Инструментите

1.

Новооткритият път

Новата ми пациентка Робърта предизвика у мен усещане за пълна неефективност като психотерапевт, едва петнайсет минути след като се запознахме. Беше дошла при мен с точно определена цел: искаше да се отърве от натрапчивата мисъл, че нейният приятел й изневерява. „Проверявам му имейлите и есемесите, затрупвам го с настойчиви въпроси; понякога дори ходя с колата до апартамента му, за да го следя. Така и не съм открила нищо, но просто не мога да се спра.“ Реших, че проблемът й е лесно обясним поради фак­та, че баща й внезапно е напуснал семейството, докато тя била още малка. Дори сега, вече на двайсет и няколко години, тя все още изпитваше ужас от изос­тавяне. Но преди да успеем да задълбаем повече по въпроса, тя ме погледна в очите и настоя: „Кажете ми как да се отърва от тази натрапчива мисъл. Не ми губете времето и парите, за да проучвате защо се чувствам несигурна – вече знам отговора на този въпрос.“

Ако Робърта бе дошла при мен днес, щях да съм във възторг, че знае точно какво иска, и щях да знам точно как да й помогна. Но срещата ми с нея се състоя преди двайсет и пет години, когато бях начинаещ психотерапевт. Директната й молба се заби в мен като стрела. Не можах да реагирам.

Не се упреквах за това. До този момент в продължение на две години бях поглъщал всички съвременни теории за психотерапевтичната практика. Но колкото повече информация възприемах, толкова по-незадоволителна ми изглеждаше тя. Теориите ми се струваха откъснати от реалното преживяване на човек, който е изпаднал в беда и му трябва помощ. Имах дълбокото вътрешно усещане, че не са ме обучили да откликвам пряко на желанията на пациенти като Робърта.

Чудех се дали бих могъл да усвоя тази способност от книгите; може би бе възможно да я получа само при лични консултации с някой ветеран в професията. Бях се сближил с двама от наставниците си – те ме познаваха добре, а и имаха цели десетилетия клиничен опит. Сигурно бяха разработили някакъв начин да откликват на такива изисквания.

Описах им настоятелното желание на Робърта. Отговорът им потвърди най-лошите ми страхове. Те не разполагаха с решение. Дори още по-зле – смятаха нейната разумна според мен молба за част от проблема й. Използваха много клинични термини: Робърта била „импулсивна“, „резистентна“ и копнеела за „незабавно удовлетворение“. Предупредиха ме, че ако се опитам да удовлетворя непосредствените й нужди, тя на практика ще стане още по-нас­тойчива.

Единодушно ме посъветваха да я насоча назад във времето към детството й, където да открием първоначалната причина за натрапчивата мисъл. Казах им, че тя вече знае защо е обсебена от тази фикс-идея. Отговорът им беше, че изоставянето от баща й не би могло да е истинската причина. „Трябва да навлезете още по-дълбоко в детството й.“ Това извъртане ми беше омръзнало – вече го бях чувал: винаги, когато пациентът отправя директна молба, терапевтът я връща към него и му казва да навлезе „по-дълбоко“. Това беше мошеничество, което използваха, за да скрият истината: когато става въпрос за непосредствена помощ, тези терапевти не можеха да дадат кой знае какво на пациентите си. Бях не просто разочарован; имах неприятното чувство, че наставниците ми говорят от името на цялата психотерапевтична професия. Никога не бях чувал друго мнение по въпроса. Не знаех към кого да се обърна.

После извадих късмет. Един приятел ми каза, че се е запознал с психотерапевт, който не приема системата, както и аз. „Този човек всъщност отговаря на въпросите ти – а ти гарантирам, че никога не си чувал тези отговори.“ Той изнасяше поредица семинари, и реших да отида на следващия. Там се запознах с д-р Фил Стъц, мой съавтор за тази книга.

Този семинар промени практиката ми... и живота ми.

