Археологически скандали

Франк Джоузеф

Културните дифузионисти са убедени, че древни мореплаватели от Стария континент са посещавали Северна Америка и са повлияли праисторическото й развитие в хилядолетията преди 1492 г. Те оспорват официалната версия за историята на Северна Америка, издигната от културните изолационисти – археолозите, привърженици на доминиращата научна доктрина, според която подобен контакт никога не е бил осъществяван, тъй като не са открити достоверни доказателства в негова подкрепа.

Скот Ф. Ултър е геолог с университетска диплома, президент на „Америкън Петрографик Сървисис“ (American Petrographic Services) в Сейнт Пол, Минесота. Неговата компания се занимава с лабораторни анализи на строителни материали и неведнъж е била отличавана за своя професионализъм от Американската асоциация за лабораторна акредитация (American Association for Laboratory Accreditation). В случая се интересуваме от един от обектите на изследванията на Ултър, а именно почти стокилограмово парче пясъчник, открито през септември 1898 г. от шведския емигрант Олоф Йоман – фермер, който разчиствал нива в околностите на градчето Солъм, Минесота. Камъкът бил открит в хоризонтално положение, оплетен в корените на закърнял трийсетгодишен ясен. Каменният къс бил с размери 76 х 40 х 15 см, като лицето му и една от страните му били покрити със знаци, наподобяващи руническо писмо. Йоман отнесъл своята находка в най-близкия град – Кенсингтън, където тя била изложена в салона на местна банка. Заинтригуван от загадката, свързана с този камък, Ултър го подложил на щателен научен анализ. Това се случило през 2000 г.

В превод от средновековен шведски, текстът, изписан на лицевата страна на камъка, гласи:

„Осем готландци1 и двама норвежци от [тази] експедиция за търсене на нови земи, далеч на запад от Винланд. Лагерувахме при два [заслона?] на един ден път северно от този камък. Ловихме риба един ден. След като се прибрахме у дома, заварихме десет мъже, целите в кръв, мъртви. Аве Мария. Пази ни от злото“.

Отстрани на камъка са изписани следните думи:

„На морския бряг останаха десет мъже, които да се грижат за нашите кораби след четиринайсетдневното пътуване от този остров. 1362 година“.2

Макар археолозите да приемат камъка за очевиден фалшификат, независимите анализи, извършени от Нютън Хорас Уинчъл, геолог от Историческото дружество на Минесота (Minnesota Historical Society), потвърждава, че износването на повърхността на камъка предполага, че надписът е на възраст приблизително 500 години. „Има солидни данни, че това е автентичен рунически надпис от 1362 г. – заключава той – и не намирам сериозни основания да предположа, че става въпрос за фалшификат.“3 За нещастие, върху доклада му от 1910 г. пада сянката на обвиненията, отправени от скептици, които шумно прокламират, че става въпрос за нелепа фалшификация. Камъкът е подложен на нови изследвания с помощта на далеч по-съвършени в технологично отношение методи едва в началото на ХХІ в., когато находката е предоставена на Скот Ултър. Анализът му трябва да потвърди или отрече автентичността на средновековния надпис. Ултър никога не е чувал за руническия камък от Кенсингтън и следователно не е повлиян от споровете, разгорели се около неговата автентичност.

Като за начало Ултър заснема камъка с помощта на отражателен електронен микроскоп, сканира го с електронен микроскоп и взема проби от него. Тези анализи доказват по категоричен начин, че повърхността на каменния къс е ерозирала до степен, която съответства на поне 200-годишно излагане на външни влияния. С други думи, руническият камък от Кенсингтън е бил заровен в земята поне един век преди Олоф Йоман да го открие. Последвалите анализи на всяка отделна руна, извършени с помощта на сканиращ електронен микроскоп, разкриват поредица от точки, издълбани в трите руни, символизиращи буквата R. Тези руни с точки, които до този момент никой не е забелязал, са открити само на още едно място – на надгробни камъни от ХІV в., поставени в гробищата при църквите на остров Готланд, край бреговете на Швеция. Върху руническия камък от Кенсингтън е издълбана годината 1362, т.е. става въпрос за ХІV в., а освен това текстът говори за осем моряци от Готланд. Особено важно е още нещо. Както Ултър изтъква, „рядката средновековна руна, наречена „точковидно R“ е била неизвестна за съвременните учени чак до 1935 г., но я откриваме в руническия камък от Кенсингтън, намерен през 1898 г. Оттук следва, че наличието на „точковидното R“ предполага, че надписът върху руническия камък от Кенсингтън наистина е направен през Средновековието“.4

Изключително прецизните анализи, извършени в контролирана среда в сертифицирана лаборатория, отличена с множество награди, при това от професионален геолог с университетска диплома, потвърждават, че откритието на Олоф Йоман е автентичен каменен надпис от ХІV в. Би могло да се очаква, че неопровержимите доказателства на Ултър за появата на скандинавски пътешественици в Средния запад 130 години преди официалното откриване на Америка би трябвало да провокират огромни вестникарски заглавия в цялата страна и да бъдат приветствани от археолозите. В действителност, откритията на Ултър предизвикват смесени реакции в местната преса, докато Скот Анфинсън, главен археолог на щата Минесота, и Ръсел Фридли, бивш президент на Историческото дружество на Минесота, посрещат с подигравка задълбочените изследвания на Ултър и наричат руническия камък от Кенсингтън „паметник на скандинавския пограничен хумор“.5

След като призивите му за обективна оценка на фактите остават без отговор, Ултър насочва вниманието си към друг артефакт, посрещнат с недоверие и насмешка от съмишлениците на Анфинсън и Фридли. Целта му е да докаже, че руническият камък от Кенсингтън не е аномалия, че не е изолиран случай, а част от по-широк кръг доказателства за присъствието на отвъдморски пътешественици в доколумбова Америка. Обект на новите му изследвания е камък, открит на 14 февруари 1889 г. по поречието на река Литъл Тенеси, близо до устието на Бат Крийк, на шейсетина километра южно от Ноксвил. По онова време в района извършват разкопки членове на Бюрото за етнологически проучвания към института „Смитсониън“. Те проучват три отлично запазени – непокътнати до този момент – индиански надгробни конструкции, датирани около 100 г. сл. Хр. Едната от тях има следните размери: ширина 8,5 м и височина 1,5 м. В нея са открити 9 човешки скелета, както и купчинка залепнали един за друг корозирали метални предмети, наподобяващи гривни. Полузарит в земята, току под един мъжки череп, е открито парче червеникавокафяв (поради наличието на железни оксиди) алевролит с дължина 11,4 и ширина 5,1 см. Върху камъка, открит от археолога Джон У. Емерт, ясно се вижда надпис от 8 букви.

