Наука и религия

Възможно ли е да примирим науката и официалната религия? Отговорът според мен е не. По правило религиите са закостенели

институции, всяка със свой характерен набор от правила относно кое е правилно и кое – грешно. Официалните религии притежават

властта да учредяват ведомства и структурата да извличат печалби. После идва някакво конкретно и нерядко идиосинкретично

общество от духовни персонажи, които варират от един – самия Бог – до хиляди второстепенни богове, ангели, демони, светци и

други същности, почти неизбежно с вмешателството на онзи безспорно ужасяващ злодей, който изкушава и гнети конгрегацията:

дяволът. Твърде притеснително понякога множество.

Безспорно, между различните религии съществуват сериозни противоречия относно Бог и нашата собствена същност и съдба. Как да

разрешим факта, че една религия ви казва едно, а друга твърди тъкмо противоположното? Тук логиката ни изневерява, за

съжаление.

Все пак има, макар и малко на брой, религии, които в своята евентуална догматичност не допускат присъствието на дявола и

които са в достатъчна степен добронамерени, че bona fide, истинският, скептичен учен от областта на ракетостроенето да

посети богослуженията, за да вземе глътка неделно сутрешно вдъхновение и дори да пусне скромен чек в кошницата за волни

пожертвувания без угризения на съвестта. Бих причислил църкви като, да кажем, Унитарианската, към тази категория. Всъщност

самото име подсказва причината, поради която подобни институции нямат особена потребност да разпалват дрязги с науката. Те

са организирани около идеята за обединение на най-доброто от различните вярвания по-скоро с открито съзнание, отколкото с

претенцията на единствен авторитет над истината. Повечето религии са далеч по-придирчиви към изискването за вяра в конкретни

неща..., поради което неизбежно се оказват в разрез със също толкова непреклонните претенции на други изповедания.

Има, за съжаление, и религии, които отиват в другата крайност и като цяло са в разрез дори със смисленото цивилизовано

поведение, религии, които поставят под съмнение бъдещето на човешкия род. Твърденията на едно вероизповедание, че има Бог,

склонен да ви възнагради на небето, задето тук сте изпепелили други хора, са не само налудничави и вманиачени, но и заплаха

за цивилизацията. При подобни обстоятелства примирението е невъзможно.

Примирението между наука и духовност обаче е друг въпрос. То не само е възможно, но и крайно необходимо.

В настоящата книга, както и в предишната – „Теорията за Бог“, аз предлагам една концепция за Бог, който от моята гледна

точка на астрофизик в никакъв случай на противоречи на научното познание и в частност на онези три стълба: произхода на

Вселената следствие на Големия взрив преди около 13,7 милиарда години; Земя на възраст 4,6 милиарда години и Дарвиновата

еволюция на жизнените форми. Няма противоречие и между онова, което наричаме „Теорията за Бог“ и законите на физиката,

включително, разбира се, общата и специалната теория за относителността, формулирани от Айнщайн.

Нещо повече, предложената от мен теория не се разбива в подводните рифове на проблеми като как да оправдаем привидно

незаслужени изпитания или дори злочестини, които понякога, без видима причина, сполитат наистина добри хора.

Потребно ли е всъщност изобщо да се позоваваме на концепцията за Бог?

Безкраен брой вселени срещу един велик интелект

През изминалите две десетилетия в областта на физиката и астрофзиката беше установено, че определени характеристики на

Вселената и природните закони, погледнати като съвкупност, са в изненадваща степен благоприятни за възникването на живота.

Понастоящем този факт е със статут на нещо, което се нуждае от обяснение, а немалко книги, дело на видни учени като

космолога сър Мартин Рийс и станфордския физик и пионер на теорията на струнните полета Ленард Съскинд, търсят неговата

подобаваща аргументация.

Ако разчитаме само на статистиката, твърдят те, вероятността нашата вселена да притежава особено благоприятните за живота

параметри е съотносима с невероятното. С други думи, може би съществува голямо множество други вселени, чийто характеристики

са различни от тези на нашата, а и на всяка друга, и нашата вселена в никакъв случай не е по-специална. Въпросът е в това,

че не бихме могли да се породим в коя да е от тези недотам приятелски настроени вселени, и затова, разбира се, сме се

озовали в тази, което пък е причина въпросният факт да изглежда като чудо..., макар то изобщо да не е такова.

Нека да погледнем нещата по следния начин: каква е вероятността, ако хвърлите едновременно шест зара, всичките да се обърнат

на шестици. Неголяма. Ако обаче се заемете и хвърлите шестте зара милион пъти, това все някога ще се случи.

