Към Bard.bg
Отнесени от вихъра - 1 том (Маргарет Мичъл)

Отнесени от вихъра - 1 том

Маргарет Мичъл
Откъс

1.

Скарлет О’Хара не беше красива, ала мъжете, завладени от чара й – като близнаците Тарлтън, – не го съзнаваха. Лицето й твърде рязко съчетаваше изящните черти на майката, потомка на знатен френски род от Крайбрежието, и едрите черти на бащата – червендалест ирландец. И все пак това лице, заострено при брадичката и разширено в челюстта, неизбежно приковаваше погледа. Очите изпод правите гъсти мигли бяха бледозелени, без кафеникав оттенък, и леко изтеглени нагоре. Плътните полегати линии на черните вежди бяха смайващо изписани върху кожата с цвят на магнолия – бялата кожа, с която южнячките тъй много се гордееха и грижливо пазеха от палещото слънце на Джорджия под шапки, воалетки и ръкавици.

В слънчевия априлски следобед на 1861 година тя изглеждаше прелестна, седнала със Стюарт и Брент Тарлтън на прохладната сенчеста веранда в Тара, плантацията на баща й. Новата зелена рокля на цветчета, ушита от десет метра ефирен муселин, се стелеше на вълни върху обръчите на кринолина и подхождаше чудесно на пантофките от зелен марокен, които баща й наскоро бе донесъл от Атланта. Роклята подчертаваше съвършенството на талията, чиято обиколка беше само четиресет и три сантиметра – най-тънката талия в три окръга, – а прилепналият корсаж обхващаше добре оформена за нейните шестнайсет години гръд. Но при цялата скромност на тоалета и на пригладените коси, прибрани под мрежичка на тила, и въпреки кротостта на малките бели ръце, отпуснати в скута, истинската й природа не можеше да остане скрита. Зелените очи придаваха на това лице със старателно изписана миловидност израз на своенравие и необуздана жизненост, напълно противоречащ на благопристойното й държане. Обноските й бяха наложени от нежните майчини напътствия и от по-строгото възпитание на бавачката; ала в очите напираше неподправената й същност.

Изтегнати непринудено в креслата от двете й страни, близнаците се смееха и разговаряха, като примижаваха срещу слънцето. Дългите им мускулести крака, обути във високи ботуши, бяха небрежно кръстосани. Момчетата бяха деветнайсетгодишни, близо метър и деветдесет на ръст, яки, с издължени крайници, загорели лица и рижави коси, с весел и самоуверен поглед. Облечени с еднакви сини сака и бричове в пясъчен цвят, те си приличаха като две капки вода.

Късното следобедно слънце се снижаваше и хвърляше ослепителни отблясъци върху храстите на кучия дрян, покрити с облаци бели цветчета сред свежа зеленина. Конете на близнаците, едри животни, червеникави като косите на своите господари, бяха вързани край алеята пред къщата. В краката на Стюарт и Брент се боричкаха жилавите неспокойни хрътки, които ги придружаваха навсякъде. Малко встрани, както приляга на аристократ, лежеше далматински дог на черни петна и положил муцуна на лапите си, търпеливо чакаше близнаците да поемат към къщи за вечеря.

Между хрътките, конете и момчетата съществуваше близост и причината не беше само в постоянното им общуване. Те всички бяха млади, здрави, безгрижни животни – расови, грациозни, пъргави; младежите – не по-малко дръзки от конете, които яздеха, бяха непокорни и буйни, но при все това благодушни към онези, които знаеха как да се отнасят с тях.

Макар по рождение облагодетелствани от охолния плантаторски живот и още от люлката заобиколени с многобройна прислуга, тримата на верандата не изглеждаха нито отпуснати, нито изнежени. Раснали все на открито, те притежаваха будната енергия на деца на природата, които рядко товарят ума си с отегчителни книжни знания. Окръгът Клейтън в Северна Джорджия бе още нов и според нормите на Огъста, Савана и Чарлстън животът в него беше малко грубоват. Уседналите по-отдавнашни заселници от южните райони на щата гледаха отвисоко на съседите си от вътрешността; но тук, в Северна Джорджия, липсата на изтънчено класическо образование не се смяташе за позорен недостатък, стига човек да го биваше в по-важните неща. А те бяха да отглеждаш хубав памук, да яздиш добре, да стреляш точно, да танцуваш с лекота, да кавалерстваш изискано на дамите, да не губиш достойнство, когато пиеш.