Тъй като е открит при безукорни от професионална гледна точка обстоятелства, камъкът от Бат Крийк не е посрещнат с пренебрежение или обявен за фалшификат, каквато е обичайната съдба на подобни находки. Въпреки това той не може да бъде приет като доказателство в подкрепа на археологическата ерес – а именно като свидетелство за външни контакти в доколумбова Америка, – затова археолозите от „Смитсониън“ решават – отново без каквито и да било доказателства, – че надписът е копиран от азбуката на чероките, съставена през 1821 г. от бижутера Секвоя – метис от полуевропейски, полуиндиански произход. В това си качество камъкът от Бат Крийк е изложен през следващите 80 години в музея „Смитсониън“ във Вашингтон, окръг Колумбия, докато Хенриет Мерц, бивша специалистка по разшифроване на кодове в криптографското управление на американското правителство, забелязва, че върху камъка са издълбани староеврейски букви и той е изложен неправилно, тъй като е обърнат обратно. Тя се свързва с д-р Сайръс Гордън, уважаван специалист по близкоизточни култури и древни езици от университета „Брандейс“, който потвърждава семитската идентичност на надписа.

Въпросният надпис гласи отляво надясно: LYHWD, което означава „За Юдея“. Гордън забелязва, че буквата в крайния ляв ъгъл, част от която липсва, съответства на староеврейския глиф mem, което би променило надписа по следния начин: LYHWD [M] или „За юдеите“.6 Гордън установява, че шрифтът е сходен с използвания върху юдейските монети от ІІ в. и в резултат на това датира текста между 70 и 135 г. сл. Хр. Този исторически период е потвърден от извършените в средата на 70-те години анализи на медните гривни, открити заедно с надписа. „Анализите показват, че гривните са изработени от медно-цинкова сплав, широко използвана в Римската империя между 45 и 200 г. сл. Хр.“7 По-късно, през 1988 г., на въглероден анализ са подложени дървени фрагменти, открити редом с надписа. Те са датирани между 32 и 769 г. сл. Хр.

Въпреки че откритието е направено от първокласна археологическа институция като „Смитсониън“ и въпреки безукорната научна репутация на специалистите, извършвали разкопките и провеждали лабораторните изследвания, официалната археология упорито твърди, че камъкът от Бат Крийк е фалшификат. Нейните представители стигат дотам, че принасят в жертва пред олтара на политическата коректност и целесъобразност един от членовете на своето братство – Джон Емерт, археологът от института „Смитсониън“, когото обявяват за алкохолик, фалшифицирал надписа, за да се подмаже на своя научен ръководител (между другото, обвинение, отправено за първи път чак в средата на 70-те) – безпочвен и злонамерен опит да се дискредитира работата на д-р Гордън.8 Представителите на официалната археология настояват, че надписът е на съставената от Секвоя азбука на чероките чак до 2004 г., когато са принудени да признаят, че наистина става въпрос за староеврейски символи от ІІ в. Въпреки това официалната археология продължава да отрича доколумбовия произход на надписа. Камъкът от Бат Крийк, заявяват нейните представители, сигурно е гравиран през ХІХ в. от някой масон. Скептиците обаче не са в състояние да отговорят на въпроса кои тогава са били тези масонски специалисти по палеоиврит от ІІ в.

Макар всеки обективен човек да би отхвърлил официалния скептицизъм като напълно ирационален, Скот Ултър решава да подложи камъка от Бат Крийк на най-прецизните анализи, които е извършвал в своята дългогодишна кариера. От 28 май до 29 юни 2010 г. двамата с д-р Барбара Дънкън, директор по въпросите на образованието в музея на индианците чероки, провеждат серия от анализи на артефакта, който по това време е изложен в музея „Маклънк“ в Университета на Тенеси в Ноксвил. Петрографските наблюдения, извършени с помощта на отражателна микроскопия и микрофотографията, направена с цел изследване на повърхността на камъка, следва и сканираща електронна микроскопия. Използван е микроскоп Olympus SZX12 Zoom с цифров фотоапарат със спот-мерене.9 Заключението на Ултър гласи:

„ ... тъй като не открихме каквито и да било следи от седименти и глина с оранжев цвят в улеите на надписа и при положение че цялостната повърхност на камъка, както и ръбовете на улеите са били полирани към момента на неговото откриване, стигаме до извода, че надписът е бил направен преди Джон Емерт да започне разкопките на надгробната могила... Пълното отсъствие на оранжеви наносно-глинести наслоявания върху който и да било от знаците на надписа съответства на вековна ерозия във влажна насипна могила, съставена от пръст и твърда червена глина... Гравираният камък и другите артефакти и останки в могилата не могат да бъдат датирани по-късно от момента, в който телата на покойните са били погребани в могилата [през ІІ в. сл. Хр.]“.10

Древният произход на камъка от Бат Крийк е доказан благодарение на научни изследвания. Това затваря устите на скептиците, но колкото и странно да изглежда, те не проявяват никакъв интерес сами да подложат на проверка изводите на Ултър, нито пък приветстват изследванията му като възможност за разрешаване на едно старо научно противоречие, независимо в чия полза ще бъде отсъдено то.

