Към Bard.bg
Отнесени от вихъра - 2 том (Маргарет Мичъл)

Отнесени от вихъра - 2 том

Маргарет Мичъл
Откъс

31.

В един студен януарски следобед на 1866 година Скарлет седеше в кабинета и пишеше писмо на леля Пити, в което за десети път подробно обясняваше защо нито тя, нито Мелани и Ашли могат да се върнат в Атланта и да живеят с нея. Пишеше нетърпеливо, защото знаеше, че леля Пити ще прочете само началните редове и начаса ще се захване да хленчи в ново писмо: „Но мен ме е страх да живея самичка!“.

Ръцете й бяха измръзнали и тя спря, за да ги разтърка и да намести по-удобно краката си, омотани в стара завивка. Подметките на чехлите й съвсем се бяха протрили, та тя си бе направила стелки от парчета килим. Така поне не стъпваше направо на пода, макар че пак й беше студено. Същата сутрин Уил бе завел коня в Джоунсбъро, за да го подковат. Скарлет си каза мрачно, че нещата очевидно отиват на зле, щом конете си имат подкови, а пък хората шляпат боси.

Отново взе перото, за да продължи писането, но го остави на бюрото, когато чу, че Уил влиза през задната врата. Потроп¬ването на дървения му крак се чу из вестибюла и секна пред кабинета. Тя го изчака да отвори вратата, но след като от негова страна не последва никакво движение, го повика. Той влезе и се изправи пред нея със зачервени от студа уши и разрошена розовееща коса, а на устните му играеше слаба невесела усмивка.

– Мис Скарлет – обърна се Уил към нея, – с колко пари в брой разполагате точно?

– Да не би да си намислил да се жениш за мен заради парите ми, Уил? – малко троснато подхвърли тя.

– Не, просто исках да знам.

Скарлет го погледна въпросително. Надали говореше се¬риоз¬но, той въобще така си се държеше. Тя почувства все пак, че нещо не е наред.

– Имам десет долара в злато – отвърна тя. – Последните от портфейла на оня янки.

– Няма да стигнат, мис Скарлет.

– За какво да стигнат?

– За данъците.

Той докуцука до камината, наведе се и протегна над огъня почервенелите си ръце.

– Какви данъци? – възкликна тя. – За бога, Уил! Нали ги платихме вече?

– Да, но те казват, че не сме платили достатъчно. Дочух го днес в Джоунсбъро.

– Нищо не разбирам, Уил. Обясни ми по-точно.

– Хич не ми е драго да ви тревожа след всички ядове, дето ви минаха през главата, ама трябва да ви го кажа. Говори се, че доста има да доплащате. Обложили са Тара със страшно високи данъци – по-високи, да му се не види, отколкото на всички други плантации в окръга.

– Но те не могат да ни карат да плащаме допълнително, след като вече сме се издължили.

– Мис Скарлет, вие не ходите често към Джоунсбъро и съм доволен, че е така. Напоследък това място стана много неподходящо за дами. Но ако ходехте, щяхте да знаете, че там върлува една шайка републиканци, пребоядисани и торбаланковци . Могат да накарат човек да се пръсне от яд. Да не ви разправям за негрите, дето избутват белите хора от тротоарите и...

– Но какво общо има това с нашите данъци?

– Ей сега ще разберете, мис Скарлет. Онези негодници, кой знае защо, толкова са надули данъците на Тара, че ще речеш, реколтата е поне хиляда бали годишно. Като научих за това, взех, че се позавъртях из кръчмите, та да подочуя какво се говори, и разбрах, че някой си бил наумил да купи Тара на ниска цена, ако вие не успеете да платите допълнителните данъци и шерифът я продаде на търг. А то всички знаят, че не можете да ги платите. Не съм съвсем сигурен кой е кандидатът да купува. Не можах да разбера. Ама смятам, че оня поплювко Хилтън, който се ожени за мис Катлийн, знае, защото се захили гадно, като се опитах да измъкна нещичко от него.

