Флирт с мрака

Четвъртък, 21 юни 2001 г.

Колкото до деня, когато ще умреш, най-дългият ден в годината е не по-малко подходящ от всеки друг.

Наоми Бенет лежеше с отворени очи в дъното на канавката, докато кръвта, поддържала я жива през двайсет и четирите години от живота й, изтичаше от тялото й и се смесваше с мръсотията и боклуците под нея.

Докато ту идваше в съзнание, ту го губеше, тя размишляваше за иронията на цялото положение: щеше да умре сега, след като бе преживяла и превъзмогнала толкова много неща и си бе въобразявала, че спасението е съвсем предстоящо; щеше да умре от ръката на единствения мъж, който някога я бе обичал истински и бе проявил нежност към нея. Той стоеше над нея, на ръба на канавката. Лицето му беше в сянка, макар че слънчевите лъчи проникваха през листата на дърветата и го къпеха в светлина; косата му бе като огрята от аура. Той чакаше.

Дробовете й се напълниха с кръв и тя се закашля; от устата й излязоха розови мехурчета и започнаха да се стичат на струйка по брадичката и шията й.

Той стоеше неподвижно с ръка върху лопатата и наблюдаваше как кръвта изтича от тялото й; не спираше да се диви колко е впечатляваща и как дори в момента на смърт­та продължава да е най-красивата жена, която е виждал.

В един момент кръвта почти пресъхна и престана да тече. Той се обърна и се загледа в пустошта зад изоставения индустриален обект в периферията на нечия земеделска земя. Никой не идваше тук; хората дори не разхождаха кучетата си наоколо. Индустриални отпадъци, изхвърляни от десетилетия, покриваха земята, а между тях избуяваха плевели, ръждива вода от корозиращия метал се стичаше през канавката, която при дъжд отвеждаше мръсната вода на половин километър, за да я влее в реката.

Изминаха няколко минути.

Тя беше мъртва.

Вятърът се усили и той вдигна поглед към облаците, гонещи се по небето.

Внимателно се спусна по стръмния наклон на канавката, като използваше лопатата за опора, и стъпи на дъното. После, без да се колебае, я заби в черепа й. Първия път металът леко отскочи, когато се сблъска с костта. После той продължи да нанася удар след удар, да раздробява костта и плътта й. Не спря да нанася удари, докато не размаза лицето й. Зъби, кости и плът се превърнаха в отблъскваща смес.

След това тя вече не беше неговата Наоми.

Отново прибегна към ножа, за да отреже един по един пръстите на ръцете и да накълца дланите й, за да е сигурен, че не е останало нищо, по което да бъде идентифицирана.

Най-накрая пак взе окървавената лопата, за да зарие тялото с пръст и отломки, пясък и боклук, каквито имаше в изобилие в канавката. Не свърши работата много добре. Навсякъде имаше кръв.

Но когато вече приключваше и избърса сълзите си, пролени за пръв път, след като тя изненадано промълви името му, докато прерязваше гърлото й, първите едри капки дъжд започнаха да се сипят от небето.

Сряда, 31 октомври 2007 г.

Ерин стоеше на прага от близо минута; виждах отражението й в тъмното стъкло на прозореца. Продължих да обработвам данните на екрана на монитора и се питах как е възможно да е било тъмно, когато тръгнах за работа сутринта, и сега пак да е тъмно.

– Кати?

Извърнах глава.

– Извинявай – промълвих аз. – Бях се отнесла. Какво има?

Стоеше облегната на касата с ръка върху хълбока, а дългата й червеникава коса беше събрана в небрежна опашка на тила.

– Попитах дали си на път да свършиш?

– Не съвсем. Защо?

– Забрави ли, че днес е партито по случай напускането на Емили? Ще дойдеш, нали?

Отново обърнах лице към монитора.

– Не съм съвсем сигурна... – смънках аз. – Искам да довърша това. Ти върви. Ще гледам да те догоня, стига да успея.

– Добре – кимна най-накрая тя.

