Купата на небесата

1.

Животът оцелява.

Помнеше тези думи, нервната мантра, която си повтаряше, докато сънят бавно го обгръщаше с ледените си пръсти... и така знаеше, че е жив. Отново буден. Изваден от продължилия десетилетия хибернационен сън.

Беше му студено. Паметта му беше замъглена, но помнеше, че е първият биолог, тръгнал на такава одисея. Грандиозно, епично приключение. Тръгваше към звездите, да, и го бяха упоили с миришещия на сяра газ, да, първите ледени тръпки... и толкова.

Отвъд тези проблясъци можеше да мисли само за втрисащия студ, разпространяващ се болезнено в тялото му. Беше твърде изтръпнал, за да трепери. През тялото му премина шумно ръмжене, нечуто, но усетено. „Студът...“ Съсредоточи се и с усилие отвори лепкавите си очи.

Лошо. Омекналите му клепачи се затвориха бързо поради острата актинова светлина. Вероятно се намираше в съживяващата клиника. Отново отвори очи, бавно, все още изтръпнал от студа. Фокусира се с усилие, търсеше радостните лица на останалите колонисти.

Нямаше ги. Бет също.

Вместо това видя намръщените лица на Майра и Абдус Викрамсинг, които се суетяха над него. Главите им се приближаваха и отдалечаваха, като облаци на небето, а студът постепенно се оттегляше.

Беше уморен. Костите го боляха. След сън, продължил десетилетия...

Ръцете им започнаха да масажират отеклите му крака. Дробовете му свистяха. Ударите на сърцето отекваха в ушите му. Гърлото му бе пресъхнало. Най-сетне започна да трепери. Остатъците на съня се свлякоха като плесенясал покров на мумия.

„Мисли“. Мъгляво си спомняше, че Викрамсингови бяха подбрани по допълващите им се способности и отговаряха изцяло за тригодишната си вахта. Майра беше пилот, а Абдус – инженер. Падаха се доста назад в графика, може би двайсет и седмата вахта... Колко ли години бяха минали? Беше трудно да прецени.

Завъртяха го настрани, за да разтрият вдървените мускули. Масажът предизвика пробождаща болка и той изпъшка. Не му обърнаха внимание. Поне вече виждаше по-добре. Въпреки силните керамични блясъци виждаше, че никой от останалите 436 пасажери на „Слънцетърсач“ не е събуден. Една от капсулите все пак работеше, така че някой щеше да се събуди скоро след него. Залата беше празна. Карбокерамичните плочки бяха чисти и изглеждаха като нови.

Беше учен и не бе предвидено да го съживяват, преди инфраструктурният екип да започне да действа на Скорпион 3, блажения свят, който всички наричаха Слава, но който още никой не беше виждал.

Значи бяха изминали около осемдесет години от пътуването им. Съвсем недостатъчно, за да са близо до Слава. Нещо не беше наред.

Устните на Майра се раздвижиха, лъскави на светлината, но той не чуваше нищо. Разбутаха нервните му връзи и – пук! – слухът му се върна. Приглушеното ръмжене се стовари отгоре му. Междузвезден прибой.

– Добре ли си? Добре ли си? – Майра бе нервна, устните й бяха свити, а погледът напрегнат. – Как се казваш?

Той се закашля и щом прочисти гърлото си от млечната течност, успя да промълви:

– Клиф... Камаш. Но... Защо мен? Аз съм биолог. Бет още ли е замразена?

Вместо да отговорят, двамата се спогледаха.

– Не говори – каза Майра бавно и се усмихна успокояващо.

Определено имаше неприятност. Той познаваше Викрамсингови бегло от тренировките. Помнеше, че са сдържани и дисциплинирани, идеалната вахта, за която можеха да мечтаят криопасажерите.

И бяха добри. Вдигнаха внимателно вдървеното му тяло от плочата, облякоха му пижама и махнаха системата. Изправиха го на крака. Стаята се заклати и той приседна. Опита отново. По-добре. Успя да направи стъпка. Първата за осемдесет години. Краката му бяха като тухли. Помогнаха му да стигне до масата и да седне. Минутите се точеха, а въздухът свистеше във и извън дробовете му. Той проучваше внимателно този феномен, сякаш беше чудо. А може би си беше.

