Към Bard.bg
Плясъкът на крилете му (Пол Хофман)

Плясъкът на крилете му

Пол Хофман
Откъс

ПЪРВА ЧАСТ

Дойдох сам и си отивам като странник. Не зная кой съм, нито какво съм правил.

Аурангзеб

 

1.

Кратък доклад за Томас Кейл, душевноболен. Три разговора в Манастира на остров Кипър.

(Заб.: Тази оценка на състоянието бе направена след удара на Майката игуменка Олбрайт. Съставените от нея бележки бяха изгубени заедно с данните за приема на Кейл. Настоящият доклад трябва да се чете в светлината на тази загуба, и следователно не може да ми бъде търсена отговорност за никое от моите заключения.)

ФИЗИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Ръст среден, необичайна бледност. Средният пръст на лявата ръка липсва. Вдлъбнатина от счупване отдясно на черепа. Жесток белег от рана на лявото рамо. Пациентът казва, че изпитва болка от всички наранявания.

СИМПТОМИ

Бурно повръщане, обикновено следобед. Изтощение. Страда от безсъние, а когато успее да заспи – от кошмари. Загуба на тегло.

ИСТОРИЯ

Томас Кейл не страда от истерични мании, нито от несдържано поведение, ако не се смята киселият му нрав. Следобедното повръщане го изтощава напълно, след което той заспива. Привечер вече е способен да говори, макар да е крайно саркастичен и язвителен. Твърди, че родителите му, които не помни, са го продали за шест пенса на свещеник от ордена на Обесения Изкупител.

Томас Кейл говори насмешливо – един доста дразнещ навик – и винаги се опитва или да предизвика у своя събеседник неувереност дали му се подиграват или не, или пък, в по-неприятни случаи, да покаже без никакво съмнение, че е така. Разказва историята за отглеждането си в Светилището, сякаш ме предизвиква да се усъмня в ежедневните жестокости, които е изтърпял. Твърди, че след като се възстановил от раната, причинила вдлъбнатината на главата му – отново не става ясно доколко е сериозен, – и без това големите му бойни умения (което по-късно ми се стори малко самохвално, но не и в онзи момент) нараснали значително и оттогава насам неизменно можел да предугади всяко движение на противника си. Това звучи неправдоподобно; отказах на предложението му за демонстрация. Останалата част от историята му е по-невероятна и от най-безочливата детска измислица за храброст и приключения. Той е най-лошият лъжец, на който съм попадала някога.

Историята му накратко. Животът му в Светилището, изпълнен с лишения и военно обучение, приключил драматично една нощ, след като случайно се натъкнал на високопоставен Изкупител, докато онзи извършвал дисекция на две живи момичета – нещо като свещен експеримент с цел откриване на средство за неутрализиране на властта на жените над мъжката част от човечеството. В последвалата борба той убил Изкупителя и избягал от Светилището с едната млада жена, която оцеляла, и двама от своите приятели, гонени по петите от отмъстителни Изкупители. След като се изплъзнали от преследвачите си, четиримата стигнали до Мемфис, където Томас Кейл си създал много врагове (което звучи правдоподобно) и множество могъщи съюзници (не толкова правдоподобно), включително небезизвестния ИдрисПюк и неговия полубрат канцлер Випонд (какъвто бил тогава). Въпреки тези предимства, насилническата му природа се проявила в брутален, ала необичайно нефатален сблъсък с (както твърди той) пет-шест мемфиски младежи, при който се оказал победител, но на път към затвора. Въпреки всичко, лорд Випонд отново се намесил загадъчно в негова защита и Кейл бил пратен в провинцията с ИдрисПюк. Спокойствието в ловната хижа на Матераци, където отседнали двамата, било нарушено скоро след пристигането им от жена, която се опитала да го убие, по причини, които той не е в състояние да обясни. Убийството било предотвратено не от собствените му чудодейни способности – по време на нападението той плувал гол, – а от загадъчен невидим и безочлив непознат, който погубил убийцата със стрела в гърба. После спасителят му изчезнал без следа и без обяснение.

