ден, реших, че няма да е зле да занижа разноските.

Пластмасовата лъжичка се прекърши като суха съчка, когато понечих да пронижа горния пласт бутертесто. Стиснах счупената лъжица с палец и показалец и се заех да изгреба сметаната. Издълбах парчето и накрая то се килна. Две-три хапки все щяха да отбият номера. Май че трябваше да си купя кексчета.

Затворих капака на чепатата пластмасова кутийка и изхвърлих наполеона в боклукчийската кофа зад вонящите химически тоалетни. Семейството с децата и яйчените сандвичи се бе разположило доволно около дървената маса. Салфетки, термос, форми от фолио и пластмасови купи, чаши за пиене на сок и кафе. Дечицата се мацаха и се смееха, а родителите следяха за реда, като същевременно се мъчеха да хапнат поне малко. Бащата беше на моите години. Взрях се в него за миг, замисляйки се дали би ми завидял, ако знаеше, че имам свободна професия в развлекателния бранш, докато той самият бе принуден да влачи жена и деца насам-натам в лятната жега и да планира всяка минутка до най-дребния детайл, за да избегне хаоса.

Пътувах за представление в старческия дом „Таралеж“ на известно разстояние от центъра на Карлсборг. След това ме очакваше хотелска стая с чисто застлано легло и фъстъци в минибара. На бащата на малките деца обаче не му мърдаше бърсането на яйца и хайвер от омацани детски пръстчета, ще не ще.

Тъкмо това ми харесваше, когато изключвах всичко и отделях десет минути за себе си на всеки рожден ден. Беше отличен случай да поразсъждавам колко съм привилегирован. Свобода. Само аз и пътят към хоризонта.

Майката развърза една пъстра панделка около бяла картонена кутия и извади на масата торта „Принцеса“. Децата й помогнаха да забучи отгоре й свещи, а когато ги запалиха, всички ревнаха „Да е жив и здрав“. Двама мъже на средна възраст, които празнуваха рождения си ден на една и съща отбивка, дяволски чудна случайност. Децата пееха ужасяващо зле, но ентусиазмът им си го биваше. Важен е жестът, изглежда си мислеше бащата, понеже по време на фалшивото изпълнение беше грейнал като месечина.

Когато духна свещичките, съпругата му го дари с продължителна и страстна целувка. Обърнах им гръб, тъй като не исках да разхищавам своя частен десетминутен ритуал, стърчейки, зяпнал щастливото семейство. Върнах се при колата и включих мобилния. Никакви пропуснати имейли или обаждания от хора, които искат да ми честитят. Мама и татко ми бяха позвънили сутринта, иначе едва ли бяха кой знае колко хората, които знаеха, че имам рожден ден. Доста приятно всъщност. Когато бях малък, смятах, че рожденият ми ден остава малко в сянка, понеже се пада почти в навечерието на Еньовден1, ала понастоящем не ме беше грижа. Както казах, няма какво чак толкова да празнуваш, навършвайки четиресет и пет.

 

2.

В добра година правех по близо сто представления из цялата страна. Карах натам, накъдето сочеше моят джипиес, а на моменти не бях и наясно в коя провинция се намирам. За да правя разлика между градчетата, имах обичая да се запознавам с любопитни и чудати факти, като например че Карлсборг е известен със своите малки неща, например най-малкия кафез за птици в Скандинавия, най-ниската кухненска маса в Швеция и най-късата връвчица в света.

Домът „Таралеж“ е кафява пететажна сграда от 80-те, находяща се в самото начало на централен Карлсборг. През последните две години бях изнасял три представления тук.

Когато влязох в прясно боядисаното, но при все това безцветно и неприветливо общо помещение, бяха подредили двайсетина стола, оставяйки две празни места за инвалидни колички. Дотук всичко бе както си му е редът. Хвърлих бегъл поглед на един чистач, който се разхождаше с прахосмукачка между столовете. Машината вдигаше чутовна врява. Оставих своя тежък, черен магьоснически сандък с метален обков на пода и се взрях с недоумение в пространството, където беше замислено да изнасям представлението. Две маси за тенис, покрити с недовършени пъзели. Момичето от дома, което ме бе съпроводило вътре, макар и сам да знаех пътя, обясни, че живущите тъкмо се заели с пъзелите и би било добре масите за пинг-понг да си останат, където са.

Тъй като съм висок метър и деветдесет, съм свикнал да гледам хората отвисоко. Този случай не беше изключение. Момичето от дома, с боядисана в крещящо червено коса, беше с близо две глави по-ниско от мен. Първо се втренчих в чистача в опит да го накарам да изключи ревящата прахосмукачка. Не ми се удаде, понеже беше с гръб към мен. После се втренчих в момичето.

– Шофирал съм почти триста километра и за цял ден съм изял една-две хапки наполеон с почти изтекъл срок на годност, така че ще ме извиниш, ако звуча леко раздразнено. Но къде според теб ще изнасям представлението?

