Клер Кели бързаше нагоре по стълбите, доколкото това бе възможно с две пълни пазарски торби, към апартамента си на четвъртия етаж в Хелс Кичън, Ню Йорк. Носеше къса черна памучна рокля и модерни сандали на висок ток с връзки, кръстосани чак до колената, които си бе купила на търговско изложение в Италия предишната година. Беше необичайно горещ септемврийски вторник, първият след Деня на труда, и беше неин ред да пазарува за трите жени, с които делеше квартирата. Дали времето беше топло или студено, изкачването до четвъртия етаж си беше изпитание. Живееше в този апартамент вече девета година, от втори курс в школата по моден дизайн „Парсънс“, и за нея, както и за съквартирантките й, той се бе превърнал в истински дом.

Клер работеше като дизайнер на обувки за „Артър Адамс“, ултраконсервативна класическа марка, придържаща се към качествени, но скучни модни линии, които задушаваха творческата й дарба. Уолтър Адамс, чийто баща бе основал компанията, непоклатимо вярваше, че модните течения при обувките са нещо преходно, и отхвърляше всичките й по-оригинални модели. Това вгорчаваше дните на Клер. Уолтър се противопоставяше на всяка нейна идея по който и да е въпрос, а тя беше убедена, че и бизнесът, и приходите биха се подобрили само ако й дадеше шанс да разгърне потенциала си. Седемдесет и две годишният Уолтър обаче бе твърдо решен да се придържа към онова, което произвеждаха от години, и отхвърляше настойчивите й молби за промяна.

На Клер не й оставаше друго, освен да се съобразява с желанията му, ако искаше да запази работата си. Мечтата й бе да създава изкусителни модерни обувки, каквито самата тя обичаше да носи, но едва ли щеше да получи този шанс в „Артър Адамс“. За нейно голямо съжаление, Уолтър мразеше промените. Понякога проявяваше изключителна благосклонност, като й позволяваше да добави по някоя дискретна закачка на сандалите за клиентите им, които прекарваха почивките си в Хемптънс, Нюпорт, Роуд Айланд или Палм Бийч. Той си повтаряше една мантра – че създават обувки за богати, консервативни възрастни хора с положение, които имат конкретни очаквания от марката, и не беше по силите на Клер да промени това му убеждение. Уолтър не държеше да се харесва на младите клиенти. Предпочиташе да разчита на традиционните. С него не можеше да се спори по този, както и по никакъв друг въпрос. И така година след година си стояха все на едно ниво. Клер постоянно негодуваше, но имаше нужда от работата, затова се примиряваше, дори успя да се задържи там цели четири години. Преди това бе работила за фирма, която произвеждаше евтини обувки с ниско качество, и само след две години бизнесът й се срина. „Артър Адамс“ залагаше на качеството и традиционния дизайн, така че докато безропотно изпълняваше задълженията си, и брандът, и позицията й бяха осигурени.

На двайсет и осем години Клер имаше достатъчно опит и стръв да създава дизайнерски модели, да разчупи калъпа. Уолтър обаче остро се противопоставяше на всяко нейно предложение. Беше я наел, защото я бе преценил като талантлива, отговорна и добре образована дизайнерка с качества, но главната й задача бе да създава единствено комфортни обувки с ниска себестойност. Произвеждаха ги в Италия, във фабриката, с която бе работил и бащата на Уолтър, в малкото градче Парабиаго, близо до Милано. Клер ходеше там три-четири пъти годишно, за да обсъждат детайлите по производството. Фабриката бе една от най-известните и уважавани в Италия, там се правеха и още няколко интересни бранда освен техния. Всеки път Клер ги гледаше с известна завист и се чудеше дали някога ще й се удаде възможност да създава обувки по свой вкус. Нямаше никакво намерение да се отказва от мечтата си.

Дългата й права руса коса залепна на влажния тил, докато се изкачи до четвъртия етаж на високите си токчета. За девет години бе свикнала с катеренето по стъпалата и твърдеше, че така поддържа краката си във форма. Бе попаднала на този апартамент съвсем случайно, по време на една разходка из района, още докато живееше в общежитието на „Парсънс“ на Единайсета улица. Някога Хелс Кичън бил един от най-западналите квартали на Ню Йорк, но с годините се облагородил. Още в края на деветнайсети век бил известен с бедняшките си коптори, гангстерските банди, с побоищата и убийствата между ирландски, италиански, а по-късно и пуерторикански разбойници, основни негови обитатели, които постоянно враждували помежду си. Всичко това бе вече история в периода, когато Клер пристигна от Сан Франциско. Майка й бе учила интериорен дизайн в същото училище в младостта си и бе решила да сбъдне мечтата на дъщеря си да продължи образованието си в „Парсънс“. Въпреки скромните семейни финанси тя бе спестявала всяка стотинка, за да осигури средства за началната такса и за общежитие през първата година.

