Орден в хаос

Жената пред портите

Дори слепец можеше да види, че нещо не е наред, а зрението на Там Синклер беше отлично. Търпението му обаче бе на изчерпване. Следобедната светлина избледняваше в здрач и Там беше принуден да спре след тежкото тридневно пътуване на по-малко от километър от целта си. Юздите на уморения му впряг сега висяха безполезни в ръцете му, а пред него се събираше и растеше тълпа от хора, препречваше му пътя и се буташе в конете му, които пръхтяха недоволно, пристъпваха от крак на крак и нервно мятаха глави наляво-надясно. Гняв се надигна в гърдите му към това човешко менгеме. И при обикновени условия не обичаше да е сред много хора, но когато бяха притиснати един до друг, те образуваха солидна преграда, а вонята на немитите им тела го лишаваше дори от простото удоволствие да си поеме дълбоко дъх.

– Евън!

– Да!

Един от двамата млади мъже, изтегнали се сред покритите товари в каруцата, се изправи и облегна преплетените си ръце на високата капра.

– Я! Какво става? Откъде изникнаха всички тия?

– Ако знаех, нямаше да прекъсвам разговора ти с младия ти приятел. – Там хвърли кос поглед към другия мъж и устата му, почти скрита зад прошарена брада, се изкриви било в усмивка, било в гримаса на отвращение. – Иди до портите и разбери какво става и колко ще трябва да стърчим тук. Може би някой е припаднал или е умрял неочаквано. Ако е така, потърси друга порта, през която да минем преди вечерната камбана. Задникът ми е натъртен и набоден с тресчици от тази проклета дъска и нямам търпение да зарежем този ръждясал боклук в двора на леярната. И побързай. Не искам да прекарам нощта извън тези стени. Тръгвай!

– Добре. – Младият Евън сложи ръка върху високата ритла на каруцата и я прескочи. Приземи се леко на калдъръма и бързо си проправи път сред тълпата. Ла Рошел бе най-голямото и оживено пристанище във Франция. До високите тесни порти на южния му вход, точно пред младежа, водеше широк подстъп, който рязко се стесняваше на местата, охранявани от войниците от градската стража.

Там проследи с поглед как момчето се отдалечава, а после на свой ред скочи на земята, макар и не със същата пъргавина. Коларят изглеждаше силен, все още бе мъж в разцвета на силите си, но с радост бе оставил на чираците тежката физическа работа още преди години. Като стрелкаше с недоброжелателни погледи хората, застанали най-близо до него, той си проправи път до малка дъбова бъчвичка, здраво завързана с конопено въже отстрани на каруцата. Взе окачения до нея черпак, вдигна разхлабения капак и гребна черпак хладна вода да разкваси устните си. Огледа се наоколо, но не видя никого и нищо, което би могло да обясни задръстването пред каруцата. Имаше доста стражи с лъкове на стените горе, но никой от тях сякаш не изпитваше особен интерес към струпалите се хора.

Междувременно младият Евън се движеше напористо напред. Ала колкото повече се приближаваше към портите, толкова по-трудно успяваше да си пробие път сред шумната тълпа. Бе принуден да разблъсква околните с широките си рамене, да си отваря път с лакти, без да обръща внимание на оглушителните крясъци, които се надаваха от всички страни. Беше почти стигнал до целта си – ако се вдигнеше на пръсти, можеше да види гребена на шлема на началника на стражата, – когато се чуха високи и пронизителни гласове. Трима мъже се устремиха към него, като си проправяха със сила път през тълпата, дърпаха хората, край които минаваха, бутаха ги и ги блъскаха, опитваха се да побегнат с разширени от страх очи. Тръгваха на една страна, после на друга и се мъчеха да се скрият сред множеството.

Като живо същество, усетило ужаса на бягащите, тълпата бързо се отдръпна от тях, с което ги изложи право пред погледа на стражите пред портата и върху кулите.

Викът на началника на стражата, с който нареди на тримата да спрат, заглъхна нечут; последната дума едва бе излязла от устата му, когато първата стрела се удари в калдъръма, издрънча и накара тълпата незабавно да млъкне. Изстреляна твърде припряно, от високо, стрелата със стоманен връх отскочи от изтърканите камъни и се заби в дървената бъчва, от която пиеше Там Синклер. Проби я и студената вода се изля отгоре му, просмука се в панталоните му и шумно се разплиска по калдъръма.