Според различни преценки броят на другите вселени, които трябва да съществуват, така че статистически възможното решение на

загадката на Голдилокс за „подходящата“ вселена да се случи, варира между 10 на 500-тна степен (отново десетица, последвана

от 500 нули) до буквално безкрайно число. „По-ниските“ стойности са резултат на определени параметри в теорията на струнните

полета и затова подлежат на промяна (най-вероятно към още по-големи стойности). При всички случаи става дума за неизмеримо

голямо число.

Подобен статистически довод е съдържателен и несъмнено може да бъде възприет като обяснение на явните специфики на нашата

вселена. Дали обаче възможността Вселената ни наистина да е уникална, тъй като е плод на велик интелект, не е по-рационална?

Според мен и двата възгледа са в еднаква степен състоятелни. Изборът е ваш. Ако в никакъв случай не можете да смелите идеята

за велик интелект, разполагате със статистиката като евентуално решение, което би ви спестило киселините в стомаха. Но не

забравяйте, че не е нито почтено, нито научно издържано, да отхвърляте другия вариант.

Често чуваме възражението: „Добре, откъде е дошъл този интелект?“. Единственият възможен отговор е, че не е дошъл

отникъде..., че е преди всичко друго..., че няма начало..., няма първоизточник. Ако имаше, би следвало да го пропуснем и да

насочим вниманието си към онзи, другия, върховния първоизточник. Защо да губим време и напусто да философстваме относно

преходното? Подобна линия на мислене води към безкраен регрес, към бездънна яма. А все отнякъде трябва да започнем.

Разбира се, възгледът, че многобройните вселени са възникнали от нищото, е лишен от солидна основа. Бих се съгласил, че и

той предполага някакво „преди всичко друго“, а именно квантови закони или закони от някакъв вид. Ако гледаме на квантовите

флуктуации като на причина за нещата, то тогава квантовите закони би следвало да бъдат „преди всичко друго“. Но откъде са

дошли те? Все същият проблем.

Светогледни системи

В своята книга „Вселената в един атом – среща между наука и духовност“ [The Universe in a Single Atom: The Convergence of

Science and Spirituality] Далай Лама разглежда древнобудистките концепции относно произхода и естеството на Вселената. Не е

изненадващо, че в нея се натъкваме на донякъде причудливи космологични системи и рудиментарни „физични“ закони, до голяма

степен несъвместими с откритията в съвременната астрофизика. Далай Лама недвусмислено подчертава, че когато доведат до

изпитани и доказани от днешната наука концепции, научните изследвания би трябвало да заместят древнобудистките представи.

Будизмът цени преди всичко опита, разума оставя на второ място, а писанията – на последно. Естествено е безспорното

първенство да принадлежи на непосредствените наблюдения. Науката играе коз с традицията и догмата. Ако можеше другите

религии и религиозни лидери да възприемат подобна просветлена позиция, светът би станал по-смислен.

Това обаче е нож с две остриета. Когато научните доказателства подскажат съществуването на една дискретно синхронизирана

вселена, учените би трябвало подобно на Далай Лама да бъдат открити за евентуални интерпретации, които предизвикват

господстващите научни възгледи. Да градим хипотези относно вероятното съществуване на безкрайно множество други вселени, за

да обясним защо нашата вселена привидно е уникална, но всъщност не е, несъмнено е коректен подход, който дори изисква научен

метод. Подобна позиция би могла да е вероятният отговор и някой ден да донесе Нобелова награда (и дори нейния еквивалент за

нашите десетмерни колеги от другите вселени на струнната теория, доловили съществуването ни по сходен начин). Интелектуално

непочтено би било обаче с лека ръка да омаловажим вероятността нашата вселена да ни се струва изключителна, тъй като, ами

видите ли, случило се е така, че е изключителна.

Недвусмисленото отрицание на подобна възможност произтича от презумпцията, че редукционизмът и материализмът могат да бъдат

безпрецедентен извор на неподправеното познание. Материализъм означава, че единствено реална е материята, а това предполага

и енергията, тъй като, както Айнщайн показа, материята може да бъде създадена от енергия, както и енергията – от материя...,

а двете заедно са всичко, което съществува. Редукционизмът предполага, че свойствата на всяко нещо могат да бъдат обяснени

посредством механизма на отделните части. Меродавен пример в това отношение е фактът, че в последна сметка моите мисли са

обясними посредством анализа на движението на атомите в мозъка ми.