През втория семестър от следването си Клер започна да си търси самостоятелен апартамент, но се реши да отиде в Хелс Кичън чак на следващата пролет в един съботен следобед. Заради близостта си до известните „Актърс Студио“, „Баришников Арт Сентър“ и „Алвин Ейли Американ Данс Тиътър“, разположеният между Трийсет и девета и Петдесет и девета улица, Осмо авеню и Хъдсън Ривър кварталът бе станал пристан за актьори, писатели и танцьори. Повечето от старите сгради си стояха. Някои от складовете и фабриките бяха превърнати в жилищни блокове. Но независимо от скромните подобрения това място бе съхранило автентичния си вид и много от зданията все още изглеждаха порутени.

На един прозорец мерна малка табела, че се дава апартамент под наем, и звънна на обявения номер още същата вечер. Собственикът й обясни, че има свободен мезонет на четвъртия етаж. Сградата, някогашна фабрика, била преустроена в жилищна преди петнайсет години и според уверенията му имала нормиран наем . На следващия ден тя отиде на оглед и остана смаяна от огромното пространство. Жилището се състоеше от просторен хол на две нива с тухлени стени и циментов под в пясъчен цвят, и четири големи складови помещения, които биха могли да се ползват като спални, две спретнати, съвременно оборудвани бани и кухня с най-необходимото обзавеждане от ИКЕА. Апартаментът изглеждаше светъл, слънчев и в прилично състояние, самата сграда също бе добре поддържана, но Клер нямаше нужда от толкова голяма площ. Наемът беше два пъти по-голям, отколкото можеше да си позволи, а и тя не си представяше, че ще живее сама в подобно жилище. Фоайето и стълбището на сградата й се сториха малко тъмни, къщите наоколо изглеждаха занемарени, а и жилището се намираше на Трийсет и девета улица между Девето и Десето авеню. Собственикът й разказа с известна гордост, че преди около четиресет години е била една от най-опасните улици в Хелс Кичън, но вече нямало и помен от онези времена. Въпреки че улицата все още имаше запуснат индустриален вид, мезонетът я очарова. Само трябваше да си намери съквартирантка, с която да си поделят наема, и тогава щеше да й струва по-евтино от общежитието. Не сподели с майка си, за да не я тревожи излишно, преди да намери сама решение.

През следващата седмица на един купон се запозна с мило момиче, което следваше творческо писане в Нюйоркския университет. Беше на двайсет – с година по-голяма от Клер – и бе отраснала в Ел Ей. В сравнение с Клер Аби Уилямс бе дребосъче с тъмна чуплива коса и почти черни очи – в пълен контраст с дългата права руса коса и сините очи на Клер. Момичето обясни, че пише разкази, но вече имаше идея и за роман, с който щяла да се захване след дипломирането си, и някак боязливо спомена, че родителите й работели в телевизията. По-късно Клер научи, че баща й е директор на голяма телевизионна мрежа, а майка й – сценарист и продуцент на цяла серия популярни телевизионни шоупрограми. И Аби, и Клер бяха единствени деца, и двете бяха отдадени на учението и амбициите си, решени да оправдаят очакванията на родителите си. Когато Клер я заведе да види жилището, Аби веднага се влюби в него. Решиха, че наемът е по джоба им, а обзавеждането щяха да набавят от гаражни разпродажби. И така, два месеца по-късно, с не особено ентусиазираното съгласие на родителите си и с договор за наем в ръка, те се нанесоха и останаха там цели девет години.

След четири години съвместно съжителство, след като се дипломираха, двете решиха, че е време да облекчат родителите си, да станат по-независими и да намалят разходите си, затова потърсиха още две съквартирантки.

Клер се запозна с Морган Шелби на купон, организиран от група млади финансисти. Купонът беше пълна скука, мъжете се вълнуваха главно от себе си и двете с Морган се впуснаха в непринуден разговор. Морган сподели, че работи на Уолстрийт, че дели апартамент, който не може да си позволи, със съквартирантка, която не може да понася, и че си търси друго жилище, по-близо до работното й място. Размениха си телефонните номера и два дни по-късно, след като го обсъди с Аби, Клер й звънна и я покани да хвърли поглед на апартамента им в Хелс Кичън.