Ако старонорвежкият рунически камък от Кенсингтън и староеврейският камък от Бат Крийк подсказват обхвата от култури, оказали влияние върху праисторическа Америка, към тях трябва да добавим и една находка, появила се на бял свят на 5 октомври 1877 г., макар и по брутален и насилствен начин. На този ден вождът Джоузеф, предводител на вал-лам-ват-каин – индианско племе, принадлежащо към народа нез перс, – се предава на американската кавалерия край Чинук в северните райони на днешния щат Монтана. Докато вождът е в плен, от него е открадната т.нар. магическа торбичка,11 която той винаги носел през рамо. В нея били открити няколко предмета със символично значение, но онова, което предизвикало най-голямо любопитство сред войниците, била квадратна плочка от изпечена глина с дължина на страната около 2,5 см. Когато го попитали за нея, вождът обяснил, че „плочката била предавана в семейството му в продължение на много поколения, които на свой ред я били наследили от белите си предци. Вождът Джоузеф заяви, че преди много време предците му били посетени от бели хора, които научили народа му на много неща“.12

Предметът бил изпратен в музея „Уест Пойнт“ в Ню Йорк, където се съхранява и до днес. В началото на миналия век необичайното наследство на вожда Джоузеф било изследвано от професор по астрология в Института по ориенталистика към университета „Джон Хопкинс“. Това бил Робърт Бигс, редактор на списанието за близкоизточни науки (Journal of New Eastern Studies), специалист, защитил докторат именно в университета „Джон Хопкинс“. Той с лекота определил, че надписът, направен с клиновидно писмо, е всъщност разписка за жертвено агне, с което да бъде отпразнувано издигането на някоя си Енмахгалана за върховна жрица на Нанна, богинята на Луната.13 Въпросното лунно божество било почитано на територията на Южен Ирак, където най-прочутият храм, издигнат в негова чест, бил Големият зикурат в Ур, чието оригинално название е Е-темен-нигур(у) или „домът, чиито основи всяват ужас“.14 В първоначалния си вид монументалната стъпаловидна пирамида (запазена почти изцяло и до днес), направена от кирпичени тухли, била дълга 64, широка 46 и висока 33,5 метра. Проф. Бигс определил, че годината, през която шумерите са написали глинената плочка на вожда Джоузеф, е приблизително 2042 г. пр. Хр.

Изглежда невероятно, че подобни толкова различни събития, толкова отдалечени като пространство, време и култура, биха могли да свържат една малка глинена плочка с един индиански вожд. Важно е да отбележим обаче, че торбичката, в която е намерена плочката, съдържа най-ценните притежания на вожда Джоузеф. Традиционно т.нар. „магическа торбичка“ „съдържа предмети, които напомнят на воина за дома, за мястото, от което е дошъл“, а тъкмо такова значение придава вождът Джоузеф на плочката, изписана с клиновидни знаци.15 Нещо повече, както изтъква Мери Гиндлинг, авторка на множество исторически трудове:

„Напълно светското и рутинно съдържание на текста върху плочката свидетелства в подкрепа на нейната автентичност. Разчитането на клиновидното писмо започва едва през 1846 г. и през 1877 г. този процес още не е бил завършен, което означава, че евентуалният фалшификатор би трябвало да е изключително добре образован и да познава не само древния език, но и формата на плочките, използвани от древните племена“.16

Изглеждало невъзможно – особено в края на ХІХ в. – мореплаватели от Древна Месопотамия да са притежавали познанията и способностите да прекосят половината свят и да достигнат Америка.

Тази загадка получава своя отговор преди 33 години, когато д-р Тур Хейердал започва в Ирак строителството на „Тигрис“ – автентична реконструкция на лодка от папирус, описана в шумерското храмово изкуство. Той се надявал да докаже, че шумерите са притежавали мореплавателски умения, които са им позволявали да пътешестват най-малко до долината на река Инд, за чието население Хейердал подозирал, че е поддържало трайни културни връзки с Месопотамия. Текстове, записани върху глинени плочки, датирани от края на III хил. пр. Хр., съдържали недвусмислени данни за презокеански плавания на древните шумери, извършени на борда на тръстикови кораби, които можели да носят до 28 тона товар.

В ранната пролет на 1978 г. Хейердал и международният му екипаж напуснали Персийския залив и се насочили към Пакистан, откъдето свърнали към Червено море. Военни конфликти в района не им позволили да влязат в нито едно пристанище освен в Джибути. Вбесеният Хейердал унищожил „Тигрис“, като я подпалил на 3 април, макар състоянието на тръстиковата лодка да й позволявало да продължи плаването, въпреки че била на вода повече от пет последователни месеца. По този начин Тур Хейердал демонстрира забележителната мореходност на шумерските тръстикови лодки, която им позволявала да извършват презокеански плавания по времето, когато била записана глинената плочка на индианския вожд, а именно средата на ХХІ в. пр. Хр.

Скоро след като на бял свят се появява „индианският“ артефакт „край Лексингтън, Джорджия, е открита шумерска плочка с клиновидно писмо“, според археолога д-р Гунар Томпсън. „Плочката е от Ур-Намук, Ирак, и е датирана към 2040 г. пр. Хр., а това е същата година, през която е изработен предметът, принадлежал на индианския вожд Джоузеф.17 Глория Фарли, изследовател и привърженик на теорията за културната дифузия, разказва за аналогична находка, направена в същия щат от госпожа Хърн:

„През 1963 г., докато копае дупка в нова цветна леха край дома си в северозападната част на щата Джорджия, близо до река Чатахучи, лопатата й се удря в оловна плочка с формата на възглавница... Според д-р Къртис Хофман от надписа, направен с клиновидното писмо, научаваме, че той е дело на писар на име Енлила през 37-ата или 38-ата година от царуването на Шулги, владетеля на Ур, което според нашето летоброене би трябвало да бъде 2040 г. пр. Хр. На плочката е описана продажбата на овце и кози, които очевидно са били превозени отвъд морето – до Америка, – за да бъдат принесени в жертва на Уту, бога на слънцето и на богинята Лама Лугал“.18