В тия умения близнаците нямаха равни на себе си, но също така се отличаваха и с прословутата си неспособност да научат нещичко от онова, което се съдържа между кориците на книгите. Тяхното семейство имаше повече пари, коне и роби от което и да е друго в окръга, но младежите бяха по-невежи от много свои бедни съседи.

Тъкмо поради тази причина в слънчевия априлски следобед Стюарт и Брент мързелуваха на верандата в Тара. Те току-що бяха изключени от Джорджийския университет – в продължение на две години това бе четвъртият университет, откъдето ги изхвърляха. По-големите им братя Том и Бойд също се бяха завърнали у дома, защото отказваха да учат там, където близнаците са нежелани. Стюарт и Брент гледаха на последното си изключване като на чудесна шега, а Скарлет, тъй и неотваряла доброволно книга, откакто предишната година бе излязла от Файетвилския девически пансион, го намираше също толкова забавно.

– Знам, че вас не ви е грижа, задето сте изключени, пък и на Том му е все тая – каза тя. – Но какво ще стане с Бойд? На него му се щеше да се изучи, а вие двамата го прогонихте от университетите във Вирджиния, Алабама, Южна Каролина, а сега и от Джорджийския. Така никога няма да завърши.

– О, стига да иска, правото може да го изучи и при съдията Пармълий във Файетвил – отвърна безгрижно Брент. – Пък и не е станала кой знае каква беда. И бездруго трябваше да се приберем, преди да е свършил семестърът.

– Защо?

– Заради войната, глупавичката ми! Всеки ден може да избухне. Да не мислиш, че някой от нас ще ти дреме над учебниците, ако се води война?

– Знаете, че няма да има никаква война – каза Скарлет отегчено. – Това са само приказки. Ето на, Ашли Уилкс и баща му тъкмо миналата седмица разправяха на татко, че нашите пълномощници във Вашингтон и мистър Линкълн ще стигнат до... ъъъ... миролюбиво споразумение по въпроса за Конфедерация¬та. И въобще янките са много уплашени от нас, за да се бият. Няма да има никаква война и ми дотегна да слушам все това.

– Нямало да има война! – викнаха възмутено близнаците, сякаш ги бяха изиграли.

– Виж какво, миличка, разбира се, че ще има – каза Стюарт. – Янките може и да са уплашени, но след като оня ден оръдията на генерал Борегар ги прогониха от Форт Съмтър, ще трябва или да се бият, или да се опозорят пред цял свят като страхлив¬ци. Ами че Конфедерацията...

Скарлет се нацупи от раздразнение и досада.

– Ако още веднъж споменете „война“, прибирам се и затварям вратата. Никоя дума досега не ми е омръзвала повече от „война“, ако не броим „отцепване“. Татко говори за война от сутрин до вечер и всички господа, които идват у нас, не спират да крещят за Форт Съмтър, правата на щатите и Ейб Линкълн. Ооо, толкова ми досаждат, че ми иде да вия! И на момчетата все туй им е в устата, дай им на тях Ескадрона. Тази пролет не беше весело на нито една забава, понеже те за друго не говорят. Пак добре, че Джорджия изчака да мине Коледа, преди да се отцепи от Съюза, иначе и коледните ни празници щяха да се провалят. Кажете ли пак „война“, влизам си вкъщи.

Като нищо би го направила, защото не можеше дълго да изтърпи разговор, който да не се върти най-вече около нея. Но докато приказваше, тя се усмихваше, та да се появят трапчинките й, а разперените й черни мигли пърхаха като крилца на пеперуда. Момчетата се захласнаха по нея, както си го бе и наумила, и побързаха да се извинят, че са я отегчили. Те не се разочароваха от Скарлет, задето не проявява интерес. Напротив, възхитиха й се. Войната бе мъжка работа, не женска, и те приеха недоволството й като доказателство за нейната женственост.

След като измести от разговора скучната тема за войната, тя отново подзе оживено:

– Какво каза майка ви, задето пак сте изключени?

