Съкровените тайни на жриците

1.

Виртуоз в степа и тормоза на деца. С тези думи бяха описали Виви в неделния „Ню Йорк Таймс“ от 8 март 1993 година. Страниците, посветени на културните събития и светския живот, бяха разпилени по пода около Сида. Тя беше притихнала в леглото, заровена под завивките.

Как можа да не усети, че театралната критичка ще я нахапе до кръв. Робърта Лидел й се стори истинска сладурана, по време на интервюто се държа с нежната съпричастност на родна сестра и Сида се подлъга, че си е намерила нова приятелка. Та нали в един от предишните си отзиви Робърта не скри възторга си от постановката „Жени на старта“, която Сида режисираше в центъра „Линкълн“, и я беше определила като „възхитително събитие в американския театър“. С неподозиран финес, но изключително подмолно, журналистката беше омаяла Сида, създавайки у нея измамно чувство за близост, докато измъкваше умело грижливо пазени, съкровени тайни.

Докато Сида си лежеше, кокер шпаньолът Хюилин се примъкна и се настани в сгъвката на коленете й. През последната седмица кокерът беше единствената компания, която Сида търпеше. Не понасяше нито годеника си Конър Макгил, нито приятелите, нито колегите. Искаше единствено кучето, което бе кръстила на Хюи Лонг.

Погледна мобилния телефон, оставен на възглавницата. Отношенията с майка й открай време бяха объркани и трудни, но тази последна издънка бе истинска катастрофа. За кой ли път тази седмица Сида набра дома на родителите си в „Пекан Гроув“, но за пръв път изчака да чуе сигнал.

Щом чу гласа на Виви, Сида усети как стомахът започва да я присвива.

– Мамо? Аз съм.

Виви затвори, без дори да се поколебае.

Сида натисна копчето за пренабиране. Виви вдигна отново. Мълчеше.

– Мамо, знам, че ме чуваш. Моля те, не затваряй. Много се извинявам, че стана така. Наистина съжалявам. Аз...

– Каквото и да кажеш, няма да ти простя – заяви Виви. – За мен си мъртва. Ти ме уби. Сега аз ще убия теб.

Сида се изправи в леглото и се опита да си поеме дъх.

– Мамо, не исках да стане така. Жената, която ме интервюира...

– Изключих те от завещанието си. И хич не ми се прави на изненадана, ако реша да те съдя за клевета. В тази къща вече няма нито една твоя снимка. Недей...

Сида си представи лицето на майка си, поаленяло от гняв. Видя дори изпъкналите под бялата й кожа лавандулови вени.

– Мамо, моля те. Не мога да контролирам „Ню Йорк Таймс“. Ти прочете ли целия материал? Казах: „Майка ми Виви Абът Уокър е сред най-обаятелните хора на света.“

– „Наранена“. Казала си: „Майка ми е сред най-обаятелните наранени хора на света и може би сред най-опасните.“ Имам го черно на бяло, Сидалий.

– А прочете ли там, където подчертавам, че дължа творческия си усет на теб? Прочете ли, където казвам: „Попила съм творческия си усет от мама, също както табаското, с което подправяше бебешката ни храна“. Мамо, те останаха очаровани, като разказвах как си слагала обувките за степ и си танцувала, докато си ни хранила във високите столчета. Много им хареса.

– Лъжкиня и мръсница си ти. Много им е харесало и това: „Майка ми е от старата южняшка школа, която вярва, че като нашариш задника на детето, му набиваш ум в главата.“

Сида си пое дълбоко дъх.

– Много им е харесало на всички – продължи Виви, – когато са прочели: „Сидалий Уокър, ерудираната режисьорка на хитовата постановка „Жени на старта“, познава проявите на жестокост в семейството. Като измъчено дете на майка – истински виртуоз в степа и тормоза на деца, тя внася в режисурата си неподозирано и същевременно трогателно равновесие между лична всеотдайност и професионална безпристрастност, неоспорими белези за театрален гений“. „Измъчено дете!“ Пълни дивотии! И всичките тези идиотски измишльотини, които ме позорят, идват от най-противното и неблагодарно дете на света!

Сида не можеше да диша. Вдигна палец към устата и загриза кожичката отстрани на нокътя си, нещо, което не беше правила от десетгодишна. Запита се къде ли беше прибрала ксанакса.

– Мамо, не съм искала да те нараня. Дори не съм казала повечето от тези неща на тъпата журналистка. Кълна се, че...

– Проклета егоистка и лъжкиня! Нищо чудно, че всичките ти връзки досега се проваляха. Изобщо не знаеш какво е любов. Жестокостта ти е в кръвта. Господ да му е на помощ на Конър Макгил. Ако се ожени за теб, значи е кръгъл глупак.