Начинът на мислене на Фил ми се стори напълно нов. И още по-важното – дълбоко в себе си усещах, че там е истината. За пръв път срещах психотерапевт, който се съсредоточава върху решението, а не върху проблема. Той беше абсолютно убеден, че човешките същества притежават неразработени сили, които им позволяват да разрешават собствените си проблеми. Всъщност, неговият възглед за проблемите противоречеше на онова, на което ме бяха учили. Той не ги разглеждаше като дефекти на пациента, а като възможности за навлизане в този свят от неразвит потенциал.

Отначало бях скептичен. Вече бях чувал за превръщане на проблемите във възможности, но никой не ми беше обяснил как точно се прави това. А Фил го направи, ясно и конкретно: трябва да се проникне в скритите ресурси чрез определени мощни, но прости техники, които всеки може да използва.

Той наричаше тези техники „инструменти“.

На излизане от онзи семинар бях толкова развълнуван, все едно ще полетя. Не само от това, че има реални инструменти, които могат да помагат на хората; беше свързано с нагласата на Фил. Той изваждаше себе си, своите теории и инструменти на показ. Не изискваше да приемаме това, което ни казва. Настояваше само наистина да използваме инструментите му и да стигнем до свои собствени заключения за възможностите, които те дават. Почти ни предизвикваше да го опровергаем. Стори ми се, че е или много смел, или луд – а може би и двете. Но във всеки случай ми повлия като катализатор: все едно се бях измъкнал на чист въздух след задушаващите догми на по-традиционните си колеги. Вече виждах още по-ясно до каква степен те се крият зад непроницаема стена от заплетени идеи, които не смятат за нужно да изпитат или да преживеят сами.

На семинара бях научил само един инструмент – но веднага щом излязох, започнах ревностно да го практикувам. Нямах търпение да го приложа върху Робърта. Бях сигурен, че ще й помогне повече от по-дълбокото заравяне в миналото й. На следващата ни сесия заявих: „Ето нещо, което можеш да правиш в момента, когато те обземе натрапчивата мисъл.“ И й разказах за инструмента (ще го представя по-късно). За мое изумление, тя се вкопчи в него и незабавно започна да го използва. А още по-изумителното беше, че помогна. Колегите ми грешаха. След като дадох на Робърта нещо, което й предостави незабавна помощ, това не я направи по-настойчива и незряла, а я вдъхнови да стане активен, ентусиазиран участник в собствената си терапия.

Бях преминал от усещането за безполезност към оказване на силно позитивно влияние върху пациента за много кратко време. Жадувах за още – още информация, още инструменти; по-дълбоко разбиране за начина им на действие. Дали това беше просто произволен набор от различни техники – или пък, както подозирах – изцяло нов начин за разглеждане на човешките същества?

В стремежа си да получа отговори започнах да притискам Фил в края на всеки семинар, за да изцедя от него възможно най-много информация. Той беше винаги отзивчив – като че ли му харесваше да отговаря на въпроси, но всеки отговор водеше до нов въпрос. Имах чувството, че съм попаднал на златна жила от информация, и исках да получа от нея възможно най-много. Бях ненаситен.

Което пък повдигна друг въпрос. Това, което научавах от Фил, беше толкова мощно, че исках да представлява същината на работата ми с пациентите. Но нямаше програма за обучение, по която да кандидатствам, нито пък академични препятствия, които да прескачам. Биваше ме в тези неща, но той като че ли не проявяваше интерес към тях, което предизвикваше у мен чувство за несигурност. Как бих могъл да се класирам за обучение? Дали той въобще би разгледал кандидатурата ми? Отблъсквах ли го със своите въпроси?

Скоро след като започнах да изнасям семинарите, започна да се появява един екзалтиран младеж на име Бари Майкълс. Макар да се представяше като терапевт – с известно колебание – заради подробния начин, по който ме разпитваше, приличаше повече на адво­кат. Така или иначе, беше извънредно умен.

Но не затова отговарях на въпросите му. Никога не съм се впечатлявал от интелект и препоръки. Той привлече вниманието ми заради ентусиазма си; след като си тръгваше, използваше инструментите. Не знам дали си въобразявах – но имах чувството, че отдавна е търсел нещо, и най-сетне го е открил.