Свещениците от Светилището вече били открили приблизителното му местонахождение и се опитали да го изкарат на светло (както твърди той), като отвлекли Арбел Матераци, дъщеря на Дожа на Мемфис. Когато го попитах защо Изкупителите ще рискуват война с най-голямата светска власт заради него, той ми се изсмя в лицето и заяви, че ще ми разкрие изключителната си важност, когато му дойде времето. Опитът ми говори, че високомерните луди приемат своята важност крайно сериозно, но характерното за Томас Кейл е, че безумието му става очевидно едва няколко часа след края на разговора с него. Докато си в неговата компания, даже най-невероятните истории, които разказва, те карат да отхвърляш съмненията – но няколко часа по-късно те обзема извънредно дразнещо чувство, все едно си бил подлъган от шарлатанин на пазара да се разделиш с наличните си пари за шише универсално лекарство. И друг път съм виждала такова нещо при лудите, макар и рядко; заблудите на някои от тях са толкова могъщи и странни, че увличат дори най-предпазливите аномисти.

Разбира се, Томас Кейл спасил прекрасната принцеса от злите Изкупители – но трябва да се отбележи, не в честна и благородна битка срещу многократно превъзхождащия го враг, а като намушкал повечето си противници, докато спят. Това е още една необичайна черта на неговата заблуда – че всеки от безкрайните му триумфи по принцип не се постига с героизъм и доблест, а с брутално лукавство и безсъвестен прагматизъм. Обикновено лудите от този тип се представят за галантни и благородни, но Томас Кейл открито признава, че е отровил водата на враговете си с гниещи животински трупове и е избил противниците си, докато спят. Заслужава си да предам накратко един от разговорите ни на тази тема.

АЗ: За теб естествено ли е да убиваш невъоръже-

ни пленници?

ПАЦИЕНТЪТ: По-лесно е, отколкото да убиваш въоръжени.

АЗ: Значи смяташ, че животът на другите е обект

на сарказъм?

ПАЦИЕНТЪТ: (НЕ ОТГОВАРЯ).

АЗ: Никога ли не си се замислял за възможност-

та да проявиш милост?

ПАЦИЕНТЪТ: Не, никога.

АЗ: Защо?

ПАЦИЕНТЪТ: Те не биха се смилили над мен. Пък и да се

смиля, какво мога да направя освен да ги

пусна, само за да открия после, че трябва

пак да се бия срещу тях? Следващия път може

аз да се окажа техен пленник – и да бъда убит.

АЗ: А жените и децата?

ПАЦИЕНТЪТ: Никога не съм ги убивал умишлено.

АЗ: Но си ги убивал?

ПАЦИЕНТЪТ: Да, убивал съм ги.

Той твърдеше, че построил лагер, за да изолира жените и децата на Народните бунтовници, и че поради заминаването му почти цялото петхилядно население на този лагер измряло от глад и болести. Когато го попитах какво чувства по този въпрос, той отвърна:

– А какво трябва да чувствам?

Но да се върнем към неговата история. След жестокото спасяване на красивата Арбел Матераци (има ли изобщо невзрачни принцеси във фантазиите на душевноболните?) той бил повишен, заедно с двамата си приятели, за да пази младата жена, към която по време на трите ни дълги разговора проявяваше дълбоко възмущение заради нейната неблагодарност и презрение към него. Тази горчивина изглежда е пуснала дълбоки корени в душата му, защото той смята, че когато Мемфис по-късно паднал в ръцете на Изкупителите, това станало, защото Матераците не успели да осъществят неговия победоносен план. (Между другото, той настоява, че стратегическият му талант е по-голям дори от свирепите му бойни умения.)