Там изруга, хвърли се върху мокрите камъни на четири крака и се претърколи на сигурно място под каруцата, докато въздухът се изпълваше със страховитото съскане на летящи стрели. Другият чирак на Там, Хамиш, скочи от каруцата и се приведе зад главината на едното колело, отблъсквайки други, потърсили същия подслон.

Никой от тримата бегълци не оцеля. Първият бе поразен от три стрели едновременно – в рамото, врата и дясното коляно. Той политна, разтърсван от гърчове, и се изви като актьор в пантомима. Високо над главата му бликна арка кръв от назъбения прорез във врата и опръска околните, докато той падаше на земята. Вторият спря да бяга и вдигна ръце високо над главата си в знак, че се предава. Остана така само за миг, само за един удар на сърцето, преди стрела да прониже гръдта му.

Третият падна по лице в краката на висок, прегърбен монах. В предсмъртните мъки протегнатата му ръка се вкопчи в сандала на просещия брат под опърпания, стигащ до глезена подгъв на дрипавото черно расо. Веднага щом го докосна, монахът спря, застина неподвижно, сякаш изваян от дърво, и се загледа стъписан в окървавените метални стрели, отнели така жестоко живота на беглеца. Но никой не обърна внимание на потреса му – всички гледаха единствено мъртвеца. Почти не забелязаха монаха – за тях той бе просто един от многото си безлики събратя, които скитаха надлъж и шир из християнските земи и просеха, за да се прехранват.

Мълчанието, последвало съкрушителното насилие, бе така пълно, че дори от разстояние всички чуха скърцането на железните панти, когато се отвори врата, а после и равномерните стъпки на обути в тежки ботуши крака, когато някой – човек с власт – прекоси разстоянието от входа до кулата на лявата порта на града.

Никой в претъпкания подстъп към портите не помръдна. И пътниците, и стражите изглеждаха вцепенени от бързината, с която смъртта бе нахлула в тази приятна ранна вечер.

– Всички ли сте си загубили ума?

Суровият дрезгав глас развали магията. Хората отново се размърдаха, надигнаха се гласове, отначало колебливи, несигурни как да започнат да говорят за случилото се. Стражите също се раздвижиха и неколцина се отправиха към трите безжизнени тела.

Там Синклер вече бе изпълзял от скривалището си и се канеше да се качи обратно на капрата, когато зад него някой прошепна:

– Моля ви, чух ви да говорите с младежа. Вие сте шотландец.

Синклер замръзна на място, а после бавно се обърна, като внимаваше нито едно мускулче на лицето му да не трепне. Жената стоеше до задния край на каруцата му, стиснала дебелия шнур на издута платнена чанта толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Цялата беше увита в дълга дреха от тъмнозелена вълна, единият край на която покриваше главата й като качулка. Открити оставаха единствено устата и брадичката й. „Изглежда млада, но не е момиче“ – прецени Там по няколкото сантиметра от лицето й, които можеше да види. Кожата й беше светла и изглеждаше чиста. Той отново я огледа. Погледът му се плъзгаше бавно и преднамерено от главата до петите й, но без намек за похот.

– Шотландец съм, вярно. И какво от това?

– И аз съм шотландка. Имам нужда от помощ. Отчаяна съм. Мога да ви се отплатя.

Тази жена не беше селянка. Говореше ясно и изискано, а думите й издаваха увереността на човек от благороден произход. Там сви устни и инстинктивно се огледа наоколо, но никой не им обръщаше внимание. Без да знае защо, Там почувства, че тази жена е замесена в случилото се, и въпреки предпазливостта си остана впечатлен от поведението й. Бе скована от страх, но пазеше достатъчно присъствие на духа, за да изглежда спокойна в очите на всеки случаен наблюдател.

Отговорът му бе тих, но любезен:

– В каква беда се намирате, милейди? Какво искате от мен – един обикновен колар?

– Трябва да вляза в града. Има хора, които... Търсят ме, за да ми причинят зло.

Проницателните очи на Синклер се приковаха в пълните й устни.

– Тъй ли? – попита той с тежък и ярко изразен шотландски диалект. – И кои са тези хора, които тормозят и плашат благородни дами?

Тя прехапа устна и той видя как се двоуми дали да каже нещо повече. Но след миг тя изпъна рамене.

– Хората на краля. Хората на Гийом дьо Ногаре.