После ми зададе един въпрос, който чувах за пръв път.

– Чудех се... кой ви научи на това... на тези инструменти? Моята програма за обучение не включваше нищо подобно.

– Никой не ме е учил.

– Искате да кажете, че сте го измислили самият вие?

Поколебах се.

– Ами... всъщност, не точно.

Не знаех дали да му кажа откъде всъщност съм получил информацията. Но изглеждаше непредубеден, затова реших да опитам. Историята беше малко необичайна. Всичко започна с първите пациенти, които лекувах, и особено един от тях.

Тони беше млад специализант по хирургия в болницата, където аз специализирах психиатрия. За разлика от повечето хирурзи, не беше надменен. Всъщност, когато го видях за пръв път, присвит до вратата на моя кабинет, приличаше на плъх, хванат в капан. Попитах го какво има, а той отвърна: „Страхувам се от един изпит, на който трябва да се явя.“ Трепереше, все едно изпитът е след десет минути; но се оказа, че е чак след шест месеца. Страхуваше се от всички изпити – а този беше сериозен. Държавният му изпит по хирургия.

Интерпретирах историята му според обучението си. Баща му спечелил състояние от химическо чистене, но не успял да завърши колеж, и това породило у него дълбоко чувство за малоценност. Изглежда, искал синът му да стане прочут хирург, за да получи удовлетворение от неговия успех. Но дълбоко в себе си бил толкова несигурен, че се чувствал застрашен да не би синът му да го надмине. По тази причина Тони изпитваше несъзнателен ужас, че баща му ще види в него съперник и ще си отмъсти. Провалът на изпитите беше неговият начин да остане в безопасност. Поне така бях обучен да смятам.

Когато предложих това тълкуване на Тони, той беше скептично настроен. „Прилича ми на нещо, извадено от учебник. Баща ми никога не ме е подтиквал да правя нещо заради него. Не мога да го обвинявам за проблема си.“ И все пак, отначало като че ли помогна; той изглеждаше и се чувстваше по-добре. Но с наближаването на датата безпокойството му се върна. Искаше да отложи изпита. Уверих го, че това е просто заради несъзнателния му страх от баща му. Трябва само да продължава да говори за него, и той ще изчезне. Това беше традиционният, изпитан във времето подход към неговия проблем. Бях толкова уверен, че му гарантирах успех на изпита.

Сгреших. Скъсаха го с гръм и трясък.

След това имахме една последна сесия. Той още приличаше на плъх, хванат в капан, но вече беше обзет от гняв. Думите му отекнаха в ушите ми: „Не ми дадохте истински начин да победя страха. Да говоря всеки път за баща си беше все едно да се боря срещу горила с воден пистолет. Заради вас се провалих.“

Случаят с Тони ми отвори очите. Осъзнах колко безпомощни може да се чувстват пациентите, когато са изправени пред проблем. Нужни са им решения, с които да могат да дават отпор. Теориите и обясненията не могат да породят такава способност; те имат нужда от осезаеми сили.

Преживях поредица други, не толкова зрелищни провали. При всеки случай пациентът страдаше по някакъв начин: депресия, паника, натрапчив гняв и т.н. Те ме умоляваха да ги спася от болката. А аз нямах представа как да им помогна.

Имах опит в справянето с провали. Като малък бях пристрастен към баскетбола и играех с деца, които бяха по-едри и по-добри играчи от мен. (Всъщност, почти всички бяха по-едри от мен.) Ако се представях зле в баскетбола, просто тренирах повече. Но този път беше различно. Щом изгубих вяра в начина, по който ме бяха обучавали за терапевт, нямаше как да тренирам. Сякаш някой ми беше взел топката.

Наставниците ми бяха искрени и отдадени на работата си, но приписваха съмненията ми на неопитност. Казваха ми, че повечето млади терапевти се съмняват в себе си, но с времето научават, че такива са възможностите при терапията. Като приемат тези ограничения, вече не се чувстват толкова зле.

Но тези ограничения бяха неприемливи за мен.