Точните дати на царуването на Шулги са от 2029 до 1982 г. пр. Хр. Въпреки че артефактът, намерен от мисис Хърн в Джорджия, и плочката на вожда Джоузеф са разделени от стотици километри и между откриването им е минал почти цял век, те са създадени в разстояние на 11 години, което също е довод в полза на тяхната обща автентичност. Периодът, който двете находки споделят, хвърля нова светлина върху появата им в Северна Америка. Археолозите са установили, че третата династия на Ур, или Ур ІІІ, е шумерска династия, която се е възкачила на престола след няколко века на семитска доминация и е управлявала град Ур през ХХІ–ХХ в. пр. Хр. Цар Шулги провеждал експанзионистична политика и по време на неговото управление страната поддържала най-оживените търговски връзки в цялата шумерска история. Ако някога в историята на шумерската цивилизация е било възможно нейни мореплаватели да достигнат Америка, това би трябвало да бъде именно по време на царуването на тази династия. Днес артефактът, открит от госпожа Хърн, е притежание на колежа „ЛаГранж“ – най-стария частен колеж в Джорджия, основан през 1831 г.

Друга плочка, покрита с клиновидно писмо и датирана от времето на неошумерската империя, е открита край Куейкър Сити, Охайо, през 1978 г. от археолог аматьор, колекционер на върхове на индиански стрели. Той предал находката си на Дейвид Оуен, професор по близкоизточни науки в университета „Корнел“ в Итака, щата Ню Йорк. Оуен установява древния произход на плочката и заключава, че текстът е бил написан „от човек на име Ур-е’е през месец думузи (края на юни) в годината (ок. 2030 г. пр. Хр.) на възкачването на престола на енси (владетеля) на Карзида“.19 Този надпис се оказва свързан с плочката на вожда Джоузеф, в която се споменава Нана, тъй като Карзида е вторият най-важен град, свързан с култа към богинята на Луната.

Изключително важен момент, свързан с тези клиновидни надписи, е обстоятелството, че тяхната автентичност е установена безусловно от официалната археология, която признава, че и трите плочки са шумерски. В същото време обаче нейните представители напълно единодушно и без да се замислят, заявяват, че подобни артефакти са били донесени в Северна Америка от съвременни колекционери, тъй като нямало друг начин да се озоват там. Проф. Оуен „споделя мнението, че не бива да се придава прекомерно значение на находката [от Куейкър Сити], тъй като подобни плочки са били продавани на цялата територия на Съединените щати в началото на века [става въпрос за ХХ в.] и са се появявали на всевъзможни места – включително на сметища и гаражни разпродажби“.20 Това обаче не обяснява откъде се е появила плочката на вожда Джоузеф, чието съществуване е станало обществено достояние през 1877 г., или повече от 20 години преди началото на предполагаемия внос на шумерски реликви в Съединените щати. Не обяснява откъде се е появила и плочката на госпожа Хърн, намерена в градина, която е собственост на семейството й от 1850 г. насам. Плочката от Куейкър Сити е открита на дълбочина 60 см сред купчина върхове на индиански стрели, а подобни обстоятелства едва ли съвпадат с представата ни за ненужни вехтории, изхвърлени на някоя поляна в началото на ХХ в.

Нещо повече, детайлното проучване в интернет, предприето от автора на този материал, не успя да открие каквато и да било информация за оживена търговия с плочки с клиновидно писмо, водена на територията на Съединените щати в началото на ХХ в., за каквато свидетелства проф. Оуен (отново без никакви доказателства). Самата идея, че артефакти с музейна стойност от Древен Шумер биха могли да се продават свободно и в големи количества сякаш това са дъвки или евтини бижута, изглежда абсурдна. Проф. Оуен хладнокръвно прави шокиращото откритие, че „много такива плочки от [династията] Ур ІІІ са били открити в САЩ, включително няколко плочки, изкопани преди няколко години от руините на стар блок в Обърн, щата Ню Йорк“.21 Неговата пълна незаинтересованост към тези находки се основава на абсолютно безпочвеното му предположение, че всички те са внесени в страната в началото на ХХ в. Тъй като образованието, което е получил, го е програмирало да вярва, че американският континент е бил напълно изолиран от външни влияния преди Колумб, умът му изключва всяко друго обяснение за появата в Америка на шумерските глинени плочки. Но дори подобно лекомислено омаловажаване на тяхното значение не е в състояние да обясни клиновидните надписи от съвсем друг тип, открити в Южна Америка.

През 1959 г. строителен работник случайно открива необикновена купа, докато работи върху изкоп в имение на семейство Маньон, недалеч от доинкските руини на Тиахуанако – ритуалната и административната столица на могъща държава, разположена на около 70 км от Ла Пас. Първоначално откриването на купата от печена глина с кафяв цвят не предизвиква особен интерес. Тя е дълбока 6 см и широка 13,5 см, а цялата й повърхност е покрита с животински мотиви и антропоморфни знаци, принадлежащи към две различни азбуки. И докато едната от тези азбуки не прилича на нито един известен на науката писмен език, при другата недвусмислено става въпрос за клинопис, както забелязват още членовете на фамилията Маньон. Тази част от фамилното имение, в която е намерен артефактът, е известна като Магна Фуенте или Големия фонтан. Боливийският археолог дон Макс Португал-Замора потвърждава доинкския произход на находката и извършва незначителни реставрационни работи.

