Пътеката

1.

ЕРАТА НА

САМОДОСТАТЪЧНОСТТА

Този възглед за историята се е превърнал в общовалидна истина. До XIX в. хората са живели в т.нар. „традиционни общества“, в които винаги някой им е казвал какво да правят. Раждали са се в рамките на съществуваща социална структура, която е предопределяла живота им – ако са родени в семейство на селяни, ще станат селяни, ако са родени аристократи, ще бъдат такива до смъртта си. Колко пари и власт ще имат, зависело изцяло от семейството, в което са родени, т.е. траекторията на живота им била неизменна от деня на тяхното раждане.

Историята ни учи, че в Европа през XIX в. хората най-после се освободили от тези ограничения. За пръв път осъзнали, че са индивиди, които могат да мислят самостоятелно, рационално и разкрепостено, че могат сами да вземат решения и да поемат контрол над живота си. Като разумни създания ние можем да създадем среда на безпрецедентни възможности. И с това осъзнаване, гласи науката история, се родил модерният свят.

Но ако една част от човечеството била разкъсала оковите, други култури изостанали... или поне така вярваме ние. За мнозина от нас класически Китай представлява традиционно общество в най-крайния му вид, общество, в което хората са принудени да следват строги социални правила и да живеят в един разслоен свят на строг ред и йерархия.

Следователно не бихме могли да научим нищо от тях.

Разбира се, случвало се е традиционните общества по принцип, и китайското в частност, да бъдат разглеждани с доза романтизъм: „Сега ние сме отчуждени един от друг, а хората в традиционния свят са гледали на себе си като на хармонична част от космоса. Ние сме се откъснали от естествената си среда и се опитваме да я контролираме и доминираме, докато хората в традиционните общества са се стремели да живеят в съгласие с моделите на природата“.

Този идиличен възглед за традиционалисткия свят също няма на какво да ни научи. Той просто обагря носталгично т.нар. „традиционни общества“. Можем да отидем в музей, да видим египетска мумия и да възкликнем: „Колко интересно!“. Древен китайски артефакт? „Колко чудато!“ Интригуващо, да, но не бихме искали да се върнем в онова време и в света, който артефактите представят. Не бихме искали да живеем там, нито да научим нещо полезно от онези стари светове, защото за тях не е характерна модерността и напредничавостта. В крайна сметка, нали ние сме разгадали тайнството на живота, а не те!

Но както скоро ще откриете, много от стереотипните ни представи за „традиционните“ общества са абсолютно погрешни. И има много какво да научим от миналото.

Опасността, произтичаща от този възглед за историята, не е само в това, че ни подвежда да отхвърлим огромна част от човешкото съществувание като ненужно и безполезно, а и в това, че смятаме господстващите днес разбирания за единствените, които насърчават хората да вземат живота си в ръце – следователно днешните идеи са единствено правилните.

Всъщност съществуват много на брой и различни представи как хората могат сами да определят житейския си път. След като веднъж осъзнаем това, ще видим „модерността“ каквато е в действителност – просто една от многото системи за възприемане на света, произтичаща от конкретно време и място. По този начин получаваме достъп до забравена съкровищница от мисъл, която ще оспори някои от най-дълбоко вкоренените митове и легенди в нашето съзнание.

МИТ: ЖИВЕЕМ В ЕПОХА НА СВОБОДА, КОЯТО Е ЕДИНСТВЕНА ПО РОДА СИ

Повечето от нас вярват, че са свободни хора, свободни по начини, които са били невъзможни за нашите предци. След като ние, представителите на Западната цивилизация, се откъснахме от традиционния свят през XIX в., най-сетне се сдобихме със способността сами да решаваме как да организираме средата си. Две столетия се борихме с различни конкурентни идеологии – социализъм, фашизъм, комунизъм и демократичен капитализъм. И след като всички тези идеологии – освен една – бяха окончателно дискредитирани, най-после стигнахме до „преломния момент“. С падането на Берлинската стена през 1989 г. изглеждаше, че неолиберализмът е спечелил съревнованието като единствения правилен начин за организация на света, че е идеологията, която дава най-голям шанс на човека да благоденства.

Но как да обясним тогава нещастието, нарцисизма и тревожността, които мъчат повсеместно развитите общества? Учат ни, че усърдният труд води до успех, ала пропастта между богатите и бедните се разширява драматично, а социалната мобилност бележи чувствителен упадък. Животът ни е улеснен от зрелищни и удивителни технологии, медицинската наука бележи невиждан напредък, но сме изправени пред хуманитарни и екологични кризи с ужасяващи мащаби. Само за няколко десетилетия оптимизмът ни се стопи без следа. Вече далеч не сме толкова убедени, че сме избрали най-добрия начин да конструираме света.