Нямаше да се чувствам удовлетворен, ако не мога да предлагам на пациентите това, което искат: начин да си помогнат сами веднага. Реших, че ще открия такъв начин, независимо къде ще ме отведе търсенето. Сега разбирам, че това е била следващата стъпка по пътя, по който бях тръгнал още като дете.

Когато бях на девет години, тригодишният ми брат почина от рядък вид рак. Родителите ми, които имаха ограничени емоционални ресурси, така и не се възстановиха. Над тях беше надвиснал облак от зла съдба. Тази трагедия промени ролята ми в семейството. Надеждата им за бъдещето се съсредоточи в мен – като че ли имах специална сила, която да пропъди злата съдба. Всяка вечер баща ми се прибираше от работа, сядаше на люлеещия се стол и започваше да се безпокои.

И то не мълчаливо.

Сядах на пода до стола му, а той ме предупреждаваше, че бизнесът му може някой ден да фалира (наричаше го „разоряване“). Задаваше ми въпроси като: „Би ли могъл да живееш само с едни панталони?“. Или: „Ами ако се наложи всички да живеем в една стая?“ Тези страхове не бяха реалистични. Те представляваха начин да изрази ужаса си, че смъртта ще ни посети отново. През следващите няколко години осъзнах, че моята работа е да му вдъхвам увереност. На практика се превърнах в психиатър на баща си.

Бях дванайсетгодишен.

Не че мислех за това по този начин. Изобщо не мислех. Бях тласкан от инстинктивен страх, че ако не приема тази роля, злата съдба ще ни съкруши. Колкото и нереалистичен да е бил този страх, тогава ми се струваше напълно истински. Справянето с такова нап­режение като дете ми даваше сили, когато пораснах и вече имах истински пациенти. За разлика от много свои колеги, не се плашех от изискванията им. Бях играл тази роля почти двайсет години.

Но това, че бях готов да се заема с болката на родителите си, не означаваше, че зная как. В едно бях сигурен: че съм сам. Нямаше книги, които бих могъл да прочета, нямаше експерти, с които да кореспондирам, нито програми за обучение, в които да кандидатствам. Трябваше да се осланям само на инстинктите си. Още не знаех, но те щяха да ме отведат до един изцяло нов източник на информация.

Моите инстинкти ме доведоха в настоящето. Там беше страданието на пациентите ми. Да ги връщам в миналото им беше просто отвличане на вниманието; не исках да се повтаря случаят с Тони. В миналото има спомени, емоции и прозрения – и аз ги ценя всички. Но търсех нещо, достатъчно мощно, за да донесе облекчение веднага. За да го открия, трябваше да остана в настоящето.

Имах само едно правило: винаги, когато пациент ме помоли за помощ, защото се чувства засегнат, стеснителен, обезсърчен, или пък има друг проблем – трябва да се заема с това тук и сега. Трябва да измисля нещо веднага. Тъй като работех без допълнително подсигуряване, ми стана навик да казвам на висок глас всичко, за което ми хрумне, че би могло да помогне на пациента. Нещо като свободните асоциации на Фройд, обърнати наопаки – извършвани от лекаря, вместо от пациента. Не съм сигурен, че той би го одобрил.

Стигнах дотам, че можех да говоря, без да знам какво ще кажа в следващия момент. Започнах да се чувствам, като че ли някаква друга сила говори чрез мен. Малко по малко се оформиха инструментите в тази книга (и философията, която стои зад тях). Единственият стандарт, на който трябваше да отговарят, беше да действат.

Тъй като никога не съм смятал търсенето си за пълно, докато не получа определен инструмент, който да предложа на даден пациент – от основна важност е да се разбере какво точно имам предвид, когато използвам термина „инструмент“. Инструментът е нещо много повече от „настройка на нагласата“. Ако да промениш живота си беше въпрос само на настройка на нагласата, тази книга би била излишна. Реалната промяна изисква да промениш поведението си, а не само нагласата.