В продължение на 40 години купата е почти напълно забравена, докато през декември 2001 г., отново в близост до Тиахуанако, е направено друго откритие, свързано с нея. Мястото е Покотия, доинкско селище, разположено на 5–6 км западно от руините на Тиахуанако. Специалистите, ръководени от професионалния археолог Бернардо Биадос, откриват във вътрешността на един пирамидален хълм масивна каменна статуя с тегло около 160 кг, височина 153 см и ширина 61 см. Части от стъпалата и врата на статуята липсват, а обширни зони от нея са покрити с почти напълно ерозирали букви. Статуята е на мъжка фигура, застанала изправена, с отпуснати отстрани ръце (ребрата са очертани с четири линии от двете страни на гръдната кост), с препаска на кръста и най-обикновени гривни на китките. Украшението или шапката на главата на статуята е идентична с други находки, открити в полуподземния двор на Тиахуанако. Гърбът и предната част на краката на фигурата са покрити с неразгадаеми символи и клинописни знаци.

Монолитът от Покотия е пренесен в Музея за ценни метали в Ла Пас (известен преди като Музея на златото), а през 2007 г. към него се присъединява и артефактът от Магна Фуенте, тъй като специалистите решават да сравнят клиновидното писмо върху двете находки. Д-р Алберто Марини, признат специалист по древни месопотамски езици, определя надписа върху артефакта от Магна Фуенте като шумерски, а предназначението на съда – като купа за ритуални възлияния. Макар текстът, с който е покрита статуята от Покотия, също да е идентифициран като шумерски, той все още не е преведен.

Находките на предмети, покрити с клиновидно писмо, предизвикват множество културни сравнения между цивилизациите от Месопотамия и Андите. „И шумерите, и перуанците – отбелязва д-р Томпсън – са вярвали в съществуването на свещена планина с двоен връх, където слънцето си почивало през нощта. Шумерите наричали двойния връх Машу, а сред инките той бил известен като Мачу [Пикчу].“22 Самата дума инка, изглежда, е производна от шумерската енки, като и двете означават велик господар. Между описания по-рано зикурат в Ур и построените по същото време стъпаловидни пирамиди в Чикама по протежение на северозападното перуанско крайбрежие съществуват очевидни сходства. „И месопотамските, и перуанските постройки – посочва д-р Томпсън – са изградени от изсушени на слънцето тухли.“23 Доинкският произход на купата от Магна Фуенте и монолита от Покотия е доказан от науката, доказано автентични са и клиновидните текстове по повърхностите им. Въпреки това Дейвид Хатчър Чайлдрес, президент на Световния клуб на изследователите (World Explorers Club), който е разгледал и двете находки, се пита:

„дали това откритие и разчитането на надписите ще промени господстващото сред археолозите мнение или официалната археология ще обърне гръб на свидетелствата за презокеански контакти, както е правила това в безброй други случаи. Вероятно купата и статуята не са могли да бъдат унищожени или скрити, но са изпратени във второстепенни музеи и са били игнорирани в продължение на осем години“.24

Находките, открити в Боливия, в съчетание с плочките от Ур ІІІ – пет от може би десетките, които Оуен е открил в Щатите – би трябвало най-малкото да накарат археолозите да помислят върху възможността за наличието на шумерско влияние върху американската праистория. Официалната археология обаче не казва нито дума по въпроса. Подобна крачка, която би могла да постави началото на едно съвсем ново разбиране за далечното минало на Америка, основано на автентични, официално признати веществени доказателства, изобщо не е направена. Вместо това официалната археология продължава да повтаря своята отдавна изтъркана, отживяла времето си и дори погрешна версия за древната история на Америка, и то въпреки наличието на множество факти, които я опровергават. И тази версия се възприема от мнозинството американци, които през последните сто години са били облъчвани от образователната система, печатните медии и телевизионните предавания и са били държани в неведение относно съществуването на купата от Магна Фуенте, монолита от Покотия и шумерските плочки.

Тези американци ще възприемат като невероятно и възмутително предположението на Чайлдрес, че официалната археология – а това, видите ли, са високоуважавани учени! – би могла напълно съзнателно да скрие или да унищожи противоречащи й доказателства, може би дори безценни артефакти. Преди много години свидетелства за подобни деяния е открил Айвън Сандерсън, виден естествоизпитател, завършил с отличие Кембридж, където първо става бакалавър по зоология, а впоследствие защитава магистратури по ботаника и геология. Неговите книги „Съкровищата на животинския свят“ (Animal Treasure), „Съкровищата на Карибите“ (Caribbean Treasure) и „Съкровищата на живия свят“ (Living Treasure), публикувани в края на 30-те години на миналия век, и до днес се смятат за класика в областта на научнопопулярната литература.25 Сандерсън е автор на 16 книги, посветени на природата и пътешествията му по света. Следващото десетилетие Сандерсън посвещава на криптозоологията – научна дисциплина, занимаваща се с издирването и проучването на непознати животински и растителни видове, която самият той основава. Смята се, че „наблюденията на Сандерсън върху поведението на животните в тяхната естествена среда са безценни“.26 В продължение на повече от 30 години множество негови статии са публикувани в „Тру“ (True), „Спортс Афийлд“ (Sports Afield), „Аргъси“ (Argosy) и „Сатърдей Ивнинг Пост“ (Saturday Evening Post). В началото на 50-те години Сандерсън е сред първите телевизионни зоолози, които показват живи животни в токшоу програми от рода на „Шоуто на Джони Карсън“, където той е редовен гост.

Малко преди смъртта си на 62-годишна възраст през 1973 г. Сандерсън получава писмо от бивш военнослужещ от Инженерния корпус на американската армия. През 1943 г. частта му била разквартирувана на малкия алеутски остров Шемия, където въпросният военнослужещ ръководел разчистването на участък земя, на който трябвало да бъде изградена самолетна писта с дължина 3300 м. При изпълнението на тази задача, булдозерите разкопали няколко ниски хълма или поне войниците смятали, че това са хълмове. Шемия е предпоследният остров от веригата на архипелага Семичи, намира се на около 300 км от територията на Русия и се смята, че никога не е бил заселван. Строителните работи обаче спрели, след като машините премахнали няколко пласта седименти и разкрили множество човешки останки. Инженерите осъзнали, че онова, което първоначално сметнали за хълмове, са всъщност надгробни могили, в които са струпани стотици скелети.

