Сила на волята

1.

Дали силата на волята е нещо повече

от метафора?

Но нявга

човек не иска нещо, а го прави

и често сам за себе си е дявол,

като изпитва крехката си воля,

повярвал на менливата й мощ.

Троил, в „Троил и Кресида“ от Шекспир

Ако случайно сте запознати с музиката на Аманда Палмър, ако сте чували за нейната песен за аборта, забранена във Великобритания, или сте гледали видео­клипа й „Нож в гърба“, в който тя тича гола по един коридор с нож в ръка и гони гол мъж с червило, който преди това е бил в леглото с нея, вероятно не я смятате за образец на самоконтрол.

Описвали са я по много начини – като една по-сприхава Лейди Гага, по-забавна Мадона, трансексуална прововокаторка, великата жрица на „брехтианското пънк кабаре“ – но думите викторианска и потисната, общо взето, не се появяват. Тя е твърде разюздана личност. Когато приела предложението за брак на Нийл Геймън, британския автор на фентъзи романи, представата на Палмър за официално обявяване било признание на другата сутрин в „Туитър“, че може би се е сгодила, „но може и да е била пияна“.

И все пак, един недисциплиниран човек на изкус­твото никога не би могъл да напише толкова много музика или да продава всички билети за толкова много концерти по целия свят. Палмър не би могла да стигне до „Рейдио Сити Мюзик Хол“, без да се упражнява. За да създаде неконтролируемата си личност, й е трябвал самоконтрол. Тя отдава успеха си отчасти на това, което нарича „основно поле за зен тренировки“: позирането като жива статуя. Тя играла тази роля на улицата в продължение на шест години и основала фирма, която осигурявала живи статуи за фирмени ангажименти – например да държат подноси с органични продукти на откриването на супермаркети „Хол Фуудс“.

Палмър се захванала с това през 1998 г., когато била на двайсет и две години и живеела в родния си град, Бостън. Тя заснела видеоклипове, в които се представяла като „амбициозна рокзвезда“. Но с това нямало как да си плаща наема, затова излязла на площад „Харвард“ и въвела една форма на уличен театър, която видяла в Германия. Наричала се Двуметровата булка. Със сватбена рокля и воал и боядисано в бяло лице, хванала букет с ръцете си с официални бели ръкавици, тя се качвала върху един кашон. Ако някой сложи пари в кутията й, му подавала цвете, но иначе оставала напълно неподвижна.

Някои хора я обиждали или я замеряли с разни неща. Опитвали се да я разсмеят. Опипвали я. Някои й крещели да си намери истинска работа и заплашвали да й откраднат парите. От време на време някой пия­ница се опитвал да я свали от пиедестала й.

„Хич не беше приятно – спомня си Палмър. – Веднъж, докато някакво пияно студентче триеше глава в слабините ми, гледах към небето и си мислех: „Мили боже, какво съм сторила, че да заслужа това?“ Но за шест години наруших ролята само един-два пъти. Буквално не реагираш. Дори не трепваш. Просто оставяш всичко да минава през теб.“

Тълпите се възхищавали на издръжливостта й; повечето хора смятали, че е изтощително да държиш тялото си толкова дълго във вцепенена поза. Но според Палмър това не било напрежение за мускулите й. Тя разбрала, че в задачата има физически аспект – например, научила се да не пие кафе, защото то предизвиквало в тялото й леко неконтролируемо треперене. Но предизвикателството като че ли било най-вече в ума й.

