Нещо чака... сред дърветата

1.

Предупреждавам ви да не забравяте едно: аз съм детектив. Взаимоотношенията на хората от нашия бранш с истината са основен принцип в живота ни, но някак набраздени от странни, объркващи линии – пречупени като светлината на лъчите, които танцуват по грапаво стъкло. Тази връзка е основният камък на кариерата ни, крайната цел на всеки наш ход и ние я преследваме, заплитайки хората в мрежи, усърдно изтъкани от лъжи, недомлъвки и какви ли не измами. За нас истината е най-желаната на света, а ние сме най-ревнивите й любовници, яростно отричащи на когото и да било друг и най-мимолетния поглед към нея. Предаваме я постоянно, като прекарваме часове и дни затънали до шията в лъжи, и после се връщаме към нея, повтаряйки рефрена, познат наизуст на всеки любовник: „Направих го само защото толкова много те обичам“.

Открай време съм добър с метафорите, особено с безвкусните и плоските. Не ме оставяйте да ви заблудя, че детективите са нещо като идеални рицари, които препускат по двойки след белия кон на лейди Истина. Това, което правим ние, е жестоко, безсърдечно и отвратително. Ето ви пример: момиче дава на приятеля си алиби за вечерта, в която ние го подозираме, че е ограбил магазин на „Сентра“ в северен Дъблин и е ранил продавача. Започвам да флиртувам с нея, казвам й, че разбирам защо би предпочел да остане у дома при нея. Косата й е мазна и нескопосано изрусена с пероксид, а лицето й е плоско, с недооформените черти, издаващи поколения наред недохранване; докато й правя комплименти, си мисля, че ако бях на мястото на приятеля й, с радост бих я заменил срещу каквото и да било, дори срещу обрасъл с косми съкилийник, наречен Бръснача. После й казвам, че сме намерили белязани банкноти от касата на магазина в шикозния бял анцуг на момчето и то твърди, че онази вечер тя е излязла и му ги е дала след завръщането си.

Изигравам го наистина страшно убедително, с такава деликатна смесица от неудобство и съчувствие от предателството му, че най-после нейната вяра в четирите години съвместен живот се разпада като пясъчен замък. И през сълзи и сополи, докато нейният мъж седи пред партньора ми в съседната стая за разпити и повтаря само „Майната ти, бях си у дома с Джаки“, тя ми разказва всичко – от мига, в който е напуснал къщата, до най-малките подробности от провалите му в леглото. Накрая нежно я потупвам по рамото и й подавам кърпичка, чаша чай и лист за показания.

Това е работата ми и в нея никой не може да навлезе – или ако успее, не се задържа задълго – без да притежава известен усет към приоритетите й и изискванията, които ни налага. Това, за което ви предупреждавам, преди да прочетете историята ми, са всъщност две неща: аз жадувам за истината. И не спирам да лъжа.

Ето какво прочетох в досието в деня, след като станах детектив. Ще се връщам към тази история отново и отново по безброй различни начини. Патетична история, вероятно ще си кажете вие, и с право, но си е моя – единствената история в целия свят, която няма да може да разкаже никой. Никой друг освен мен.

Във вторник следобед, 14 август 1984 година, три деца – Джърмейн (Джейми) Елинор Роуън, Адам Робърт Райън и Питър Джоузеф Савидж, и тримата на дванайсет години – си играели на пътя край къщите си в малкия град Нокнари, графство Дъблин. Денят бил горещ и ясен и много от обитателите на градчето били в градините си; многобройни свидетели видели трите деца по различно време следобеда как играят около стената на края на пътя, карат колелетата си и се люлеят на гуми, окачени на въжета.

По онова време Нокнари все още не се бе разраснал и в територията му влизаше немалка гора, от която го отделяше висока метър и половина стена. Около три часа следобед трите деца оставили колелетата си в градината на семейство Савидж и казали на госпожа Анджела Савидж, която била навън и простирала прането, че ще отидат да си поиграят в гората. Често го правели и добре познавали тази част от гората, така че госпожа Савидж не се разтревожила да не се загубят. Питър имал ръчен часовник и тя му казала да се прибере в шест и половина за чая. Този разговор бил потвърден от съседката им, госпожа Мери Терез Кори, и няколко свидетели видели как децата се катерят по стената в края на пътя и изчезват в гората.

Когато в седем без петнайсет Питър Савидж все още го нямало, майка му се обадила на майките на другите две деца, тъй като предполагала, че е отишъл в дома на някой от приятелите си. Нито едно от децата не се било върнало. Питър Савидж бил отговорно момче, но на този етап родителите изобщо не се разтревожили – помислили си, че децата са се увлекли в играта и са забравили да проверят колко е часът. Около седем без пет госпожа Савидж отишла до гората край пътя, влязла няколко крачки навътре и ги повикала. Никой не й отговорил и нито видяла, нито чула нещо, което да й подскаже, че в гората има някого.