Макар обикновено да е саркастичен, докато се хвали със своя възход към властта – и отново, заради насмешливия му тон думите му не звучат като хвалба, докато човек не започне да разсъждава над тях на спокойствие, – той се преизпълни с негодувание, докато описваше как бил пленен от Изкупителите след битката при Силбъри Хил (несъмнено катастрофа за всички нас, независимо дали Томас Кейл е участвал в нея, или не). Възможно е да е имал някаква дребна роля; в описанието му на тамошните събития се долавя нотка на действителен опит. Подобно на всички умели фантазьори, той може би използва действителните си преживявания, за да направи въображаемите съвсем правдоподобни. Например, често се разкайва за всички случаи, когато е проявявал благородство и великодушие. Казва, че рискувал живота си да спаси един млад Матераци, който го тормозел и измъчвал – свята постъпка, за която той твърди, че сега горчиво съжалява. Когато попитах дали винаги е лошо да бъдеш великодушен към другите, той каза, че според неговия опит може и да не е лошо, но винаги е „скапана катастрофа“. Хората имат толкова хубаво мнение за вършенето на добрини, заяви той, и накрая винаги решават, че те трябва да се вършат под принудата на меча. Изкупителите имали толкова високи изисквания за добротата, че искали да избият всички, включително и себе си, и да започнат отначало. Оказва се, че това била причината бившият му наставник, Изкупител Боско, да иска да си го върне на всяка цена. Томас Кейл не бил (разбира се) обикновено момче, а въплъщение на Божия гняв, и бил предопределен да изтрие от лицето на земята най-голямата му грешка (вас и мен, за да избегнем съмненията). Лекувала съм магазинери, които се мислят за велики генерали, и почти неграмотни хора, които се смятат за поети с несравним гений, но никога не съм срещала такава мания за величие – камо ли пък у дете. Когато го попитах откога изпитва това чувство за собствена значимост, той се замисли и отвърна – много ядосан, – че Боско мислел така, а не той, Томас Кейл. По-предпазливо го попитах дали смята Изкупител Боско за луд, а той отговори, че никога не е виждал Изкупител, който да не е луд, и че много хора, които изглеждат съвсем наред с главата, щом ги връхлетят нещастия, „изкукуригват напълно“ – израз, който не съм чувала преди, макар че смисълът му е съвсем ясен.

От друга страна, той хитро избягва следствията от манията си за величие: по мнението на велики и могъщи мъже той притежавал достатъчно мощ да погуби целия свят, само че това била тяхна фикс идея, а не негова. Когато го попитах дали би сторил подобно нещо, отговорът му беше изключително сквернословен, но в смисъл, че не би. Когато го попитах дали би могъл да го направи, той се усмихна – но не приятно – и каза, че бил отговорен за смъртта на десет хиляди мъже, убити в един-единствен ден, така че въпросът бил само колко хиляди и за колко дни.

След повторното му пленяване от Изкупител Боско, той получил подробно разяснение за ролята си на Ангел на смъртта и бил впрегнат на работа от бившия си наставник. Кейл силно ненавижда този „Боско“ (новият папа се казва Боско, но Томас Кейл явно обича да лъже на едро), макар че след като го купил за шест пенса, обучил го и после го издигнал до почти божествена власт, Боско – парадоксално – е източникът на цялото му величие. Когато изтъкнах това, той заяви, че вече го знае, макар да забелязах, че съм нанесла удар по суетата му (която е извънредно голяма).

Последваха описания на безкрайна поредица от битки, които звучаха еднакво; той, разбира се, неизменно побеждаваше. Когато попитах дали при всички тези успехи не е претърпял поне няколко дребни поражения, той ме изгледа, сякаш иска да ми пререже гърлото, а после се засмя – но много странно, по-скоро като лай, все едно не може да държи нищо далеч от веселието и насмешката.

