Към Bard.bg
След тъмнината (Сидни Шелдън)

След тъмнината

Сидни Шелдън
Откъс

1.

Ню Йорк,

шест месеца по-рано

– Какво ще кажеш, Грейси? Черният или синият?

Лени Брукстейн показа два безупречни костюма. Беше вечерта преди благотворителния бал на „Кворум“ – най-бляскавото годишно събитие в Ню Йорк за набиране на средства – и те се готвеха да си лягат.

– Черният – отвърна Грейс, без да поглежда. – По-класически е.

Седеше пред безценната си тоалетка от орехово дърво от времето на Луи ХVІ и решеше дългата си руса коса. Копринената роба с цвят на шампанско, която Лени й бе купил миналата седмица, обгръщаше изваяното й тяло на гимнастичка.

„Щастливец съм“ – помисли си Лени Брукстейн.

Лени Брукстейн беше всепризнатият крал на Уолстрийт. Днес всички в Америка разпознаваха петдесет и осем годишния мъж: чупливата сива коса, счупения нос от сбиване през детството, който така и не оправи (Защо да го оправя? Нали той бе победил?), блестящите интелигентни кафяви очи. Всички тези черти широката публика познаваше добре. В много отношения Лени Брукстейн олицетворяваше Америка: амбициозен, работеше здраво, щедър, сърцат. Никъде не го обичаха повече, отколкото в родния му Ню Йорк.

Но в началото не беше така.

Роден като Ленард Алвин Брукстейн, пето дете и втори син на Якоб и Рейчъл Брукстейн, Лени имаше ужасно детство. По-късно в живота му малко неща предизвикваха гнева му и това бяха книгите и фил­мите, които представяха бедността в идиличен вид. В бедността нямаше нищо възвишено, нито благородно. Лени Брукстейн израсна сред бедност; тежка, съсипваща бедност. Подобно съществувание не предлага никаква романтика. Не беше романтично, когато баща му се връщаше пиян и биеше майка му до безсъзнание пред него, братята и сестрите му. Не беше романтично, когато любимата му по-голяма сестра Роза се хвърли под вагон на метрото, след като три момчета от мръсния им бедняшки квартал я изнасилиха една вечер на връщане от училище. Нямаше нищо благородно, когато в училище нападаха него и братята му, защото ядат „миризлива“ еврейска храна. Нямаше нищо идилично, когато майка му почина от рак на трийсет и четири години, защото не можеше да си позволи да отсъства от работа, за да отиде на лекар заради болките в стомаха. Бедността не сплотяваше семейството на Лени Брукстейн; тя отчуждаваше. И постепенно, един по един, унищожи всички, с изключение на Лени.

На шестнайсет Лени заряза гимназията и напусна дома си. Никога не погледна назад. Постъпи на работа при собственик на заложна къща в Куинс. Работата само го въоръжи с нови доказателства – не че му трябваха още такива, – че в тежки моменти бедните не се „сплотяват“. По-скоро са готови да си прережат гърлата. Тежко беше да наблюдава как възрастни жени залагат предмети с огромна сантиментална стойност за тях – часовник на починал съпруг, сребърната лъжичка от кръщенето на дъщерята – в замяна на няколко мръсни банкноти. Господин Грейди, собственикът на заложната къща, беше претърпял операция на сърцето година преди Лени да постъпи на работа при него. Очевидно хирургът бе изрязал и състраданието му.

Господин Грейди често му повтаряше:

– Стойността не е онова, което едно нещо струва, хлапе. Това са детски приказки. Стойността е онова, което човек е готов да плати. Или иска да му платят.

Лени Брукстейн не изпитваше никакво уважение към господин Грейди, но запомни тези негови думи. По-късно, много по-късно, те се превърнаха в основа за състоянието на Лени Брукстейн и сензационния успех на „Кворум“.

Беше длъжник на стария негодник за този урок.

Историята как Лени Брукстейн израсна от чирак в заложна къща до уважаван в цял свят милиардер се превърна в американска легенда, част от националния фолклор. Лени Брукстейн не правеше неизгодни вложения. След няколко успешни залагания на конни надбягвания в края на юношеските си години (Якоб Брукстейн, бащата на Лени, бе непоправим комарджия), Лени реши да опита късмета си на стоковата борса. На конните надбягвания научи колко е важно да си разработиш система и да се придържаш към нея. На Уолстрийт наричаха системата „модел“, но ставаше въпрос за същото. За разлика от баща си, Лени умееше да спре и да се оттегли при необходимост. Във филма „Уолстрийт“ героят на Майкъл Дъглас – Гордън Геко – изрича крилатата фраза: „Алчността бе хубаво нещо“. Лени Брукстейн бе дълбоко несъгласен с него. Алчността не бе хубаво нещо. Напротив – тя бе причината за провала на всички търпящи неуспехи инвеститори. Дисцип­лината бе хубаво нещо. Намирането на правилния модел, придържането към него, каквото и да става – това беше ключът.

