Левакът

1. ТОСА ДЕЛ МАР

Първият ден се оказа труден. Прекара прекалено дълго на слънце, изгоря и спа лошо през нощта. Будеше се от един и същи сън – викаха го по радиоуредбата в болницата. Беше ужасно спешен случай, търсеха го, но той не беше в състояние да се надигне. Буди се четири-пет пъти и всеки път посягаше към телефона на нощното шкафче. Веднъж дори вдигна слушалката и каза забързано:

– Доктор Рос. Какъв е проблемът?

Последва продължителна тишина, после глас на испански попита:

– Senor? Неприятности?

– Не-не. Извинете.

Затвори и се изпъна на леглото. Мислеше си колко е трудно да се отпусне човек. След четири години напрежение в болницата не беше в състояние просто да се излежава на слънце. Трудно живееше без отговорността, среднощните обаждания, безсънните нощи, изтощителните сутрини. Ставаше мазохист – там беше бедата. Четири години старателно бе обучавал сам себе си да очаква трудности, изпитания, болка.

Сега се чувстваше извън релси. Страхотно – да си вземеш отпуск и да се чувстваш извън релси. Установи, че търси нещо, за което да се безпокои. Обаче нямаше за какво да се безпокои. Намираше се в Испания, на три хиляди мили от болницата, от работата, от живота си. Никой тук не го познаваше, никой не се интересуваше от него.

Ако просто се отпуснеше, всичко щеше да е наред. Би могъл, мислеше си, дори да се научи да се наслаждава на това нещо – почивката.

Сутринта на втория ден, когато излизаше от хотела, управителят го спря.

– Доктор Рос?

– Да.

– Очаквате ли посетител?

– Посетител? Не.

– Защото снощи един мъж питаше за вас. Поне аз си мисля, че търсеше вас.

– Какъв мъж?

– Американец. Достолепен, с побеляла коса. Много възпитан господин.

– Какво каза?

Управителят го погледна объркано.

– Ами... дойде тук, на рецепцията, и каза: „Къде е докторът?“ Помислих си, че може да е пострадал, но не беше. Попитах го кой доктор, защото имаме двама. Имаме и френски хирург, от Арл. А той каза: „Американецът“.

– И?

– И аз му казах, че сигурно има предвид доктор Рос, а той отговори, че имал предвид точно вас.

– И после?

– После направи нещо странно. Само благодари и си тръгна. Много възпитан и учтив господин.

– Каза ли си името?

– Не – отговори управителят. – Каза, че ще се свърже с вас.

Вероятно бе нещо във връзка с доклада, който Рос трябваше да изнесе на конференцията следващата седмица.

– Добре – каза той. – Ако дойде пак, нека все пак остави съобщение. Няма да съм в хотела през повечето време.

– На плажа ли отивате, сър?

– Да – отвърна Рос. – Отивам на плажа.

Плажът на Тоса дел Мар никога не би спечелил никакви награди. Пясъкът беше мръсен, груб, сив­кав. Навсякъде имаше боклук – празни бутилки, пластмасови чаши, остатъци от храна. Вятърът от морето лъхаше горещ и задушен.

От друга страна, самият плаж ставаше невидим заради момичетата. Джаксън се оказа прав – бяха навсякъде. Наблъскани едно до друго, дебело намазани с плажни масла, блестящи на слънцето тела. Имаше шведки, французойки, италианки и англичанки. Имаше високи момичета и ниски момичета, слаби момичета и пищни момичета, имаше момичета с малки бикини и момичета с още по-малки бикини, и момичета с практически нищо. Имаше блондинки и брюнетки, секси и сладки, обикновени и хубави.

И наоколо не се виждаше никакъв мъж.

„Това – реши Рос – е твърде хубаво, за да е истина“. Тръгна покрай водата. Пиеше бира от бутилка, чувстваше се чудесно. Някои от момичетата го гледаха с неприкрит интерес, други се правеха, че не го гледат, но все пак го гледаха. Не че имаше значение. Не че изобщо имаше някакво значение.

И тогава видя едно наистина убийствено момиче – чернокосо, дългокрако, със секващи дъха розови бикини. Беше със затворени очи и изглежда, спеше. Той се приближи и се наведе над нея, възхитен от гледката, при което тъмните му очила, хлъзгави от плажното масло, паднаха на гладкия й корем с меко тупване.

Момичето отвори сепнато очи – бяха лазурносини – и го погледна. После взе очилата.

– За мен ли са?

– Ами... хм... не точно.

Тя сви рамене и му ги върна.

– Трябва да си по-внимателен.

– Ще запомня.

– Следващото момиче може да ги задържи. Какво ще стане тогава?

– Ще остана без тъмни очила.

– И ще хлътнеш в трескава връзка с някоя секретарка от туристическа агенция. Няма да се измъкнеш жив.

– Звучи кошмарно – засмя се той.

– Постепенно ще се научиш.

Тя го погледна още веднъж, плъзна поглед по лицето му и отбеляза:

– Ти си лекар.

Рос се изненада.

– Как позна?

– Лекарите винаги изглеждат чисти. – Посочи бирата в ръката му. – Студена ли е?

Той кимна. Тя протегна ръка, взе я и отпи глътка. Рос продължаваше да стои прав, неуверен.

– След като опитваш да ме сваляш – каза тя, – можеш поне да седнеш, за да не се чувстваш не­удобно.

Рос седна. Момичето отпи още една глътка и му върна бутилката. Избърса устата си с ръка и попита:

– Толкова ли са пленителни?

– Какво?

– Гърдите ми. Зяпаш ги.

– Много са хубави.

– Благодаря. – Тя намести горнището на банския си и се излегна на пясъка. – Това професионална оценка ли е?