Тя се върнала вкъщи, за да поднесе чая на съпруга си, господин Джоузеф Савидж, и на четирите им по-малки деца. След това господин Савидж и господин Джон Райън, бащата на Адам Райън, навлезли малко по-навътре в гората и отново повикали децата, но никой не им отвърнал. В осем и двайсет и пет, когато започвало да се мръква, родителите сериозно се притеснили, че децата може да са се загубили, и госпожица Алиша Роуън (майката на Джърмейн, самотен родител) позвънила в полицията.

Организирано било претърсване на гората. На този етап съществувало опасение, че децата може да са избягали от вкъщи. Госпожица Роуън била решила да изпрати Джърмейн в училище пансион в Дъблин, където момичето щяло да остава през седмицата и да се връща у дома само за уикендите; трябвало да замине след две седмици и трите деца били много огорчени от това, че ще се разделят. Както и да е, от претърсването на стаите им станало ясно, че не липсват нито някакви дрехи, нито пари, нито лични вещи. В недокоснатата касичка на Джърмейн – руска матрьошка – имало пет лири и осемдесет и пет пенса.

В десет и двайсет вечерта един полицай с фенерче открил Адам Райън в гъсто залесена част близо до средата на гората. Момчето стояло, притиснало гърба и дланите си към един голям дъб. Ноктите му били забити толкова дълбоко в ствола, че се били отчупили чак до живеца. По вида му решили, че е там от известно време, макар да не бил отговорил на виковете на спасителите. Откарали го в болница и повикали Кучешкия отдел. Дирите на двете изчезнали деца били проследени до място, недалеч от това, където бил открит Адам Райън и където кучетата се объркали и загубили следата.

Когато ме открили, съм бил облечен в сини къси панталони от дънков плат, бяла памучна тениска, бели памучни чорапи и бели гуменки с връзки. Гуменките били обилно напоени с кръв, а чорапите – не толкова. По-късният анализ на разположението на петната показал, че кръвта се е просмукала в гуменките в посока отвътре навън, докато в чорапите бе проникнала – в по-малко количество – отвън навътре. Изводът бил, че гуменките ми са били свалени и кръвта се е изляла в тях; по някое време по-късно, когато кръвта е започнала да се съсирва, отново са били нахлузени на краката ми и от тях тя се е просмукала в чорапите. На тениската ми имало четири успоредни разкъсвания с дължина между осем и дванайсет сантиметра, които минавали диагонално през гърба от нивото на раменната кост в лявата половина на тялото ми до задните ребра отдясно.

Като се изключат някои дребни одрасквания по прасците, няколко трески (които по-късно се оказало, че съвпадат с дървесината на дъба) под ноктите ми и дълбоки ожулвания на капачките на коленете, вече започнали да зарастват, се оказало, че съм невредим. Съществували известни съмнения дали съм получил ожулванията в гората или още преди това, тъй като едно по-малко дете (Ейдийн Уоткинс, петгодишна), което си играело на пътя, казало, че ме е видяло да падам от една стена по-рано през деня и да се приземявам на колене. Нейните показания обаче се променяли с всеки нов преразказ на случката и полицаите не ги сметнали за достоверни. Освен нараняванията, оказало се, че съм почти в кататония: близо трийсет и шест часа не съм направил нито едно съзнателно движение, а преди да проговоря, изминали още две седмици. Когато най-накрая съм го сторил, се оказало, че нямам никакъв спомен за промеждутъка от време, след като съм излязъл от вкъщи онзи следобед и преди прегледа в болницата.

Кръвта по обувките и чорапите ми бе изпратена за изследване на кръвната група – през 1984 ДНК анализът беше нещо непознато за Ирландия – и резултатите показаха, че е А положителна. Моята група също беше А положителна, но изглеждаше крайно невероятно, че от ожулванията на коленете, колкото и дълбоки да бяха, би могло да изтече достатъчно кръв, та гуменките да прогизнат по този начин. Кръвта на Джърмейн Роуън бе изследвана поради апендектомия две години по-рано и картонът й показваше, че също е А положителна. Питър Савидж, при все че нямаше записани резултати от подобно изследване, бе елиминиран като възможен източник на кръвотечението: и двамата му родители бяха група О, следователно той не би могъл да бъде друга група. Поради невъзможността за окончателна идентификация следователите нямало как да изключат вероятността кръвта да е дошла от четвърти човек или да се е събрала от различни източници.