Лени Брукстейн се срещна с Джон Меривейл вече като милионер. Двамата нямаха почти нищо общо. Лени – самоизградил се, уверен, жизнерадостен, представляваше ходещо кълбо енергия. Никога не говореше за миналото си, защото никога не мислеше за него. Проблясващите му кафяви очи винаги гледаха напред, в бъдещето, в следващата сделка, в следващата възможност. Джон Меривейл – стеснителен, мекушав и склонен към депресии, произлизаше от висшите слоеве на обществото. Слабоватият червенокос млад мъж получи прякора Кибритената клечка в бизнес факултета на „Харвард“, където завърши като първенец на випуска, също като баща си и дядо си. Всички, включително самият Джон Меривейл, очакваха той да постъпи в някоя от водещите фирми на Уолстрийт и оттам да започне бавното, но неизменно катерене към върха. Ала в този момент в живота на Джон Меривейл като метеор връхлетя Лени Брукстейн и всичко се промени.

– Ще открия фонд – каза Лени на Джон вечерта, когато се запознаха на събиране у общ познат. – Аз ще вземам решения за вложенията, но ми трябва партньор. Някои с добри връзки в горните слоеве на обществото, за да докарва външни капитали. Някой като теб.

Джон Меривейл остана поласкан. До този момент никой не му бе гласувал доверие.

– Благодаря, но не съм п-п-п-азарен тип. П-п-п-овярвай: аз съм мислител, не п-п-п-родавач.

Изчерви се. Дяволите да го вземат това заекване! Защо не успяваше да го преодолее?

В същия миг Лени Брукстейн си помисли: „И заеква! Това го прави точно човека, който ми трябва.“

– Слушай, продавачи има под път и над път – заяви Лени на Джон. – На мен ми трябва ненатраплив човек. Човек, който печели доверие. Човек, способен да убеди осемдесет и пет годишен швейцарски банкер да му повери спестяванията на майка си. Аз не мога да го направя. Прекалено съм... – замисли се за най-подходящата дума. – ...напорист. Трябва ми някой, който да накара управител на пенсионен фонд да си помисли: „Всъщност този тип е честен. И си разбира от работата. Далеч повече ми харесва от онзи наперен хлапак от „Морган Станли“.“ Уверявам те, Джон, идеален си.

Този разговор се състоя преди петнайсет години. Оттогава „Кворум“ се разрасна и стана най-големият и най-доходният фонд на всички времена, а дейността му обхващаше всички аспекти на американския живот: недвижими имоти, ипотеки, производство, услуги, технологии. Един от всеки шест нюйоркчани – един от шест – беше нает от компания, чиито заплати зависеха от сделките на „Кворум“. А сделките на „Кворум“ бяха надеждни. Дори сега, в най-голямата икономическа криза от 30-те години насам, когато гиганти като „Лемън Брадърс“ изпитваха затруднения, а правителството полагаше неимоверни усилия да закрепи положението, „Кворум“ продължаваше да трупа скромни, но постоянни приходи. Светът гореше, Уолстрийт бе на колене, но Лени Брукстейн се придържаше към системата си. И нещата вървяха по мед и масло.

От години Лени Брукстейн вярваше, че притежава всичко, което иска. Купи си къщи по целия свят, но рядко напускаше Америка. Прекарваше времето си в имението в Палм Бийч, апартамента на Пето авеню и къщата на първа линия до водата на остров Нантъкет. Устройваше приеми, на които идваха всички. Даряваше милиони за любимите си каузи и изпитваше приятна топлина в себе си. Закупи трийсетметрова яхта, обзаведена от Терънс Дисдейл, и частен еърбъс А340, който летя само два пъти. От време на време преспиваше с някоя от манекенките, които непрестанно се стараеха да се навъртат около него. Никога обаче не завъди „гаджета“. Заобикаляха го хора, повечето от които харесваше, но нямаше приятели в традиционния смисъл на думата. Всички познати на Лени Брукстейн го обичаха, ала самият той не раздаваше интимност, както околните добре знаеха.