Тръгна с решителна стъпка, но не вдигна много шум с обувките си с дебела подметка.

Не и тази вечер, помислих си аз. Определено не и тази вечер. Едва се съгласих да ме навият да отида на партито за Коледа; нима очакват да присъствам и на събиране по случай изпращането на някого си? При това ставаше въпрос за почти непознат човек. Всички планираха коледното парти от август, но според мен краят на ноември е прекалено рано да се празнува Рождество. Въпреки това се спряха на такава дата. От там нататък щяха да празнуват и да се забавляват до самата Коледа. Рано или не, налагаше се да отида, иначе щяха да започнат подмятания, че не се вписвам в колектива, а Бог ми беше свидетел колко много се нуждаех от тази служба.

Веднага щом и последният човек си тръгна, изключих компютъра.

Петък, 31 октомври 2003 г.

Петък вечер. Беше Хелоуин и всички барове бяха препълнени до дупка.

В „Чешър Армс“ пих сайдер с водка и успях да загубя някак дирите на Клер, Луиз и Силвия, но същевременно се сдобих с нова приятелка – Кели. С Кели сме учили в едно и също училище, но не я помнех; това нямаше никакво значение нито за нея, нито за мен. Тя се бе маскирала като вещица, само че без метлата; беше с ярък оранжев клин и черна найлонова перука, а аз, невестата на Сатаната, носех плътно прилепнала червена сатенена рокля и атлазени обувки с цвят на знойна вишна, по-скъпи от роклята. Вече ме бяха опипали няколко пъти.

Към един след полунощ повечето хора тръгнаха към късния автобус, към стоянката за таксита или със залитащи стъпки се отдалечаваха от центъра и потъваха в смразяващата нощ. С Кели се отправихме към „Ривър бар“, единственото място, където имаше вероятност да ни пуснат.

– Всекиго ще примамиш с тази рокля, Катрин – увери ме Кели с тракащи от студ зъби.

– Дяволски се надявам, защото ми струва цяло състояние.

– Очакваш ли вътре да има някой сносен? – попита тя, оглеждайки с надежда проточилата се опашка.

– Съмнявам се. Но ти не спомена ли, че си се отказала от мъжете?

– Не искам да се ангажирам с връзка. Това е друго. Но не съм загърбила секса.

Беше адски студено и започваше пак да вали; вятърът довяваше към мен характерните за петък вечер миризми и повдигаше полата ми. Притеглих по-плътно сакото около себе си и кръстосах ръце върху него.

Отправихме се към входа за официални гости. Помня, че се запитах наум дали идеята е добра и не е ли по-разумно да се прибираме, ала Кели вече я бяха пуснали да влезе и аз я последвах. Пътя ми препречи антрацитносив костюм.

Вдигнах поглед срещу невероятно сини очи и къса руса коса. Не приличаше на човек, с когото да спориш.

– Чакай – каза гласът.

Той не бе едър колкото другите двама портиери, но определено беше по-висок от мен. Имаше изключително приятна усмивка.

– Здравейте – изчуруликах аз. – Не може ли да последвам приятелката си?

Не отвърна веднага и ме изгледа малко по-дълго, отколкото предполагаше приличието.

– Да – съгласи се накрая. – Разбира се. Просто...

Изчаках го да довърши. Наложи се да попитам:

– Просто какво?

Погледна към колегите си при другата врата – онези там бъбреха с група тийнейджъри, които всячески се стараеха да ги убедят в необходимостта да влязат.

– Просто за миг не повярвах на късмета си. Това е всичко.

Засмях се на напереността му.

– Значи не е особено ползотворна вечер, така ли?

– Имам слабост към червените рокли – обясни той.

– Не мисля, че тази ще ви стане.

Той се засмя и откачи кадифеното въже, за да мина. Усещах как ме наблюдава, докато си оставях сакото на гардероба. Хвърлих бърз поглед назад към вратата и отново го видях; гледаше ме. Усмихнах му се и се изкачих по стълбите към бара.