Да кажем, че вие крещите, когато сте ядосани – изкарвате си го на брачния си партньор, децата, служителите си. Някой ви помага да осъзнаете колко е неподходящо това, как вреди на отношенията ви. Вече имате нова нагласа към крясъците. Може да се почувствате по-добре, осветлени по въпроса... докато някой служител допусне скъпо струваща грешка. В този момент започвате да крещите, без дори да се замислите.

Промяната в нагласата няма да ви попречи да крещите, тъй като нагласите не могат да контролират поведението: те не са достатъчно силни. За да контролирате поведението, ви трябва определена процедура, която да използвате в определен момент, за да се борите с определен проблем. Това е инструментът.

Трябва да почакате (без да крещите, ако може) до глава 3, за да научите инструмента, който се прилага тук. Въпросът е, че инструментът – за разлика от настройката на нагласата – изисква от вас да предприемете нещо. Не само че е нужен труд, а и работата трябва да се върши многократно винаги, когато се ядосате. Новата нагласа не означава нищо, ако не е последвана от промяна в поведение­то. Най-сигурният начин за промяна на поведението е чрез инструмент.

Освен казаното дотук, между инструмент и нагласа има и една още по-важна разлика. Нагласата се състои от мисли, които са вътре в главата ви – дори ако я промените, работите с ограниченията, които вече имате. Най-дълбоката стойност на инструмента е, че той ви отвежда отвъд това, което се случва в главата ви. Той ви свързва с един свят, безкрайно по-голям от вас – свят на безгранични сили; независимо дали наричате това колективно подсъзнание, или духовен свят. Според мен е най-просто да се нарича „висш свят“, а силите, които съдържа, наричам „висши сили“.

За да се сдобия с такава сила, ми бяха нужни инструменти; трябваха ми огромни усилия, за да ги разработя. Отначало информацията се очертаваше в груба, незавършена форма. Налагаше се да преработвам даден инструмент стотици пъти. Пациентите ми никога не се оплакваха; всъщност им харесваше, че участват в създаването на нещо. Винаги бяха склонни да изпитат нова версия на някой инструмент, а после да се върнат и да ми разкажат кое е подействало и кое не. Искаха само този инструмент да им помогне.

Процесът ме направи уязвим спрямо тях. Не можех да спазвам дистанция като всезнае­ща авторитетна фигура, която спуска информация отвисоко. Тази работа беше нещо повече от съвместно усилие – което всъщност беше успокоително. Винаги ме е отблъсквал традиционният модел на терапия, при който пациентът е „болен“, а терапевтът го държи на една ръка разстояние като мъртва риба и го „изцелява“. Това винаги ме е обиждало – не се смятам за нещо повече от пациентите си.

Като терапевт предпочитах да давам сила в ръцете на пациентите, вместо да ги държа на дистанция. Да ги обучавам на инструментите беше моят начин да им дам най-големия дар – способността да променят живота си. Това винаги ми носеше огромно удовлетворение при пълната разработка на даден инструмент.

В процеса на разработване на инструментите ставаше изненадващо ясно, когато един инструмент е напълно оформен. Никога нямах чувството, че съм го изсмукал от пръстите си; получавах ясното впечатление, че разкривам нещо вече съществуващо. Моят принос беше вярата, че за всеки проблем, който успея да идентифицирам, може да се открие инструмент, който би донесъл облекчение. Вкопчвах се в проблема като куче, захапало кокал, докато се появи инструментът.

Тази вяра предстоеше да бъде възнаградена по начин, какъвто никога не си бях представял.

С течение на времето наблюдавах какво се случва с пациентите, които използват редовно инструментите. Както се надявах, те вече бяха способни да контролират симптомите си: паника, негативност, отхвърляне и т.н. Но се случваше и още нещо – нещо неочаквано. Те започнаха да развиват нови способности. Можеха да се изразяват по-уверено; постигаха ниво на креативност, каквото никога не бяха преживявали преди; започваха да се проявяват като лидери. Оказваха влияние върху света около себе си – често за пръв път в живота си.

