Уейуърд - Пайнс 2

Вече близо час Мъстин наблюдаваше създанието през оптичния мерник „Шмит & Бендер“. Беше се появило в циркуса по зазоряване и бе спряло, когато първата слънчева светлина докосна полупрозрачната му кожа. Напредваше през морените бавно и предпазливо, като от време на време спираше да подуши останките на себеподобните си. На другите, убити от Мъстин.

Снайперистът вдигна ръка към мерника, нагласи паралакса и отново се прицели. Условията бяха идеални – ясна видимост, умерена температура, никакъв вятър. При увеличение 25 пъти призрачният силует на създанието изпъкваше на сивия фон на разбитите скали. На разстояние 2400 метра главата му бе не по-голяма от песъчинка.

Ако не стреляше сега, щеше да се наложи отново да изчислява разстояния и ъгъл на стрелба. И имаше вероятност съществото да е излязло от полезрението му, когато бъде готов за действие. Не че светът щеше да свърши. На осемстотин метра нататък в каньона имаше ограда с ток с високо напрежение. Но ако създанието успееше да се покатери по скалите над бодливата тел, той щеше да си има неприятности. Щеше да се наложи да се обади. Да повика екип. А това означаваше допълнителна работа. Допълнително изгубено време. Щяха да положат всички усилия да попречат на съществото да стигне до града. И почти със сигурност щеше да си отнесе конско от Пилчър.

Мъстин си пое дъх – дълбоко и бавно.

Дробовете му се разшириха.

Издиша.

Дробовете му се свиха.

Останаха празни.

Диафрагмата му се отпусна.

Преброи до три и дръпна спусъка.

Британската AWM го изрита силно в рамото. Гърмежът бе приглушен от заглушителя. Той пак погледна през оптичния мерник. Целта му още клечеше върху една канара с плосък връх на дъното на каньона.

По дяволите!

Беше пропуснал.

Разстоянието беше по-голямо от обичайното и въпреки идеалните условия трябваше да вземе предвид твърде много променливи. Влажност. Плътност на въздуха. Температурата на цевта. Дори ефекта на Кориолис – въртенето на Земята. Мислеше си, че не е пропуснал нито една при изчисляването на прицелването, но...

Главата на създанието изчезна в розова мъгла.

Той се усмихна.

На куршума „Лапуа Магнум“ калибър 338 му трябваха малко повече от четири секунди да достигне целта си.

Страхотен изстрел.

Мъстин се надигна и се изправи.

Протегна се и се разкърши – беше се схванал.

Беше средата на утрото. Небето бе стоманеносиньо, без нито едно облаче. Деветметровата наблюдателна кула, на която се намираше, бе построена на скалистия връх на планината, много над линията на дърветата. От откритата платформа имаше панорамен изглед към околните върхове, каньона, гората и градчето Уейуърд Пайнс; гледано от височина 1200 метра, то представляваше решетка от пресичащи се под прав ъгъл улици, сгушена в защитената долина.

Радиото му изпращя.

– Мъстин, край – отвърна той.

– Засечен сигнал по оградата в зона четири, край.

– Момент.

Зона 4 обхващаше боровата гора, граничеща с южния край на градчето. Мъстин вдигна пушката и огледа оградата под боровете в продължение на четиристотин метра. Първо забеляза пушека, издигащ се от изгорената козина на животното.

– Имам видимост – каза той. – Просто елен, край.

– Разбрано.

Мъстин насочи пушката на север към града.

Появиха се къщи – разноцветни викториански постройки със съвършени правоъгълници яркозелена трева пред тях. Огради от бели колчета. Той насочи пушката към парка, където една жена люлееше две деца на люлка. Малко момиче се пускаше по пързалка.

Погледна училищния двор.

Болницата.

Общинската градина.

Главната улица.

Потисна познатата завист, надигнала се в гърдите му.

Гражданчета.

Живеещи в пълно неведение. Всичките до един. В прекрасно, блажено неведение.

Не ги мразеше. Не искаше техния живот. Отдавна беше приел ролята си на хищник. На пазител. Неговият дом бе стерилна стая без прозорци в недрата на планината и той се бе примирил с този факт дотолкова, доколкото беше възможно. Но това не означаваше, че не изпитваше носталгия някоя чудесна утрин, докато гледаше надолу към буквално последното късче от рая на тази земя. Или копнеж по дома, какъвто е бил някога.

И какъвто никога няма да бъде.

Проследи улицата и се спря върху един мъж, който крачеше бързо по тротоара. Тъмнозелена риза, кафяви панталони и черна каубойска шапка.