Момчетата се размърдаха смутено, защото си спомниха как ги посрещна майка им преди три месеца, когато се върнаха безвреме от Вирджинския университет.

– Ами... – запъна се Стюарт. – Не е сварила досега да говори с нас. Излязохме с Том рано сутринта, преди да е станала. Той още се мотае у Фонтейнови, а ние пристигнахме тук.

– А снощи като се прибрахте?

– Снощи извадихме късмет. Точно преди да се върнем, докарали жребеца, който мама купила миналия месец в Кентъки, и се беше вдигнала голяма тупурдия. Ей, ама един път кон е, Скарлет! Страшна хала! Трябва да кажеш на баща си да дойде да го види още сега. Ако щеш вярвай, докато го доведат, захапал коняря – направо месо му откъснал, и стъпкал двама от мамините негри, които посрещнали влака в Джоунсбъро. А тъкмо преди да се приберем, насмалко не съборил конюшнята и едва не убил Стробъри, другия жребец на мама. Когато пристигнахме, мама беше в конюшнята с една торба захар и го успокояваше, както само тя умее. Черните се бяха покачили чак горе, на гредите, и бяха опулили очи, съвсем сащисани, но мама му говореше като на човек, а той ядеше от ръката й. Като е за коне, никой не може да се мери с мама. Щом ни зърна, тя каза: „Какво, за бога, правите пак у дома и четиримата? Цяла напаст сте вие, по-лоши и от египетска чума!“. Но тогава конят започна да пръхти и да се вдига на задните си крака и тя викна: „Махайте се оттук! Не виждате ли колко е нервен, миличкият ми юнак! Утре сутринта ще се разправям с вас“. Тъй че ние си легнахме, а тая заран излязохме, преди да може да ни спипа, и оставихме Бойд на мушката.

– Мислите ли, че ще го напердаши?

Скарлет, а и целият окръг не можеха да се начудят как дреб¬ничката мисис Тарлтън успява да държи в подчинение порасналите си синове и дори да ги налага с камшика си за езда, ако случаят го изисква.

Биатрис Тарлтън беше делова жена и на плещите й лежаха не само огромна памукова плантация, сто негри и осем деца, но и най-голямата коневъдна в щата. Имаше сприхав нрав, лесно кипваше от честите лудории на четиримата си синове и докато никому не позволяваше да удари кон или роб, смяташе, че малко пердах от време на време няма да навреди на момчетата.

– На Бойд няма да му посегне, къде ти. Тя него открай време не го бие много-много, пък и нали си е дребосък... – отвърна Стюарт, горд с високия си ръст. – Затова оставихме него вкъщи да се обясняват. Бога ми, трябва да престане да ни бие. Вече сме на деветнайсет години, Том дори е на двайсет и една, а мама ни има за петгодишни хлапета.

– Утре майка ви с новия кон ли ще иде на празненството у Уилксови?

– Тя иска, но татко казва, че е много опасно. Във всеки случай момичетата няма да й позволят. Щели да я накарат веднъж поне да иде на гости с карета, като дама.

– Надявам се, че утре няма да вали – рече Скарлет. – От цяла седмица вали почти всеки ден. Няма нищо по-лошо от градинско увеселение, пренесено на закрито.

– О, утре ще бъде ясно и горещо като през юни – увери я Стюарт. – Погледни залеза. Никога не е бил толкава червен. По залеза винаги можеш да познаеш какво ще е времето.

Те отправиха поглед към червения хоризонт отвъд ширналите се наскоро изорани памукови полета на Джералд О’Хара. Сега, когато слънцето потъваше сред алени вълни зад хълмовете оттатък река Флинт, топлината на априлския ден отстъпваше на лек благодатен хлад.

Тази година пролетта подрани. Дойде с топли кратки дъждове, с розова пяна, кипнала отведнъж в клоните на прасковите, и осея тъмните блатисти брегове и далечните хълмове с белите съзвездия на кучия дрян. Оранта бе попривършила и кървавите отблясъци на величествения залез обагряха в още по-ярки тонове пресните бразди на червената джорджийска глина. Влажната тръпнеща земя, готова да поеме памуковите семена, бе розова по песъчливите върхове на браздите, а в сянката на вдлъбнатините им тъмнееше в алени и кафеникави оттенъци. Бялата тухлена къща сред плантацията изглеждаше като остров в разбушувано червено море с криволичещи спирални и сърповидни талази и внезапно застинали разпенени вълни с розови гребени. Тук ги нямаше дългите прави бразди на жълтите глинести полета в равната Средна Джорджия, нито тлъстия чернозем на крайбрежните плантации. Хълмистата предпланинска земя на Северна Джорджия беше разорана в безконечни криволици, та да не може плодородната почва да се свлича към речните дъна.