През онази нощ мислех само да танцувам до припадък; усмихвах се и се смеех с хората наоколо в компанията на новата си най-добра приятелка, танцувах издокарана с червената си рокля и се надявах да хвана погледа на някого – който и да е – та да го завлека в най-тъмния ъгъл на клуба, където да се изчукаме.

Четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Тази сутрин ми отне страшно много време да се измъкна от апартамента. Не заради студа, макар да мина цяла вечност, преди да усетя топлината в помещението; не и заради тъмнината. Всяка сутрин ставам преди пет часа; от септември насам по това време е тъмно.

Да се надигна от леглото не ми е проблем; трудно ми е да изляза от къщата. След като си взема душ, облека се и хапна нещо, започва дългият процес да се убедя, че преди да отида на работа, оставям апартамента обезопасен – обратният процес на онова, през което минавам вечер, но някак по-ужасен, защото сутрин знам, че времето не е на моя страна. Ако искам, цяла нощ мога да се посветя на това да оглеждам, но сутрин се налага да отида на работа и затова съм ограничена да проверя всичко само определен брой пъти. Не оставя ли завесите в хола и в разположената до балкона трапезария открехнати на строго определено разстояние, няма да мога да вляза в апартамента вечерта. Всяка врата към вътрешния двор се състои от шестнайсет парчета стъкло; завесите трябва да са отметнати така, че ако погледна от алеята в задната част на къщата, да виждам по осем на всяка врата. Виждам ли през прозореца част от трапезарията или ако завесите не са спуснати под права черта, се налага да се върна горе в апартамента и да започна отначало.

Вече съм доста добра и подреждам всичко точно както трябва, но това ми отнема много време. Колкото по-голямо старание полагам, толкова по-малко вероятно е да се озова на алеята зад къщата и да ругая своята небрежност, докато трескаво си гледам часовника.

Вратата отнема особено много време. В последната ми квартира на мрачния приземен етаж в Килбърн поне имах своя входна врата. Тук се налага да проверявам многократно вратата на апартамента по шест или дванайсет пъти, а после следва изпитанието с входната.

Апартаментът в Килбърн имаше самостоятелна входна врата, но нищо отзад – никаква задна врата, никакви прозорци. Все едно живееш в пещера. Нямах път за бягство оттам, което означаваше, че никога не се чувствах в безопасност докрай. Тук нещата са много по-добри: имам френски прозорци към неголям балкон. Точно под него е покривът на малка барака, обща за всички наематели, но се съмнявам дали някой друг я използва. Мога да изляза през френските прозорци, да скоча върху покрива на бараката, а оттам – на тревата. После да притичам през градината и да изляза през портата на алеята отзад. Преодолявам разстоянието за по-малко от половин минута.

Понякога се налага да се върна и да проверя вратата към апартамента отново. Ако някой от другите наематели е оставил резето на входната врата дръпнато, определено се налага да проверя повторно вратата на апартамента, защото всеки е могъл да влезе.

Тази сутрин например беше една от най-лошите.

Резето на входната врата не само беше дръпнато, но и тя зееше леко. Точно посягах към нея, когато мъж в костюм я бутна и аз неволно подскочих. Зад него стоеше друг мъж – по-млад, по-висок, в джинси и яке с качулка. Беше с тъмна къса коса, небръснат и с уморени зелени очи. Усмихна ми се и промълви „извинете“, което ми помогна да се почувствам по-добре.

Продължавам да се стряскам от костюми; опитах се да не гледам мъжа в костюма, но докато се изкачваше по стълбите, го чух да казва:

– ...току-що се освободи. Ще трябва да го наемете бързо, ако го искате.

Значи е брокер.

Китайските студенти на най-горния етаж явно най-после бяха решили да напуснат апартамента. Вече не бяха студенти. Завършиха през лятото. По този повод вдигнаха купон; продължи до сутринта. Лежах в леглото си на долния етаж и слушах кавалкадата от стъпки нагоре-надолу по стълбището. Цяла нощ резето на входната врата стоя дръпнато. Барикадирах се, като избутах масата от трапезарията към вратата на апартамента, но несекващият шум ме държа будна и напрегната до зори.