Синклер продължи да се взира изпитателно в нея. Лицето му си остана все тъй безизразно, макар че думите й го бяха стреснали. Гийом дьо Ногаре, главен легист на крал Филип ІV, бе най-ужасяващият и ненавиждан мъж в цяла Франция.

Още един миг Синклер остана неподвижен. Мислите препускаха лудешки в главата му. А после под късата спретнато подрязана брада лицето му се изкриви в нещо, което би могло да мине за начало на усмивка.

– Значи бягаш от Ногаре? Исусе Христе, девойче, не би могла да имаш по-добра причина да търсиш помощ. Остани на мястото си. Тук си скрита. Трябва да видя какво става пред нас.

Част от напрежението видимо се оттече от тялото на жената. Тя отстъпи крачка назад и се прикри зад каруцата. Синклер се надигна, стъпил на главината на предното колело. Все още изпитваше опасения, а и любопитство по отношение на жената, но някак си чувстваше, че ще постъпи правилно, ако й помогне. След миг Синклер тихо изсумтя, набра се и се качи на капрата. Пое юздите на впряга, посегна към камшика в краката си и изсвири пронизително. Двамата длъгнести, но яки чираци се втурнаха и пъргаво се метнаха на каруцата. Евън седна на капрата до него, а другарят му отново се намести удобно сред покритите товари отзад. Но макар и с камшик в ръка, Там Синклер не направи никакво движение да стресне животните. Нямаше къде да отиде. Хората се бутаха един друг и се тътреха напред-назад, въртяха се около мястото, където лежаха убитите мъже, но не отиваха напред.

Тримата мъртъвци очевидно бяха бутали ръчна количка и от обърканите приказки на хората наоколо Там разбра, че по някаква причина стражите решили да претърсят количката и да задържат единия от мъжете. Тогава тримата се разделили и побягнали. Сега, докато гледаше как неколцина стражи заобикалят препълнената количка, Там разсеяно се зачуди какво ли има вътре и дали е толкова ценно, че си струва да умреш заради него. Никога нямаше да разбере, защото, докато любопитството му нарастваше, началникът на стражата нареди да закарат количката в караулното. Шотландецът се загледа в рицаря със суров глас, който бе излязъл от кулата и сега крачеше наперено към мястото, където лежаха тримата мъртъвци.

Не беше висок, но излъсканата му броня, облечена над ризница и увенчана с куполовиден метален шлем, му придаваше внушителен вид, а подобната на презраменник ливрея със знака на краля – захабена бяла туника с тясна предница, поръбена с тъмносиньо, с лилията на Капетингите в центъра, подчертаваше още повече авторитета му.

Там Синклер го гледаше безстрастно от капрата. Не остана впечатлен. Самият той бе войник, бе пътувал много и не можеше да бъде заблуден от показността на една скъпа премяна. Човекът, когото гледаше, бе кралски рицар, но това не бе гаранция нито за мъжество, нито за достойнство. Хората наричаха френския крал Филип Хубави, защото имаше приятни, почти безупречни черти, но тази красота – Там го знаеше, както и мнозина други – бе само външна. Не случайно никой не наричаше могъщия владетел Филип Справедливи или дори Филип Милостиви. Филип Капет, четвъртият с това име, внук на краля светец Луи ІХ, неведнъж се бе показвал като студен и амбициозен тиранин. А твърде много от благородниците, с които се заобикаляше, бяха от същата порода. Рицарят тук бе извадил дългия си меч с бавно и демонстративно движение и сега оголеното острие леко подскачаше върху дясното му рамо, докато той вървеше към високия монах, все още приведен над мъртвеца.

– Евън – проговори Там, без да повишава глас. Очите му не изпускаха движенията на рицаря. – Отзад до каруцата има жена. Иди и й помогни да се качи вътре, докато всички гледат кралския капитан. Но го направи спокойно, сякаш пътува с нас, и отзад, където по-трудно ще ви забележат. Хамиш, ти седни тук при мен.

Евън скочи на земята. Докато Хамиш заемаше неговото място, Там посочи с глава наляво.

– Май бедничкият монах е в беда.

Хамиш се приведе, за да види по-добре.

Монахът бавно коленичи и положи длан върху главата на мъртвия. Остана неподвижен, с наведена глава – очевидно се молеше за душата на покойника. Рицарят проговори със своя суров, неприятен глас:

– Мястото на тоя е в дълбините на ада, свещенико, така че можеш да спреш да се молиш за него.