Това бе първична червена земя, кървавоалена след дъжд и подобна на кирпичен прах при суша – на света нямаше по-благодатна почва за отглеждане на памук. Беше хубав край с бели къщи, мирни разорани нивя и лениви жълти реки, но и край на резки контрасти – ослепителна слънчева светлина и плътни сенки. Поляните около именията и обширните памукови полета се припичаха на жаркото слънце, ведри и безметежни. Наоколо им се извисяваха девствени гори, тъмни и хладни дори в най-горещо пладне. Загадъчен и донякъде злокобен шепот се носеше от боровете, сякаш те мълвяха заплаха за мъст, изчаквана с вековно търпение: „Внимавайте! Пазете се! Някога бяхте наши. Можем пак да ви завладеем“.

Тримата младежи на верандата дочуха тропот на копита, дрънчене на синджири, креслив смях и подвиквания – полските работници и мулетата се прибираха. Откъм къщата долетя нежният глас на майката на Скарлет, Елен О’Хара – викаше черното момиченце, което носеше кошничката с ключовете.

– Да, господарке – прозвуча в отговор пискливият детски гласец и се чуха стъпки, забързани към постройката за опушване на месо, където Елен щеше да разпредели храната на приб¬ралите се работници. От трапезарията, в която Порк – едновременно камериер и иконом – нареждаше масата за вечеря, се разнесе потракване на чинии и звънтене на сребърни прибори.

Тези звуци подсетиха близнаците, че е време да си тръгват. Но тъй като нямаха желание да се изправят пред майка си, все още се бавеха на верандата и очакваха всеки миг да чуят покана за вечеря.

– Слушай, Скарлет, дай да се разберем за утре – подхвана Брент. – Това, че не бяхме тук и не знаехме за празненството, не значи, че утре вечер няма да си потанцуваме хубаво. Нали не си обещала всичките си танци?

– Обещах ги. Откъде да знам, че ще се върнете? Не ми се щеше цяла вечер да седя до стената без кавалери само защото съм запазила танците си за вас двамата.

– Ти без кавалери! – гръмогласно се разсмяха момчетата.

– Виж какво, миличка, трябва да танцуваш първия валс с мен, а последния – със Стю, и непременно да си до нас на вечерята. После ще седнем на стълбите като на последния бал и пак ще накараме Джинси да ни погадае.

– Не ми харесват предсказанията на Джинси. Нали я чухте, като каза, че съм щяла да се омъжа за човек с катраненочерни коса и мустаци, а аз не обичам мургави мъже.

– Ти обичаш червенокосите, нали, скъпа? – ухили се Брент. – Хайде сега, обещай ни всичките валсове и вечерята.

– Ако обещаеш, ще ти кажем една тайна – обади се Стюарт.

– Каква? – възкликна Скарлет, пламнала от детинско любопитство.

– Да не е онова, дето го чухме вчера в Атланта, Стю? Ако е същото, знаеш, че обещахме да си траем.

– Е, да, така ни заръча мис Пити.

– Коя?

– Знаеш я, братовчедката на Ашли Уилкс, дето живее в Атланта – мис Питипат Хамилтън, лелята на Чарлс и Мелани Хамилтън.

– Да, знам я, най-изкуфялата бабичка, която съм срещала в живота си.

– Та вчера, като бяхме в Атланта, докато чакахме влака за вкъщи, тя мина с каретата си покрай гарата. Спря и ни заприказва, и тогава ни подшушна, че утре вечер на бала у Уилксови щял да бъде обявен един годеж.

– О, това го знам – каза Скарлет разочаровано. – Загубеният й племенник Чарли Хамилтън се сгодява за Хъни Уилкс. От години се знае, че един ден ще се оженят, макар че той май не се е засилил много-много.