Далай Лама намира за целесъобразно да каже следното по отношение на редукционизма:

„В подкрепа на този възглед е предположението, че в крайна сметка материята, каквато може да бъде описана от физиката и

доколкото е подвластна на законите на физиката, е всичко, което съществува. Съответно този възглед би следвало да поддържа

мнението, че психологията може да бъде сведена до биология, биологията – до химия, а химията – до физика. Намерението ми тук

е не толкова да оспоря редукционистката позиция (макар аз самият да не я споделям), а по-скоро да привлека вниманието към

един същностен момент: подобни идеи не съставляват научното познание; те по-скоро представят една философска, всъщност

метафизична позиция. Възгледът, че всички аспекти на реалността могат да бъдат сведени до материята и нейните многообразни

частици, е според мен толкова метафизичен, колкото и възгледът, че един организиран интелект създава и контролира

реалността“.

Проблемът

Години наред великолепният сериал „Космос“, създаден за Пи Би Ес от Карл Сейгън с помощта на неговата талантлива съпруга Ан

Друян, продължава да е връх на една грандиозна научна визия за Вселената. Филмът е вдъхновяващ наистина по начин, възможен

за особено редките прозрения. Да, в космична перспектива ние сме част от нещо необхватно и облагородяващо. От човешка гледна

точка обаче това е проблематично. Ако сме само химични машини с илюзия за съзнание, обречени на забвение след живот със

средна продължителност от около 80 години, къде е вдъхновението? Не сме ли ние всъщност нищожни в сравнение с мащабите на

Вселената и милиардите години, които й предстоят? Къде в това е промисълът за нас?

Радикалният научен материализъм може да предоставя изумителна перспектива за неодушевеното, но за нас, човеците, оставя една

стеснена визия, която в крайна сметка, погледната непредубедено, едва ли ще ни отведе по-далеч от нихилизма. Най-малко в

стеснения смисъл, според който това съществуване, поне що се отнася до собственото ни битие, е във висша степен лишено от

цел.

И нека отново цитирам Далай Лама:

„Според този възглед много измерения на разгърнатата реалност на човешкото битие – изкуство, етика, духовност, доброта,

красота, и най-вече съзнание – или са сведени до химични реакции на възбудени неврони, или са представени в светлината на

съвършено въображаеми конструкти. Опасността в такъв случай се заключава във факта, че людете могат да бъдат принизени до

биологични машини, до продукти на чистата случайност на произволните генни съчетания, без друга цел, освен биологичния

императив на възпроизвеждането“.

В късните си текстове сам Сейгън отбелязва, че навярно реалността не се изчерпва с догматичните презумпции на научния

материализъм, и любопитно, но се позовава по-конкретно на изследванията на Иън Стивънсън. В книгата си „Свят, населен с

демони“ Сейгън пише:

„Във времето в, което пиша това, са актуални три твърдения относно екстрасензорните възприятия, които по моя преценка

заслужават сериозно изследване: 1) само чрез мисълта си хората могат (слабо) да повлияят произволен брой компютърни

генератори; 2) хората, в състояние на умерена сензорна депривация, могат да възприемат мисли или представи, „проектирани“

върху тях; и 3) случва се малките деца да споделят подробности от някой предишен живот, които след проверка се оказват

точни, а те не биха могли да знаят за тях по никакъв друг начин, освен чрез прераждане. Избирам тези схващания не защото

вярвам в тяхната обоснованост (напротив), а само като примери за евентуално верни мнения“.

Теория на струнните полета

През последните две десетилетия изследванията в областта на теоретичната физика, изучаването на четирите сили

(електромагнетизъм, гравитация и силни и слаби ядрени взаимодействия, и опитът за тяхното обединение), заедно с

идентификацията на елементарните частици и техните свойства, са подчинени на теорията на струнните полета и нейните по-нови

разработки, обозначени като М-теория. Основната идея е, че както се предполага, елементарните частици като електрони,

неутрина и кваркове са различни вибрационни състояния на невъобразимо миниатюрен, едномерен обект, наречен струна.

Теорията на струнните полета е във висока степен математическа. Всъщност би било уместно да кажем, че коректно погледната,

тя е крайно езотеричен клон на математиката. С реалния физичен свят я свързва предположение, основано на скритите в

математиката връзки, а именно, че гравитацията може да бъде унифицирана с другите три сили и че всички явно различни

частици, установени през изминалия век, са само един вид струна, която вибрира различно. Това е вероятност – достатъчно

основателна обаче, за да създаде общност от около 1500 теоретици на струните, които, неуморни като пчели, пишат статии,

неразбираеми в детайлите си дори за другите физици.