Месинговата звезда на ревера му проблясваше на слънчевата светлина.

Мъжът зави на ъгъла и гърбът му попадна точно в средата на мерника.

– Добро утро, шериф Бърк – каза Мъстин. – Да усещаш сърбеж между плешките?

2.

Все още имаше моменти като този, в които Уейуърд Пайнс изглеждаше като истинско място.

Слънцето огряваше долината.

Утрото все още беше приятно прохладно.

Теменуги като скъпоценни камъни под отворен прозорец, от който се долавяше аромат на приготвена закуска.

Хора, излизащи на сутрешна разходка.

Поливащи градините си.

Вземащи местния вестник.

Капчици роса върху черна пощенска кутия.

Итън Бърк се изкушаваше да се позабави за момент, да се преструва, че всичко е точно такова, каквото изглежда. Че живее с жена си и сина си в съвършено градче, на което той е харесваният от всички шериф. Където имат приятели. Комфортен дом. Уреден живот. И именно чрез преструването той най-сетне започваше да разбира колко добре работи илюзията. Как хората се отдават, как се оставят да изчезнат в красивата лъжа, която ги заобикаля.

Когато влезе в „Димящото зърно“, звънчето над вратата зазвъня. Итън отиде до бара и се усмихна на баристата, младо хипи с руси плитки и прочувствени очи.

– Добро утро, Миранда.

– Здрасти, Итън. Обичайното ли?

– Ако обичаш.

Докато тя приготвяше еспресото за капучиното му, Итън огледа заведението. Всички редовни клиенти бяха тук, включително двамата старци Филип и Клей, които се бяха навели над шахматната дъска. Итън отиде при тях и проучи дъската. Явно се сражаваха от доста време – и двамата бяха останали с цар, царица и няколко пешки.

– Май вървите към пат – отбеляза Итън.

– Не бързай толкова със заключенията – каза Филип. – Още крия нещичко в ръкава си.

Противникът му, едър побелял мъж, се ухили през рошавата си брада.

– Под „нещичко“ има предвид, че ще се мотае, докато не умра от старост и не спечели служебно.

– Я млъквай, Клей.

Итън мина покрай вехтото канапе до библиотеката. Прокара пръст по гръбчетата на книгите. Класика. Фокнър. Дикенс. Толкин. Юго. Джойс. Бредбъри. Мелвил. Хоторн. По. Остин. Фицджералд. Шекспир. На пръв поглед беше просто нестройна колекция от евтини издания с меки корици. Взе едно тънко томче от рафта. „И изгрява слънце“. На корицата имаше импресионистична картина на бой с кучета. Итън преглътна бучката в гърлото си. Вехтата книжка, масово издание на романа на Хемингуей, беше може би единственото запазено копие на този свят. Целият настръхна – беше страхотно и в същото време трагично да я държи в ръцете си.

– Итън, готов си!

Той взе още една книга за сина си и отиде до бара да си вземе капучиното.

– Благодаря, Миранда. Ще взема тези книги, ако нямаш нищо против.

– Разбира се, че нямам. – Тя се усмихна. – И да ги държиш в правия път, шерифе.

– Старая се.

Итън докосна шапката си и тръгна към вратата.

След десет минути мина през двукрилата стъклена врата, над която се мъдреше надпис ШЕРИФСКИ УЧАСТЪК УЕЙУЪРД ПАЙНС.

Рецепцията пустееше. Нищо ново.

Секретарката му седеше зад бюрото си и изглеждаше отегчена както винаги. Играеше пасианс, като редеше картите с равномерни механични движения.

– Добро утро, Белинда.

– Добро утро, шерифе.

Дори не го погледна.

– Обаждания?

– Не, сър.

– Някой да е минавал?

– Не, сър.

– Как мина вечерта ти?

Тя изненадано вдигна очи, стиснала асо пика в дясната си ръка.

– Какво?

За първи път от заемането на шерифския пост Итън продължаваше общуването си с Белинда отвъд празните „здравей“, „довиждане“ и административните приказки. В предишния си живот тя беше била медицинска сестра в педиатрично отделение. Итън се запита дали тя знае, че той знае.

– Просто те попитах как е минала вечерта ти. Снощи.

– О. – Тя прокара пръсти през дългата си сребриста коса, прибрана на опашка. – Чудесно.

– С нещо забавно ли се занимава?

– Не. Не бих казала.

Той си помисли, че тя може да върне въпроса и да се поинтересува как е минала неговата вечер, но след пет секунди неудобно мълчание и гледане в очите тя така и не каза нищо.

Накрая Итън почука по бюрото й.

– Ще бъда в кабинета си.