Изобщо не се бях стремил към това. Бях опре­делил за своя задача да върна пациента към „нормалното“. Но тези пациенти стигаха далеч отвъд нормалното – развиваха потенциал, който дори не знаеха, че притежават. Същите онези инструменти, които облекчават болката в настоящето, използвани с течение на времето, засягаха всяка сфера от живота им. Инструментите се оказаха дори още по-мощни, отколкото се надявах.

За да осмисля това, трябваше да разширя фокуса си отвъд самите инструменти и да се вгледам по-задълбочено във висшите сили, кои­то те освобождаваха. Вече бях виждал тези сили в действие. Както и вие – всяко човешко същество ги е преживявало. Те имат скрита, неочаквана мощ, позволяваща ни да правим неща, които обикновено смятаме за невъзможни. Но повечето хора имат достъп до тях само в извънредни ситуации. Тогава можем да действаме с увеличена смелост и изобретателност – но веднага щом извънредната ситуация приключи, силите изчезват; дори заб­равяме, че ги притежаваме.

Преживяванията на моите пациенти ми показаха една изцяло нова визия за човешкия потенциал. Моите пациенти функционираха, като че ли имат ежедневен достъп до тези сили. Чрез използване на инструментите силите могат да се генерират по желание. Това откритие предизвика революция във възгледите ми за действието на психотерапията. Вместо да разглеждаме проблемите като израз на „състояние“, чиято причина е била в миналото, трябва да ги разглеждаме като катализатори за развиване на сили, кои­то вече са налице, залегнали латентно вът­ре в нас.

Но терапевтът трябва да направи нещо повече от простото разглеждане на проблемите като катализатори. Задачата му е да даде на пациента конкретен достъп до силите, нужни за разрешаване на проблемите. Тези сили трябва да се усещат, а не просто да се говори за тях. Това изисква нещо, което терапията никога не беше предоставяла: набор от инструменти.

Вече от цял час изливах огромно количество информация. Бари възприе всичко с лекота; на моменти кимаше енергично. В кацата с мед имаше само една капка катран. Забелязах, че всеки път, когато спомена за „сили“, той ме поглежда със съмнение. Знаех, че не го бива да крие мислите си, и се подготвих за неизбежния разпит.

Повечето неща, които Фил каза, бяха истинско разкритие. Попивах ги като гъба и бях готов да ги използвам при своите пациенти. Но имаше нещо, което ми беше трудно да преглътна: онези висши сили, за които той постоянно споменаваше. Искаше да вярвам в нещо, което не може да се измери, и дори да се види. Бях сигурен, че съм успял да прискрия тези съмнения. Тогава той прекъсна мислите ми.

– Нещо те притеснява.

– Не, нищо... Беше просто изумително.

Той замълча, втренчен в мен. За последен път се бях чувствал така, когато като малък ме хващаха, че поръсвам зърнените си ядки със захар.

– Е, добре. Има само едно дребно нещо... Добре де, не е толкова дребно. Абсолютно сигурен ли сте, че тези висши сили съществуват?

Той определено изглеждаше сигурен. Попита ме:

– Правили ли сте някога голяма промяна в живота си – като квантов скок, при който сте стигали далеч отвъд онова, на което сте смятали, че сте способен?

Всъщност, беше ми се случвало. Макар че полагах големи усилия да го забравя, бях започнал професионалния си живот като адвокат. На двайсет и две годишна възраст ме приеха в един от най-добрите правни факултети в страната. На двайсет и пет години завърших като един от първенците в курса и незабавно получих работа в една престижна адвокатска фирма. Бях победил системата; стоях на върха на планината – и веднага я намразих. Беше тесногръда, консервативна и скучна. Постоянно се борех с подтика да напусна. Но цял живот се бях пришпорвал много силно; не беше в моя стил да се отказвам. Как щях да обясня отказа си от една могъща, добре платена професия – особено на родителите си, които цял живот ме бяха насърчавали да стана адвокат?