„Да стоиш неподвижно всъщност не е толкова трудно – казва тя. – За да си жива статуя, е нужна далеч по-голяма дисциплина от това да не реагираш. Не можех да си движа очите, затова не можех да гледам интересни, интригуващи неща наоколо. Не можех да се занимавам с хора, които се опитват да се занимават с мен. Не можех да се смея. Не можех да си избърша носа, ако потече. Не можех да си почеша ухото, ако ме сърби. Ако на бузата ми кацне комар, не можех да го плесна. Това бяха истинските предизвикателства.“

Но макар че предизвикателството било умствено, тя забелязала, че в крайна сметка за него се плаща и физическа цена. Макар и да печелела към петдесет долара на час, установила, че не може да го прави дълго. Обикновено работела по деветдесет минути, почивала един час, връщала се върху кашона за още деветдесет минути, а после приключвала за деня. Понякога в събота, в разгара на туристическия сезон, допълвала уличната си работа, като ходела на ренесансови фестивали и позирала по няколко часа като горска нимфа, но това я изтощавало.

„Прибирах се вкъщи полужива; едва усещах тялото си – казва тя. – Влизах във ваната, а мозъкът ми беше напълно празен.“

Защо? Тя не изразходвала енергия, за да движи мускулите си. Не дишала по-учестено. Сърцето й не бие­ло по-бързо. Какво толкова трудно има в това да не правиш нищо? Тя би могла да каже, че е упражнявала сила на волята, за да устои на изкушението, но тази народна представа от деветнайсети век, общо взето, била изоставена от модерните експерти. Какво изобщо означава човек да упражнява сила на волята? Как може да се покаже, че тя е нещо повече от метафора?

Оказва се, че търсенето на отговора започва с топли сладки.

Експериментът с репичките

Понякога се налага социолозите да проявят малко жестокост при своите експерименти. В началото на експеримента на Баумайстър участниците – студенти в колеж – вече били много гладни, а лабораторията била изпълнена с аромата на сладки с парченца шоколад, току-що изпечени на място. Студентите седнали на маса с няколко вида храни: топлите сладки, шоколадови бонбони и една купа с репички. Поканили някои от студентите да изядат сладките и бонбоните. На останалите било поставено „условие за репички“: никакви сладкиши, само сурови репички.

За да увеличат максимално изкушението, изследователите оставили студентите сами с репичките и сладките и ги наблюдавали през малък скрит прозорец. Онези с условието за репички явно се борели с изкушението. Мнозина се взирали с копнеж в сладките, преди да решат малко неохотно да си вземат репичка. Някои от тях вземали сладка и я помирисвали, като вдъхвали аромата на шоколад. Един-двама случайно изпуснали по някоя сладка на пода, а после побързали да я върнат в купата, за да не разбере никой за флирта им с греха. Но всъщност никой не хапнал от забранената храна. Винаги устоявали на изкушението, макар че в някои случаи били на косъм от него. Всичко това помагало за експеримента. То показвало, че сладките наистина са доста изкусителни и хората трябва да призоват силата на волята си, за да им устоят.

После завели студентите в друга стая и им дали геометрични ребуси за решаване. Студентите смятали, че това са тестове за интелигентност, макар че ребусите всъщност били нерешими. Целта на теста била да се разбере колко дълго ще се опитват, преди да се откажат. Тази стандартна техника се използва от изследователи на стреса и други учени в продължение на десетилетия, тъй като е надежден индикатор за пос­тоянството. (Други проучвания показват, че човек, който продължава да се опитва да реши тези нерешими ребуси, ще работи по-дълго и по задачи, които са изпълними.)

Като цяло студентите, на които позволили да ядат сладки с парченца шоколад и бонбони, работили върху ребусите по около двайсет минути, както и една контролна група от студенти, които също били гладни, но не им предложили никаква храна. А силно изкушените хора, които яли репички, се отказали едва за осем минути – огромна разлика по лабораторните стандарти. Те успешно устояли на изкушението на сладките и бонбоните, но от усилието им останала по-малко енергия за ребусите. Старата народна мъдрост за силата на волята в крайна сметка се оказала вярна, за разлика от по-новите изтънчени теории за собствения Аз.