Появи се храна. Кафе: кофеин, да, чудесно, кофеин. Никой не продумваше. След това супа. Имаше вкус на божествен нектар, есенцията на живота. После заговориха, докато той поглъщаше жадно купа с микс от зеленчуци, отгледани на борда. По средата на третата купа усети, че говорят за някакъв астрофизичен феномен и се нуждаят от мнението му.

– Какво? Майра, ти си астроном – отвърна той. – Нали всеки пилот е астроном.

– Имаме нужда от различна гледна точка – отвърна Майра; в тъмните й очи се появи тревога. – Не искаме да влияем на възприятията ти с повече обяснения.

– Освен това съживяваме и капитана – добави Абдус.

Клиф примигна озадачено.

– Редуинг?

– Да. Много е важно. – Изражението на Абдус беше неразгадаемо. – Според капсулата ще се събуди след един ден.

Клиф усети тръпка, която нямаше нищо общо с температурата. Не можеха да рециклират вечно храната, водата и кислорода. Заради това пътуваха замразени: щяха да пристигнат на Слава с достатъчно запаси, за да оцелеят, докато се установят.

– Цели четирима. Ако събудим твърде много хора, ще свършим припасите. Какво става?

Викрамсингови отново се спогледаха и не отговориха.

След като се увериха, че може да ходи стабилно, му показаха екраните и Клиф загуби дар слово.

Гледката беше зашеметяваща, едновременно заради познатото и непознатото. „Слънцетърсач“ беше на четирийсет светлинни години от Земята, но Клиф все още можеше да различи много от съзвездията, кои­то помнеше от детството си в Бразилия. Познатите им форми плуваха сред ярък рояк по-малки светлини, доста разкривени на места. В мащабите на галактиката звездните години не се брояха за много.

Веднага насочи поглед към тяхната дестинация. Звезда, не много различна от Слънцето. Слава трябваше да е бяла точка, точно пред тях. Там беше, успокояващо блестяща, но все още на пет светлинни години. Може би блясъкът й бе увеличен от ускорението на „Слънцетърсач“? Не, ефектът беше твърде малък. По-скоро бе продиктуван от личния му копнеж да я види, да се докосне до света, наречен Слава просто от надежда преди да го бяха зърнали човешки очи. Пикселите и спектрумът не бяха замесени.

В розовата нощ сияеха и други звезди, озарени от носа на „Слънцетърсач“. Греблото ореше междузвездния газ и йонизираният водород предизвикваше постоянен ефект на дъга. Нажежените до бяло потоци се извиваха около тях, докато те се носеха в безкрайната нощ. Пред носа бе спектрално променливата вселена. Някои от блестящите звезди бяха интригуващи, съзвездията се изменяха... но нищо не можеше да се сравни с близкото червено слънце.

– Това ли е проблемът? – попита Клиф.

Абдус кимна.

– Проблем е, но има и друг, по-голям. Затрудняваме се с него, но може да изчака до събуждането на капитана.

„Тези хора не могат ли да говорят направо?“

Насили се да попита спокойно:

– Добре, кажете каква е цялата работа за тази звезда?

– Подминаваме я. Когато застъпихме на вахта, не се виждаше. Наблизо имаше малък рекомбиниран източник, доста странно. – Абдус превключи на друг канал и посочи белия облак изпарения зад тъмното петно.

Клиф се намръщи.

– Колко е дълъг?

– Около три астрономически единици. Това са следи от водород, който се съединява, след като е бил йонизиран. Тази линия прилича на охлаждаща се реактивна струя, която се превръща обратно на атоми. Виждаш ли емисията, от която им изготвих картата?

– Хм... – Клиф се опита да мисли като астроном. – Реактивна струя от звезда. Не се ли усетихте?

Абдус присви устни, но не трепна.

– В началото дори не виждахме звездата.

Леле! Май беше по-добре да мълчи.

– Трябваше да направим множество измервания. Реактивната струя не ни привлече вниманието, защото не изглеждаше важна. Но сега виждаме, че е била свързана със звездата, която се появи внезапно.