Но все пак се отказах. Помня този ден много добре. Бях на двайсет и осем години и стоях във фоайето на офис сградата, където работех; взирах се в мълчаливите, безжизнени лица, минаващи по тротоара отвън. За момент с ужас видях отражението на собственото си лице в прозореца. Очите ми изглеждаха мъртви. Изведнъж почувствах, че рискувам да изгубя всичко и да се превърна в едно от онези зомбита със сиви костюми. После, също толкова внезапно, усетих нещо, което не бях изпитвал никога: сила на абсолютно убеждение, абсолютна увереност. Без да положа никакво усилие, почувствах как тя ме носи право в кабинета на шефа ми. Напуснах веднага. Когато си спомних случилото се при въпроса на Фил, осъзнах, че съм бил тласкан от сила, идваща от някъде другаде.

Когато описах това на Фил, той се развълнува. Посочи ме и каза:

– Точно за това говоря. Усетил си висша сила в действие. Хората постоянно преживяват такива неща, но не разбират какво представляват те. – Той замълча за момент. После попита: – Не си планирал да стане така, нали?

Поклатих глава.

– Представяш ли си какъв би бил животът ти, ако можеш да проникваш в тази сила по желание? Това ти дават инструментите.

Още не можех да приема напълно идеята за висши сили, но нямаше значение. Както и да се нарича силата, която ми позволява да променя живота си – знаех, че тя е реална. Бях я усетил. Ако инструментите ми даваха достъп до нея всеки ден, не ме интересуваше как се нарича тя. Когато представих книгата на пациен­тите си, и тях не ги беше грижа за това. Развълнуван от възможността, че наистина бих могъл да им помогна да променят живота си, излъчвах непресторен ентусиазъм. Това привличаше вниманието им неудържимо.

Откликът беше изцяло позитивен. Мнозина коментираха колко по-продуктивни изглеждат сесиите им. „Обикновено си тръгвах оттук като в мъгла, без да съм сигурен, че съм получил нещо от сесията. А сега си тръгвам с усещането, че има нещо, което мога да направя – нещо практическо, което ще ми помогне.“ За пръв път през кратката си кариера се чувствах способен да вдъхвам надежда на пациентите си. Това промени всичко. Започнах да чувам един познат рефрен: „За една сесия ми дадохте повече, отколкото съм получи за години терапия“. Практиката ми бързо се разрасна. Чувствах се по-удовлетворен от всякога. И със сигурност забелязвах у пациентите си същите промени, които е видял Фил, когато докато откривал инструментите. Животът им се разгръща по неочакван начин. Те ставаха по-добри лидери и по-добри родители; бяха по-дръзки във всяка област от живота си.

От запознанството ни с Фил минаха двайсет и пет години. Инструментите предоставяха точно това, кое­то твърдеше той: ежедневна връзка с висши сили, променящи живота. Колкото повече използвах инструментите, толкова по-ясно усещах, че тези сили идват чрез мен, а не от мен – бяха дар от някъде другаде. Те носеха изключителна мощ, с която ставаха възможни постижения, недостъпни за мен преди. С времето успях да приема, че тези нови способности са ми дадени от висши сили. Самият аз изпитвам тези сили върху себе си от две десетилетия и половина; имам и възможността да обучавам пациенти как да получават постоянен достъп до тях.

Целта на тази книга е да ви осигури такъв достъп. Тези сили ще предизвикат революция в начина, по който разглеждате своя живот и проблемите си. Трудностите вече няма да ви плашат и съкрушават. Вместо да питате: „Има ли нещо, което мога да направя, за да реша този проблем?“, ще се научите да задавате един съвсем различен въпрос: „Кой инструмент ми позволява да го разреша?“

Двамата с Фил имаме общо шейсет години опит в психотерапията. Въз основа на този опит сме идентифицирали четири основни проблема, които пречат на хората да живеят така, както искат. Щастието и удов­летворението, което получавате от живота, зависи от умението ви да се освобождавате от тези проблеми. Всяка глава ви предоставя инструмента, който действа най-ефективно при този проблем. Ще обясним как инструментът ви свързва с висша сила – и ще обясним как тази сила разрешава вашия проблем.

