Небесна сянка

Околоземни обекти наричаме онези комети или астерои­ди, които, привлечени от гравитацията на близки планети, преминават близо до земната орбита.

ЛАБОРАТОРИЯ ЗА РЕАКТИВНО

ДВИЖЕНИЕ КЪМ НАСА

ПРОГРАМА ЗА ОКОЛОЗЕМНИ ОБЕКТИ FAQ

А ако идва от по-далеч?

ПОСТВАНО ОТ АЛМАЗ, 7 ЮЛИ 2016

КИАНУ

Синята планета Земя и нейните седем милиарда човешки обитатели лежаха на четиристотин и четиридесет километра отдолу – или по-скоро малко встрани, предвид спорната терминология на космическото ориентиране. И ако гигантските числа не бяха в състояние да развълнуват душата поради способността си да объркват мозъка, то Зак Стюарт откри друг начин да го направи – застанал до прозореца, той покри с палец образа на родната планета.

Този малък жест се оказа достатъчен – показа нагледно, че Зак и тримата му колеги астронавти са хората, отдалечили се най-много от Земята в историята на човечеството.

Дори Луната беше по-близо от тях.

И все пак... земната политика все така ги държеше в плен, дърпаше ги назад като котва. Котва, чиято верига беше дълга четиристотин и четиридесет хиляди километра.

Това го дразнеше. Естествено, поради факта, че не беше спал от трийсет часа, в момента всичко го дразнеше. Той беше на четирийсет и три, стегнат и атлетичен, със значителен опит в космическите полети, включително два престоя на Международната космическа станция. А сега беше командир на „Дестини-7“, носеше отговорност за живота на трима астронавти плюс своя и за космически апарат на стойност стотици милиарди, апарат, изпратен на безпрецедентна мисия.

Знаеше, че не бива да се преуморява. Но стресът по подготовката на днешните безпрецедентни маневри – на четиристотин и четиридесет хиляди километра от Земята! – беше прогонил съня. Контролната зала в Хюстън ги засипваше с указания за настройки, които да коригират полета на „Дестини“, но компютърният код беше съвсем нов и постоянно крашваше. В НАСА наричаха тези команди „е-процедури“. За себе си Зак ги наричаше „ега ти процедурите“.

Процесът го подсети как преди години се беше опитал да зареди Windows на един лаптоп в Антарктика... през интернет с аналогов модем. И тогава, като сега, единственият начин беше да се заредиш с гигантско търпение.

Обърна се от предния десен прозорец на „Дестини“ и погледна към ниската палуба на три метра по-надолу, където Пого Дауни беше залепил очи за телескопа.

– Виждаш ли нещо?

Пого – по документи Патрик, но прекръстен в школата за пилоти – беше едър червенокос тестови пилот от Военновъздушните сили, понастоящем облечен в прилепнал бял комбинезон, с който приличаше на хималайска снежна маймуна.

– Нищо.

– Трябва да има нещо. – Нещото в случая беше слаба точица светлина на фон от по-силни светлини... иначе казано „Брахма“, пилотиран космически апарат, изстрелян към Киану от руско-индийско-бразилската коалиция. Конкуренцията на „Дестини“. – Две засичащи мрежи го търсят това чудо – каза той, колкото заради Пого Дауни, толкова и за да повдигне собствения си боен дух. – Няма как да се скрие.

– А може би „Брахма“ върти същия номер – твоето гравитационно к’во беше.

– Гравитационно предимство. – „Дестини“ се канеше да предприеме необявен тласък извън предварителната програма, който да постави американския апарат на по-късо отстояние от Киану в сравнение с конкурента им от Коалицията. – Вятърът е в гърба ти, а противникът е пред теб. За да те атакува, трябва да преодолее силата на вятъра. – Пого вдигна вежди. – Нито един от романите за Хорейшо Хорнблоуър ли не си чел? Там постоянно се говори за преимуществено положение спрямо вятъра.

– Ако не си забелязал, аз не съм от най-големите почитатели на мореплаването. – Пого наричаше астронавтите с военноморско обучение „повръщачи“.