Търсенето продължило през цялата нощ на 14 август и седмици наред след това – събрали се групи от доброволци, които пребродили стъпка по стъпка близките полета и хълмове; всяко известно тресавище и всяко пресъхнало мочурище в областта било претърсено; плувци се гмуркали в минаващата през гората река, но никой не намерил дори една следа. Четиринайсет месеца по-късно господин Андрю Рафтъри, местен жител, разхождал кучето си в гората, когато забелязал един ръчен часовник в шубрака на шейсетина метра от дървото, където ме били намерили. Часовникът бил специфичен – на циферблата имало картинка на футболист, който рита, а секундната стрелка завършвала с кръгче като футболна топка – и господин и госпожа Савидж го идентифицирали като принадлежащ на сина им Питър. Госпожа Савидж потвърдила, че момчето го е носило следобеда в деня на изчезването си. Изглеждал така, сякаш пластмасовата каишка е била откъсната от металния циферблат със сила, най-вероятно закачена на някой храст, докато Питър е бягал. От Техническия отдел снели голям брой частични отпечатъци от пръсти от каишката и циферблата и всички те съвпаднали с отпечатъците, снети от вещите на Питър Савидж.

Въпреки многобройните апели от страна на полицията и широко отразената медийна кампания друга следа от Питър Савидж и Джърмейн Роуън така и не била открита.

Станах полицай, защото исках да се занимавам с разследване на убийства. Времето, което прекарах в подготовка и в униформа – безброй трудни физически упражнения в колежа „Темпълмор“, бродене из градчета, нарисувани сякаш със сива боя, докато се мъча да открия кой от тримата неблестящи с интелигентност заподозрени е счупил прозореца на градинската барака на госпожа Максуини – ми изглежда като мъгла, абсурдна пиеса, написана от Йонеско; изпитание на издръжливостта ми чрез излагане на непоносимата скука, която по някаква безумна прищявка на бюрокрацията трябваше да изтърпя, за да мога да се захвана с истинската си работа. Избягвам да мисля за онези години и не мога да си спомня нито една подробност от тях. Нямах приятели. Струва ми се, че неспособността ми да си намеря такива не беше толкова съзнателно отдръпване, колкото неизбежно последствие от преживяното през онова лято – нещо като страничен ефект от гълтането на успокоителни хапчета. Другите ченгета обаче го тълкуваха като високомерие, съзнателен присмех към техните собствени солидни провинциални корени и солидни провинциални амбиции. И може би наистина е имало нещо такова. Наскоро намерих един стар дневник от колежа, в който описвах състудентите си като „стадо дишащи през устата селски дебили, които се давят в такива миазми от посредственост, че човек на практика може да подуши бекона, зелето, кравешките лайна и църковните свещи“. Дори да допуснем, че съм прекарал особено тежък ден, струва ми се, че горният пасаж говори за доста високо ниво на неуважение към културните различия.

Когато постъпих в отдел „Убийства“, вече си бях набавил нови работни дрехи – отлично ушити костюми от толкова фин плат, че сякаш оживяваха под пръстите ми, ризи с едва забележими сиви или зелени райета и вратовръзки от мек кашмир – които висяха необличани в гардероба ми почти от година. Обичам неписания код на облеклото, той бе едно от нещата, които първоначално предизвикаха интереса ми към тази професия – това и поверителните лаконични разговори: сбити, изпъстрени с професионален жаргон. В едно от типа градчета, така добре описани в романите на Стивън Кинг, където ме изпратиха след „Темпълмор“, имаше убийство – обикновен случай на домашно насилие, чийто трагичен край бе неочакван дори за извършителя. Предишната приятелка на мъжа обаче бе умряла при подозрителни обстоятелства, затова от отдел „Убийства“ изпратиха двама детективи. Те останаха тук цяла седмица и през цялото това време, докато седях зад бюрото си, аз държах под око автомата за топли напитки, за да мога да си взема кафето точно когато детективите вземаха своето, умишлено дълго да си добавям мляко, за да се възползвам от възможността да подслушам отсечените им, сбити разговори, в които не казваха нищо излишно, но всичко необходимо: кога отделът отново ще се насочи към лабораторията по токсикология, след като изследванията приключат с прободните рани на трупа. Отново започнах да пуша, за да мога да излизам след тях на паркинга и да заставам на няколко метра разстояние с цигарата си, вперил разсеян поглед в небето и наострил уши. Те ме удостояваха с мимолетни небрежни усмивки, понякога запалваха цигарата ми с потъмняла запалка „Зипо“ и ми обръщаха гръб с леко свиване на раменете, за да се върнат към своята сложна деликатна стратегия. „Първо прибери майчето в участъка, после го остави един-два часа да се поти от страх какво ще ни каже тя, а накрая подбери и него. Уреди стая за разпознаване, но го прекарай бързо през нея, не му оставяй време да я огледа добре.“

Противно на това, което вероятно си мислите, не станах детектив заради някакъв донкихотовски порив да разреша загадката от собственото си детство. Прочетох досието само веднъж, онзи първи ден, когато късно вечерта бях останал сам в стаята на отдела. Единственият източник на светлина бе настолната лампа на бюрото ми и ехото на отдавна забравени имена трептеше в главата ми като крила на прилеп, докато четях избелялото мастило на редовете, които разказваха как Джейми ритнала майка си, защото не искала да отива в пансиона, че „опасни на вид“ тийнейджъри прекарвали вечери наред, мотаейки се около гората, че майката на Питър веднъж била с ожулена буза. Никога повече не отворих това досие. Онова, за което копнеех, беше тайнствеността, почти невидимите нишки, които ми напомняха на Брайлова азбука, разбираема само за посветените. Онези двама детективи от отдел „Убийства“, които минаха през забутаното градче, бяха като животни, съвършено обучени да изпълняват номер на арената в цирка; като акробати на трапец, у които всеки мускул трепти в съвършена хармония. Те играеха с огромни залози и бяха професионалисти в тази игра.