Тези многобройни триумфи на свой ред довели до това, че Боско вече не го следял толкова изкъсо като преди. След поредната грандиозна битка, в която надвил най-големите си врагове, той се измъкнал в настъпилия хаос и се добрал до Испански Лийдс, където получил първата от мозъчните кризи, довели го тук. Станах свидетел на един от тези пристъпи. Те са стряскащи за гледане и явно тежки за понасяне – цялото му тяло се тресе от конвулсии, сякаш се опитва да повърне, но не може. Той настоява, че е бил пратен тук от приятели с известна власт и влияние в Испански Лийдс. Не е нужно да споменавам, че от тези важни благодетели няма и следа. Когато попитах защо не са идвали да го видят, той ми обясни – все едно съм идиотка, – че току-що е пристигнал в Кипър, а разстоянието е прекалено голямо, и те не могат да го изминават редовно, за да го видят. Това голямо разстояние било умишлено избрано, за да бъде той в безопасност.

– От какво? – попитах.

– От всички, които искат да съм мъртъв – отвърна той.

Каза, че пристигнал с придружаващ лекар и писмо за игуменката Олбрайт. Когато го притиснах, обясни, че лекарят се върнал в Испански Лийдс на следващия ден, но преди заминаването си прекарал няколко часа с игуменката. Томас Кейл явно е дошъл отнякъде и може наистина да е имал придружител, който е носел писмо и е говорил с игуменката, преди тя да получи удар. Загубата на писмото и на игуменката изпраща този случай в нещо като чистилище, където се твърди, че некръстените деца чакали през вечността. Предвид насилствената природа на неговите фантазии (макар и не на поведението му, ако трябва да сме честни), изглежда най-мъдрият ход е да го сложим в защитното отделение, докато писмото бъде намерено или игуменката се възстанови достатъчно, за да ни разкаже нещо повече за него. В сегашното положение няма дори на кого да пиша, за да разпитам за него. Това състояние на нещата е незадоволително; не за първи път се губят документи. Вдругиден, като дойде билкарят, ще обсъдим как да облекчим симптомите му. Що се отнася до манията му за величие – по мое мнение, лечението на такива неща отнема дълги години.

Анна Кахейн, аномист

Кейл лежа със седмици – повръщаше и спеше, повръщаше и спеше. След няколко дни осъзна, че вратата в далечния край на отделението с двайсет легла винаги се заключва. Но това беше нещо, с което бе свикнал, а и при дадените обстоятелства едва ли имаше значение: той не беше в състояние да ходи никъде. Храната беше прилична, а отношението – доста грижовно. Не му харесваше отново да спи в едно помещение с други хора, но пък те бяха само деветнайсет; изглежда, живееха в свои собствени кошмари и не се интересуваха от него. Можеше да си лежи кротко и да търпи.

2.

Двамата Тревър, Лугавой и Ковтун, бяха прекарали безплодна седмица в Испански Лийдс, търсейки начин да се доберат до Томас Кейл. Затрудненията им идваха от факта, че трябваше да са много предпазливи, докато разпитват из града на Кити Заека (защото вече бе негов). Не беше хубаво да разстройват Кити и не искаха той да знае какво замислят. Кити обичаше парите, а сумата, която би очаквал да получи, за да им позволи да действат в неговите владения, бе такава, че те никак не горяха от желание да я платят: това щеше да е последната им задача и двамата нямаха намерение да делят възнаграждението си с него. Въпросите трябваше да са дискретни, което не бе лесна работа, когато си свикнал да използваш страх и законното ти платежно средство са заплахите. Двамата вече се замисляха за по-брутални методи, когато дискретността им най-сетне даде резултат. Чуха за някаква млада шивачка в града, която се опитвала да привлече по-високопоставени клиенти, хвалейки се, че е ушила елегантния костюм, носен от Томас Кейл при прочутата му гневна поява на кралския банкет в чест на Арбел Матераци и съпруга й Кон.