Сида стана разтреперана от леглото. Пристъпи към прозореца на апартамента на двайсет и втория етаж в Манхатън Плаза. Оттук виждаше река Хъдсън. Представи си река Гарнет в Централна Луизиана с разлетите по полята червени вълни.

Нямаш мярка, мамо, помисли си тя. Задушаваш всички с вечните си мелодрами. Когато заговори, гласът й беше леден, овладян.

– Не можеш да ме обвиниш, че съм излъгала, мамо. Да не би да си забравила как ме налагаше с каиша?

Сида чу ясно как Виви ахна. Когато майка й най-сетне заговори, гласът й беше утихнал.

– Ти оскверни обичта ми към теб. Отнемам ти тази привилегия. За теб вече няма място в сърцето ми. Пропъдих те навън. Пожелавам ти да се задушиш от чувство на вина.

Сида чу сигнал свободно и разбра, че майка й е затворила. Нямаше сили да отдръпне слушалката от ухото си. Стоеше неподвижна, обгърната от мартенския сумрак, спуснал се над града, и приглушения шум на Манхатън.

След като години наред беше режисирала постановки в театри от Аляска до Флорида, след безброй продукции Оф-оф-Бродуей, Сида най-сетне беше готова за успеха на „Жени на старта“. Когато през февруари пиесата беше представена в център „Линкълн“, отзивите бяха блестящи. Четирийсетгодишната Сида нямаше търпение да се порадва на блясъка на славата и признанието. Беше работила над пиесата заедно с драматурга Мей Соренсън след първото представяне на пиесата в сиатълския „Реп“, където Мей беше в свои води. Тя режисира не само премиерата в Сиатъл, ами и постановките в Сан Франциско и Вашингтон. Конър беше изготвил декорите, а Уейд Кейнън, един от най-добрите й приятели, се зае с костюмите. Четиримата работеха в екип от години и за Сида бе истинско удоволствие да се отпусне сред приятелите си, докато се радва на постигнатия триумф.

Първата рецензия на Робърта Лидел беше неподозирано ласкателна.

„Сидалий Уокър е режисьор на tour de force на Мей Соренсън, посветена на майките и дъщерите, разгърната с неподозирана дързост и неочаквано състрадание. Уокър е превърнала тази пиеса, от която лесно можеше да излезе сладникаво захаросана комедия, във феноменално произведение, разтърсвано от искрен смях. Уокър е доловила неподправения глас на веселата, дълбока, тъжна, остроумна пиеса и го е заложила в постановка, която прилича повече на природна стихия, отколкото на сценична изява. Семейството – със своите тайни, убийства и смайваща жизнерадост – е живо и се е преместило в център „Линкълн“, за което американският театър трябва да благодари както на Мей Соренсън, така и на Сидалий Уокър.“

Сидалий не бе предположила дори за миг, че месец по-късно Робърта Лидел ще се вмъкне в ума й и ще изтръгне информацията, която Сида се бе осмелила да сподели единствено с терапевта си и най-добрите приятели.

След като обидният материал излезе, Виви и Шеп, бащата на Сида, и останалите от семейството отказаха билетите си за пиесата. Сида, на свой ред, отложи внимателно обмислените планове за гостуването им. Често й се беше случвало да сънува как Виви ридае и се изтръгваше от съня разплакана. Брат й, Малкия Шеп, и сестра й Лулу дори не се обадиха. Не се беше чувала и с баща си.

Звънна единствено по-малкият й брат Бейлър.

– Положението е взривоопасно, Сида. Сладураната Виви цял живот е мечтала да пишат за нея в „Ню Йорк Таймс“, но статията е много далече от онова, което си е представяла. И живота си да дадеш за нея, тя няма да ти прости. Да не говорим, че звездата си ти, не тя. Направо си я сразила.

– Ами татко? – бе попитала Сида. – Той защо не ми се обажда?

– Ти сериозно ли питаш? – отряза я Бейлър. – Мама не му дава да гъкне. Попитах го защо не ти е драснал два реда. Няма да повярваш какво каза. „На мен ми се налага да живея с Виви Уокър.“

Сида не искаше да затваря телефона, след като по-малкият й брат изрече тези думи. Желанието й беше някой да я разтърси, за да се отърве от чувството, че е осиротяла. Написа на Виви писмо.

18 април 1993

Скъпа мамо,

Моля те, прости ми. Не исках да те нараня. Само че става въпрос за моя живот, мамо, и ми се иска да мога да говоря за него.

Липсваш ми. Липсват ми гласът ти и откаченото ти чувство за хумор. Липсва ми обичта ти. Сърцето ми се къса, защото знам, че си се развела с мен. Моля те, разбери, че не съм в състояние да контролирам онова, което пишат хората. Много те моля, не забравяй нито за миг, че те обичам. Не те моля да престанеш да ми се сърдиш. Единствената ми молба е да не ме изхвърляш от сърцето си.