Знаех, че това, което правят, е жестоко. Безпощадността е заложена в човешката природа, но оглеждането на всички подробности със студени проницателни очи, внимателното нагласяне и на най-малката подробност, докато вроденият инстинкт на човека към самосъхранение се пропука – това е жестокост в нейната най-чиста, най-блестяща и най-еволюирала форма.

Бяхме чули за Каси още преди да се присъедини към отряда, може би дори още преди да получи предложението. В нашите среди машината за разпространяване на слухове действа безотказно, с почти абсурдна старомодна ефективност. Хората от отдел „Убийства“ работят под огромно напрежение и не са много – само двайсет, и при всяко раздвижване (някой напуска, някой постъпва, прекалено много работа, твърде малко работа) настъпва нещо като истерия, която се предава от човек на човек и която жужи от усложнени връзки и налудничави слухове. Обикновено не съм сред най-информираните в тази област, но шумът около Каси Мадокс бе така оглушителен, че дори аз нямаше как да не разбера какво става.

Първо, тя беше жена, което причини всеобщ изблик на едва прикривана ярост. Всички ние сме обучени да се отвращаваме от греховете на предразсъдъците, но у нас все още тлее искрица носталгия по петдесетте години (дори сред младите хора на моята възраст; в по-голямата част от Ирландия петдесетте години продължиха чак до 1995-а, когато бяхме пренесени направо в осемдесетте, влачени от Тачър), в които полицаите можеха да накарат заподозрения да направи признание само като го заплашат, че ще го издадат на майчето му, единствените чужденци в страната бяха студентите по медицина, а работата бе единственото място, където човек можеше да се спаси от досадните женски опявания. Преди Каси отделът бе приел само три други жени и поне една от тях се бе оказала огромна (и според някои преднамерена) грешка, за малко не причини смъртта на партньора си, както и своята собствена, като превъртя и запрати пистолета си по главата на приклещен натясно заподозрян.

Освен че беше жена, Каси бе едва на двайсет и осем; само няколко години я деляха от завършването на „Темпълмор“. Отдел „Убийства“ е едно от най-елитните подразделения в полицията и никога не взема някого под трийсет, освен ако си няма татко политик. Обикновено човек трябва да прекара няколко години като новобранец – само да помага при подготвителната работа, и то когато го повикат, а после да премине през поне един-два други отдела, преди да се добере до „Убийства“. Каси бе работила единствено в отдел „Наркотици“, и то по-малко от година. Слуховете гласяха – неизбежно беше – че спи с някоя важна клечка или че е нечия незаконна дъщеря, или пък – тук вече бе вложена малко по-оригинална мисъл – че е хванала някой важен да купува наркотици и той я е уредил на тази работа като отплата за мълчанието й.

Лично мен мисълта за Каси Мадокс изобщо не ме вълнуваше. Бях в отдел „Убийства“ едва от няколко месеца, но вече се бях научил да ненавиждам неандерталската атмосфера в помещението с лични шкафчета, съревнованието кой имал по-хубава кола и кой използвал афтършейв с по-силен мирис, както и едва прикритото тесногръдие на така наречените „иронични“ шеги, които събуждаха у мен желание да се впусна в дълга педантична лекция за това какво представлява иронията. Общо взето, предпочитам жените пред мъжете. Освен това дълбоко в себе си не бях сигурен как да се впиша самият аз в отдела. Бях на трийсет, почти на трийсет и една, и имах зад гърба си две години като новобранец и две – в отдел „Домашно насилие“, затова назначението ми не бе така учудващо като това на Каси. Но понякога си мисля, че шефовете ме смятат за добър детектив по същия небрежен, програмиран у тях начин, по който някои мъже смятат една висока, стройна и русокоса жена за красавица дори ако лицето й прилича на свинска зурла: защото притежавам всички аксесоари. Имам акцент на водещ от Би Би Си, който грижливо усвоих в пансиона като защитен камуфлаж, а не е лесно да се отърсиш от изграждан с векове манталитет. Макар ирландците с радост да викат за всеки отбор, който играе срещу Англия, и да знам кръчми, където едва ли бих успял да си поръчам едно, без да рискувам да получа чашата не сервирана пред мен, а разбита в тила ми, хората все още смятат, че човек, който не говори много, е по-интелигентен, по-образован и изобщо по-вероятно да се окаже прав. Освен акцента съм висок, строен, с дълги крака и в добре ушит костюм изглеждам много елегантен – привлекателен по един нестандартен начин. Специалистите по кастинг на някое филмово студио вероятно биха решили, че ставам за ролята на добрия детектив – на онзи незачитащ обществото самотник, който рискува кожата си, без да му мигне окото, и винаги залавя престъпника.