Посочих с две ръце, може би с известно преиграване, че няма никакво място, нито край столовете, където бе запланувано да седи публиката, нито край масите за тенис, където очевидно недовършените пъзели бяха по-важни от това да има къде да застана. Червенокосото момиче от дома попита дали би било удобно да разположат публиката в кръг. Навярно би било възможно и за мен да се изправя в средата и да правя магиите си? Едва го чувах какво говори във врявата. Направих жест по посока на чистача, който този път ме видя.

– Може ли да изключиш прахосмукачката! Опитвам се да работя тук. Не обикалям наоколо, когато ти се мъчиш да бачкаш, нали?

Чистачът измърмори нещо, спря прахосмукачката и се затътри към изхода на общото помещение. Червенокосата служителка повтори въпроса си. Дали би било удобно за мен да застана в средата и там да изнеса представлението? Свих рамене. По принцип за мен беше голям проблем, че два недовършени пъзела бяха по-важни от моя терен, но все пак бях фокусник, не телевизионен палячо с танцьорки, прескъп реквизит и илюзии, налагащи публиката да седи под определен ъгъл.

– Определено, мога да застана в средата. Ще ми помогнеш ли да подредим столовете, а после може да отидеш да провериш къде са ми сандвичите.

– Тъкмо си тръгвах. Вече приключвам.

– Трябва да има сандвичи или нещо друго за хапване, когато идвам да изнасям представление на дадено място. Пише го в договора. Също така пише, че трябва да има пространство, на което да се разположа. Сцена или част от пода без маси за тенис.

– Сандвичи има в кафенето.

– Окей, да направим следното. Аз ще подредя столовете, а ти отиваш да ми набавиш два сандвича.

– Тъкмо се канех да си ходя! Вече приключих. Сандвичи има в кафенето.

Поклатих глава след нейния безучастен отговор.

– Слушай сега, ще направим следното. Ще подредя столовете, а после ще отида да видя дали не мога да докопам някой сандвич. Няма нужда да вършиш каквото и да било. Ще се получи много добре, не мислиш ли?

Ироничният ми коментар очевидно надвишаваше възможностите на червенокосата й глава. Момичето само кимна, зае се да чатка на телефона си и тутакси изчезна.

Моето последно представление преди уикенда на Еньовден, който промени живота ми, мина страшно добре. След трик, в който измагьосах чаша за шампанско от цилиндър, попитах старците в публиката дали имат желание малко да се разпеем. Това не беше нещо, с което обичайно се занимавам, но ми се стори, че би било уместно с „Малките жабки“, „Малката гарга на свещеника“ или друга подобна песничка за Еньовден. Те добиха прилично ентусиазиран вид и зачакаха да започна.

– Чуйте, току-що ми хрумна нещо. Всъщност днес имам рожден ден. Не че очаквам да ми пеете, но би било добре да е нещо, на което всички знаят текста. Какво ще кажете?

Наченах „Да е жив и здрав“. Получи се асинхронно и насечено, макар да използвах своята пластмасова магическа пръчка за диригентска палка. След песента никой не пое инициативата за четирикратно ура, та се наложи и за това да дам тон. Един мъж в инвалидна количка бе сполетян от пристъп на кашлица по време на възгласите ура. Гъргорещ, крякащ на моменти звук, който продължи до края на представлението. Доста дразнещо.

Когато човек се изправя пред възрастни хора, може да бъде рисковано да прави фокуси с карти, базиращи се на това, зрителят да запомни една от тях. Лесно е нещата да се пообъркат. Иначе минах с рутинните си номера, които бях репетирал хиляди пъти от юношеството насам, независимо от публиката. Стари, млади, трезви или пияни. Един цигулар може да свири едни и същи класически произведения цял живот, без да го обвинят, че е в застой, та ето така гледах и аз на своите фокуси.

Предизвикателството за мен се състоеше в това, че винаги имаше нещо за подобряване и шлайфане както по отношение на техническата, така и на визуалната презентация. Формата ми за деня също беше от значение. Понякога даден трик вървеше по-бързо или по-бавно, отколкото на следващия ден, точно както се случва с музикалните произведения. Определени фокусници се наричат илюзионисти и правят разточителни шоуномера със светлини и дим, танцьорки, колкото си щеш хумор, монолози, които „те карат да се замислиш“, и други простотии, за които широката публика явно е склонна да плаща купища пари. Имах обичая да наричам това телевизионно магьосничество и не беше за мен. Добрият маг не се нуждае от подвижни огледални стени, хидравлични рампи в пода на сцената или очарователна асистентка, която да разсейва публиката. Ако разполагах с неограничен бюджет, сигурно щях да правя два-три малко по-мащабни и по-зрелищни номера, но наистина си падах по интимния контакт с публиката, възможността да виждат отблизо с какво се занимавам.