– Значи смяташ, че е загубен? – попита Брент. – А на миналия коледен бал доста му позволи да се навърта около теб.

– Не можех да му забраня – рече Скарлет и нехайно сви рамене. – Но той е просто смешен. Кипри се като някоя кокона.

– Само че утре няма да бъде обявен неговият годеж – съобщи тържествуващо Стюарт, – а на Ашли и сестрата на Чарли, мис Мелани.

Изражението на Скарлет не се промени, но устните й побеляха. Тя приличаше на човек, който е получил зашеметяващ удар и в първия миг на вцепенение не осъзнава какво се е случило. Лицето й, с очи, вперени в Стюарт, бе съвсем неподвижно и тъй като младежът не беше склонен към дълбоки размишления, веднага прие, че тя е просто изненадана и много заинтригувана.

– Мис Пити ни каза, че нямали намерение да го обявяват до следващата година, понеже мис Мелани не била много доб¬ре със здравето. Но нали сега всички говорят само за война, та двете семейства решили сватбата да стане по-скоро. Ще го съобщят утре по време на вечерята. Сега, Скарлет, след като ти казахме тайната, ти трябва да обещаеш, че на вечерята ще седнеш между нас.

– Да, разбира се – отвърна машинално Скарлет.

– И ще танцуваш всичките валсове с нас, нали?

– Всичките.

– Ти си чудесна! Обзалагам се, че другите момчета ще побеснеят от яд.

– Да побеснеят – каза Брент. – Ние двамата можем да се справим с тях. Слушай, Скарлет, я седни до нас и на обяда в градината.

– Какво?

Стюарт повтори молбата му.

– Да, добре.

Близнаците се спогледаха тържествуващо, но с известна изненада. Макар че се смятаха за най-предпочитаните обожатели на Скарлет, никога досега не бяха спечелвали доказателство за това предпочитание тъй лесно. Обикновено тя ги караше да я молят и да настояват, като ги разиграваше и отказваше да даде категоричен отговор. Присмиваше се на нацупените им физио¬номии, а разсърдеха ли се, ставаше хладна и непристъпна. Но ето че сега им обещаваше целия следващ ден – обяда, всички валсове (а те щяха да се погрижат всичките танци да са валсове!) и вечерята също. За такова нещо си струваше да те изгонят от университета.

Въодушевени от успеха си, момчетата така и не си тръгваха, а продължаваха да бърборят за утринното увеселение, за бала, за Ашли Уилкс и Мелани Хамилтън, като се прекъсваха един друг и с прозрачни намеци се опитваха да изкопчат покана за вечеря. Доста време измина, преди да им направи впечатление, че Скарлет почти не говори. Атмосферата бе някак променена. Близнаците не проумяваха какво точно е станало, но така или иначе чудесното настроение от следобеда помръкна. Скарлет сякаш не обръщаше внимание на приказките им, въпреки че отговаряше на място, щом я питаха за нещо. Озадачени и раздразнени от това напрежение, което усещаха, но не можеха да си обяснят, братята отново се помъчиха да съживят разговора, но като не успяха, погледнаха часовниците си и неохотно се надигнаха.

Слънцето се бе изтърколило съвсем над разораните ниви и отвъд реката се мержелееха тъмните очертания на високите гори. Над двора се стрелкаха лястовички; кокошките, патиците и пуйките се връщаха от полето – едните се блъскаха и клатушкаха, а другите пристъпваха важно изпъчени.

– Джиймс! – извика Стюарт.

След миг едно високо чернокожо момче на тяхната възраст дотича запъхтяно иззад ъгъла на къщата и се завтече към вързаните коне. Джиймс беше личният им слуга и както кучетата, ги придружаваше навсякъде. Навремето той беше техен другар в детските игри и им беше подарен за десетия им рожден ден – можеха да разполагат изцяло с него. Щом го зърнаха, Тарлтъновите хрътки се надигнаха от червената прах и застанаха в очакване на господарите си. Момчетата се поклониха, подадоха ръка на Скарлет, като й казаха, че на следващата сутрин ще пристигнат рано у Уилксови и ще я чакат. След това притичаха по пътеката, яхнаха конете си и последвани от Джиймс, поеха в галоп по кедровата алея, като размахваха шапки и крещяха нещо на Скарлет.