– Добре де... същото е като да им излезеш на шест часа. – Това беше терминът, който употребяваха военните пилоти, когато искаха да кажат, че излизат в гърба на противника.

Сега вече Пого се усмихна.

– Това означава ли, че можем да стреляме по тях?

– Без щури идеи, ако обичаш – каза Зак. Точно сега предпочиташе да не зачекват тази тема. – А и няма как да въртят същия номер. „Брахма“ няма излишно гориво, а екипажът не смее да направи и крачка встрани от зададените координати. – Коалиционният апарат разчиташе на индийски и руски насочващи системи, които не бяха и наполовина толкова надеждни, колкото мрежата „Дълбок космос“ на НАСА. – Продължавай да търсиш – завърши той и се оттласна назад към главното контролно табло.

Пилотската кабина на „Дестини“ беше два пъти по-голяма от пилотските кабини на апаратите от серията „Аполо“, но пак беше възтясна, най-вече заради плетеницата от кабели и двата космически костюма.

– Гепих го! – Пого плъзна маркера върху образа, препрати го към екрана на Зак и чак тогава обърна глава и се ухили хищно. – Включиха ФНП. Видя се струята на тласъка. Гадни копеленца. – Презрението, което астронавтът от Въздушните сили изпитваше към конкурентния апарат, неговия екипаж и политиката на Коалицията, беше всеизвестно и едва не му беше струвало участието в тази мисия.

– Всеки трябва да си пощипва траекторията в една или друга посока – каза Зак. Той всъщност съчувстваше на командир Тадж Радакришнан и неговия екипаж. Един опитен наземен екип по контрол на полетите не би трябвало да прибягва до системата за фина настройка на посоката – ФНП – на този етап. Но досега Коалицията беше осъществила само три пилотирани мисии, а тази й беше първата отвъд ниска околоземна орбита. Нормално беше наземният им контрол, базиран в Бангалор, да залага на предпазливостта.

Неясният образ на „Брахма“ се появи на екрана пред него, в прозорче отстрани се подредиха числовите стойности на траекторията му.

– Хюстън, от „Дестини“, по канал Б – каза Зак и докосна бутона за изпращане в слушалките си. После, без да чака потвърждение, продължи: – Засякохме „Брахма“ с телескопа. – Четиристотин и четиридесетте хиляди километра, които деляха апарата от Земята, водеха до четирисекундно забавяне за всеки от събеседниците. Разговорът нямаше да е от приятните.

Както можеше да се очаква, отговорът на Шейн Уелдън, ръководителя на мисията, излезе от синхрон още с първата реплика:

– Слушам ви, „Дестини“. – Минаха няколко секунди, докато в Хюстън получат информацията, че „Брахма“ е засечен, и още толкова, докато потвърдят планирания тласък.

Зак се измъкна от лявото пилотско кресло и се оттласна надолу към телескопа. „Брахма“ да върви по дяволите... друго искаше да види той – околоземния обект Киану.

Преди три години двама астрономи любители – единият в Австралия, другият в Южна Африка – бяха забелязали ярък околоземен обект високо в южното небе, буквално над Южния полюс.

Въпросният NEO – съкращение от Near-Earth Object, английския термин за околоземен обект – беше официално назован Х2016 К1, тоест неизвестно тяло (Х), забелязано през първата половина на юли 2016. За ужас на професионалните астрономи обаче същият този NEO скоро стана известен под друго, много по-популярно име, а именно Киану, като актьора, изиграл култовата роля на Нио (Neo) в „Матрицата“.

Само след броени дни, когато размерът на Киану (повече от сто километра в диаметър) и траекторията му (с начална точка в съзвездието Октант, крайна в района на слънцето, и най-голямо приближение до Земята през октомври 2019-а) станаха ясни, елементи с развинтено въображение в космическите среди започнаха да говорят за пилотирана мисия до NEO. Подходящ космически апарат вече съществуваше – разработеният от НАСА „Дестини“, конструиран за полети отвъд земната орбита, до Луната и Марс. И до околоземни обекти.