В две издадени наскоро книги – „Не е даже погрешна: неуспехът на струнната теория и търсенето на единство във физичните

закони“ [Not Even Wrong: The Failure of String Theory and the Search for Unity in Physical Law] от математика в Колумбийския

университет Питър Войт и „Неприятности с физиката: възходът на струнната теория, упадъкът на науката и какво следва после“

[The Trouble With Physics: The Rise of String Theory, the Fall of Science, and What Comes Next] от Лий Смолин, именит

специалист в областта на теоретичната физика и познавач на струнната теория от Института „Периметър“ в Канада, е защитено

становището, че физиката се е изгубила в математическата джунгла на струнната теория.

Основните проблеми са поне два. Съпоставена с атома, струната би следвало да е толкова малка, колкото е атомът в сравнение

със Слънчевата система. Последица от това е, че липсват каквито и да са непосредствени наблюдения на струна. И наистина, и

днес не са проведени достоверни експерименти с дори предполагаема вероятност да се регистрира струна. „Атомните разбивачи“,

които вече десетилетия наред улавят субатомни частици, са безполезни в търсенето на струна. Целият енергиен добив на всички

електроцентрали на Земята не би стигнал в милиони пъти за добива на енергия за създаването на една-единствена струна в

ускорителя на елементарни частици. Бихме казали, че надеждата за експериментално потвърждение е твърде слаба.

Вторият проблем ни изумява. Освен трите пространствени измерения и едното времево, в които сме свикнали да пребиваваме,

математиката на струнната теория изисква наличието на няколко допълнителни измерения. Броят на допълнителните измерения

варира от 6 или 7 до 22. В класическата теория на струнните полета тези измерения са силно компактни, дотолкова, че са увити

в малки примки измеримо пространство. Според М-теорията някои измерения са компактни, други – не, а това означава, че на

големина някои биха могли да са като собствените ни измерения, но евентуално със съвършено различни характеристики.

Помислете за разликата между пространство и време – и двете са измерения, но белезите им не са еднакви. Една минута и един

метър са съвършено несходни.

Въпросът не е да критикуваме теорията на струнните полета или М-теорията. Тук говорим за вяра. Върху обложката на книгата на

Питър Войт четем:

„Какво се случва, когато науката се разграничи от сферата на подлежащата на проверка хипотеза и заприлича на естетическа

концепция или дори теология?... Струнната теория е просто идея“.

И така, ние сме в ситуация, в която отделни факти отчаяно се нуждаят от обяснение. Намираме обяснение, но то изисква

предполагаемото съществуване на едно или повече неща, за които светът в своя опит не разполага с никакво свидетелство. И, за

съжаление, оказва се, че няма и възможен научен тест за така предложеното обяснение. Именно затова вярата е единственото

прибежище, избрано от многочислената общност теоретици на струнната теория – да приемем нещата на вяра и да видим докъде ще

ни отведе тя. Опасността обаче е, че прилежащите хипотетични основания също могат да се превърнат във въпрос на вяра.

Допускам, че наличието на струна и на допълнителни пространствени измерения като унифициращо обяснение на основите на

физиката, от една страна, и наличието на интелект като унифициращо обяснение на явното дискретно синхронизиране на нашата

вселена, от друга, не са толкова различни във философска и метафизична перспектива. Всъщност има дори известна степен на

експериментална взаимна подкрепа между тях.

В онзи допълнителен за струнната теория аспект, обозначен като М-теория, се приема за даденост, че са възможни вселени със

съвършено различни характеристики и закони. Не е изключено тези вселени с присъщата им съвкупност от закони да са отдалечени

от нас на малки разстояния, но да са в друго измерение. И ако подобни близки вселени са налице, няма причина да отречем

възможността в тях да се среща някакъв еквивалент на жизнени форми, каквото и да означава това, при положение че „техните

физични закони“ навярно са отвъд нашите възможности за възприятие.

В езотеричните традиции се говори за разнородни, нефизични сфери, населени с други същности. Подобни пресечни точки са

твърде любопитни, а и анекдотични, с оглед склонността на материалистите да иронизират свръхестественото. Навярно някой

находчив теоретик на струнната теория би разрешил вечно висящия въпрос относно броя на ангелите, които могат да танцуват

върху връхчето на карфица... в други вселени на М-теорията.

Вселена с промисъл