Може да не видите точно отражение на проблемите си в борбата на пациентите, за които разказваме. За щастие, това не означава, че не може да се възползвате от инструментите. Ще откриете, че те ви помагат в различни ситуации. За пълна яснота, в края на всяка глава ще описваме така наречените „Други начини на употреба“ за всеки инструмент. Вероятно ще откриете, че поне един от тях се отнася за вашия живот. Разбрахме, че четирите висши сили, които пробуждат инструментите, представляват основна необходимост за постигане на удовлетворение в живота. По-важно е да използвате инструментите, отколкото каква форма приема проблемът ви.

Убедени сме в цялото съдържание на тази книга, тъй като то е разработвано и изпитвано чрез реален опит. Но не ни вярвайте сляпо; четете я скептично. При това може да се окаже, че поставяте някои от идеите под въпрос. Вече сме чували повечето от тези въпроси, и към края на всяка глава ще отговаряме на най-често задаваните сред тях. Но истинските отговори са в инструментите; използването им ще ви помогне да изпитате действието на висшите сили. Установили сме, че щом хората го преживеят многократно, възраженията им изчезват.

Тъй като основната цел е да ви убедим да използвате инструментите, в края на всяка глава ще откриете много кратко обобщение на проблема, инструмента и начина му на употреба. Ако приемате сериозно упот­ребата на инструментите, ще се връщате многократно към тези обобщения, за да останете на прав път.

Когато прочетете следващите четири глави, ще нау­чите четирите инструмента, които ви дават възможност за удовлетворителен живот. Може би смятате, че не ви трябва нищо друго. Не е така. Може да се изненадате, но повечето хора спират да използват инструментите, макар че те действат. Това е едно от най-влудяващите неща в човешката природа: отказваме се от нещата, които най-много ни помагат.

Наистина сме сериозно решени да ви помогнем да промените живота си. Ако и при вас е така, ще трябва да преодолеете съпротивата си. Това е първата стъпка. За да успеете, трябва да разберете какво ви пречи да използвате инструментите и да намерите начин да оказвате отпор – той е представен в глава 6. Тя ви дава пети инструмент, в някои отношения най-важният. Това е инструментът, който се грижи да продължавате да използвате другите четири.

Трябва ви и още нещо, за да е напълно сигурно, че няма да се откажете от употребата на инструментите за връзка с висшите сили: вяра. Висшите сили са толкова тайнствени, че е почти невъзможно човек да не се съмнява от време на време в съществуването им. Някои дори биха нарекли това екзистенциалния въпрос на модерната епоха – как да вярваш в нещо напълно неосезаемо. Аз например съм поел съмнение и неверие още с майчиното си мляко, тъй като и двамата ми родители бяха атеисти. Те биха се изсмели на самата дума „вяра“, да не говорим за някакви „висши сили“, които не могат да се обяснят рационално или научно. В глава 7 се документира моята борба да се доверя на тези сили; с нея ви помагам и вие да сторите същото.

Повярвайте ми – щом аз съм се научил да имам вяра, значи всеки може.

Предполагах, че приемането на висшите сили като реални е последният скок, който ще трябва да направя. Но грешах. Фил имаше предвид още една откачена идея. Твърдеше, че всеки път, когато някой използва даден инструмент, пробудените висши сили носят полза не само на индивида, но и на всички около него. С годините това изглеждаше все по-малко откачено. Започнах да вярвам, че висшите сили носят на обществото нещо повече от полза – не бихме могли да оцелеем без тях. Не е нужно да го приемате на доверие. Глава 8 ви предоставя начин да го преживеете сами.

Здравето на нашето общество зависи от усилията на всеки индивид. Винаги, когато някой от нас получи достъп до висши сили, всички печелим. Това натоварва със специална отговорност онези, които знаят как да използват инструментите. Те първи внасят вис­шите сили сред останалата част от обществото. Те са инициатори за изграждане на нова, изпълнена с жизнени сили общност.

Всяка сутрин се събуждам с благодарност, че съществуват висши сили. Те непрестанно се разкриват по нови начини. Чрез тази книга споделяме с вас тяхното вълшебство. Развълнувани сме, че ви предстои това пътуване.