Тази находка сама по себе си е изключително значима, но най-любопитното тепърва предстояло. Измерванията показали, че дължината на краниума на черепите била между 56 и 61 см от основата до върха. Обичайният размер на черепа на възрастен мъж е около 20 см. Прецизният оглед показал, че черепите са били изкуствено удължени в ранно детство посредством процес, известен като ритуална деформация на главата, познат както на инките, така и на египтяните от епохата на фараоните. Процесът бил използван, за да се създаде физическа разлика между царското семейство и аристокрацията от една страна и простолюдието от друга. Инженерите забелязали и прецизно пробита дупка в горната част на всеки череп, резултат от трепанация, древна форма на черепна хирургия, практикувана от тогавашните лекари в Перу и долината на Нил.

След като военните на място уведомили началниците си във Вашингтон, на остров Шемия пристигнали археолози от института „Смитсониън“, които събрали грижливо костите и си заминали, без да дадат никакво обяснение. Авторът на писмото твърдял, че усилията му да научи каквото и да било, се провалили. Той подчертавал, че широката общественост никога не научила за това откритие и молел прочутия зоолог за помощ. Сандерсън се свързал с друг ветеран от Инженерния корпус, участвал в строителните работи на остров Шемия, който потвърдил до най-малката подробност описаното в писмото. Въпреки че Сандерсън се радвал на репутацията на учен от световна класа, многобройните му опити да получи някаква информация от директорите на института „Смитсониън“ – които между другото лично познавал, при това от много години, – не дали резултат. Отговорът, който неизменно получавал, гласял, че по време на Втората световна война на Алеутските острови не са били намирани никакви необичайни човешки останки и че не съществуват каквито и да било документи, потвърждаващи провеждането на проучвания там. Сандерсън бил убеден, че го лъжат и се чудел „дали тези хора всъщност не се страхуват от пренаписването на всички учебници“.27

За съжаление, поведението на служителите на института „Смитсониън“ по отношение на „неудобните“ находки от остров Шемия не са единственият пример за прикриване или манипулиране на фактите. През 1908 г. институтът поръчва на Дж. Кинкейд да направи първото фотографско заснемане на Гранд Каньон. Докато пътешества по протежение на река Колорадо, Кинкейд открива нещо, което надминало и най-смелите му очаквания – обширна система от пещери с военни „казарми“ с купища хладни оръжия и мумифицирани човешки останки, заобиколени от стотици нагръдни брони, щитове, орнаменти, инструменти... В едно светилище намира и статуя, наподобяваща Буда, а стените в помещението били покрити със знаци, напомнящи йероглифи.

Кинкейд съобщава за находката си в „Смитсониън“, в отговор на което институтът изпраща археологическа експедиция начело с проф. С. Джордан, която Кинкейд отвел до самия вход на пещерния комплекс. Археолозите натоварили артефактите във фургони, след което затворили входа на пещерите с желязна врата. При завръщането си в Юма, Аризона, проф. Джордан обявил на пресконференция, че се подготвя нова, по-мащабна експедиция от 30–40 археолози, геолози, землемери и фотографи, която да проучи по-детайлно пещерите и намиращите се в тях артефакти. На 5 април 1909 г. историята за откритието се появила на първа страница в „Аризона Газет“ (Arizona Gazette) под заглавието „Проучвания в Гранд Каньон. Тайните на пещерата със съкровището излизат наяве“, след което била публикувана поредица от по-малки статии. Това бил краят на публичната дискусия, свързана с находките. Безбройните запитвания, отправени през последните 100 години, неизменно срещат упорития отказ на института „Смитсониън“ да признае, че подобна експедиция изобщо е била организирана, да не говорим за открития, които са били направени. От друга страна, в продължение на десетилетия изпълнени с решимост скептици полагат напразни усилия да докажат, че написаното от журналистите от „Аризона Газет“ е чиста измислица. Истината е, че фургоните с артефакти, изнесени от Гранд Каньон, изчезват заедно с всички снимки, направени от Кинкейд.28

На този фон друг епизод от богатата, изпълнена с превратности история на археологическите скандали, ни изглежда като дребно провинение. През 1948 г. директорите на института „Смитсониън“ нареждат руническия камък от Кенсингтън – който по това време е изложен временно в музея – да бъде почистен с керосин. По този начин са заличени всички следи от пръстта и корените, останали по него от деня, в който камъкът е бил намерил 50 години преди това.29 Запазването на артефакта в оригиналното му състояние е от изключителна важност за потвърждаването на точните обстоятелства около това противоречиво откритие – нещо, което учените от института „Смитсониън“ несъмнено би трябвало добре да знаят.

Далеч по-лошо от прикриването или повреждането на „неудобни“ доказателства е съсипването на професионалните кариери на инакомислещи специалисти от страна на конформистката археологическа гилдия. „Някога разполагахме с по-голяма свобода на мисълта и словото, по-малко се тревожехме за това какво ще кажат другите учени, споделя Майкъл Д. Коу пред списание „Америкас“ (Americas). Днес нещата се контролират от своеобразна научна мафия. Нареждаш се на опашката пред някоя хотелска стая по време на научна конференция и очакваш да започне интервюто ти за работа. Ако кажеш каквото не трябва, ставаш от лошите и никой няма да те назначи... Има уважавани издания, които няма да приемат статии, написани въз основата на друго освен на артефакти, открити от археолозите.“30

Коу изрича тези думи след пенсионирането си през 1996 г. Днес той си остава един от най-известните и уважавани учени, водещ специалист по олмекска археология. Разкопките, проведени от него в средата на 60-те в Сан Лоренцо (Веракрус), изместват мезоамериканската хронология с 1000 години назад в миналото и посочват олмеките като първата цивилизация на този континент. В продължение на 35 години Коу е професор по антропология в Йейл и куратор в музея „Пийбоди“ в Ню Хейвън, Кънектикът. Публикувал е множество трудове, повлияли поколения читатели и създали му репутацията на доайен в изучаването на олмеките. „Ако трябваше да кандидатствам за преподавателско място днес, когато в цялата академична общност цари дух на деконструктивизъм – признава Коу – най-вероятно нямаше да ме назначат.“31