Кой знае каква полезна информация може да се е изплъзнала от устните на Кейл, докато са измервали дължината на крака му? Шивачите бяха почти толкова добър източник на сведения като свещениците, а и бяха по-лесни за манипулиране – безсмъртните им души не бяха застрашени, ако раздрънкат някоя дочута клюка; не съществуваше такова нещо като „тайна на пробната“. Но се оказа, че да сплашат младата шивачка не е толкова лесно, колкото се бяха надявали.

– Не знам нищо за Томас Кейл, а и да знаех, нямаше да ви кажа. Махайте се.

Този отговор означаваше, че ще стане едно от две неща. Тревър Ковтун вече се беше примирил с мисълта, че ще трябва да извърши някакво зверство, независимо от Кити Заека. Той заключи вратата на магазина и пусна жалузите на отворения прозорец. Шивачката не си губи времето да им казва да спрат. Те понижиха гласове.

– До гуша ми е дошло от нещата, които трябва да направим с това момиче – каза Тревър Лугавой. Думите му бяха хем истина, хем средство да я сплашат. – Наистина ми се ще това да ни е последната работа.

– Не го казвай. Ако кажеш, че ни е последната, нещо ще се обърка.

– Да нямаш предвид – попита Лугавой, – че някаква свръхестествена сила ни слуша и ще осуети намеренията ни?

– Понякога не е зле да се държим, все едно Бог съществува. Не изкушавай провидението.

Тревър Ковтун отиде до шивачката, която вече бе осъзнала, че нещо ужасно е влязло в живота й.

– Ти ми изглеждаш умно момиче – имаш си собствен магазин, а и остър език.

– Ще извикам стражарите.

– Вече е късно за това, миличка. В света, в който ще те отведем, няма стражари – няма защитници и пазители, няма никой, който да бди над теб. Ти си мислеше, че тук, в града, си общо взето в безопасност – но понеже си интелигентно момиче, сигурно знаеш, че на тоя свят има ужасни неща.

– Ние сме тези ужасни неща.

– Да, такива сме. Ние сме лоши новини.

– Много лоши новини.

– Ще му навредите ли? – попита тя, търсейки някакъв изход.

– Ще го убием – каза Тревър Ковтун. – Но сме дали дума да го направим по най-бързия възможен начин. Няма да има жестокост, само смърт. Трябва да вземеш решение за себе си – да живееш или да умреш.

Но какво решение беше това?

По-късно, докато напускаха шивачницата, Ковтун изтъкна, че само преди година биха убили момичето по такъв неописуемо жесток начин, че всяка мисъл за съпротива срещу проучванията им да се изпари като летен дъждец в големите солни равнини на Юта.

– Но това беше преди година – каза Тревър Лугавой. – Освен това имам чувството, че убийствата ни вече са на изчерпване. По-добре е да ги пестим. Кейл може да ни е последният.

– Ти все разправяш, че трябва да спрем, още откакто почнахме преди двайсет години.

– Този път говоря сериозно.

– Е, не биваше да ми казваш нищо за приключване, преди да сме свършили работата – тогава щяхме да можем просто да приключим. А сега, като обяви това за последната ни работа, го превърна в голямо събитие. Ако искаш да привлечеш вниманието на Бога, разкажи му за плановете си.

– Ако имаше Бог, който проявява желание да си пъха носа в нашите дела, не мислиш ли, че досега щеше да ни е спрял? Бог или се бърка в живота на хората, или не. Няма средно положение.

– Ти пък откъде знаеш? Може пътищата му да са неведоми.

Те бяха опитни мъже, свикнали с трудностите, и не се изненадаха особено, като разбраха, че Кейл е заминал някъде по причини, които момичето не можеше да обясни ясно. Но се бяха сдобили с името на Хенри Мъглата, добро описание на момче с белег на лицето и убедителното уверение, че той ще знае къде точно е заминал Кейл. Последваха три дни размотаване, задаване на неподозрителни въпроси и опити да не бият на очи. В края на краищата, изискваше се само търпение.