Изглеждало, че силата на волята е нещо много повече от метафора. Тя прилича на мускул, който може да се умори чрез употреба, както отбелязва Шекспир в „Троил и Кресида“. Троянският воин Троил, убеден, че Кресида ще бъде изкушена „най-лукаво“ от чара на гръцките ухажори, й казва, че се доверява на желание­то й да остане вярна, но се безпокои, че ще отстъпи под натиск. Глупост е да смятаме, че силата на решимостта ни е постоянна, обяснява й той и я предупреждава какво се случва, когато тя отслабне: „Ще сторим нещо, което не бихме сторили.“ Разбира се, Кресида се влюбва в един гръцки войник.

Когато говори за „променливата мощ“ на силата на волята, Троил описва онзи тип колебания, наблюдавани при студентите, изкушени от сладките. След като това понятие се идентифицира при проучването с репичките и други експерименти, то незабавно придобива смисъл за клинични психолози като Дон Бауком – дългогодишен фамилен терапевт в Чапъл Хил, Северна Каролина. Той казва, че в проучването на Баумайстър кристализира нещо, което усещал в практиката си с години, но така и не разбирал напълно. Виждал как много бракове страдат, защото и двамата партньори имат кариера и се карат всяка вечер по привидно тривиални въпроси. Понякога ги съветвал да се прибират рано от работа. Този съвет може би изглежда странен: защо да им се дава време да се карат? Но той подозирал, че дългите часове работа ги изтощават. Когато се прибират след дълъг, труден ден, не им остава нищо, което да им помогне да си затворят очите за дразнещите навици на партньора си, или да бъдат изненадващо мили и внимателни, или пък да си замълчат, когато им се прииска да отговорят злобно и саркастично на някоя реплика на партньора. Бауком установява, че те трябва да си тръгнат от работа, докато все още имат някаква енергия. Той разбира защо отношенията в брака се влошават точно когато стресът в работата е най-силен: хората използват цялата сила на волята си по време на работа. Те я оставят в офиса – а домът им понася последствията.

След експеримента с репичките подобни резултати се наблюдават многократно при различни групи субек­ти. Изследователите търсят по-сложни емоционални ефекти и други начини за оценяването им, например наблюдение на физическата издръжливост на хората. При продължително натоварване, например маратонско бягане, е необходимо нещо повече от добра форма: независимо колко сте тренирани, в някакъв момент тялото ви иска да си почине, а умът ви трябва да му каже да продължава да тича. Също така, нужно е нещо повече от физическа сила, за да хванеш тренажор за ръка и да го стискаш непрекъснато, като преодоляваш силата на пружината. Не след дълго ръката се уморява и постепенно започваш да усещаш болка в мускулите. Естественият импулс е да се отпуснеш, но можеш да се заставиш да продължаваш да стискаш – освен ако умът ти е твърде зает да потиска други чувства, както при един експеримент, включващ тъжен италиански филм.

Преди да гледат филма, казали на субектите, че изражението им ще се записва от камера, докато гледат филма. Помолили някои хора да потискат чувствата си и да не показват никакви емоции. На други пък казали да усилват емоционалните си реакции, така че изражението им да разкрива чувствата им. Трета група – контролната, имала възможност да гледа филма нормално.

След това всички гледали откъс от филма „Mondo Cane“ („Кучешки свят“), документален филм за влия­нието на ядрените отпадъци върху дивата природа. Една паметна сцена показва как гигантски морски костенурки губят ориентация, бродят из пустинята и стигат до жалка смърт – пляскат безсмислено и немощно с перки, неспособни да намерят морето. Наистина сърцераздирателно, но не на всички било позволено да плачат. Някои останали стоически безизразни, според инструкциите; други съзнателно оставили сълзите да текат възможно най-силно. След това всички преминали тест за издръжливост, като стискали тренажора за ръка, и изследователите сравнили резултатите.

Филмът не оказал влияние върху издръжливостта на контролната група: хората го стискали точно толкова дълго, колкото и на тест, проведен преди филма. Но другите две групи се отказали много по-скоро, независимо дали потискали чувствата си, или отприщвали мъката си за горките костенурки. И в двата случая усилието да контролират емоционалните си реакции изчерпало силата на волята им. Оказало се, че преструвките не са безплатни.