Монахът не помръдна и рицарят се намръщи – не беше свикнал да не му обръщат внимание. С един замах протегна дългия меч напред и допря острието до спуснатата качулка на монаха. Отметна я назад и разкри голото обръснато място – тонзурата на доминиканския орден, и останалата гъста, късо подстригана металносива коса. Рицаря спусна меча надолу и повдигна с него брадичката на монаха. Разкри се гладко избръснато и бледо лице. Рицарят се приведе напред. Гласът му прокънтя остро в пълната тишина, последвала първите му думи.

– Слушай ме, когато ти говоря, свещенико, и ми отговаряй, когато ти заповядам. Чуваш ли ме? – Той се отдръпна назад, изправи се и облегна меча си на земята. – Познавам те.

Монахът безмълвно поклати глава и рицарят повиши глас:

– Не ме лъжи, свещенико! Никога не забравям лице, което съм зърнал веднъж, а теб те познавам. Виждал съм те някъде преди. Къде? Говори!

Монахът поклати глава.

– Не, сир рицарю – отвърна той със странно писклив глас, необичаен за толкова висок мъж. – Тук съм отскоро и никога не съм идвал в тази част на света. Домът ми е на север, далеч оттук, в Елзас, в манастира на благословения свети Доминик, така че ако скоро не сте били там, не е възможно да ме познавате. А освен това... – Очите му, блеснали на късната следобедна светлина, бяха светли, искрящосини и в тях гореше пламенен фанатизъм. – ... не бих могъл да забравя човек като вас.

Рицарят се намръщи, поколеба се, а после метна меча отново през рамото си. На лицето му се изписа отвращение.

– Добре, достатъчно. И аз не бих могъл да забравя глас като твоя. Защо си дошъл в Ла Рошел?

– По Божии дела, сир рицарю. Нося съобщения за приора на манастира на свети Доминик, който се намира от другата страна на портите.

Рицарят вече махаше с ръка на досадния доминиканец да млъкне. Промяната в поведението му издаваше нежеланието му да се занимава с каквото и да било, свързано с ордена на свети Доминик – светите гладни и ревностни инквизитори на папата.

– Да, добре, давай, довърши задачата си. Знаеш ли къде се намира манастирът?

– Да, сир рицарю, имам написани указания накъде да продължа, щом премина портите. Нека ви покажа.

Но докато бъркаше в расото си, рицарят отстъпи още и отново го прекъсна.

– Продължавай, няма нужда да ми показваш нищо. Давай, действай по задачите си.

– Благодаря ви, сир рицарю.

Високият монах угоднически наведе глава и се отправи към градските порти. Неговото влизане, изглежда, се превърна в сигнал да пуснат всички. Тълпата се устреми напред. Стражите небрежно оглеждаха минаващите. Синклер обаче забеляза, че разпитват всяка жена, която влиза в града, докато мъжете минаваха необезпокоявани. Седна по-изправен на мястото си и разтри кръста си със свободната си ръка.

– Момчета – заговори той на келтски диалект със спокоен и дружелюбен глас, – отсега нататък сте благородници. За известно време ще сте ми синове. Евън, когато говориш с някого от тези смешници, подсили шотландския си акцент. Хамиш, да не си продумал и дума на френски. Само на келтски говори. Двамата с майка ти току-що сте пристигнали във Франция при мен и брат ти и не сте имали време да научите нито езика, нито обичаите им. Сега мини отзад и остави майка си да седне тук. – Той небрежно се обърна и заговори на жената зад тях: – Мери, хайде седни до мен. И си свали качулката, освен ако не се боиш, че ще те разпознаят.

Тя безмълвно дръпна качулката и разкри красиво, фино изваяно лице с широки, стряскащо ярки сиво-сини очи и дълга, грижливо сресана тъмна коса. Синклер кимна одобрително, докато тя се настаняваше до него, дръпна юздите и каруцата бавно потегли напред.

– Сега се дръж здраво и внимавай. Отсега нататък ти си жена ми Мери Синклер, майка на двамата ми синове Евън и Хамиш. Красотата ти ме кара да изпитвам гордост и същевременно да пазя ревниво добродетелта ти. Не говориш френски. Ако някой ти зададе въпрос – а ще ти зададат, – поглеждаш към мен, за да преведа, и после отговаряш на шотландски. И се опитай да говориш по-простовато, а не като дама, каквато си. Те търсят дама, нали?

Жената срещна открито погледа му и кимна.