Единственото притеснение на Клер бе разликата във възрастта им. Привлекателната, дългокрака и тъмнокоса Морган бе на двайсет и осем – с пет години по-голяма от нея – и имаше сериозна позиция във финансовия сектор. Клер вече бе наета на първата си работа във фирма за обувки, която не след дълго напусна, и живееше със скромен бюджет, а Аби бе станала сервитьорка в някакъв ресторант, докато се пробваше на напише първия си роман. И двете се чудеха дали Морган не е прекалено „възрастна“, но апартаментът мигновено я плени и тя направо им се примоли да я вземат. Мястото бе изключително удобно за работата й на Уолстрийт. След две вечери размисъл я одобриха. Беше интелигентна, със солидна работа, имаше страхотно чувство за хумор, добра кредитна история и шест седмици по-късно тя се нанесе при тях. Останалото е история. Деляха апартамента вече пета година и станаха най-близки приятелки.

Два месеца след нанасянето на Морган, точно когато търсеха четвърта съквартирантка, Аби се запозна със Саша Хартман – приятелка на приятелка от Нюйоркския университет. Саша следваше медицина с намерението да специализира акушерство и гинекология. Жилището я устройваше. Трите жени й допаднаха. Успокои ги, че рядко ще се задържа там. Обикновено беше на лекции или в болницата, или в библиотеката, където учеше за изпити. Беше кротка млада жена от Атланта и спомена, че има сестра, която също живее в Ню Йорк, в Трайбека. Само пропусна да уточни, че са еднояйчни близначки, приличащи си като две капки вода, което внесе известно объркване в деня на нанасянето й, когато сестра й внезапно се появи със същата дълга руса коса, същите дънки и тениска и трите обитателки на апартамента си помислиха, че имат проблеми със зрението. Близначката Валентина видимо се забавляваше от объркването им. Имаше ключ от апартамента и през следващите пет години продължи да им погажда номера. Сестрите бяха много близки, макар и напълно различни по характер. Валентина се изявяваше като модел, при това много известен, и се движеше в свeта на висшата мода, докато Саша се бе отдала на лекарската професия, гардеробът й се състоеше главно от болнични униформи, тъй като веднага след нанасянето си в апартамента бе започнала работа в университетския медицински център „Лангън“.

Съжителството им бе като необичайна комбинация от продукти със зашеметяващ кулинарен ефект. През петте години, докато четирите млади жени деляха едно жилище, те се научиха да разчитат една на друга, заобичаха се и станаха най-близки приятелки. Независимо от различията помежду им и в житейските им пътища, нещата се получиха. Станаха едно семейство, а мезонетът в Хелс Кичън – техен дом. Условията напълно ги устройваха. Всички имаха натоварено всекидневие, живееха на бързи обороти, поемаха отговорни служебни ангажименти и бяха щастливи от съвместното си съжителство. И четирите бяха на едно мнение – че апартаментът, който Клер бе открила преди девет години, е рядка находка, истинско бижу. Хелс Кичън ги плени и с бурното си минало, с очарователните си несъвършенства и с преобразяването на квартала в безопасно и приветливо място за живеене. Говореше се, че много напомнял за Гринич Вилидж отпреди петдесет години. Никъде в града не биха могли да намерят толкова голяма площ на такава цена. Кварталът нямаше нищо общо с лъскавите претенциозни райони с космически наеми като Сохо, Мийтпакинг Дистрикт, Уест Вилидж, Трайбека или дори Челси. Затова четирите жени обожаваха мястото и нямаха никакво желание да живеят другаде.

Липсата на асансьор създаваше известни неудобства, но не ги притесняваше особено. Само пресечка ги делеше от една от най-активните пожарни станции и бяха свикнали с воя на сирените, често огласящи нощната тишина. Успяха да заделят по някой лев за климатици, на които им трябваше повече време, за да охладят обширното помещение, използвано като дневна, но все пак вършеха работа, а през зимата добре отопляваха. Спалните им бяха малки и уютни.

Заедно с багажа бяха донесли и мечтите, надеждите, амбициите и историите си, и малко по малко бяха споделили страховете и тайните си.