Всъщност аз нямам нищо общо с въпросния герой, но не съм сигурен дали някой освен мен го е забелязал. Понякога, след твърде много изпита в самота водка, ми хрумват много живи параноични сценарии, в които началникът открива, че в действителност съм син на държавен служител от Нокнари, след което ме прехвърлят в отдел „Интелектуална собственост“. Можех само да се надявам, че с появата на Каси Мадокс хората ще насочат подозренията си към нея вместо към мен.

Когато тя най-после пристигна, се оказа, че съвсем не отговаря на очакванията ни. Изобилието от слухове ме бе подготвило за появата на жена, която би могла да участва в споменатия по-горе филм – с безкрайно дълги крака, коса като от рекламите за шампоани и може би плътно прилепнал, очертаващ формите й гащеризон. Началникът на отдела, О’Кели, ни я представи на оперативката в понеделник сутринта. Тя се изправи и промълви няколко думи, обичайни за повечето новопостъпили служители – била доволна, че се е присъединила към отдела, и се надявала, че ще може да отговори на високите му изисквания. Не беше висока – ръстът й едва надвишаваше средния – тъмните й къдрици бяха подстригани като каска, а телосложението й беше почти момчешко – слаба, с широки рамене. Изобщо не беше мой тип. Винаги съм предпочитал жени, които изглеждат женствени – малки сладки момичета с дребни кости, които мога да вдигна и да завъртя из стаята с една ръка. У нея обаче имаше нещо особено, може би начинът по който стоеше – с пренесена на единия крак тежест, естествена и непринудена като гимнастичка, или пък просто загадката, която я обгръщаше.

– Чух, че роднините й са масони и са заплашили да закрият целия отдел, ако не я приемем – рече зад гърба ми Сам О’Нийл, набит веселяк от Голуей, известен с това, че нищо не може да разклати самообладанието му. Досега не го бях смятал за човек, който ще се остави да го повлече цунамито на слуховете.

– О, за бога – казах, хващайки се на номера му. Сам се ухили, поклати глава и мина покрай мен към един свободен стол. Отново се загледах в Каси, която седеше, опряла крак на стола пред себе си с бележник на коляното.

Не беше облечена като детектив, разследващ убийства. Веднага щом започне такава работа, човек попива чрез осмоза посланието, че от него се очаква да изглежда като професионалист със солидно образование и предпочитание към дискретния лукс със съвсем лека нотка на оригиналност. Данъкоплатците получават възвръщаемост на парите си под формата на детективи, които се обличат по успокояващо банален начин. Пазаруваме най-вече от разпродажбите на „Браун Томас“ и от време на време се появяваме на работа със смущаващо еднакви дрехи. До момента човекът с най-изявен самостоятелен вкус в нашия отдел беше онзи идиот Куигли, който говореше като Дъфи Дък с акцент от Донегъл и се обличаше с ризи с надпис („Смахнато копеле“) под костюма си, защото си мислеше, че е проява на дързост. Когато най-после схвана, че никой от колегите му не е нито шокиран, нито дори заинтригуван, се обади на майчето да го заведе на покупки в БТ.

Онзи първи ден поставих Каси в същата категория. Тя носеше джинси и пуловер с винен цвят, в чиито дълги ръкави китките й направо се губеха, и раздърпани маратонки – облекло, което приех като демонстрация на „Хич не ми пука за вашите ограничения“. Прониза ме враждебност, която само засили привличането ми към нея. Нещо у мен ме кара да се чувствам силно привлечен от жени, които ме дразнят.

През следващите седмици не й обръщах особено внимание, освен че отбелязвах присъствието й така, както всеки мъж би отбелязал присъствието на която и да било прилично изглеждаща жена, при положение че е заобиколен само от мъже. Тя бе заета да навлиза в работата под ръководството на Том Костело, нашия посивял стар ветеран, а аз работех по случая на бездомник, намерен пребит до смърт в една уличка.