Изчаках втория мъж да последва онзи в костюма нагоре по стълбището.

За мой ужас той се обърна на първата площадка и отново ме дари с усмивка – този път печална. Забели очи, все едно вече е отегчен до смърт от приказките на брокера. Усетих как се изчервявам неистово. Отдавна не бях поглеждала непознат право в очите.

Заслушах се как стъпките им се отправят към най-горния етаж. Значи бяха минали край входната врата на моя апартамент. Погледнах си часовника: осем и петнайсет! Не можех да тръгна и просто да ги оставя в къщата.

Затворих входната врата решително и пуснах резето; проверих дали е прилепнало плътно, като разклатих вратата няколко пъти. С пръсти проверих дали плътно прилепва към касата. Завъртях топката на бравата шест пъти, за да се уверя, че е затворена. Едно, две, три, четири, пет, шест. После отново проверих вратата; после топката шест пъти. Едно, две, три, четири, пет, шест. После – резето. Веднъж и втори път. После пак рамката на вратата. Накрая – топката; шест пъти. Изпитах обичайното облекчение, което ме обзема, когато се справя с всичко както трябва.

След това напушена се върнах в апартамента си, бясна, че заради тези двама идиоти ще закъснея.

Седнах на леглото и вдигнах очи към тавана, сякаш щях да ги видя през гипса и мазилката. През цялото време се мъчех да се преборя с неистовото желание да проверя отново дали прозорците са затворени.

Съсредоточих се върху дишането си със затворени очи, като се опитвах да успокоя пулсирането на сърцето си. Няма да се бавят, повтарях си. Той само оглежда; няма да се бавят; всичко е наред. Апартаментът е обезо­пасен. Аз съм в безопасност. Направих всичко както трябва. Входната врата е затворена. Всичко е наред.

Доста често някакъв звук ме караше да подскоча, независимо че идваше отдалеч. Врата на шкаф ли се затръшна? Вероятно. Ами ако са отворили прозорец горе? Долавях приказки, но прекалено приглушени, за да различа думите. Запитах се какъв ли е наемът. Щях да се чувствам по-добре, ако живея по-високо; но пък тогава трябваше да се лиша от балкона. Колкото и да мечтаех да съм недостижима, беше по-важно да имам резервен изход.

Погледнах си часовника. Почти девет без петнайсет. Какво, по дяволите, правят горе?! Допуснах грешката да погледна към прозореца на спалнята и естествено, се наложи отново да го проверя. С това се започна; после всичко тръгна отначало; отново от вратата. Бях на втората си обиколка, когато, стъпила върху тоалетната чиния, откъдето с пръсти проверявах ръбчетата на матовия прозорец, който дори не се отваря, чух вратата долу да се хлопва и навън изтрополиха стъпки.

– ...безопасен квартал като цяло. Не е страшно да оставяте колата си тук.

– Може, но вероятно ще ползвам автобуса или ще си карам колелото.

– Има обща барака в градината. Ще ви съобщя подробностите за ползването й, щом се върна в офиса.

– Не се налага. Сигурно ще го оставям в коридора.

Ще го оставя в коридора? Какво нахалство. Там и без това цари безпорядък. Но пък така може би някой друг освен мен щеше да има грижата да проверява дали входната врата е заключена.

Приключих с проверката на жилището си и се захванах с вратата на апартамента. Не се чувствах съвсем зле. Изчаках да разбера дали вълнението ще ме обземе, дали ще изпитам потребност да обходя отново всичко, като започна отначало, но всичко се оказа наред. Бях направила всичко както трябва, и то само след втория път. Къщата беше смълчана. Така нещата ставаха по-лесни. А най-хубавото беше здраво заключената входна врата, което подсказваше, че мъжът в джинсите си е дал труда да го направи съвестно. В края на краищата, може да се окаже и не чак толкова лош наемател.

