Дали бях самотна? Да, разбира се. Но освен това бях започнала бавно да затварям части от тялото си. Уж за добро. Като голяма фабрика, която закрива цех след цех, един производствен отдел след друг, и гаси осветлението в изоставените помещения. Бях само на трийсет и пет, а никога не бях изживявала истински умопомрачителен, освобождаващ и задоволяващ секс. Такъв секс, за какъвто вероятно пишеше в онзи бележник.

Имаше дни, когато усещах тялото си като скелет, върху който някой е метнал костюм от плът. Качвах и свалях плътта по автобусите, изсипвах я от таксита, разхождах я около масите, хранех хората и чистех след тях. У дома тялото ми беше просто едно топло удобно легло за Дикси. Как стана така? Защо това се превърна в мой начин на живот? Защо не можех да събера парченцата и да изляза навън, както каза Уил?

Пак се погледнах в огледалото. Цялата тази плът – крехка и очакваща, и в същото време заключена. Стъпих във ваната и седнах, после се потопих под водата за няколко секунди. Под пяната чух тъжното ехо на биещото ми сърце. Помислих си, че точно така звучи самотата.

Рядко се случва да пия. А сама – изключено. Но тази вечер направо си беше за чаша студено бяло вино и топъл халат. Имах бутилка „Шабли“ в хладилника. Стоеше си там кротко от няколко месеца. Щеше да свърши работа. Налях си голяма чаша и се настаних с Дикси и бележника на дивана. Прокарах пръсти по корицата, по инициалите ПД. Вътре беше напечатано името й – Полин Дейвис, но никаква друга информация за контакт. На другата страница имаше нещо като съдържание. Списък от стъпки от едно до десет, изписани старателно с ръкописни букви:

Първа стъпка: Признаване

Втора стъпка: Кураж

Трета стъпка: Доверие

Четвърта стъпка: Щедрост

Пета стъпка: Безстрашие

Шеста стъпка: Увереност

Седма стъпка: Любопитство

Осма стъпка: Смелост

Девета стъпка: Щастие

Десета стъпка: Изборът

Господи, какво държах в ръцете си? Що за списък? Горещина и студ ме заляха едновременно. Като че бях на прага на опасна мистерия, която обаче ме теглеше с непозната сила. Станах и дръпнах тънките дантелени пердета. Безстрашие, Кураж, Увереност, Щастие? Думите бяха изскочили от бележника и танцуваха пред замъглените ми очи. Дали Полин бе решила да мине през тези стъпки? Ако е така, до коя беше стигнала? Седнах и пак ги прочетох, после обърнах страницата и видях следващото заглавие „Бележки по Първа стъпка – моите фантазии“. Вече не можех да спра. Зачетох:

Не мога да ти обясня колко бях изплашена, притеснена, че може да ме хване паниката, да отложа и да побягна. Та нали винаги правех точно така! Особено когато нещата станат прекалено силни, повече отколкото мислех, че мога да понеса, и най-вече в сексуално отношение. После се замислих над думата „Признаване“ и полека приех идеята, че трябва да призная пред себе си и да приема предложената от С.Е.К.Р.Е.Т. помощ. Но когато той тихичко влезе в хотелската стая и затвори вратата след себе си, знаех, че искам и съм готова да го направя...

Усетих как сърцето ми бие, все едно аз бях тази в хотелската стая, непознатият влиза при мен...

Този мъж! Какво мога да кажа, освен че Матилда беше напълно права. Нечовешки сексапилен... тръгна към мен бавно, като котка, а аз отстъпвах назад, докато усетих ръба на леглото зад сгъвката на коленете си. И тогава той ме сложи нежно на леглото, повдигна полата ми, разтвори краката ми. Издърпах възглавницата и скрих лицето си след единствените думи, които каза този ден. „Ти си дяволски красива“. И после екстазът, който едва ли мога да опиша, но ще опитам...

Затворих бележника. Това беше грешно. Беше така първично, сурово. А и не ми влизаше в работата. Трябваше да спра!

„Ще прочета още малко и край, спирам! Със сигурност!“ Отворих напосоки някъде по средата. Запрепусках през думи, страници еротика.