Но покрай бюджетните съкращения и съмнителната изгода – флотилия от автоматични сонди би събрала същата информация като пилотиран космически апарат, при това на десет пъти по-ниска цена – ентусиазмът взе да угасва, за разлика от Киану, който грееше все по-ярко на южния небосклон.

Докато Руско-индийско-бразилската коалиция не обяви, че пренасочва към Киану планираната си за кацане на Луната експедиция. Първото знаме, забито в каменистата заснежена повърхност на околоземния обект, нямаше да е американско.

Въпросното официално съобщение предизвика трескава промяна на плановете, сравнима с пословичното решение на НАСА от 1968-а да изпрати „Аполо-8“ около Луната, изпреварвайки СССР. „Ще е като на ралито НАСКАР – казваше Пого Дауни. – Само че този път може да си чукнем броните още на старта“.

В търсене на конкурентно предимство великите умове на НАСА родиха няколко диверсионни хитринки. В момента например другите двама астронавти от екипажа на Зак – Теа Новински и Ивон Хол – говореха по откритата връзка, а видео- и аудиоинформацията за подготовката им от спускателния апарат „Венчър“ протичаше през мрежата от гигантски наземни антени, наречена Deep Space Network, която беше част от лабораторията за реактивно движение на НАСА. В същото време Зак и Пого вършеха мръсната работа по кодирана връзка, излъчвана през мрежа от военни сателити.

До извънредното решение да извъртят номера с гравитационното предимство се стигна, когато, заради лошо време на Кейп Канаверал, „Брахма“ излетя един ден преди „Дестини“.

Колкото и да го гъделичкаше мисълта, че ще преметнат брахманците, Зак адски много се дразнеше, че трябва да се занимава с друг космически апарат, вместо да насочи погледа си към стокилометровото туловище на Киану, от което ги деляха някакви си две хиляди километра.

Не че би могъл да го види, дори да имаше време за това! И двата апарата захождаха към Киану откъм тъмната му страна, точно като няколко от ранните мисии на програмата „Аполо“, които се бяха промъкнали до Луната по тъмно, а екипажите им бяха видели надупчената й от кратери повърхност броени мигове преди тласъкът на двигателите да ги изведе в лунна орбита.

Както маневрата с гравитационното предимство, така и заходът откъм тъмната страна на околоземния обект напомняха за епохата на ветроходното мореплаване – беше като да водиш кораба си към скалист бряг в безлунна нощ и мъгла. Беше опасно.

И десет пъти по-сложно. Зак не беше специалист по орбитална динамика, но знаеше достатъчно за умопомрачителната математика на тази наука, за да го заболи главата.

„Дестини“ и „Брахма“ падаха към Киану с разлика от хиляда километра и двайсет и четири часа. Без допълнителния тласък „Дестини“ щеше да пристигне ден по-късно.

Да пристигнат къде? Киану се приближаваше към Земята изотдолу, почти под прав ъгъл към равнината на еклиптиката – видимия път на слънцето за една година, където се наблюдаваха и повечето планети от Слънчевата система. Както „Дестини-Венчър“, така и „Брахма“, бяха похарчили допълнително гориво, за да се отдалечат от земния екватор и да се придвижат към мястото, където Киану щеше да се озове след четири дни и половина.

И сякаш това не стигаше, сега „Дестини-Венчър“ убиваше скоростта си, защото в последния етап преди отделянето ракетата носител „Сатурн VII“ я беше изхвърлила извън земната орбита.

Самият Киану ускоряваше, наближавайки най-голямото си приближение със Земята, току отвъд лунната орбита – беше най-яркият обект, който хората бяха виждали в нощното небе на своята планета.

За да се промъкне покрай „Брахма“, „Дестини“ трябваше, най-простичко казано, да скочи на спирачките... да форсира двигателите на „Венчър“ в обратната посока, на сто и осемдесет градуса спрямо заложения маршрут. Тласъкът щеше да смъкне апарата на по-ниска околоземна орбита, където „Дестини“ щеше да се движи много по-бързо от „Брахма“.