Клиф кимна и се усмихна, за да смекчи раздразнението на мъжа.

– Напълно разбираемо. Проблемите ни са в кораба, не навън. Значи... звездата се е показала иззад ръба на това... нещо.

– Притеснихме се – каза Майра.

– Никой ли не я е забелязвал преди? Предните вахти?

– И ние не можахме да я видим – каза Абдус.

Клиф сви рамене. На средно увеличение джуджето се виждаше като диск: явно бе близо. Беше доближено до по-голяма арка от светлина. Нормална звезда, малка и червеникава. Той се обърна към Майра и повдигна вежди.

– Спектралният клас е F9 – отвърна тя. – Вероятно плазменият облак означава, че звездата е била активна скоро. Често се вижда при младите звезди. При по-голямо приближение изхвърлената материя приличаше на тънка мъглявина, стара и приглушена.

– Но не знаем дали звездата е млада – каза той.

– Да. Звездите от този клас имат голяма продължителност на живота.

Клиф не обръщаше внимание на блясъка на гаснещите звезди, докато изригваха и чезнеха. Вярно, гледката беше зашеметяваща и добра за продаване на монитори, но биологията имаше нужда от стабилна среда. Все пак веднага прецени, че този облак е остатък от предишна ера в живота на звездата, когато е изхвърляла нагорещени газове. Нелошо предположение, но разбира се, това не беше по неговата част. Тези подробности от звездната еволюция не го интересуваха особено, защото нямаха общо с неговата специалност – еволюцията на висши форми на живот на светове, подобни на Земята. Доста абстрактна наука преди откритието на простата, но странна екология на Алфа Центавър. Точно това го бе привлякло към Слава; Бет беше случайна добавка.

Той сви рамене.

– Газ от малка звезда. Защо ме събудихте?

– Защото си най-старшият научен офицер – отвърна Абдус.

– И специалността ти може да е нужна – добави Майра.

Тази забележка го озадачи съвсем. Беше гладен, уморен и разочарован. И раздразнен, да, с пресипнало гърло. Пое си дълбоко дъх.

– Очаква се да изучавам биологията на Слава, а не да бъда събуден, за да отговарям на въпросите на вах­тата!

Съпрузите примигнаха стреснато и той се зачуди дали не проявява нещо повече от типичното раздразнение при събуждане, за което всички бяха предупредени. Криогенният сън беше относително безопасен, за разлика от събуждането. Всеки член на екипажа имаше два процента риск да получи неврологично увреждане при размразяване, незначителна цена за пътуване сред звездите. Заради това, че го бяха събудили, рискът му се удвояваше. След като направеше това, кое­то искаха от него, трябваше да бъде замразен отново. Помнеше, че бе приел риска от няколко събуждания доста безгрижно, когато стана старши научен офицер, но тогава всичко бе чисто теоретично.

Не беше възможно събудените да бъдат замразени отново веднага. Медицинските рискове бяха твърде големи. Така че бе обречен на поне месец в тесните каюти на кораба и блудкавата храна, отглеждана в хидропонните резервоари. Нямаше как да избегне постоянното ръмжене на фузионното гребло. Филтрите не успяваха да спрат напълно постоянно променливата турбуленция, докато корабът, яхнал йонизационните вълни – електрически импулси, които осветяваха околността, – пореше участъци от по-плътен газ.

По принцип въобще не бе предвидено да бъде съживяван по време на пътуването, така че чувствителността му към шумове не бе проблем. Променливото стържене и дрънчене обаче вече започваше да го дразни. Нямаше как да го премахне и трябваше да ползва шумоизолиращи слушалки. Определено нямаше да се класира за активен буден член на екипажа.

Викрамсингови се спогледаха отново, сякаш казваха: „Ще го изтърпим, защото е старши офицер“.

– Моля те, приеми, че ти показваме аномалията по този начин, за да я възприемеш като нас – каза Абдус.

– Аха. – Все още бе раздразнен, но си наложи да се държи като офицер.

– Забележи, че светещият газ, както го нарече, е твърде прав.