Така е и при едно класическо умствено упражнение: предизвикателството с бялата мечка. Бялата мечка е нещо като талисман за психолозите, още откакто Дан Уегнър чул историята за младия Толстой – или, в зависимост от версията, младия Достоевки, – който се обзаложил, че по-малкият му брат не може да издържи пет минути, без да мисли за бяла мечка. Брат му изгубил облога, след като направил едно смущаващо откритие за човешките умствени способности. Обичаме да смятаме, че контролираме мислите си, но не е така. Хората, които медитират за пръв път, обикновено са смаяни, че умът им блуждае постоянно, въпреки сериозните опити за съсредоточаване. В най-добрия случай имаме частичен контрол върху потоците на мисълта си, както демонстрира Уегнър, който сега е в Харвард. Той възложил на хората да звънят със звънец всеки път, когато в мислите им нахлуе бяла мечка. Някои трикове, техники за разсейване и стимули успя­вали за кратко да обуздаят създанието, но в крайна сметка то надвивало всички.

Такъв вид експерименти може би звучи фриволно. Сред всички травми и психози, засягащи хората, „нежеланите мисли за бяла мечка“ не са на челно място в списъка. И все пак, точно това разстояние от ежедневието ги превръща в полезен инструмент за изследователите. За да се разбере доколко хората успяват да контролират мислите си, е най-добре да не се избират обикновени мисли. Когато един специализант опитал с версия на експеримента на Уегнър, при която казали на хората да не мислят за майките си, експериментът не успял да постигне целта си и послужил единствено за демонстрация, че студентите в колеж проявяват забележително умение да не мислят за майките си.

Каква е разликата между мама и бялата мечка? Вероятно студентите се опитват да се отделят емоционално от родителите си. Сигурно често искат да правят неща, които майките им не биха одобрили, и затова трябва да си избият мама от главите. Или пък може би искат да избегнат чувството за вина заради това, че не се обаждат на майка си толкова често, колкото й се иска. Но забележете, че всички тези възможни обяснения за разликата между мама и бялата мечка са неща, свързани с мама. Точно това е проблемът, поне от изследователска гледна точка. Майките не са добра тема за чисти проучвания, тъй като покрай тях има толкова много умствени и емоционални асоциации. Причините да мислите или да не мислите за майка си са много, разнородни и силно специфични, така че не биха могли лесно да се обобщят. И обратно: ако за хората е проблем да потискат мислите си за бели мечки – създания, които вероятно не играят никаква роля в ежедневието или личната история на средностатистическия американски студент в колеж и участник в изследване – тогава е вероятно обяснението да се отнася до широк кръг от теми.

По всички тези причини бялата мечка е привлекателна за изследователите на самоконтрола, проучващи как хората управляват мислите си. Със сигурност, след като прекарат няколко минути в опити да не мислят за бяла мечка, хората се отказват по-скоро, отколкото от ребусите (в сравнение с хора, които са имали свободата да размишляват за каквото и да е). Освен това им било по-трудно да контролират чувствата си при друг, малко жесток експеримент: били принудени да останат стоически неподвижни, докато гледат класически пародии от „На живо в събота вечер“ и скечове на Робин Уилямс. Лицевите реакции на публиката били записвани и по-късно системно кодирани от изследователите. Отражението върху хората, които по-рано изпълнили упражнението с бялата мечка, отново било очевидно: те не можели да сдържат кикота си, или поне усмивката си, когато Уилямс започнел да се вихри.

Имайте предвид този резултат, ако шефът ви е склонен да прави идиотски предложения. За да избегнете глупавите усмивки на следващото заседание, се въздържайте от изморителни умствени упражнения преди това. И се чувствайте свободни да мислите за бели мечки, колкото си искате.