Господи! Какво да кажа! Първо беше доста странно, няма защо да лъжа. Но ефектът беше... не зная как да го опиша. Една дума ми идва наум – изпълване. Като че бях поела всичко в себе си, бях сигурна, че не мога да продължа, че не мога да поема повече, а после открих, че мога. Вероятно съм викала, пищяла, но не ми пука. Ръцете му дразнеха всяка точка от тялото ми. Невероятно! Слава богу, че Имението е звукоизолирано. Поне така ми казаха. Предполагам е истина, иначе всички биха се досетили какво се случва във всяка една от тези стаи. Но, честно казано, най-върховното удоволствие беше, когато другият – Оливър, моят любим чернокос непознат с татуираната от горе до долу ръка, лежеше под мен и когато засмука...

Затворих бележника с рязко движение. Трябваше да спра! Това беше прекалено! Двама мъже? Наведнъж? Погледнах заглавието на страницата. Беше Стъпка пет. Безстрашие. Усетих влагата между краката си и това ме шокира. Не четях еротични неща. Ако случайно попаднех на порнография, никога не ме възбуждаше. Но това! Тук ставаше дума за желание. Исках да го прочета, но не, не биваше! Стисках затворения бележник в скута си.

Не изглеждаше такава жена. Полин, с късата й коса и чистия й вид на спретната дама! Но какво значи „такава жена“? Кое беше най-екстремното ми изживяване в секса? Най-рискованото? Онази чекия в киното с онова момче, с което излизах, докато със Скот си бяхме взели „почивка“ един от друг? И се смеех през цялото време. Е, бях правила свирки. Може би не много добри, често дори и не до края. В сексуално отношение бях невежа. Дикси се беше извъртяла в странна поза, просната почти по гръб като дърта развратница.

– Сигурна съм, че си се забавлявала много по-добре по улиците, отколкото аз в спалнята си.

Трябваше да прибера бележника. Иначе щях сериозно и крайно грубо да наруша личното пространство на Полин, да вляза в неща, които бяха прекалено интимни. Станах и почти с гняв пъхнах червения бележник в шкафчето на масичката за телефона до вратата. След десет минути вече го бях преместила в джоба на едно старо яке за ски, което си бях купила в Мичиган и бях оставила да виси в дъното на гардероба. Но бележникът ме мамеше и оттам. После го преместих под скарата на газовата печка. Дали пък да не го изгоря?

Реших да го сложа в чантата си, за да не забравя да го занеса на следващия ден, в случай че Полин си го потърси. Ами ако си помисли, че съм го чела? И как беше възможно да не го отворя? Е, поне не го бях изчела от кора до кора, нали?

След два дни, точно когато навалицата по обед се разотиваше и напрежението малко по малко отшумяваше, камбанката на вратата звънна и Полин влезе. Стомахът ми се преобърна. Все едно бях престъпничка и тя идваше да ме арестува. Но днес не беше с чаровния си партньор, а с красива, по-възрастна от нея жена. Може би около петдесет. Или към шейсет, но много добре запазена и поддържана. Носеше туника в цвят корал. И двете изглеждаха сериозни. Седнаха на една празна маса до прозореца. Дръпнах тениската си надолу, стегнах се някак си и тръгнах към масата им. „Опитай се да не я зяпаш прекалено дълго! Бъди безизразна, както винаги! Дръж се естествено! Не знаеш нищо, защото изобщо не си отваряла бележника й!“

– Здравейте. Кафе ли първо? – попитах с усмивка, която май беше малко озъбена. Сърцето ми блъскаше в ребрата.

– Да, благодаря – каза Полин. Не ме погледна. Впери очи в червенокосата жена и попита: – Ти?

– За мен зелен чай. И две менюта, ако обичате – каза жената, без да откъсва поглед от Полин.

Изпитах срам. Те знаеха. Знаеха, че аз знам.

– Вед... Веднага – изпелтечих и тъкмо се обръщах, когато...

– Почакай. Чудех се... – каза Полин.

Сърцето ми щеше да изскочи.

– Да? – Обърнах се отново към тях, с ръце, напъхани в джобовете на престилката, и с изправени рамене, предполагам вдигнати чак над ушите.

Полин беше много притеснена. Почти колкото мен. Лицето на другата жена обаче беше спокойно и тя я гледаше окуражително. Дори ми се стори, че й кимна, за да я подкани да продължи. Забелязах, че червенокосата носи гривна. Същата като на Полин. Красива, бледожълта, със същия изящен матиран цвят по краищата, с висящи талисманчета.