Сида

След отпечатването на тези лични подробности от живота на Сида, продажбата на билети скочи. „Жени на старта“ се превърна в още по-голям хит. Списание „Тайм“ отдели на Сида специално място в статия, посветена на жените в театъра. От биографичната драматична поредица „Америкън Плейхаус“ я наеха да режисира телевизионната адаптация, а от Си Би Ес се свързаха с агента й за серия от поръчки. Театри в цялата страна, които й бяха отказвали години наред, сега я молеха да режисира спектаклите им.

В разгара на тези събития Мей извоюва театралните права за „Жените“ на Клеър Бут Лус и смяташе да направи мюзикъл. Сиатълският „Реп“ бе получил огромна субсидия, за да наеме Мей, Сида, Конър и Уейд да направят продукцията.

Наближаваше времето да се преместят в Сиатъл и Сида непрекъснато получаваше спазми във врата. Усещаше, че нервите й са изопнати до скъсване. Не знаеше от кое я болеше повече – дали от спазмите, или от тъгата, която я задушаваше, когато Конър я разтриваше. Сида водеше живота, за който мечтаеше открай време – беше известна режисьорка, сгодена за мъж, когото обожаваше. Сега обаче единственото й желание беше да си легне, да похапне от полуготовите макарони със сирене на „Крафт“ и да се скрие от алигаторите.

Непосредствено преди заминаването за Сиатъл тя пробва различен подход с Виви. Писа й отново.

30 юни 1993

Скъпа мамо,

Знам, че все още си ми бясна, но имам нужда от помощта ти. Ще режисирам мюзикъл по „Жените“ на Клеър Бут Лус и нямам представа откъде да започна. Ти обаче знаеш всичко за женското приятелство. С Каро, Ниси и Тинзи сте близки над петдесет години. Определено мога да те нарека експерт. Вроденото ти чувство за драматизъм е ненадминато. Много ще ми помогнеш, ако ми изпратиш идеи, спомени – всичко, което се сетиш за живота си с Я-ятата. Ако не искаш да го направиш за мен, то поне помогни на американския театър. Много те моля.

С обич,

Сида

Сида и Конър заминаха за Сиатъл в средата на юли. Докато слизаше от самолета, Сида си повтаряше: Животът ми е чудесен. На 18 декември ще се омъжа за човека, когото обичам. Кариерата ми е във възход. Постигнала съм успехи. Имам приятели, които се радват на късмета ми. Всичко е наред, наистина е така.

Посред нощ на 8 август 1993, докато луната се оглеждаше в гладките като стъкло води на езерото Уошингтън, Сидалий Уокър се стресна и скочи от леглото, мокра от пот. Сълзите й се стичаха, устата й беше пресъхнала, навсякъде я сърбеше и тя трепереше, убедена, че нейният Конър, любимият й, е издъхнал в съня си, в леглото до нея.

Сигурна съм, че е така, помисли си тя. Напуснал ме е. Няма го. Отишъл си е завинаги.

Всяка клетка в напрегнатото тяло на Сида тръпнеше, докато проверяваше дали Конър все още диша. По бузите й рукнаха горещи сълзи, а дивите удари на сърцето й заглушиха всички други звуци.

Притисна буза до лицето на любимия си. Когато сълзите й покапаха по брадичката на Конър, той се събуди. Първото, което направи, бе да я целуне.

– Обичам те, Сида – промълви той в просъница. – Обичам те, сладкишче.

Тази неочаквана проява на живот стресна Сида и тя се отдръпна рязко.

– Сида – прошепна Конър, – какво има?

Той седна, привлече я към гърдите си и я прегърна.

– Спокойно, мила. Всичко е наред.

Притисна се към него, но така и не повярва, че всичко е наред. След малко се отпусна и се престори на заспала. Лежа неподвижно цели три часа, без да спира да се моли. Света Дево, мълвеше тя, милостива Майко, моли се за мен. Помогни ми.

Когато слънцето се вдигна над планината Каскейд и раздразнителните свраки се скараха шумно в клоните на зелените дугласки, Сида изведе Хюилин на терасата. Августовското утро в Сиатъл беше студено и сиво.

След като влезе отново с кокера, Сида коленичи и разтри коремчето на кучето. Може би съм орисана да обичам единствено кучета.

Влезе в спалнята и целуна Конър по челото.

Той й се усмихна, щом отвори очи. Тя се вгледа в сините му очи и си каза, че като се събуди, винаги изглеждат по-тъмни.

– Трябва да отложа сватбата, Конър. Моля те, изслушай ме – настоя тя и щом видя изражението му, сърцето й се сви. – Не знам дали ще го понеса.

– Кое?

– Това, че ще умреш и ще ме оставиш сама.