– Хмм. Не бива да им позволиш да я намерят, иначе всички ще увиснем на бесилото. Седни в края на капрата, но внимавай да не паднеш. Хамиш, помогни й, а после застани зад нея, до рамото й. Слава на Бога, имате еднакви очи.

Той дръпна юздите.

– Добре тогава. Време е. Ето го контето, което се мисли за рицар. Просто се дръжте естествено и ме оставете аз да говоря. – И той спря каруцата съвсем близо до мястото, където стояха стражите.

Рицарят се върна точно когато началникът на стражата излезе напред, за да разпита Там.

– Как се казваш?

– Там Синклер – отвърна грубо Там. Произнесе фамилното си име по шотландски: Синклир, вместо френското Сен Клер.

– Какъв си? – Въпросът бе зададен троснато, явно началникът се бе подразнил от чуждестранното име.

Синклер отговори на свободен френски жаргон, натежал от шотландския акцент:

– Как какъв съм? Шотландец съм, от Шотландия. Пък и нали виждаш, каруцар съм.

Началникът се смръщи ядно.

– Питам те какво правиш тук, човече, във Франция?

Синклер леко се почеса по брадичката, зазяпан в стража, сви рамене и отговори бавно и търпеливо, сякаш обясняваше на умствено недоразвито дете:

– Не знам къде си прекарал живота си, началнико, но по моите места всички знаят, че благородниците са си едни и същи в Шотландия, и във Франция, и навсякъде другаде. За парите и властта няма граници. Какво правя тук ли? Правя във Франция същото, което стотици французи правят в Шотландия. Изпълнявам заповедите на господаря си, грижа се за делата му. Семейство Сен Клер има пари и интереси и в двете страни и аз съм един от управителите му. Отивам там, където ме изпратят. Правя това, което ми кажат. Днес карам каруца.

Отговорът сякаш успокои мъжа, но той хвърли кос поглед към капитана, застанал наблизо.

– А какво има в каруцата ти?

– Старо желязо за леярите в града. Ръждиви железни вериги и счупени мечове за претопяване.

– Покажи ми.

– Евън, покажи му.

Младежът слезе от каруцата, смъкна преградата и отметна старото платнище, което покриваше товара. Началникът погледна, размести част от нещата, които се раздрънчаха силно, и избърса изцапаните си с ръжда пръсти в туниката. После посочи жената.

– Коя е тя?

– Жена ми, майката на двамата ми синове тук.

– Жена ти ли? Откъде да знам, че е вярно?

– Защо да лъжа? Прилича ли ти на блудница? Погледни очите й, а после и очите на сина ми, застанал зад нея.

Стражът се намуси заради грубия тон на Синклер, но масивните рамене и решителните му черти го възпряха да отвърне, затова внимателно премести поглед от жената към младежа, за да сравни очите им.

– Хмм. А кой е този? – Той посочи към Евън.

– Другият ми син. Питай го. Говори езика ви.

– А ако попитам твоята... жена?

– Щом искаш, питай я. Ама няма да разбере и една дума от това, което казваш.

Началникът се обърна към жената.

– Кажи ми как се казваш.

Тя завъртя очи към Там, който се облегна назад на капрата и обясни на шотландски:

– Иска да разбере как се казваш, жено.

Тя се наведе напред, хвърли поглед към началника и наблюдаващия ги рицар и несигурно се взря в Там.

– Кажи му името си – повтори той.

– Мери. Мери Синклер. – Гласът й беше висок и тънък, с напевното произношение на шотландските селяни.

– И откъде си? – попита я началникът.

Тя отново отправи безпомощен поглед към Там, който изсумтя:

– Пълна глупост. Този глупак иска да знае откъде си. Казах му, че не говориш езика, но това все още не е проникнало в дебелата му глава. Просто му кажи откъде сме.

Там не смееше да погледне към рицаря, който ги наблюдаваше, но беше сигурен, че ги слуша внимателно и разбира какво казват.

– Кажи му, Мери. Откъде сме.

Тя отново се извърна към началника и примигна.

– Инвърнес – произнесе напевно. – Инвърнес в Шотландия.

Стражът безмълвно погледна към рицаря в бяло-синята туника, който най-после пристъпи напред и внимателно огледа жената и младия мъж зад нея. Сви устни и очите му се присвиха, докато местеше поглед от единия към другия. После махна с ръка да минават.

– Давайте – каза началникът. – Продължавайте по пътя си.