Кариерата на Клер беше ясна. Мечтаеше да създава прекрасни обувки и някой ден да се прочуе в света на модата. Знаеше, че това никога нямаше да се случи в „Артър Адамс“, но не можеше да рискува да се откаже от работата, с която се прехранваше. Работата й беше свещена. Помнеше поучителната история на майка си, която бе напуснала перспективен пост в известна нюйоркска фирма по интериорен дизайн, за да последва бащата на Клер в Сан Франциско след женитбата им, където той започнал свой бизнес, кретал в продължение на пет години и фалирал. Никога повече не разрешил на майка й да работи и години наред тя бе поемала дребни поръчки тайно от него, за да не наранява самолюбието му, макар че имали нужда от парите. Успяла да ги укрие, благодарение на което Клер бе учила в частно училище, а после и в „Парсънс“.

Вторият опит на баща й в бизнеса претърпя същата участ като първия. За Клер бе мъчително да слуша как майка й го поощрява да не се отказва и да опита още нещо въпреки двата провала. В крайна сметка той стана агент на недвижими имоти, работа, която мразеше и която го превърна във вечно кисел, затворен, потиснат човек. А майка й се отказа от мечтите си заради него, захвърли кариерата си, загърби перспективни възможности, забрави за таланта си, за да го подкрепя и предпазва.

Заради всичко това Клер си бе изградила желязна решимост никога да не се отказва от кариерата си заради мъж и все повтаряше, че няма намерение да се омъжва. И макар Сара Кели постоянно да я уверяваше, че никога не е съжалявала за избора си и че е изиграла картите си по възможно най-добрия начин, според Клер всичко изглеждаше ужасно тъжно. През целия си живот се бяха борили да свързват двата края. Бяха се лишавали от всякакъв лукс, понякога дори и от ваканции, за да поемат разноските по училището й, които майка й заплащаше от тайно заделените средства. В представата на Клер бракът означаваше жертви, самоотричане и лишения и се бе заклела, че никога няма да допусне това да й се случи. Нито един мъж нямаше да попречи на кариерата й, нито да ограби мечтите й.

Морган споделяше същото мнение. И двете жени бяха наблюдавали как майките им зачеркват мечтите си заради съпрузите, макар че историята на Морган бе далеч по-драматична. Бракът на родителите й бил катастрофа. Майка й се отказала от обещаваща кариера в Бостънския балет, когато разбрала, че очаква първото си дете Оливър, брата на Морган. Скоро след това се появила и самата Морган. Майка й така и не превъзмогнала болката от решението си да сложи край на балета и това я тласнало към алкохола, а в крайна сметка й отнело живота, когато Морган и брат й били в колежа. Баща им загинал в пътен инцидент скоро след това.

Морган успяла да завърши колежа и бизнес школата със средствата от студентския заем, който доскоро изплащаше. Все още бе убедена, че решението на майка й да жертва кариерата си, да се омъжи и да роди деца е провалило живота й, и нямаше никакво намерение да допусне същата грешка. Яростните скандали между родителите й, пиенето на майка й до припадък, зашеметената от алкохола жена, която заварваха след връщането си от училище, бяха най-ярките й детски спомени.

Брат й Оливър бе две години по-голям от нея и след колежа в Бостън се бе преместил да живее в Ню Йорк, където работеше като пиар. Фирмата, която го бе наела, обслужваше спортни клубове, а негов колега и партньор беше Грег Трудо, прославеният хокеист голмайстор от Монреал, звездата на „Ню Йорк Рейнджърс“. Морган обичаше да съпровожда Оливър, за да подкрепят Грег. Дори бе водила няколко пъти съквартирантките си и всички много се забавляваха. Двамата мъже често им гостуваха в апартамента.

При Саша положението бе малко по-сложно. След като завърши колеж, а сестра й Валентина започна работа като модел в Ню Йорк, родителите им се разделиха с тежък развод, от който майка й така и не можа да се съвземе. Баща им се бе влюбил в манекенка в един от големите универсални магазини, които притежаваше, и година по-късно се ожени за нея и тя му роди още две дъщери. Това озлоби още повече майката на Саша. С нищо не може да се сравнява яростта на жена, зарязана от съпруга си заради двайсет и три годишна хубавица. Но баща им изглеждаше щастлив с новото си семейство. Валентина не проявяваше интерес към двете малки момиченца – на три и на пет години, – но Саша ги намираше за мили създания и успя да запази близките отношения с баща си.