Уил седна на канапето и разтърка осакатения си крак. Той го болеше в студено време, а дървената протеза бе неудобна и не прилягаше добре. Скарлет го гледаше като обезумяла. Как можеше той да се държи тъй безгрижно, когато й съобщаваше за смъртната присъда на Тара! Да бъде продадена на търг! Къде щяха да се дянат те? Тара да иде в чужди ръце! Не, това беше немислимо!

Тя бе дотолкова погълната от грижата да осигури реколта от плантацията, че почти не обръщаше внимание какво става във външния свят. Сега, след като разполагаше с Уил и Ашли да вършат работата, свързана с пътувания до Джоунсбъро и Файетвил, тя рядко напускаше имението. И както в предвоенните времена бе оставала глуха към бащините си приказки за война, така и сега почти не слушаше разговорите на Уил и Ашли около масата относно започналото преустройство на Юга. То се знае, известно й бе за пребоядисаните – южняци, които заради изгодата се бяха писали републиканци, както и за торбаланковците – онези янки, които като лешояди се бяха спуснали към Юга след поражението, понесли всичко, което притежават, в една преметната през рамо торба. А с Бюрото на новоосвободените вече бе имала няколко неприятни сблъсъка. Дочула бе също, че някои от освободените негри са станали твърде нагли. Последното й се струваше направо невероятно, защото никога в живота си не беше срещала негър, който да се държи нагло.

И все пак Ашли и Уил се стараеха да скрият много неща от нея. Несгодите на войната бяха последвани от още по-мъчителния период на преустройство, но двамата мъже се споразумяха да не отварят дума за по-тревожните подробности, когато обсъждат положението вкъщи. А когато Скарлет си направеше труда да се заслуша в приказките им, повечето от тях влизаха през едното й ухо и излизаха през другото.

Чувала бе Ашли да казва, че на Юга се гледа като на завоювана провинция и че в основата на политиката на завоевателите лежи отмъщението. Но изказвания от този род бяха съвсем непонятни за Скарлет. Политиката беше мъжка работа. Уил бе споменавал пред нея мнението си, че Северът, изглежда, няма намерение да позволи на Юга да се изправи на крака. Но Скарлет смяташе, че това се дължи просто на навика на мъжете постоянно да си измислят глупави тревоги. Що се отнасяше до нея, янките веднъж бяха опитали безуспешно да я смажат, тъй че нямаше да сполучат и при повторен опит. Истината беше в едно – да работи като бясна и да не се тревожи за управлението на янките. В края на краищата войната беше свършила.

Скарлет не съзнаваше, че всички правила на играта са променени и че честният труд вече не гарантира справедливо възнаграждение. На практика в Джорджия бе въведена военна диктатура. Войниците на янките бяха пръснали гарнизоните си из целия щат и Бюрото на новоосвободените, което бе поело пълната власт, създаваше закони и наредби за своя лична изгода.

Това Бюро, организирано от федералното правителство, за да се погрижи за някогашните роби, които бездействаха и бяха твърде възбудени, бе привлякло в селата и градовете хиляди негри от плантациите. То им осигуряваше прехрана, докато те се шляеха и набираха злоба срещу бившите си господари. Началник на местното бюро бе едновремешният управител на Джералд, Джонас Уилкърсън, а негов помощник беше Хилтън – съпругът на Катлийн Калвърт. Двамата старателно разпространяваха слуха, че южняците и демократите са готови при първа възможност да възвърнат робството и че единственият изход негрите да избягнат тази опасност е защитата, осигурявана им от Бюрото и Републиканската партия.

Уилкърсън и Хилтън говореха на новите си приятели, че с нищо не отстъпват на белите и че скоро смесените бракове ще бъдат разрешени, че владенията на плантаторите ще се разделят и всеки негър ще получи по четиресет акра и едно муле. Те подклаждаха смут сред новоосвободените с разкази за жестокости, извършени от белите, и в околността, която тъй дълго се бе славила с патриархални отношения между роби и господари, покълна омраза и недоверие.