В девет и половина най-после се отправих към метрото.

Вторник, 11 ноември 2003 г.

Когато го видях за втори път, споменът за него бе съвсем избледнял. Наблюдавах го известно време. Изглеждаше съблазнителен, с чувствена уста и в него определено имаше нещо познато. Дали се бяхме целували в бар?

– Не ме помниш – констатира разочарован той. – Беше в червена рокля, а аз пазех входа на „Ривър“.

– Разбира се ! Извинявай. – Клатех си главата, сякаш това щеше да влее малко здрав разум в нея. – Просто... Просто не те разпознах, защото си без костюм.

Това ми даде основание да го огледам оценяващо от главата до петите. Носеше къси панталони, маратонки и черен елек с емблемата на спортния клуб; изглеждаше доста по-различен от последния път, когато го видях.

– С костюм не е най-удобно да тренираш...

– Предполагам.

Изведнъж си дадох сметка, че съм се вторачила в краката му, а едва ли изглеждах най-прелестно след току-що приключилата едночасова тренировка в гимнастическия салон – с коса, вързана на опашка, и кичури, полепнали по потната ми шия... Като цяло – прелест.

– Е, радвам се, че се видяхме отново – плъзна поглед от гърдите до краката ми и обратно за част от секундата.

Не бях сигурна дали е напорист, или малко не наред. Но той приключи „огледа“ ухилен; не изглеждаше похотлив, а изключително секси.

– Да, и аз се радвам. Отивам... да си взема душ.

– Добре. Ще се видим скоро.

Изрече го, обърна се и хукна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Докато стоях под душа, съжалих, задето и аз не влизах като него в гимнастическия салон, вместо да си тръгвам. Тогава можехме да проведем истински разговор, а не да стоя с вързан език. За момент се запитах дали да не се помотая из кафенето и да изчакам да приключи с тренировката си. Прекалено достъпна ли щях да изглеждам? Прекалено отчаяна?

Как да се оправдая? Беше минало известно време, откакто бях с мъж. Последните, които ми бяха харесали, се оказаха партньори за по една нощ; с някои бях прекалено пияна, за да помня подробности. Не се осъж­дах за това, разбира се; просто се забавлявах, докато имам възможност. Навивах се, че за момента ми е писнало от връзки, наслаждавам се да съм сама и всякакви подобни глупости. Не беше ли време да укротя малко топката и да се замисля за бъдещето?

Докато си подсушавах косата в празната съблекалня, изведнъж ми хрумна: явно не съм изглеждала толкова зле, иначе нямаше да ме разпознае. Последно ме беше видял в червената ми сатенена рокля със спуснати по раменете коси. Днес бях в спортен екип, изпотена, без грим и с вързана на тила коса. Изглеждах съвсем различно, но той ме разпозна, щом вдигнах поглед; забелязах го в очите му.

И ми каза:

– Здравей отново.

Оттогава не бях стъпвала в „Ривър“, макар да излизах по няколко пъти седмично. Миналия уикенд гостувах на приятели в Шотландия – изтощително преживяване с изключително малко спане – но това не ме беше спряло да се отбивам за по питие след работа. В петък най-накрая се озовахме в „Роудхаус“ – нов бар на площад „Маркет“. Гъмжеше от народ заради промоцията на алкохола по случай откриването. И Сам, и Клер се уредиха с кавалери половин час след като пристигнахме. Известно време пих и танцувах, доволна от живота, и бъбрех с познати; по-скоро крещях в ушите им, за да ме чуват сред всичкия шум. Имаше няколко доста привлекателни мъже, но свободните и неангажираните не бяха много. Другите ги познавах или защото вече бях излизала с тях, или защото бяха излизали с някоя от приятелките ми.

Вече с нетърпение очаквах следващия уикенд. В петък имах уговорка да изляза с Клер, Луиз и сестра й Ема, а после уикендът беше на мое разположение. На път към колата се усмихнах и си помислих, че може да се озовем в „Ривър“.