По време на дългата си кариера на преподавател Коу не споделя открито дифузионистките си възгледи. „Съществуват толкова много прилики между мисловните системи на Бали и Мезоамерика, че съм в състояние да предвидя какво ще направят балийците, изхождайки от познанията си върху маите. Това е невероятно! ... От двете страни на Пасифика откривам ментални системи, космологични системи, които са почти идентични.“32

Работата на Коу за програмата „Уестърн Ентърпрайзис“, създадена от ЦРУ в Тайван,33 несъмнено го е научила да си държи езика зад зъбите, за да опази кариерата си от преждевременен край.34 Думите му са горчиво свидетелство за състоянието на съвременната археология, където една напълно резонна тема за научни изследвания – връзките между праисторическа Индонезия и Мезоамерика – е блокирана от „научната мафия, която контролира нещата“.35

Д-р Сайръс Гордън, специалист от световна класа по древна история на Близкия изток, признава, че „никой достатъчно грамотен в политическо отношение член на господстващата върхушка, който цени професионалната си репутация, не би рискувал доброто си име заради някоя истина, която колегите му (а следователно и обществото) не са готови да приемат през следващите петдесет или сто години“.36

И наистина, професионалните археолози, които споделят на глас теорията за културната дифузия, се оказват с опетнена репутация и се превръщат в персона нон грата в собственото си поприще. В средата на 70-те години на миналия век Вирджиния Стийн-Макинтайър проучва новооткрито древно селище. Изследването е част от докторската дисертация, която трябва да защити пред Университета на Айдахо. Въпросното древно селище е Уеятлако, разположено на стотина километра югоизточно от Мексико Сити и изобилстващо с праисторически находки. Вирджиния и колегите й са командировани там като част от проекта „Валсекило“, финансиран от Харвардския университет. Те използват най-съвременни радиометрични методи и апаратура, за да датират останките от огнище, създадено от човешка ръка и горяло преди четвърт милион години. Една от свещените догми в доктрината на официалната археология гласи, че първите хора, прекосили сухоземния мост, свързвал някога Сибир и Аляска, са се появили в Централна Америка преди 11 000 години.

В резултат на това „представители на една от службите на мексиканското федерално правителство посещават Хуан [колега на Вирджиния Стийн-Макинтайър, работил редом с нея на разкопките], конфискуват всичките му фосили и артефакти, всичко, което е открил по време на работата си по проекта „Валсекило“, както и колекцията му от кости във факултета по антропология към Университета на Пуебла и цялото му оборудване. Всичко е отнесено в Мексико Сити. На Хуан е забранено да извършва в бъдеще проучвания на терен. На свой ред професионалните археолози, участвали в тези финансирани от държавата разкопки, заявяват, че артефактите от Уеятлако са подхвърлени от помощния персонал и работниците“.37

Отношението, с което е посрещната Вирджиния Стийн-Макинтайър в Съединените щати, трудно може да се определи като по-любезно. Както предрича Майкъл Коу, нито едно научно издание не желае да публикува резултатите от нейните проучвания. В продължение на 10 години тя безуспешно се опитва да издаде своя труд, не получава възможност да упражнява професията си и в крайна сметка не е в състояние да изкарва прехраната си като археолог. Вирджиния Стийн-Макинтайър е това, което конвенционалните учени наричат „лъжепрофесор“ (rogue professor) – за тях тя е смахнат учен, тъй като никой, който е със здравия си разум, не би оспорил консенсусната реалност, приета от официалната наука. Конвенционалните археолози Робърт Мейнфорт-младши и Мери Куос лепват този етикет на проф. Гордън, който се е осмелил да заяви, че камъкът от Бат Крийк е покрит със староеврейски букви от ІІ в. Те заявяват, че той е „идеален пример за това, което Уилямс нарича „лъжепрофесор“. Въпреки академичната си „обвивка“ лъжепрофесорите „са изгубили абсолютно задължителната за един учен способност да правят качествени заключения на базата на данни, които изучават“ и често игнорират научните стандарти за анализ и достоверност. Лъжепрофесорите не притежават критичните стандарти на повечето учени и „проявяват склонност – да заблуждават и мамят обществеността...“.38

След като получава докторска степен от Университета на Пенсилвания, Сайръс Гордън преподава в „Брандейс“ в продължение на 18 години. Работи и като директор на Центъра за проучвания на Ебла39 към Нюйоркския университет, където ръководи изследванията, посветени на този древен сирийски град. Организира семинари и публикува трудове в областта на археологията, релефното изкуство, клинописното писмо, писмата от Амарна,40 Библията, иврита, угаритския,41 арамейските ритуални купи, плочките от Нузи,42 минойското линеарно писмо А, Омир, египтологията, коптския, хетския, хуритския,43 шумерския и класическия арабски. Това е „академичната обвивка“, която според Мейнфорт и Куос Сайръс Гордън използвал, за да „заблуждава обществеността“ с възмутителни според тях идеи. Едно сравнение обаче между тяхната професионална кариера и тази на Гордън би се оказало доста красноречиво.

В същото време тези скептици, които лепват различни епитети на проф. Гордън, наричат други независими изследователи „любители археолози“, чиито заключения всъщност нямали никаква стойност, тъй като те не били специалисти по археология. Д-р Дж. Хюстън Макълок е професор по икономика и финанси в Университета на Охайо и преводач от френски на авторитетни икономически трудове. Той е заклеймен заради мнението си в подкрепа на доколумбовия произход на надписа от Бат Крийк, тъй като – макар да е учен с университетско образование и професионален лингвист – той не е археолог с университетска диплома. С други думи, единствено акредитирани археолози – и то само онези, които разсъждават в установените академични рамки, – заслужават да бъдат изслушани. Онези, които подлагат на съмнение официалните версии за миналото, са или прекалено ексцентрични, за да бъдат взети на сериозно, или са неквалифицирани, за да предложат различна гледна точка. Всички те би трябвало да си седят мирно по местата, да затворят усти и да кимат в знак на съгласие с всичко, което им кажат „специалистите“.