– Не точно – отвърна той.

– На почивка ли си?

– Да.

– Женен?

– Не.

– Значи имаме нещо общо – отбеляза тя. – Разкажи ми за себе си.

Той сви рамене.

– Няма кой знае какво за разказване. Казвам се Питър Рос, радиолог от Америка. Току-що взех изпитите за специалност и не съм виждал какво има извън болницата от четири години. Сега съм в слънчева Испания за месец, през който смятам да се излежавам на плажа и да не правя абсолютно нищо.

– Освен да сваляш момичета.

– Ако е възможно.

– О... възможно е. Може би вече си забелязал колко възможно е.

Погледна го.

– Имаш хубава усмивка. Харесвам американските усмивки. Вдъхват доверие. Може ли още малко бира?

Той й подаде бутилката.

– Предполагам, искаш да научиш повече за мен – добави тя. – Анджела Лок. От Англия. Нещастно детство. Стюардеса. Също на почивка.

Върна му бутилката, празна. Бръкна в чантата си, извади цигари, запали една, погледна го.

– Колко очила загуби покрай този трик?

– Не беше трик. Стана случайно.

– А-ха. – Анджела се усмихна.

– Обаче след като те свалям – подхвърли той, – може ли да обядваме заедно?

– Разбира се.

– И да вечеряме?

– Може би. – Усмихна му се лениво. – Ако тогава все още искаш.

– О, ще искам, несъмнено.

– Ще ти изляза скъпо – каза тя. – Сигурен ли си, че си готов да се заемеш?

– Ще рискувам.

В този момент дотича някакъв развълнуван дребен испанец с тъмна кожа и застана пред Рос. Беше с джинси и евтина риза. Краката му бяха боси. Докато говореше, очите му оглеждаха крадешком плажа.

– Докторе! – изпъшка задъхано. – Слава богу, че намерих те!

Рос не беше виждал този човек, никога.

– Нещо не е наред ли?

– Да не е наред? Не. Всичко е наред. Ела с мен, моля. Трябва поговорим.

– Сега? – Рос погледна момичето. – В момента съм зает.

– Не, не... спешно е. Трябва говоря с теб. Веднага.

Говореше забързано, със силен испански акцент. Очите му не преставаха да оглеждат плажа. Дръпна Рос за ръката.

– Моля, ела. Ела!

– Къде?

– Малко по-нататък, по плажа. Няма отнеме много време.

Рос се поколеба, после стана и каза на момичето:

– Извини ме за момент.

То наблюдаваше случващото се с ленив поглед. Не се изненада, само сви рамене.

– Тук ли ще си, когато се върна? – попита Рос.

– Вероятно – отговори момичето, излегна се и затвори очи.

Дребният испанец го задърпа за ръката.

– Хайде, докторе, ела.

– Добре – отвърна Рос.

Тръгнаха по плажа, покрай самата вода. Беше най-горещото време на деня. Деца си играеха в прибоя, гледачките им стояха наблизо и ги наблюдаваха. Две сериозни момичета по бикини мрачно пробваха водата с лакираните палци на краката си.

Дребният крачеше до Рос и подскачаше възбудено от крак на крак.

– Докторе – каза тихо. – Не знаеш с какво се за­хващаш.

– Моля?

– Докторе, не бива да го правиш. Не бива.

– За какво става дума? – За момент Рос помисли, че дребосъкът има предвид момичето, че му казва да стои настрана от него. Но това беше безумно.

– Откъде знаеш, че съм доктор?

– Докторе, най-добре напуснеш Испания веднага.

– Какво?

– Налага се – каза испанецът. – Трябва.

– Но аз току-що пристигнах.

– Обаче трябва – повтори испанецът.

– Защо?

– Защото.

– Защото какво?

– Защото – каза испанецът още по-тихо – не трябва правиш аутопсията!

– Каква аутопсия?

Онзи махна нетърпеливо с ръка.

– Докторе, моля те, няма време. Идвам като прия­тел, да предупредя. Не прави аутопсия.

– Не знам за какво говориш – каза Рос. Започваше да се изнервя. Разтревожена откачалка подскача по плажа, говори му да напусне Испания, повтаря за някаква аутопсия. За бога! Не беше виждал аутоп­сия, откакто беше студент по медицина.

– Това е важно сериозно – каза мъжът. – Много залог голям. Иска закълнеш, че няма прави аутоп­сията.

– Каква аутопсия? – попита Рос пак.

– Ще си глупак, ако направиш – каза дребосъкът. – Каквото и да предлагат ти.

– Никой не ми е предложил нищо.

– Слушай! – изсъска испанецът с нисък хриптящ глас. – Ако направиш аутопсия, ще те убием. Разбираш? Ще те убием.

И си тръгна ядосан, забърза далеч от водата, към града. Питър Рос остана стъписан, загледан след него.

– Какво беше това? – попита Анджела.

– Да пукна, ако знам. Бълнуваше за някаква аутопсия. Не трябвало да я правя.

Рос седна, после се излегна на пясъка по гръб.

– Испанците са луди, до един – каза тя. – Ще го научиш, рано или късно. Вероятно е било грешка.

– Вероятно – съгласи се Рос. – Защото нямам квалификация да правя аутопсии. Аз съм радиолог, не съм патолог.

– А аз съм гладна – каза Анджела. Стана и почисти пясъка от дългите си крака. – Кога ще ме заведеш на обяд?

Рос се засмя.

– Не си падаш по заобикалките, а?

– Хората, които си падат по заобикалките – каза тя, – се страхуват да навлязат в същността на нещата.

– Имаш циничен ум.

– Имам празен стомах – отвърна Анджела. – Та кога отиваме да обядваме?

– Сега – каза той и бързо се изправи. – Веднага.