Хенри Мъглата харесваше хората, но не и онези, които живеят в дворци. Не че не се беше опитвал да ги хареса. На един банкет, където придружаваше ИдрисПюк, го бяха попитали с учтиво безразличие как е попаднал там. Мислейки, че се интересуват от необикновените му преживявания, той им разказа, като започна от живота си в Светилището. Но подробностите за странните лишения там не очароваха хората, а предизвикаха отвращение. Само ИдрисПюк чу как някакъв аристократ измърмори: „Мили боже, какви хора допускат в последно време!“ Но следващата забележка беше чута и от Хенри Мъглата. Той бе споменал как е работил в кухните в Мемфис и някакво конте, което искаше да го чуят, подхвърли провлачено: „Ама че банално!“ Хенри Мъглата долови презрителния тон, но не можеше да е сигурен – не знаеше какво означава; можеше пък да не е разбрал и това да е израз на съчувствие. ИдрисПюк реши, че е време да си вървят, и заяви, че се чувства неразположен.

– Какво означава „бяла гарга“? – попита Хенри Мъглата на път за вкъщи.

ИдрисПюк не искаше да го засегне, но момчето трябваше да е наясно що за хора са тези.

– Онзи говореше завалено; произнася се „банално“. Означава нещо обичайно – и недостойно за интереса на един културен човек.

– Значи не е бил любезен?

– Не.

Хенри не каза нищо в течение на минута. Накрая заяви:

– Предпочитам „бяла гарга“. – Но се чувстваше уязвен.

През повечето време ИдрисПюк беше навън по работи на брат си и Хенри Мъглата се чувстваше самотен. Вече осъзнаваше, че не е приемлив за светското общество на Испански Лийдс, дори и за най-долните му слоеве (които бяха дори по-големи сноби от върхушката), затова по няколко пъти седмично ходеше в близките кръчми и сядаше в някой ъгъл; понякога завързваше разговор, но най-често просто ядеше, пиеше и слушаше как хората се забавляват. Беше дотолкова свикнал със свещеническото расо, че с нищо друго не се чувстваше удобно, и подобно на Кейл беше накарал шивачката да му ушие две сини, на ситни точици: дванайсет унции, с островърх ревер и подплатени с филц джобове, прави, без скосяване. Беше доста изтупан. Но в Испански Лийдс трудно можеше да не забележиш петнайсетгодишно момче с расо, с пресен белег на бузата. Двамата Тревър наблюдаваха Хенри Мъглата от другия край на тясното помещение, докато той се наслаждаваше на халба „Бясно куче“ – бира, която предпочиташе, както и „Върви покрай стената“ и „Вдигни крак“.

През следващите два часа, за раздразнение на Двамата Тревър, той си бъбреше с различни местни хора, а за половин час беше притиснат от някакъв дружелюбен пияница.

– Хъресфъш ли тълпено сирене?

– Моля?

– Хъресфъш ли тълпено сирене?

– А – сети се Хенри Мъглата след кратка пауза. – Дали харесвам топено сирене?

– Нъл туй казъх?

Той обаче нямаше нищо против. Все още намираше нещо чудодейно в разговорите, шумотевицата и смеха, обикновеното приятно прекарване на почти всички, с изключение на някой разлигавен пияница или разярен къркач. Като дойде времето да ги натирят от кръчмата, той си тръгна с другите – както пияните, така и трезвите. Двамата Тревър го последваха на безопасно разстояние.

Тези опитни мъже никога не бяха небрежни; бяха подготвени за неочаквани събития, все едно им се случваха ежедневно – и все пак положението им, докато се приближаваха към Хенри Мъглата, бе малко по-рисковано, отколкото дори тези предпазливи убийци смятаха.