Цената в гориво беше гигантска, тласъкът щеше да изяде шест хиляди от деветте хиляди килограма газ в резервоарите на апарата. Което означаваше, че оттук насетне „Дестини-Венчър“ нямаше право на грешка – нито при спускането, нито при излитането след това. Но ако всичко минеше по план, след двайсет и четири часа екипажът на Зак щеше да се спусне на Киану преди брахманците.

А оттам насетне, искрено се надяваше Зак, всеобщото внимание щеше да се насочи към проучването на уникалния обект и споровете щяха да се съсредоточат върху естеството му, а не върху това кой е стигнал там пръв.

– Трийсет минути – обяви Пого. Гласът му сепна Зак и прекъсна мислите му... или дрямката. Още едно такова разсейване и волю-неволю щеше да бръкне в аптечката за хапче декседрин или друг стимулант.

Примигна и отново залепи очи за окуляра на телескопа. Размазаното белезникаво петънце на „Брахма“ се разду, после очертанията му се размиха в ярка светлина. Апаратът на Коалицията беше цилиндричен, така че дори да се въртеше около оста си, в яркостта му не би трябвало да настъпват промени.

– Пого, виждаш ли нещо като ореол около „Брахма“?

– Извинявай, в момента гледам нещо друго...

– Как върви номерът? – Ивон Хол, инженерката от афроамерикански произход, която беше работила на Кейп Канаверал с екипа по изстрелването на „Сатурн“, се появи откъм тунела, свързващ „Венчър“ и „Дестини“. Беше с бял космически костюм, но без шлем.

– Внимавай! Микрофоните са включени – каза предупредително Зак и й размаха пръст. – Не знаеш кой ни слуша в момента.

Ивон се ококори. Явно не беше свикнала да й правят забележки. Което напомни на Зак, че Ивон, Патрик и дори Теа всъщност не са неговият истински екипаж.

– Хей, малките. – Теа се появи на свой ред с шоколадче и пликче сушени плодове в ръка. Руса, атлетична и изобщо американка от главата до петите, тя беше от онзи типаж, който се явяваше неразделна част от всяка група астронавти – голямата сестра, която иска всички да слушкат. Зак подозираше, че в НАСА нарочно ги избират такива. – Нещо за хапване преди тласъка?

Ивон взе пликчето със сушени плодове и се придвижи към поклащащия се космически костюм на Пого.

– Няма ли да си навлечеш вече бронята, полковник Дауни?

Теа метна шоколадчето на Зак.

– Дръж. Хапни го и да се обличаме.

Зак я остави да го повлече с все костюма през свързващия тунел. После се завъртя около оста си, колкото да се ориентира в интериора на „Венчър“ – цилиндър с контролно табло, прозорец отпред и шлюз отзад.

– Комуникационно как сме? – попита той.

– Идеално. Чуй. – Теа се усмихна, натисна едно копче на контролното табло и гласът на официалния говорител на НАСА за връзки с обществеността изпълни кабината: „Поради метеорологични ограничения над Австралия директната комуникация с „Дестини-7“ ще бъде прекъсната за следващите петнайсет минути. Екипажът не е в опасност, а тласъкът ще бъде извършен по план...“

– Много са добри – отбеляза Зак.

– Всички сме добри, бебчо. А ти ще си още по-добър, ако си починеш малко. – Теа знаеше, че не е спал от доста време.

– На бавачка ли ми се правиш?

– Просто забелязах, че си на път да изпушиш. – Така казваха в Хюстън за инженер, който е потънал в разрешаването на неотложен проблем до такава степен, че забравя да спи и да се храни и постепенно губи връзка с реалността.

Но Теа поне прояви благоразумието да спре дотук. Освен това трябваше да му помогне с костюма, а това беше сложна и отговорна задача, която изискваше сила, умения на гимнастик и поне десетина минути време.

– Готов си – заяви накрая.

– Петнайсет минути до старта – извика Пого от другия край на тунела. – Ще го правим ли това с предимството, или не?