Майка им бе адвокатка по бракоразводни дела в Атланта, известна като звяр в съдебната зала, особено след собствения си развод. Саша се прибираше в Атланта все по-рядко, притесняваше се от мъчителните телефонни разговори с майка си заради злостните й коментари по адрес на баща й, които продължаваха години след раздялата им.

Родителите на Аби си оставаха женени, разбираха се добре, макар че заради натоварената си кариера в телевизията не бяха отделяли много време на дъщеря си, но пък винаги я подкрепяха и поощряваха писателските й амбиции.

През петте години, докато живееха заедно, четирите млади жени напредваха бавно, но сигурно. Клер изкарваше прилична заплата, макар да не се гордееше особено с обувките, които създаваше, и продължаваше да мечтае за деня, когато щеше да работи за някоя от известните марки.

Морган работеше за Джордж Луис, един от факирите на Уолстрийт. На трийсет и девет, Джордж вече бе изградил своя финансова империя и Морган обичаше работата си при него – консултираше клиенти във връзка с техните инвестиции, с частния му самолет прелиташе до други градове за интересни заседания. Изпитваше огромно възхищение към шефа си и на трийсет и три вече осъществяваше целите си.

Саша правеше задължителния си стаж като акушер-гинеколог и имаше намерение да вземе втора специалност по рискова бременност и безплодие, така че я очакваха още години в същото бясно темпо. След дежурство се прибираше в квартирата с удоволствие, за да побъбри с момичетата, да се наспи и да се разтовари от напрежението.

Единствено Аби се отклони от целите си, когато преди три години се отказа от писането на романа си, след като хлътна по Иван Джоунс, продуцент на „Оф-оф-Бродуей“ , който я убеди да пише експериментални пиеси за неговия театър. Съквартирантките и родителите й харесваха повече прозата и романите, които тя твореше по свои идеи, отколкото работата й за Иван. Той обаче бе успял да я убеди, че пиесите са много по-значими, авангардни и с повече шансове да й създадат име от „комерсиалните измишльотини“, с които си бе губила времето, и тя му повярва. Беше й обещал също да поставя пиесите й, но през тези три години така и не го направи. Интересуваха го само неговите планове. Приятелките й подозираха, че четиресет и шест годишният Иван е измамник, но Аби бе убедена, че е талантлив, искрен и направо гениален. Работеше като негова асистентка, чистеше театъра, рисуваше декори и продаваше билети. С една дума, през тези три години бе робиня на пълно работно време. Той никога не бе се женил, но имаше три деца от две различни жени, които изобщо не виждаше, защото твърдеше, че отношенията с майките им били твърде сложни и пречели на творческата му дейност. Аби намираше всевъзможни оправдания за това, че не поставя пиесите й, и беше напълно убедена, че ще го направи при първа възможност, че държи на думата си, въпреки фактите. Оставаше си сляпа за прегрешенията и недостатъците му, като един от най-съществените бе, че не държеше на думата си. И за голямо разочарование на останалите три момичета Аби винаги проявяваше готовност да му вярва и да му дава шанс. Отношенията й с Иван приличаха на пристрастяване към ротативка, от която никога не печелиш. Всички останали отдавна бяха загубили доверие в него. Не го намираха ни най-малко чаровен, за разлика от Аби, и вече избягваха да говорят за него, защото се разстройваха. А тя заслепено го обожаваше, обичаше го и вярваше на всяка негова дума. Беше напълно омагьосана от Иван, жертваше собствените си амбиции, време, работеше само за него, а не получаваше нищо в замяна.

Родителите й я подканяха да се върне в Ел Ей, да се захване отново с романа си или да им позволи да й намерят работа в документалистиката или в телевизията. Иван пък твърдеше, че ако ги послуша, ще стане една от многото в комерсиалния свят, а той я уверяваше, че е много повече, че има изключителна дарба, която не бива да пропилява, и затова тя избра да остане с него и да се надява някоя от пиесите й да види бял свят. Не че беше глупава, просто беше предана, влюбена и наивна, а той напълно се възползваше от това. Нито една от съквартирантките й не го харесваше. Всички мразеха начина, по който третираше приятелката им. Но вече не виждаха смисъл да го изтъкват пред Аби. Освен това бяха научили, че няколко пъти му е давала пари назаем, които той не й бе върнал. Тя вярваше, че ще го направи, когато финансовото му положение се стабилизира. А той дори не издържаше децата си. И двете майки бяха актриси, постигнали успех чак след като прекратили отношенията си с него. Той подчертаваше, че са много добре материално и могат сами да се грижат за децата си. Иван беше от мъжете, които се измъкват от задълженията си. Всички искрено се надяваха Аби да се отърси от увлечението си по него, но вече три години това не се случваше. Затова приятелките й стояха нащрек и го дебнеха.