Репутацията на Кейл като епичен главорез не беше засенчила тази на Хенри Мъглата, а по-скоро я държеше в пълно затъмнение. За Двамата Тревър той беше опасен, без съмнение – те познаваха миналото му като послушник на Изкупителите и знаеха, че трябва да си необичайно издръжлив, за да изкараш до петнайсетгодишна възраст там – но честно казано, не очакваха гадни изненади, макар че бяха свикнали с такива.

Да сме наясно: двама срещу един е ужасно съотношение, особено ако е нощ и двамата, които искат да си поприказват с теб, са Тревърите. Но Хенри Мъглата вече бе подобрил шансовете си: знаеше, че го следят. Те скоро осъзнаха своята грешка, отстъпиха в сенките и го повикаха.

– Ти си Хенри Мъглата, нали? – каза Тревър Лугавой.

Хенри Мъглата се обърна, така че да видят ножа в дясната му ръка и че надява гаден на вид бокс на лявата.

– Никога не съм чувал за него. Айде, чупката.

– Искаме само да си поговорим.

Хенри Мъглата зяпна, сякаш от радостна изненада, и каза:

– Слава на Бога. Дошли сте с вести за моя брат Джонатан. – И тръгна напред. Ако Лугавой, който се намираше на десет метра пред Ковтун, не беше такъв опитен убиец, ножът на Хенри щеше да се забие в сърцето му. За нещастие на Хенри Мъглата, Лугавой отстъпи веднага, стреснат от странното поведение на момчето, точно когато то пристъпи напред и замахна. Номерът, който бе спечелил на Хенри Мъглата това прозвище – внезапният неразбираем въпрос или отговор с цел отклоняване на вниманието, се провали, макар и на косъм. Сега вече Тревърите бяха нащрек и шансовете отново бяха в тяхна полза.

– Искаме да говорим с Томас Кейл.

– И за него не съм чувал.

Хенри Мъглата отстъпи. Двамата Тревър се разделиха и тръгнаха напред – Лугавой щеше да нанесе първия удар, а Ковтун втория. Нямаше да има повече от четири.

– Къде е той, приятелят ти?

– Нямам представа за какво говориш, драги.

– Само ни кажи и ще си вървим по пътя.

– Ела по-близо и ще ти прошепна на ушенце.

Разбира се, нямаше да го убият веднага. Ножът, забит на три пръста дълбочина точно под най-долното ребро, щеше да лиши момчето от бойния му дух достатъчно задълго, че да получат някои отговори. Никога дотогава – и само веднъж след това – Хенри Мъглата не бе спасяван, ала тази нощ го спасиха. В почти пълната тишина, докато противниците маневрираха предпазливо, зад двамата настъпващи мъже се разнесе мощно ЩРАК! И тримата познаха звука от предпазителя на натегнат арбалет.

– Здравейте, Тревъри – обади се един весел глас някъде от тъмното.

Настъпи моментна тишина.

– Ти ли си, Кадбъри?

– О, да, аз съм, Тревър.

– Ти не би застрелял човек в гърба.

– Напротив, бих.

Това обаче не беше от онези спасения в последния момент, толкова любими на разказвачите на небивалици и техните доверчиви слушатели. Всъщност, Кадбъри нямаше представа кой е младежът със странните одежди. Той би могъл напълно да си заслужава съдбата, подготвена му от Двамата Тревър – обикновено хората, за чиято смърт им плащаха, си го заслужаваха. Но Кадбъри изобщо не бдеше над него, а наблюдаваше Двамата Тревър.

След разговора с шивачката те си бяха променили решението относно Кити; вече трудно можеха да очакват, че той няма да разбере за присъствието им. Затова спазиха установените правила, като го посетиха, и макар да отказаха да му съобщят каква работа имат в Испански Лийдс, го увериха, че тя няма да накърни неговите интереси. Но както отбеляза той по-късно пред Кадбъри, кои бяха тези убийци, че да знаят дали нещо накърнява многобройните интереси на Кити Заека, или не? Кити ги покани да останат колкото искат. Двамата Тревър отговориха, че почти със сигурност ще приключат до идния понеделник. Резултатът от всичко това бе, че с големи разноски и с известна трудност, Кадбъри ги държеше под око, което не представляваше най-лесната работа. А беше тук лично, защото бдителните му агенти ги бяха загубили преди няколко часа и Кадбъри стана нервен.