– Така ли? – учуди се той.

– Точно така. Някой ден и това ще се случи. Нито знам кога, нито как, но ще се случи. Не знам дали ще го понеса. Снощи беше спрял да дишаш. Поне така ми се стори.

Конър я гледаше втренчено. Беше му известно, че Сида Уокър е малко луда, но това му харесваше.

– За бога, Сида. В чудесно здраве съм. Не съм спрял да дишам, спял съм. Знаеш колко дълбоко спя.

Сида се обърна към него.

– Събудих се и бях убедена, че си умрял.

Той притисна длан в бузата й. Тя се обърна и сведе поглед към ръцете си, отпуснати в скута.

– Няма да понеса отново онова, което изпитах снощи. Не искам да бъда изоставена.

– Каква е тази работа, Сида?

Конър отметна завивките и стана от леглото. Чаршафът се беше отпечатал по високото му слабо тяло. Беше на четирийсет и пет, стегнат, пъргав, жилав, енергичен.

Хюилин забарабани с опашка по дървения под. Конър се наведе и я погали. Коленичи пред Сида и пое ръцете й в своите.

– Сида, някой ден наистина ще умра. Ти също. Това не е нищо ново, сладкишче.

Сида се опита да си поеме дълбоко въздух.

– За мен е новост – сведе отново очи тя.

– Уплашена си, нали?

Тя кимна.

– Заради майка ти ли?

– Не – отвърна тя бързо. – Няма абсолютно нищо общо с мама.

– Ще ти призная – продължи той, – че и на мен ми се налага да приема факта, че един ден ще ритнеш камбаната, Сида. Възможно е да умреш преди мен. Може аз да остана сам.

– Няма да стане така.

Конър се изправи. Посегна към хавлиения халат, метнат на люлеещия се стол, и го облече. Сида го следеше с поглед.

– Каза, че искаш да отмениш сватбата – напомни й тихо той. – Да не би това да е някакъв типично луизиански, любезен начин да ми кажеш, че всичко между нас е свършило?

Тя стана от леглото, пристъпи към него, прегърна го през кръста и отпусна чело на гърдите му. Главата й стигаше под брадичката му.

– Не – прошепна тя. – Не искам да се разделяме, Конър. Обичам те. Винаги ще те обичам. Извинявай за всичко, което ти наговорих.

Конър наведе глава към нея. Сида чуваше ударите на сърцето му.

– От колко време говорим, Сид?

– Не знам. От съвсем скоро. Наистина не знам.

Той се отдръпна и застана до прозореца.

Сида чакаше, уплашена до смърт, че го е притиснала прекалено.

– Не мога да чакам в неизвестност до безкрай – заговори той, загледан към планината Каскейд. – Не си играй с мен, Сида. Не съм мазохист.

Моля те, Господи, мислеше тя, не позволявай да изгубя Конър.

– Добре – рече той и най-сетне се обърна към нея. – Добре. Никак не ми е приятно от цялата тази работа. Но, както кажеш.

Двамата се пъхнаха отново в леглото и Сида се сгуши до Конър. Лежаха дълго, без да проговорят. Бяха нужни години приятелство, четири години съвместна работа в театъра, преди тя най-сетне да признае, че беше влюбена в него още от деня, в който се бяха запознали. Режисираше пиеса в театър „Гудман“ в Чикаго, а Конър беше сценограф на постановката. Прииска й се да го целуне в мига, в който го видя. Имаше нещо в бавната му усмивка, във формата на челюстта, във високото, стегнато тяло, нещо атлетично и същевременно спокойно в начина, по който пристъпваше, в умереността на всеки негов жест.

Сладката муцунка на Хюилин се подаде над ръба на леглото, докато двамата се гушеха един до друг, погледна ги и Сида въздъхна.

– Мислех да замина за известно време. Когато пристигнахме в Сиатъл, Мей ми предложи вилата на техните на езерото Куинълт на полуостров Олимпик.

– Далече ли е от Сиатъл?

– На около три часа, доколкото знам.

Конър я погледна.

– Добре – съгласи се той. Протегна ръка, за да почеше ушите на Хюилин. – Ще вземеш ли губернаторчето, или ще ми я оставиш?

– Иска ми се да я взема – прошепна Сида.

Конър притисна устни към устните й за дълга, бавна целувка. Тя усети как се пренася на топло, безгрижно място. Сексът лекува, каза си тя, безпокойството убива. Беше истинска борба да се отдаде на подобна сладост и облекчение.

Четири месеца преди сватбата с Конър Сида усети как огромният черен камък, легнал на сърцето й, скрива светлината. Усещаше напрежение в крайниците си, сякаш бе на вечерна молитва, завинаги заключена в сезона на великите пости, и очакваше огромна канара да се откърти и търкулне надолу от зейналия отвор на пещерата.