Част от безнадеждността и бремето на живота му се бе просмукала и в смъртта му. Един от онези случаи, които са безнадеждни още от самото начало – няма следи, никой нищо е видял, никой нищо не е чул; който и да го е убил, навярно е бил толкова пиян или надрусан, че дори не си спомня събитието – така че ентусиазмът ми от първата ми сериозна работа бързо започна да избледнява. На всичко отгоре ми бяха дали за партньор не друг, а Куигли и сътрудничеството ни не се развиваше добре. Неговата представа за чувство за хумор беше да преразказва епизоди от анимационните филмчета с Уолъс и Громит и после да надава кикот, достоен за Уди Кълвача, за да ти покаже, че са смешни. Не след дълго разбрах, че са ме прикачили към него не защото той ще се държи най-приятелски с новото момче, а защото никой друг не го иска. Нямах нито време, нито сили да се опитвам да опозная Каси. Понякога се питам колко ли време щяхме да продължим така. Дори и в малък колектив винаги има хора, с които отношенията ти не стигат по-далеч от това да си разменяте кимвания и усмивки из коридорите просто защото пътищата ви не се пресичат никъде другаде.

С нея станахме приятели заради мотопеда й – светлобежова „Веспа“, модел 1981. Въпреки че бе класика сред превозните средства, той някак ми напомняше за щастливо куче от смесена порода с бледа следа от кoли някъде в родословното си дърво. Наричам го количка за голф, защото знам, че това дразни Каси. Тя на свой ред нарича очукания ми бял лендроувър раздрънкана вагонетка и добавя няколко съчувствени думи за търпението на приятелките ми, а понякога, когато изпадне в някое от по-радикалните си настроения – екомобил. Количката за голф избра един отвратително влажен и ветровит ден, за да се развали точно пред службата. Тъкмо минавах през паркинга с колата, когато видях дребничкото прогизнало момиче в червен дъждобран да стои пред малкия мотопед, от който капе вода, и да крещи след един автобус, който тъкмо я бе залял цялата. Спрях и се провикнах през прозореца:

– Трябва ли ти помощ?

Тя погледна към мен.

– Защо мислиш, че ми трябва? – провикна се в отговор и после, за моя огромна изненада, избухна в смях.

И в следващите пет минути, докато се опитвах да накарам мотопеда й да запали, се влюбих в нея. Огромният дъждобран, в който цяла се губеше, я караше да прилича на осемгодишна – помислих си, че би трябвало да носи детски ботуши с калинки на тях – а под червената качулка надничаха огромни кафяви очи със слепнали от дъжда мигли и триъгълно като котешка муцунка лице. Изпитах желание да я положа пред камина с буйно пламтящ огън и да я подсуша нежно с голяма пухкава кърпа. Но точно тогава тя каза:

– Чакай, дай на мен – трябва да знаеш как да завъртиш това нещо...

Повдигнах вежда.

– Това нещо? Ох, момичета!

Веднага съжалих – никога не ме е бивало в добронамерените закачки, а тя като нищо можеше да се окаже някоя заклета, надъхана до крайност феминистка и да ми изчете лекция за Амилия Еърхарт. Но Каси само ми хвърли втренчен кос поглед, а после плесна с ръце – при което се чу джвакане – и каза със задъхан глас в нелоша имитация на Мерилин Монро:

– Ооо, цял живот съм си мечтала да срещна рицар в блестяща броня, който да дойде и да ме спаси, мен, клетата безпомощна жена! Само че в мечтите ми той беше красив.

Начинът, по който я виждах, се промени с почти осезаемо щракване, като че ли някой завъртя калейдоскоп. Спрях да се влюбвам в нея и започнах да я харесвам. Много да я харесвам. Погледнах към качулката на дъждобрана й и казах:

– Мили боже, те ще убият Кени. – След което натоварих количката за голф в багажника на лендроувъра си и я закарах у тях.

Каси живееше в малка гарсониера – така хазяите наричат стая с кухня, където има достатъчно място да поканиш някого да влезе – кацнала на най-горния етаж на стара полуразрушена къща в джорджиански стил в Сандимаунт. Пътят беше тих; големият прозорец гледаше навън, над покривите, към плажа на Сандимаунт. В стаята имаше дървени рафтове, претъпкани със стари книги с меки корици, нисък диван във викториански стил с тюркоазена калъфка в оттенък, от който на човек можеше да му прилошее, голям футон с покривка, съшита от парчета плат, и никакви украшения или плакати. На перваза бяха поставени шепа раковини, камъчета и кестени.

Нито аз, нито Каси си спомняме кой знае какво от онази вечер. Помня някои от нещата, за които говорихме – няколко кристално ясни образа – но не мога да се сетя за нито една от думите, които изрекохме. Струва ми се странно и понякога дори си мисля, че е било магия, че онази вечер сме попаднали под вълшебството на феите или на вещиците, както се е смятало преди векове, или дори на някое извънземно – едно от онези състояния, които завинаги променят човека. Но тези липсващи отрязъци от време рядко се случват на двама души едновременно и самата мисъл, че това беше станало с мен и Каси, ми навява мисълта за близнаци, които бавно протягат ръце в безтегловно пространство, изпълнено с безбрежна тишина.