– Случайно да съм забравила нещо тук онзиден? Един бележник. Червен. С цвят на бургундско. Отпред са написани инициалите ми. ПД. Да сте го намирали случайно? – Гласът й трепереше. Изглеждаше сломена. Всеки момент щеше да се разплаче.

Очите ми бързо отскочиха от нейното лице към спокойното лице на другата дама.

– Не знам. Ще попитам Дел – казах пресилено бодро и весело, крайно неподходящо за случая. – Ей сега ще дойде.

Тръгнах сковано към кухнята, бутнах вратата и опрях гръб на хладната стена. В дробовете ми не беше останал въздух. Дел, афроамериканка вече на години, миеше голямата тенджера, в която беше правила чили. Макар че къдравата й коса винаги беше много късо подстригана, тя неизменно слагаше мрежа за коса и професионална сервитьорска униформа. И тогава ми хрумна.

– Дел, трябва да ми направиш една услуга.

– Не трябва, Каси. Моля. – изфъфли Дел, но пък винаги си говореше така. – Що за възпитание?

– Извинявай. Моля.. Двете клиентки ето там. Едната си забрави нещо преди два дни. Малък бележник. Не искам да знае, че аз съм го намерила. Не искам да си помисли, че съм го чела. Защото го четох. Искам да кажа... не всичко, но четох. Но беше наложително да попрочета тук-там. Иначе как щях да знам чий е? Нали? И там има лични неща. Много лични. Но не искам да знаят, че съм чела тези неща. Че изобщо съм чела. Може ли да кажа, че си го намерила ти? Моля те!

– Искаш да лъжа?

– Не, не. Аз ще лъжа.

– Мило момиче, понякога не ви разбирам вас, днешните млади жени с вашите драми и разни истории и какво ли не още. Не можеш ли да кажеш ей така, както се казва, просто: „Ето, намерих това“.

– Да, не мога. Не и в този случай.

Стоях пред Дел като пред Господ, с вдигнати като за молитва ръце.

– Добре – каза тя накрая и махна с ръка да й се разкарам от главата. Както се гони муха. – Стига да не се налага да казвам нещо. Иисус не ме е учил да лъжа.

– Дел, ще те разцелувам.

– А, не! Никакви целувки!

Побягнах към шкафчето си и извадих бележника изпод мръсните тениски, където го бях сложила. Уф, трябваше да ги изпера! Когато се върнах до масата, не ми беше останал дъх. Двете жени ме погледнаха едновременно. С очакване.

– Попитах Дел, колежката ми. Ето там е... – И точно в този момент Дел изпълнително се показа на вратата на кухнята и помаха уморено, за да легитимира безсрамната ми лъжа. – Тя е намерила това. – Извадих бележника от престилката си. – Това ли сте...

Още преди да довърша, Полин издърпа бележника от ръката ми и го сложи в чантата си.

– Да, точно това е. Много благодаря – каза и въздъхна облекчено. После се обърна към другата жена: – Знаеш ли, мисля да тръгвам, Матилда. Наистина съжалявам, че нямам време за обяд днес. Става ли да го направим друг път?

– Няма проблем. Обади ми се после. Аз пък умирам от глад – каза Матилда, изправи се и двете се прегърнаха за довиждане.

Усетих как тялото на Полин се отпусна облекчено, но в същото време долавях гнева и раздразнението й. Беше си намерила бележника, но все пак знаеше, че той е разкрил тайните й някъде, пред някого, и нямаше търпение да се махне оттук. След прегръдката буквално полетя към вратата.

Матилда се настани спокойно в стола си, както котка се наглася на припек. Огледах се. Наближаваше три и ресторантът беше почти празен. Скоро смяната ми щеше да свърши.

– Ей сега ще ви донеса чая – казах. – Менюто е на стената. Ето там.

– Благодаря, Каси – каза тя, докато тръгвах.

Усетих го като удар в корема. Тя знаеше името ми! Откъде знаеше името ми? Да, разбира се, нали подписвах сметките. И Полин идваше редовно. Ето откъде, няма какво друго да е.

До края на смяната не се случи нищо особено. Матилда отпиваше от чая си, гледаше през прозореца, после поръча сандвич с яйце и кисела краставичка. Изяде половината. Не си казахме кой знае какво. Обичайните любезности, които хората си разменят със сервитьорките. Дадох й сметката и тя ми остави добър бакшиш.