Иван обаче не беше първата неподходяща връзка на Аби. Тя се изявяваше като колекционерка на ранени души. През петте години, откакто момичетата деляха апартамента, бе отдала сърцето си на напълно разорен актьор, който не можеше да си намери работа дори като сервитьор и когото тя приюти за цял месец, докато другите не възроптаха. Аби тръпнеше по него, а той обичаше момиче, което от шест месеца се лекуваше от наркозависимост. Около нея се бяха навъртали писатели и още актьори, и изпаднал в немилост британски аристократ, който постоянно вземаше от нея пари назаем, както и серия от непрокопсаници, амбициозни художници и мъже, които неизменно я разочароваха. За съжаление, Иван умееше да поддържа огъня на страстта у нея и тя нямаше никакво намерение да се отказва от него.

През последните седем години Клер бе излизала само на неангажиращи срещи. Работеше толкова усилено, че рядко й оставаше време за контакти с мъже, а и като че ли не се интересуваше много от тях. Беше заета до късно вечер дори и през почивните дни. Кариерата й на дизайнер означаваше много повече за нея от който и да било мъж. Гореше от амбиция, каквато майка й никога не бе имала. И нищо, и никой не бе в състояние да я отклони от целта й. Не изпитваше никакво колебание по този въпрос. Контактите й с мъже рядко продължаваха повече от няколко срещи. Никога не бе изпитвала страст, освен към обувките, които създаваше. Онези мъже, които допускаше до себе си, оставаха смаяни от настървението, с което се отнасяше към работата си, и се разочароваха, когато внезапно ставаше изключително заета, ако започнеха да проявяват сериозен интерес към нея. Клер възприемаше всяка връзка като заплаха за кариерата и емоционалното си равновесие. Беше сложила работна маса в един ъгъл на хола и често оставаше да работи до късно през нощта.

А на Саша все не й оставаше време да ходи по срещи – нито докато следваше в медицинския университет, нито като стажантка. Случваше се някой мъж да се завърти за кратко около нея, но натовареният й график практически я лишаваше от личен живот. Или беше дежурна, или изтощена, или заспала. И макар да бе поразителна красавица, посвещаваше цялото си време на болничните задължения за разлика от близначката си, която живееше в безкраен купон. Саша не отхвърляше идеята за брак и семейство, но осъществяването й трябваше да почака още години. Често й минаваше мисълта, че би било по-лесно да не се обвързва. Мъжете, с които бе излизала, не изгаряха от желание да се съобразяват с натовареното й всекидневие.

От четирите само Морган имаше стабилна връзка и за щастие, всички одобряваха мъжа на сърцето й, тъй като често оставаше да пренощува в апартамента. Макс Мърфи имаше собствено жилище на Ъпър Уест Сайд, но тяхното му беше удобно заради близостта до ресторанта му, който се намираше зад ъгъла на същата улица. Бяха се запознали година след като Морган и Саша се настаниха в квартирата. Една вечер четирите решиха да пробват току-що открития ресторант в съседство – стара, занемарена дупка, която Макс бе купил и превърнал в известно заведение с оживен бар и страхотна кухня. Двамата с Морган се впуснаха във връзка три дни по-късно. През следващите четири години заведението процъфтя и се превърна в хита на квартала. „При Макс“ ангажираше денонощно времето му. Оставаше до два през нощта и сутрин в десет бе отново там, за да подготвя обяда.

Макс се оказа прекрасен човек и всички го обикнаха. Беше луд по спорта, изключителен готвач и работяга. Чаровник от ирландско семейство, известно с вечните си свади, но и със силната връзка помежду си. На трийсет и пет години вече му се искаше да се задоми, да има деца, но Морган го бе попарила още от самото начало, че тези неща не влизат в плановете й. Макс се бе надявал, че след време ще промени мнението си, обаче това не се случваше вече четвърта година и той не я притискаше. Самата Морган беше на трийсет и три и според него имаха още време, а пък и ресторантът поглъщаше голяма част от вниманието му. Надяваше да успее да отвори още един, по-изискан, така че реши да не бърза. Все пак упоритата съпротива на Морган го смущаваше. Имаха прекрасна, здрава връзка, но сякаш тя поставяше кариерата си над всичко и не искаше да я подлага на никакви рискове.