Какъв извод можем да си направим? Дали бъдещите историци ще определят епохата ни като ера на благоденствие, равенство, свобода и щастие? Или ще заклеймят ранния XXI в. като ера на самодостатъчността и заслепението, като време, когато хората са били нещастни и неудовлетворени, когато са ставали свидетели на нарастващи по брой и мащаб кризи, но не са направили нищо, защото не са виждали жизнеспособни алтернативи?

Китайските философски текстове, коментирани в тази книга, предлагат алтернативи точно на тази Ера на самодостатъчността. Но те не са стройна идеология, която би могла да замени демокрацията. Не, те са идеи за вътрешния свят на човека и неговото място в света, които противоречат на вкоренената ни представа за това. И много от тях всъщност са се появили в противовес на идеята да живеем живота си според една или друга общовалидна система на мислене.

През периода от VIII до III в. пр.Хр. Евразия станала свидетел на експлозия от паралелни философски и религиозни движения, които породили голямо разнообразие от виждания за човешкото благоденствие. По време на този период, наречен осева епоха [Карл Ясперс], много от идеите, развили се в Древна Гърция, са се появили паралелно и в Китай, и в други културни центрове. Всъщност в Китай, както ще видим, възникнали определени вярвания, които много си приличат с нагласите, които широко наблюдаваме днес в Западната цивилизация. Ала в Китай тези идеи се оказали пагубни, а други, появили се в техен противовес, призовавали към поемането на съвсем различен път към добрия и смислен живот.

Нищо от присъстващото в тази книга не бива да се разглежда като „китайски“ възгледи, противопоставени на „западните“ разбирания за света, така както традиционалистките идеи не са антитеза на модерността. При анализа на тези концепции ще се убедим не само че хората са спорили по въпроса как най-добре да организират света си много преди модерната епоха, но и че съществуват жизнеспособни алтернативи на традиционния начин, по който си представяме добрия и смислен живот.

МИТ: ЗНАЕМ КАК ДА ОПРЕДЕЛИМ

ЖИТЕЙСКАТА СИ ПОСОКА

Когато планираме щастието и благоденствието си, ние разчитаме на рационалния ум, убедени, че ще стигнем до правилното решение с помощта на внимателни предвиждания и изчисления. Изправени пред лицето на житейската несигурност, намираме утеха в убеждението, че като загърбим емоциите и пристрастията си, като сведем опита си до измерими величини, ще подчиним късмета и шанса и ще размахаме пръст на съдбата. Да се спрем на най-популярния подход за решаването на морални и етични дилеми – измисляме си стандартна хипотетична ситуация и я анализираме рационално. При така популярния експеримент с трамвая ни карат да си представим, че сме в трамвайно депо и гледаме как трамвай без ватман и с развалени спирачки се засилва по релсите. На релсите пред него има петима души, които трамваят ще удари. Но ако натиснем едно копче, можем да отклоним трамвая по други релси, на които лежи човек. Ще оставим ли трамвая да прегази петимата, или ще натиснем копчето, за да спасим тях, но съзнателно да обречем на смърт другия човек?

Как е правилно да постъпим?

Подобни въпроси са занимавали философи и специалисти по етика с години и десетилетия. Безброй статии и дори книги са написани, за да изследват усложненията и последствията от това решение. Сценарият ни позволява да сведем вземането на решение до простичък набор от данни и до един-единствен избор. Повечето от нас вярват, че точно така се вземат решения.

Подобни казуси са били решавани и в класически Китай, но китайските мислители далеч не са били толкова затруднени. Това е занимателна интелектуална игра, казвали те, но можеш цял ден да се занимаваш с такива игрички, без те да се отразят на начина, по който протича ежедневието ти. Ни най-малко.

Начинът, по който си мислим, че протича животът ни, не е начинът, по който го живеем. Начинът, по който си мислим, че вземаме решения, не е начинът, по който ги вземаме. Дори да се озовем някой ден в онова трамвайно депо и да видим хората, които лежат на релсите пред връхлитащия трамвай, реакцията ни не би имала нищо общо с рационалните изчисления. В такива ситуации на повърхността изплуват емоциите и инстинктите ни, пак те предопределят и не толкова спонтанните ни решения, дори да си въобразяваме, че сме подходили към тях рационално и предвидливо. Какво да вечерям? Къде да живея? За кого да се оженя?

След като съзрели ограниченията на подобен подход, китайските философи потърсили алтернативи. Според тях отговорът се крие в инстинктите и емоциите ни, в съзнателното участие в постоянен процес на себеусъвършенстване, така че на някакъв по-късен етап, както в критични, така и в рутинни ситуации, да реагираме по правилния, етичния начин във всеки конкретен случай. Чрез такава реакция провокираме позитивен отклик и у хората около нас. Според ученията на китайските мислители по този начин всяка среща и всяко преживяване ни дава шанс активно да подобрим света, в който живеем.