Как сме се озовали в това възмутително положение?

Отговорът се крие в Джон Уесли Пауъл, бащата на американската археология. Този упорит и своенравен, но разполагащ с добри политически връзки директор на Бюрото по етнология към института „Смитсониън“ формулирал следния закон, който всички професионални археолози от края на ХІХ в. до ден днешен спазват: „да се погрижат да обявят за незаконно (illegitimate) използването за исторически цели на всеки пиктографски материал от дата, предхождаща откриването на континента от Колумб“44 [курсивът мой]. Оттук следва, че всички предполагаеми доказателства за доколумбови влияния от Европа или от други места трябва да бъда официално забранени като неприемливи и недостойни за научно обсъждане. Всяко свидетелство за влиянието на Стария свят върху Америка може да бъде или погрешна интерпретация на местната култура, или съзнателна фалшификация. Следователно самото обсъждане на подобни свидетелства е равносилно на съучастие в измамата. Макар административното положение на Пауъл да е обвито в аурата на академизма, тук не става въпрос за предрешаване на изхода от някое проучване или оценка на доказателствата, а за религиозен фанатизъм.

Пауъл е роден и израснал в семейството на беден пътуващ проповедник-протестант от Ню Йорк, запалил в душата на сина си религиозен плам, който продължил да гори през целия му живот. През 40-те години на ХІХ в., когато Джон бил още дете, баща му изнасял яростни проповеди против процъфтяващото в онзи момент мормонство, което обявил за най-страшната от всички ереси. Момчето израснало в атмосфера на омраза към Джоузеф Смит, основателя на мормонството – омраза, която пренесло и в живота си на зрял човек. Като свидетелство за взаимната неприязъм между Пауъл и Църквата на светците от последния ден може да ни послужи един епизод от 1869 г., когато Пауъл, който по това време проучвал Гранд Каньон, едва се измъкнал от засада, при която трима от спътниците му били убити в престрелка с мормони в стил Дивия запад.45 Категоричното му отричане на каквито и да било презокеански контакти в доколумбовата епоха е подсъзнателна реакция на мормонските вярвания, включително на твърдението на Джоузеф Смит, че вълни от преселници от Близкия изток са пристигнали в Америка преди 4000 години.

За да защити протестанството от сквернословието на мормоните, Пауъл става ревностен привърженик на аболюционизма, като разширява сферата му на действие и включва в нея и американските индианци. Той вярвал, че те са подценявани и оскърбявани от мормоните и останалите дифузионисти, които погрешно приписвали на пришълци отвъд океана създаването на монументални праисторически структури. От тази религиозна омраза, следвала Пауъл през целия му живот, се ражда доктрината на изолационизма, чийто светец-покровител в очите на официалната археология е именно той. Езерото Пауъл – язовирът, построен на река Колорадо на границата между Юта и Аризона – е наречено така в негова част. През 1974 г. Националният център за географски проучвания (United States Geographical Survey National Center) в Рестън, Вирджиния, кръщава своята сграда Джон Уесли Пауъл Билдинг. Най-високото признание на Националният център за географски проучвания, с което биват отличавани хора извън федералното правителство, е наградата Джон Уесли Пауъл.

Далеч по-значимо от това официално обожествяване е широко разпространеното влияние, което негова доктрина от Викторианската епоха продължава да оказва върху образованието и светогледа на американските археолози от ХХІ в. В продължение на повече от 100 години тесногръдите догми, изковани от Пауъл, възпрепятствят тяхното развитие и ги лишават от възможността да направят оригинални открития. И докато конвенционалните учени продължават да повтарят мантрата на Джон Уесли Пауъл, че в Америка не е имало пришълци от други земи „преди откриването на контитента от Колумб“, микробиолозите потвърдиха наличието на ДНК от близкоизточна популация, населявала преди повече от 2000 години Галилейските хълмове в северните райони на днешен Израел, у „чистокръвните“ американски индианци от племето чероки.46 Това откритие, доказващо присъствието в Северна Америка на юдеи в доколумбовата епоха, е в унисон с независимото потвърждение за автентичния древен произход на камъка от Бат Крийк. Подобни открития, които са в състояние да променят историята, са отвъд мисловните възможности на конвенционалните археолози и неслучайно са дело на учени от други области – специалисти по генетика и геология.

За щастие, подобни открития сериозно подкопават основите, на които е построена уж неопровержимата теза на официалната археология. До неотдавна културните дифузионисти живееха с надеждата, че един ден твърдоглавите последователи на Джон Пауъл ще бъдат извадени от заблудата, в която живеят, благодарение на убедителни доказателства. Стратегията на изолационистите се оказа неефективна, тъй като бе подложена на ескалираща канонада от оспорващи тезите й данни, изстреляна с опустошителен ефект от абаносовата кула на други научни дисциплини. Тази стратегия не би могла да оцелее след подобен смъртоносен обстрел и би трябвало да рухне от собствената си слабост. От руините й ще се роди Новата археология, основана – за разлика от своята предшественица – на забравените принципи на науката, а именно: всички доказателства (поне в началото) заслужават да бъдат третирани по един и същ начин и да бъдат подложени на обективна оценка, а изводите трябва да се осланят единствено на фактите и да бъдат освободени от намесата на предубеждения и догми.

В мига, в който Пауъл е обявил за „незаконно“ всяко предположение или мнение за отвъдморско влияние, той е обрекъл археологията на кризата, в която тя е изпаднала, обрекъл я е на неизбежна смърт. Като интелигентен човек, живял във времена на бурни промени, той би трябвало да осъзнае, че ако в историята на науката има някаква константа, то тя гласи, че теоретичната невъзможност от вчерашния ден е научна реалност на днешния ден.

Изгубените цивилизации и тайните на миналото