Бюрото бе подкрепяно изцяло от военните, издали сума противоречиви разпоредби, за да държат изкъсо победените си врагове. Човек лесно можеше да попадне в затвора дори само за презрително отношение към служителите на Бюрото. Бяха оповестени военни наредби относно обучението, здравното обслужване, вида на копчетата по дрехите, продажбата на стоки и какво ли още не. Уилкърсън и Хилтън имаха властта да се намесват във всяка сделка на Скарлет и да определят цените на всичко, което тя продава или разменя.

За щастие, Скарлет рядко се срещаше с тези двама мъже, защото Уил я беше убедил да го остави да се занимава с търговията, докато тя ръководеше работата в плантацията. С благия си и кротък нрав той бе изглаждал на няколко пъти трудности, възникнали по тази причина, без да й споменава нищо. Уил умееше да намери общ език с торбаланковците и янките, щом това се налагаше. Но възникналото ново препятствие беше твърде голямо, за да може да се справи с него сам. Повишените данъци и опасността да им отнемат Тара бяха въпроси, за които следваше Скарлет да бъде уведомена, и то незабавно.

Тя бе отправила към него горящ поглед.

– По дяволите тия янки! – раздаде се гневният й вик. – Не им стига, че ни съсипаха и ни докараха до просешка тояга, а сега насъскват срещу нас разни мошеници.

Войната беше свършила, беше обявен мир, но янките все още можеха да я ограбват, да я карат да гладува, дори да я изпъдят от дома й. А тя като някоя глупачка бе вярвала през изминалите изтощителни месеци, че само ако успеят да издържат до пролетта, всичко ще се нареди. Унищожителната вест, донесена от Уил след една цяла година изнурителен труд и постоянно отсрочвани мъгляви надежди за бъдещето, напълно я съкруши.

– Ах, Уил, а аз си мислех, че с примирието е дошъл и краят на неволите ни.

– Не е така, госпожо. – Уил вдигна издълженото си грубовато лице и я изгледа продължително и внимателно. – Неволите ни едва сега започват.

– Колко пари искат за допълнителните данъци?

– Триста долара.

За миг тя онемя. Триста долара! Със същия успех можеха да й поискат и три милиона.

– Ами тогава... тогава – почна да заеква тя, – тогава трябва да съберем отнякъде триста долара.

– Да, госпожо. Ама май по-лесно дървеният ми крак ще цъф¬не и ще върже.

– Ах, Уил! Те не могат да обявят Тара за продан! Ами че...

В кротките му очи тя прочете омраза и горчивина, каквито никога не бе очаквала да съзре.

– Не могат ли? Не само могат, но и ще го направят, при това с удоволствие! Мис Скарлет, цялата ни страна отива по дяволите, ще ме прощавате за израза. Тези торбаланковци и пребоядисаните отрепки мога да гласуват, а повечето от нас, демократите, нямат право. Нито един демократ в този щат не може да гласува, ако в данъчните списъци е отбелязано, че доходите му през шейсет и пета година са надвишавали две хиляди долара. По този начин изключват хора като баща ви, мистър Тарлтън, мъжете от семейство Макрей и момчетата Фонтейн. Нямат право да гласуват също онези, които през войната са имали чин от полковник нагоре, а аз ловя бас, госпожо, че в никой щат няма толкова много полковници, колкото в нашия. Нямат право да гласуват и хора, които са били на държавна служба при конфедерационното правителство, и това изключва всички, от нотариусите до съдиите, а то е пълно с такива. В действителност така са я измайсторили тази амнистиционна клетва, че никой, който е представлявал нещо преди войната, не може да гласува – нито изучените, нито личните, нито богатите.