МИТ: ИСТИНАТА ЗА ТОВА КОИ СМЕ СЕ КРИЕ В САМИТЕ НАС

Упадъкът на старите елитарни религиозни институции принудил хората от Осевата епоха да потърсят нови източници на истина и значимост. По подобен начин в наше време ние живеем с чувството, че сме се откъснали от по-старите, ограничаващи начини на мислене и търсим нови източници на съдържание. Все по-често ни казват да търсим истината в себе си. Целта на съвременния човек е да открие себе си и да живее „автентично“ според някаква своя вътрешна истина.

Опасността на тази концепция се крие в убеждението, че ще познаем своята „истина“, щом я видим, и после ще съобразим живота си с нея. След като сме направили такава значима инвестиция в себеопределянето си, рискуваме да изградим бъдещето си върху ограничената основа на усещането ни за това кои сме – какво виждаме като свои силни и слаби страни, какво харесваме и какво не харесваме. Много от китайските философи вероятно биха казали, че по този начин сме способни да видим твърде малка част от потенциала си. Избираме ограничен брой от емоционалните си нагласи (склонности), валидни в определен период от време и свързани с определено място, и позволяваме те да ни определят завинаги. Възприемайки човешката природа като монолитна, ние ограничаваме потенциала си.

Много от китайските мислители биха изтъкнали, че не бива да мислим за себе си като за непроменимо цялостно същество, защото не сме такива. Да кажем, че мислите за себе си като за темпераментен човек, който лесно се гневи. Мислителите, с които ще се запознаем, вероятно биха изтъкнали, че не бива да казваме: „Ами аз съм си такъв“ и да се примиряваме с недостатъците си. Както ще видим, не е изключено гневливостта да не ни е вродена. Може би просто сме влезли в коловоз – модел на поведение, – който ни е позволил да се определим като такива. Истината е, че притежаваме точно толкова потенциал да бъдем нежни и опрощаващи, колкото и да сме гневни.

Китайските философи биха ни приканили да разберем, че сме сложни същества, които постоянно се променят. Всеки човек има различни и често противоречиви емоционални нагласи, желания и начини, по които реагира на света. Нашите емоционални нагласи се развиват, като гледаме навън, а не навътре. Те не се създават, когато се оттеглим от света или заминем на почивка, образно казано. Те се формират в практиката, чрез онова, което правим в ежедневието си, от начина, по който взаимодействаме с околните, и целите, които си поставяме. С други думи, ние не сме само онова, което сме – не, ние активно и постоянно можем да облагородяваме себе си.

Това, разбира се, не е лесна задача. Необходимо е да променим отношението си към нашите собствени действия и да проследим как настъпва истинската промяна. Този процес не е бърз – промяната настъпва постепенно, чрез постоянство. Тя идва в резултат на усилията ни да разширим кръгозора си, така че да видим сложната плетеница от фактори (връзките ни, компанията, в която се движим, работата ни и други житейски обстоятелства), които формират всяка конкретна ситуация и бавно променят взаимодействието ни с околната среда. Тази широка перспектива ни позволява да се държим по начини, които постепенно ще доведат до истинска промяна.

Постоянно ни повтарят, че свободата се корени в това да опознаем себе си в дълбочина, но истината е, че именно това „откритие“ улавя в капан мнозина от нас и ни закотвя в ерата на самодостатъчността. Така сами си препречваме пътя.

Означава ли това, че ни трябва един радикално нов план как да живеем и как да организираме света? Напротив, философите, с които ще се занимаем, често илюстрират идеите си чрез най-обикновени ситуации от ежедневието, като изтъкват, че именно там се случва голямата промяна. Следвайки примера им, ние сме включили в тази книга много тривиални примери, които илюстрират техните идеи и им вдъхват живот. Но когато са илюстрирали казаното, китайските мислители не са гледали на примерите като на съвети, като на нещо препоръчително, същото важи и за нас. Не, примерите имат за цел да покажат, че ние правим много неща, но не ги правим добре. Преосмисляйки тези аспекти от живота си, ще разберем колко практични и приложими са техните идеи в действителност. Заглавието на книгата идва от една концепция, която китайските философи често наричат „Дао“ – Пътят. Пътят не е хармоничен идеал, който да следваме непременно. Не, Пътят е пътеката, която прокарваме ежедневно чрез всеки свой избор, всяко свое действие и всяка връзка, която поддържаме с околните. Във всеки миг от живота си ние пресътворяваме своя път.

Не съществува един вариант на Пътя, с който всички тези философи биха се съгласили безкритично. Те не само оспорват традиционната структура на собственото си общество, а всеки от тях предлага различна визия за това как точно човек прокарва своята пътека. Но за едно са съгласни – че самият процес по прокарването й притежава безкраен потенциал да промени нас и света, в който живеем.