Клиф увеличи образа и примигна. Очакваше назъбен облак от звездни отпадъци, издухани от външните слоеве. Струята сочеше точно към звездата отпред.

– Защо е толкова остър?

– И ние се чудехме – отвърна Абдус внимателно. – Никоя от астроанализиращите системи нямаше обяснение. Но ни насочиха към инфрачервения спектър.

– На облака ли? Защо?

Майра превключи на средни инфрачервени честоти и ченето му увисна. В небето се простираше оранжев кръг. Струята беше като стрела, забита право в центъра му.

– Очевидно плазмата идва от центъра на този инфрачервен регион. Съставена е предимно от водород и йоните намират електрони, с които да се свържат. – Абдус говореше, сякаш изнася лекция. – Виждаме водородната линия от изстиващата струя.

– Това ни насочи към огромния регион от меки инфрачервени излъчвания – добави Майра.

– Ей, аз съм биолог...

– Събудихме те, защото инфрачервеният отпечатък е ясен. Кръгът, който виждаме, е солиден, а не газ.

Раздразнението му изчезна. Дори като биолог знаеше достатъчно, за да се сепне от извода. Успя само да промълви:

– Това е невъзможно!

– Когато го видях за пръв път, и аз помислих, че е газ – отвърна спокойно Майра. – Спектралните анализи показват друго.

Той го огледа, търсейки перспектива.

– Диск? Трябва да е огромен.

– Точно така – каза Майра.

– Не може да е планета. Би била по-голяма от всяка звезда.

Абдус кимна.

– Приближаваме го точно отзад и с настоящата ни скорост ще се изравним с него след няколко седмици. Това... нещо... е на около триста астрономически единици от нас. – Усмихна се, сякаш засрамен от нещо. – Представи си и го огледай по-внимателно.

– Затова те събудихме – добави Майра.

Клиф примигна.

– Значи е... изкуствено?

– Очевидно – отвърна Майра.

– Но как...

– Забелязахме този обект, защото се изравняваме с него. Привлече вниманието ни, защото звездата се появи изведнъж. Преди не го виждахме, защото плоскостта, каквото и да е, блокираше звездната светлина.

– Инфрачервеният анализ показва, че не е диск – добави Абдус. – Кръгло е. Преди го виждахме отзад, а плазмената струя излизаше през дупка в точния център. Плоскостта излъчва температура на притоплена вода.

– Сфера? – Постепенно образът се оформи в перспектива. Гледаше към топка с дупка. През нея сияеше звездата. Въображението му прескочи към една стара идея.

– Може да е, как се казваше...?

– Сфера на Дайсън – помогна му Майра. – И ние си го помислихме отначало.

– Значи това е черупка?

Тя кимна.

– Полусфера или пък недовършена сфера. Но според старите текстове Дайсън въобще не си е представял твърда сфера. По-скоро е имал предвид сферична зона с орбитиращи хабитати, достатъчно за да усвоят цялата енергия на звездата.

Абдус посочи страничния екран, на който бяха изложени идеите. Добре, бяха си направили домашното, преди да го събудят. Но щом не бе дайсънова сфера, какво...?

– Приложихме внимателно доплеровите програми – каза Майра. – Полусферата се върти по оста, формирана от струята.

– Единственият начин да се предпази тази обвивка от гравитацията на звездата е чрез въртене – добави услужливо Абдус.

– Като кораба. – Клиф кимна, опитвайки да отгатне накъде бие Абдус. – Центробежна гравитация. Но цяла, твърда сфера... да се върти... това е невъзможно, нали? Гравитацията ще я придърпва при полюсите.

Двамата кимнаха и Абдус каза:

– Конфигурацията не е стабилна.

– Обвивката би трябвало да падне в звездата, защото не орбитира. Тук е замесена някаква балансираща сила. Наистина странна конструкция. Само въртенето няма да е достатъчно – напъните ще варират спрямо извивките. Необходими са и вътрешни подпори.

– Прав си – каза Майра. – Първата ми специалност е астрофизика и имам някои предположения за обекта, но... – Тя наведе скромно глава и сви рамене.