Знам, че останах за вечеря – макарони със сос от консерва, като че ли бяхме още в колежа. Греяно уиски в китайски чаши. Спомням си, че Каси отвори огромния гардероб, който заемаше почти цялата стена, и ми даде кърпа, за да подсуша косата си. Някой, най-вероятно тя самата, бе поставил лавици за книги във вътрешността на гардероба и те стърчаха нелепо на най-различни височини, отрупани с какви ли не предмети. Не успях да ги разгледам добре, но мярнах тенджери с нащърбен емайл, шарени тетрадки, меки блестящи пуловери, цели купища изписани листове хартия. Всичко това ми се стори някак вълшебно, като че ли мястото му бе в някоя илюстрация на къщичка в детска книжка.

Спомням си, че попитах:

– Как попадна в отдела?

Говорехме за нанасянето й в новото жилище и си мислех, че въпросът ще прозвучи съвсем естествено. Каси обаче ми се усмихна кратко и дяволито, сякаш играехме на дама и тя ме бе хванала, че се опитвам да отвлека вниманието й, за да направи погрешна крачка.

– Как са ме взели, след като съм жена, това ли имаш предвид?

– Всъщност имах предвид, че си толкова млада – казах, въпреки че, естествено, си мислех и двете.

– Вчера Костело ме нарече „синко“ – отбеляза Каси. – Каза: „Тук ще се отнасяме с теб така, както с другите, синко“. А после се смути и започна да заеква. Май се уплаши, че ще се обидя.

– Вероятно е искал да ти направи комплимент, по свой си начин.

– Точно така го приех. Всъщност той е много мил. – Пъхна в устата си една цигара и протегна ръка. Хвърлих й запалката си.

– Някой май ми беше казал, че си действала под прикритие като проститутка и си попаднала на някаква важна клечка – казах, но тя просто ми хвърли запалката обратно и се ухили.

– Куигли, нали? А на мен ми каза, че ти си бил агент на МИ 6.

– Какво? – отвърнах вбесен и паднах в собствената си клопка. – Куигли е абсолютен кретен.

– Гледай ти, така ли мислиш? – каза тя и избухна в смях. След миг и аз я последвах. Тази клюка с агента наистина ме бе стрес­нала – ако някой й повярваше, вече никой никога нямаше да ми каже каквото и да било – а мисълта да ме вземат за англичанин ме вбесява до немай-къде. Все пак абсурдната представа, че съм нещо като Джеймс Бонд, донякъде ми допадна.

– Аз съм от Дъблин – казах й. – Акцента си придобих в едно училище интернат в Англия и този идиот с ампутиран мозък го знае прекрасно. – Наистина го знаеше: през първите ми седмици в отдела ми бе досадил до смърт с въпросите си какво прави един англичанин в полицейските сили на Ирландия, досущ като дете, което се е вкопчило в ръката ти и не престава да хленчи „Защо? Защо? Защо?“. Накрая се бях предал и бях нарушил правилото никога да не споменавам нищо за себе си освен най-необходимото – бях му казал откъде идва акцентът ми. Очевидно е трябвало да използвам по-кратки изрази.

– Как я карате вие двамата? Нали работите заедно? – каза Каси.

– О, започвам малко по малко да откачам – отвърнах.

До този момент тя вече бе взела решение – и до днес не знам какво я подтикна към това. Наклони се настрана, прехвърли чашата в другата си ръка (уверява ме, че сме пили кафе, а аз съм си мислел, че е било греяно уиски, защото го пиехме толкова често онази зима, но аз знам, спомням си вкуса на подправките по езика си и упоителния аромат на алкохола) и вдигна блузата си до гърдата. Така се сепнах, че ми трябваше един миг, преди да осъзная какво ми показва: дълга рана, все още червена, с кора и набраздена с шевове, която се извиваше около очертанията на едно от ребрата й.

– Прободоха ме с нож – каза тя.

Беше толкова очевидно, че се смутих, задето никой от отдела не се беше сетил за това. Детектив, ранен при изпълнение на служебните си задължения, има право да избере следващото си назначение. Предполагам, че този вариант не ни е хрумвал по простата причина, че новината за такова раняване щеше на практика да взриви машината за разпространяване на слухове; за този случай обаче не бяхме чули нищо.

– Господи – казах. – Какво се е случило?

– Работех под прикритие в УКД – каза Каси, с което обясни едновременно и дрехите, и липсата на слухове около раняването си – работата под прикритие наистина изисква максимална секретност. – Затова успях да стана детектив толкова бързо. Имаше цяла мрежа за разпространение на дрога и от отдел „Наркотици“ искаха да разберат кой стои зад това, та им трябваше някой, който да мине за студент. Постъпих в колежа уж за следдипломна специализация по психология. Бях учила няколко години психология в „Тринити“ преди „Темпълмор“, затова бях наясно с учебния материал, освен това изглеждам по-млада, отколкото съм в действителност.