– Ха! Аз мога да гласувам, ако положа пущинската им клетва! През шейсет и пета нямах пукната пара и то се знае, не съм бил нито полковник, нито друга някаква клечка. Само че няма да дам клетва. Това ще стане, когато си видят ушите без огледало! Ако янките бяха повели нещата както трябва, щях да приема тяхната клетва за вярност, но не и сега. Могат да ме включват в Съюза, но не и да ме „преустройват“. Хич никога да не гласувам повече, пак няма да положа тази клетва... Ама отрепки като Хилтън, мошеници като Джонас Уилкърсън, бели бедняци като Слатъриеви и такива, дето не влизат в сметката, като Макинтош – те могат да гласуват. Тъкмо те управляват сега. И ако им е скимнало десет пъти да ви увеличат данъците, ще го направят като нищо. По същия начин ако негър убие бял човек, няма да го обесят или... – Той замълча смутен и двамата едновременно си спомниха за случилото се със самотна бяла жена в една уединена ферма край Лъвджой. – Тези негри могат да правят каквото си искат с нас, а Бюрото ги подкрепя и войниците с пушките са зад гърба им, пък ние дори нямаме право на глас.

– Право на глас ли! – извика тя. – За бога, Уил, какво общо има гласуването с всичко това? Сега говорим за данъците... Уил, всички знаят колко хубава плантация е Тара. Можем да я ипотекираме за сума, която ще е достатъчна да платим данъците, щом това се налага.

– Мис Скарлет, да сте глупачка – не сте, ама понякога говорите тъкмо като такава. Че кой може да ви заеме толкова пари срещу ипотека? Кой, кажете ми, освен торбаланковците, които се мъчат да ви отнемат Тара? Земя има всеки, но тя не дава доходи. Не можете да получите пари срещу земя.

– Останаха ми ония диамантени обици, които взех от убития янки. Можем тях да продадем.

– Мис Скарлет, че кой в нашия край има пари за обици? Хората нямат с какво да си купят месо, та какво остава за дрънкулки. Щом имате десет долара в злато, аз ви уверявам, че сте направо заможна в сравнение с повечето съседи.

Между двамата отново се възцари мълчание и Скарлет се почувства така сякаш с главата си трябваше да пробие каменен зид. А през последната година й се бе наложило да се блъска в много каменни зидове.

– Какво ще правим сега, мис Скарлет?

– Не знам – вяло отвърна тя и почувства, че всичко й става безразлично. Този каменен зид й беше дошъл пряко сили и тя внезапно изпита такава умора, че чак костите я заболяха. Защо й трябваше да работи, да се трепе и да се блъска? Изглежда, на края на всяка битка я причакваше поражението, за да се подиг¬рае с нея.

– Не знам – повтори тя. – Но ти не казвай на татко. Това може да го разтревожи.

– Няма.

– Каза ли вече на някого?

– Не, дойдох право при вас.

Тя мислено отбеляза, че щом имаше лоша вест, винаги при¬стигаха право при нея, а това вече я бе уморило до смърт.

– Къде е мистър Уилкс? Може би той ще има някакво предложение.

Уил я погледна внимателно с кротките си очи и тя почувства, както още в деня на пристигането на Ашли, че всичко му е ясно.

– В овощната градина е, дялка колове за оградата. Чух брадвата му, когато прибирах коня. Само че и той няма повече пари от нас.

– Не мога ли просто да се посъветвам с него, щом така съм решила? – сряза го тя и се изправи, като подритна старото одея¬ло, увито около глезените й.

Без да се засегне, Уил продължи да разтърква ръцете си над огъня.

– По-добре си вземете шала, мис Скарлет. Страшен студ е навън.

Но тя излезе без шала си, защото той беше на горния етаж, а толкова много искаше да сподели бедата си с Ашли, че не можеше да се бави.

Колко хубаво щеше да бъде, ако го свареше сам! Откакто се бе завърнал, нито веднъж не бе говорила насаме с него. Винаги бе заобиколен от няколко души, а Мелани не го оставяше нито за миг и все го попипваше по ръкава, сякаш да се увери, че наистина е до нея. При този щастлив собственически жест у Скарлет се надигаше всичката враждебност и ревност, притъпена през месеците, когато смяташе Ашли за мъртъв. Сега бе твърдо решена да го види насаме. Този път никой нямаше да й попречи да говори с него без свидетели.