– И сега какво? – попита Тревър Лугавой.

– Сега ли? Сега ще се чупите, както каза младежът. Имам предвид, от Испански Лийдс. Заминете на поклонение да измолите прошка за купищата си грехове. Чувам, че Лурдес бил особено ужасен по това време на годината.

И това бе всичко. Двамата Тревър се отдръпнаха към по-далечната от Хенри Мъглата стена, но преди да се стопят в мрака, Лугавой му кимна.

– До скоро.

– Извади късмет, старче – заяви Хенри Мъглата, – че той се появи.

После двамата изчезнаха.

– Ела насам – каза Кадбъри. Когато Хенри Мъглата пристъпи зад него, пусна тетивата и с едно мощно ПЛЯС стрелата полетя в нощта, рикоширайки звънливо на зигзаг между тесните стени. Когато Хенри Мъглата и неговият не точно спасител потеглиха бързо по пътя, един леко обиден далечен глас им извика:

– Внимавай, Кадбъри. Можеше да извадиш окото на някого.

Злощастно бе, че Кадбъри и Хенри Мъглата се срещнаха при такива обстоятелства. Хенри не беше глупак и поумняваше все повече – но ако някой ти спаси живота, само най-дисциплинираният човек би могъл да потисне своята признателност. А в края на краищата, той си беше просто момче.

Предложението на Кадбъри да остане с него тази вечер бе прието добре, а и Хенри Мъглата силно се нуждаеше от няколкото питиета, които той му предложи в добавка към вече изпитите. Затова нямаше нищо чудно, че младежът разказа на Кадбъри далеч повече, отколкото би трябвало. Когато не убиваше и не изпълняваше съмнителни задачи по поръчение на Кити Заека, Кадбъри беше дружелюбен и забавен човек, и също толкова отворен към близост и приятелство като всеки друг. Накратко, той бързо се привърза към Хенри Мъглата, и то не по онзи труден за разбиране начин като ИдрисПюк към Кейл. Тази привързаност носеше белезите на истинско приятелство, ако под това се има предвид готовността на приятелите да загърбят собствените си интереси в името на чуждите. Кадбъри реши, че може би ще е по-добре да не привлича вниманието на Кити Заека върху Хенри Мъглата повече, отколкото досега (като незначителен познат на Томас Кейл). Кити имаше талант да не ти позволява да разбереш какво знае и какво не.

– Те са елитът на убийците – отвърна Кадбъри на въпроса на Хенри Мъглата. – Двамата Тревър заклаха посред бял ден Уилям Тихия, заобиколен от сто телохранители; сложиха отрова в миногите на Клеопатра, макар че тя имаше трима дегустатори. Като чу какво са направили с нея, Великия Сноупс толкова се уплаши, че не ядеше нищо, което не е откъснал сам – но една нощ те намазаха всичките ябълки в градината му с помощта на странно устройство, изработено от тях самите. Те не оставят оцелели. Когото и да е ядосал този Кейл, той трябва да е фрашкан с пари.

– По-добре да изчезна.

– Е, ако можеш да се разтвориш във въздуха, тогава давай. Но ако изпаряването не ти се удава, по-добре да останеш където си. Дори Двамата Тревър не биха пренебрегнали заповедта на Кити да стоят далеч от Испански Лийдс.

– Мислех, че могат да се доберат до всекиго.

– Могат. Но Кити не е кой да е. Пък и освен това, никой не им е платил за такъв риск. Те ще потърсят друг начин. Само не се мяркай пред хорските очи в близката седмица, докато се уверя, че са си отишли.