Вярно беше. Лицето й притежаваше чистота, каквато не съм забелязвал у никого другиго – по гладката й като на дете кожа не личеше нито една пора, а чертите й – широка уста, високи скули, полегат нос и дълги извити вежди – караха тези на другите хора да изглеждат безлични и размазани. Доколкото можех да кажа, тя никога не носеше грим освен червен балсам за устни, който ухаеше на канела и я караше да изглежда още по-млада. Малко хора биха я нарекли красавица, но моят вкус винаги е клонял по-скоро към загатнатото, отколкото към крещящото. Далеч по-голямо удоволствие изпитвах да гледам нея, отколкото която и да било от извадените от един и същи калъп блондинки с преливащ бюст, които списанията, обиждайки интелигентността ми, ми казваха, че трябва да желая.

– И прикритието ти беше разкрито?

– Не! – отвърна тя възмутена. – Разбрах кой е главният дилър – едно богаташче без капка мозък от Блекрок. Следваше бизнес, разбира се. Цели месеци опитвах да се сприятеля с него, смеех се на плоските му шеги и проверявах домашните му за правописни грешки. После подхвърлих, че може би няма да е зле аз да започна да продавам дрогата на момичетата – че те няма да се страхуват толкова, ако я купуват от друга жена. Е, идеята му допадна и всичко се нареди прекрасно. Започнах да подмятам, че може би ще е по-просто, ако сама се срещам със снабдителя, отколкото да си набавям праха чрез него. Само че тогава нашият дилър започна да прекалява със смъркането – беше май месец и имаше изпити. Обхвана го параноя – уплаши се, че се опитвам да го изместя от бизнеса. И затова ме намушка. – Отпи от чашата си. – Но не казвай на Куигли. Операцията все още продължава, затова не бива да говоря за нея. Остави нещастника да се наслаждава на илюзиите си.

Не й го казах, но вътре в себе си бях ужасно впечатлен. Не само от пробождането (в края на краищата, казах си, тя не беше направила нещо кой знае колко смело или ужасно умно – просто не бе успяла да се отдръпне достатъчно бързо), а от самата тъмна, сгъстена от адреналин мисъл за работа под прикритие и за небрежността, с която Каси ми разказваше историята. Самият аз съм се упражнявал дълго, за да се науча да създавам впечатление за безразличие, и знам кога някой се опитва да го прави. И кога не.

– Господи – казах отново. – Обзалагам се, че са го направили на кайма, когато са го прибрали. – Самият аз никога не съм удрял заподозрян – няма нужда от това, стига той да си мисли, че си готов да го сториш – но има такива, които го правят, а всеки, който наръга ченге, направо си проси няколко здрави удара на път към участъка.

Тя вдигна вежда. Изглеждаше развеселена.

– Не се случи нищо такова. Това щеше да провали цялата операция. Отделът все още има нужда от него – трябва им, за да ги отведе при снабдителя. Просто започнаха отново с друг човек под прикритие.

– Но ти не искаш ли да му натрият носа? – попитах раздразнен от нейното спокойствие и от чувството, че се проявявам като някой съвсем смотан наивник. – Той те е наръгал.

Каси сви рамене.

– Като се замислиш за това, той имаше право – аз наистина се преструвах, че съм му приятелка, за да го преметна. А той беше здравата надрусан дилър на наркотици. Здравата надрусаните дилъри на наркотици правят такива неща.

Тук паметта отново ми изневерява. Знам, че бях твърдо решен да я впечатля на свой ред, и тъй като никога не ме бяха намушквали и изобщо не ми се бе случвало нищо така вълнуващо, й разправих дълга, объркана и общо взето вярна история как ра­зубедих един кандидат-самоубиец, който заплашваше да скочи от покрива на жилищен блок заедно с бебето си, още когато бях в отдел „Домашно насилие“ (всъщност мисля, че когато се впуснах в разказа си, вече съм бил малко пиян – още една причина, поради която съм сигурен, че сме пили греяно уиски). Спомням си смътно, че се увлякохме в пламенен разговор за Дилън Томас. Каси бе застанала на колене върху дивана и жестикулираше енергично, докато забравената й цигара догаряше в пепелника. Спорехме разпалено, но колебливо като деца, които срамежливо се опитват да разберат докъде могат да стигнат. След всяка размяна на реплики си хвърляхме тайни погледи, за да се уверим, че не сме стигнали твърде далеч и не сме накърнили ничии чувства. Светлината на огъня, групата „Каубой Джънкис“ и Каси, която им пригласяше със сладък необработен тих глас.

– Наркотиците, които си получавала от дилъра – попитах по-късно. – Наистина ли си ги продавала на студентките?

Каси се изправи, за да сложи чайника.

– От време на време – рече.

– И това не те ли безпокоеше?

– Всичко, което се случваше, докато бях под прикритие, ме безпокоеше – каза Каси. – Всичко.