Докато не срещна Грейс Ноулс.

По-млада поне с трийсет години от Лени Брукстейн, Грейс Ноулс беше най-малката от прочутите сестри Ноулс – от каймака на нюйоркското общество, дъщери на покойния Купър Ноулс. В резултат от сделки с недвижими имоти Ноулс бе натрупал няколкостотин милиона долара. Беше харесван, дори бизнес съперниците му неизменно го описваха като „чаровен“, „джентълмен“, „стара школа“. Подобно на по-големите си сестри, Констанс и Онър, Грейс обожаваше баща си. Той почина, когато тя беше на единайсет, и смъртта му остави празнина в живота й, която нищо не можеше да запълни.

Майката на Грейс се омъжи отново – още три пъти – и се пренесе за постоянно в Ист Хамптън, където животът на момичетата до голяма степен продължи постарому: училище, пазаруване, партита, ваканции, пак пазаруване. Кони и Онър бяха хубави и доста търсени от престижните ергени на Ню Йорк. По всеобщо мнение обаче Грейс беше най-красивата от сестрите Ноулс. Когато на тринайсет се захвана със спортна гимнастика, за да се разсее от непреодолимата тъга по баща си, по-големите й сестри изпитаха облекчение. Гимнастиката означаваше тренировки и пътувания извън щата – по много и от двете. След като те се омъжат благополучно, нямаше да има лошо в това Грейс отново да започне да ходи по събирания с тях. Но дотогава неприкрито насърчаваха увлечението на най-малката си сестра по успоредката.

Когато навърши осемнайсет, Грейс изостави състезанията. Междувременно Кони се омъжи за инвестиционния банкер Майкъл Грей, който не само изглеж­даше като актьор, но и имаше надеждна кариера в „Лемън Брадърс“, а Онър удари джакпота, като хвана Джак Уорнър, конгресмен на републиканците от Двайсети избирателен район на Ню Йорк. Джак вече сериозно бе спряган за кандидат за Сената, а един ден дори за президентството. Много вестници отбелязаха сватбата им, а снимки от медения им месец се появиха в национални таблоиди. Като евентуална бъдеща първа дама, Онър можеше да прояви великодушие към малката си сестра. Именно тя покани Грейс на градинското парти, където „малката“ се запозна с Лени Брукстейн.

През последвалите години и Лени, и Грейс описваха първата си среща като пословичната „гръмотевица“. Грейс, едва на осемнайсет, все още дете, нямаше никакъв опит извън защитения си, охолен живот в Ист Хамптън. Дори приятелките й от гимнастиката бяха заможни. Независимо от това притежаваше удивителна неподправеност. Лени Брукстейн беше свикнал с жени, които майка му би нарекла „изискващи“. Всяка, с която бе спал, искаше нещо от него – пари, бижута, кола... Грейс Ноулс беше пълната им противоположност. Тя притежаваше качество, което винаги му бе липсвало, а силно го желаеше. Нещо толкова ценно и убягващо, че той вече се съмняваше дали въобще съществува – невинност. Лени Брукстейн искаше да залови Грейс Ноулс. Искаше да държи тази невинност в ръцете си. Да я притежава.

За Грейс привличането беше още по-просто. Тя имаше нужда от баща. Някой, който да я обича и защитава заради самата нея, така както Купър Ноулс я беше обичал и защитавал. Всъщност Грейс жадуваше да върне времето назад и отново да бъде малко момиче. Да се върне в дните, когато беше напълно и блажено щастлива. Лени Брукстейн й предлагаше тази възможност и тя я грабна с две ръце.

Шест седмици по-късно се ожениха в Нантъкет, пред шестстотин от най-приближените на Лени. Джон Меривейл им беше кум. Съпругата му Каролин и сестрите на Грейс бяха шаферки. Една вечер по време на медения им месец на остров Мустик на Карибите Лени се обърна към нея притеснено:

– Ами деца? Никога не сме го обсъждали. В даден момент, предполагам, ще искаш да станеш майка.

Грейс погледна замислено океана. Мека, златиста светлина танцуваше по вълните. Най-накрая промълви:

– Не особено. Разбира се, ако ти искаш деца, с радост ще ти родя. Но съм щастлива и така. Нищо не ни липсва, Лени. Разбираш ли какво имам предвид?

Лени Брукстейн я разбираше.

Това бе един от най-щастливите мигове в живота му.