Тя тръгна през овощната градина под голите клони на дърветата и влажните бурени под тях измокриха краката й. Чуваше звънтящите удари на брадвата, с която Ашли цепеше на тънко довлечените от блатото дънери. Възстановяването на оградите, които янките бяха изгорили във веселбата си, беше дълга и трудна задача. Тя си помисли изтощена, че всички задачи са дълги и трудни и че цялото това бъхтене я е съсипало и й е дош¬ло до гуша. Поне Ашли да бе неин съпруг вместо на Мелани, каква наслада би изпитала да иде при него, да положи глава на рамото му, да се наплаче и да прехвърли бремето си върху неговите плещи, а той да го поеме по мъжки.

Тя заобиколи наровите дръвчета, чиито голи клони се огъваха от студения вятър, и го видя да избърсва чело с опакото на дланта си, облегнат на дръжката на брадвата. Беше с окъсания си панталон от домашно тъкан плат и с една от ризите на Джералд, която в доброто старо време баща й слагаше само за официални случаи – цялата в басти, възкъса за настоящия си собственик. Сакото си бе окачил на един клон, защото работата го разгорещяваше, и тъкмо бе спрял да отдъхне за миг, когато тя приближи.

При вида на одрипавелия Ашли и на брадвата в ръцете му в сърцето й бликна неудържима любов към него и ярост към несправедливата съдба. Тя не можеше да понесе тази гледка – нейният галантен и безупречен Ашли да ходи в дрипи и да върши черна работа. Ръцете му не бяха създадени за труд, а стройното му тяло трябваше да носи само тънко сукно и най-фин лен. Господ му бе отредил да живее в голям дом, да разговаря с приятни хора, да свири на пиано и да пише красиви, но за нея напълно лишени от всякакъв смисъл творения.

Тя можеше да понесе, че вижда собственото си дете в престилчици, скърпени от чували, а сестрите си в стари избелели памучни рокли, можеше да приеме обстоятелството, че Уил работи повече от кой да е полски роб, но с Ашли това не биваше да се случи. Той бе твърде изискан и тъй свиден на сърцето й. По-скоро сама би цепила дънери, отколкото да гледа как Ашли го върши, защото изпитваше безмерно състрадание към него.

– Казват, че Ейб Линкълн започнал кариерата си като дървар – каза той, щом тя се приближи до него. – Помисли си само до какви върхове мога да стигна!

Скарлет се начумери. Той винаги пускаше подобни шеги по повод техните несгоди. За нея това бяха безкрайно сериозни неща и понякога почти се дразнеше от забележките му.

Без никакъв увод му предаде сбито и лаконично новината, донесена от Уил, и докато говореше, изпита облекчение. Разбира се, той щеше да даде някое полезно предложение. Ашли не каза нищо, но когато я видя, че трепери, взе сакото си и го наметна върху раменете й.

– Е, какво – попита Скарлет най-после, – смяташ ли, че можем да потърсим отнякъде пари?

– Да – отвърна той, – но откъде?

– Ами аз теб питам – подразни се тя. Чувството на облекчение, последвало изливането на тревогите й, бе изчезнало. Дори да не можеше да помогне, поне да кажеше нещо утешително като например: „О, толкова съжалявам!“.

Той се усмихна.

– През всички тези месеци, откакто се прибрах, съм чул само за един човек, който действително разполага с пари – Рет Бътлър.

Предишната седмица леля Пити беше писала на Мелани, че Рет се е върнал в Атланта с карета, теглена от два хубави коня, и с джобове, натъпкани със зелени долари. Намекваше обаче, че той най-вероятно не ги е придобил по честен път. Леля Пити си имаше теория, която намираше доста поддръжници в Атланта, а именно, че Рет е успял да се измъкне с легендарните милиони от хазната на Конфедерацията.

– Да не говорим за него – отсече Скарлет. – Той е най-долното нищожество на света. Какво ще стане с нас?

Ашли остави брадвата и зарея поглед, а очите му сякаш бродеха из някаква далечна страна, където тя не можеше да го последва.

– Питам се – промълви той – не само какво ще стане с нас, в Тара, а какво ще стане с всички хора в Юга.

Скарлет изпита желание да отвърне остро: „По дяволите всички хора в Юга! Сега става дума за нас!“, но премълча, защото я налегна умора, по-силна от всякога.