Дъщерята на пустинята

1.

Тази вечер, преди да залезе слънцето, Найир напълни манерката си, пъхна молитвеното килимче подмишница и пое по дюната на юг от лагера. След него в една от палатките избухна силен смях и той си представи как хората му играят карти и си предават бутилката джин един на друг. Годините скитане из пустинята го бяха научили, че не можеш да попречиш на хората да правят каквото искат. Тук нямаше никакви закони и ако мъжете искаха алкохол, щяха да пият. Найир се отвращаваше при мисълта, че те ще се събудят в петък, свещения ден, с отровени от алкохола тела, но не каза нищо. След седмица безплодно лутане нямаше настроение за наказания с бой.

Той изкачи дюната с леки стъпки и спря чак на гребена й. Оттук пред него се простираше необхватната гледка на пустинната долина, заобиколена от ниски дюни, които се къдреха, оцветени в златисто от залеза. Но очите му бяха привлечени от петно, което загрозяваше картината: ято лешояди, струпани върху трупа на чакал. Това беше причината да спрат тук - поредната фалшива следа.

Преди два дни се бяха отказали да претърсват пустинята и тръгнаха след лешоядите, но ятата ги водеха само до мъртъв чакал или газела. Това, разбира се, беше облекчение, но и разочарование. Той все още хранеше надежда, че ще я намерят.

Извади компаса си, определи посоката към Мека и разположи молитвеното си килимче. Отвори манерката и внимателно я помириса. Водата миришеше на тенекия. Изми ръцете си от раменете надолу, после шията и когато свърши, внимателно затегна капачката, като се наслаждаваше на кратката прохлада от влагата по кожата си.

Настани се на килимчето и започна да се моли, но мислите му непрекъснато се връщаха към Нуф. От благоприличие се стараеше да не си представя лицето или тялото й, но колкото повече мислеше за нея, толкова по-жива ставаше. В мислите му тя крачеше през пустинята, превита под вятъра, с черно наметало, обвито около загорелите й глезени. "Да ми прости Аллах, че си представям глезените й", помисли си той. И после: "Иска ми се да вярвам, че още е жива."

Когато не се молеше, той си мислеше иначе за нея. Виждаше я коленичила да пъха в устата си пясък сякаш е вода. Виждаше я просната по гръб с изгоряло петно на дланта от нагорещения метал на телефона й. Виждаше чакали да разкъсват тялото й на парчета. По време на молитвите се опитваше да превъзмогне тези страхове и да си представи, че тя още се бори. Тази вечер в мислите си се мъчеше по-силно отвсякога да вдъхне живот в нещо, което му се струваше безнадеждно.

Като свърши молитвата, се почувства още по-уморен. Нави килимчето и седна на пясъка на самия край на хълма, загледан в дюните, които обкръжаваха долината. Вятърът подхващаше пясъка и набраздяваше дъното на пустинята, като си играеше елегантно с песъчинките, докато земята се покриваше с вълнички сякаш искаше да избяга. Картината се променяше безкрайно от ветровете. Дюните ту се издигаха като планински върхове, ту се хлъзгаха като следи от змия. Бедуинът го беше научил как да тълкува формите им, за да определи вероятността от пясъчна буря или посоката на утрешния вятър. Точно сега земята под него образуваше сърпове и изящни полумесеци, които се търкаляха към хоризонта. Те предсказваха, че промяната се носи във въздуха.

Мислите му се върнаха към снимката в джоба му. След като се огледа и се увери, че никой не се изкачва по хълма зад гърба му, той я извади и си позволи рядкото удоволствие да съзерцава едно женско лице.

Нуф аш Шрауи стоеше в центъра щастливо усмихната и режеше парче торта на рождения ден на по-малката си сестра. Имаше дълъг нос, черни очи и чудесна усмивка. Беше трудно да си представи, че само четири седмици, след като беше направена тази снимка, тя беше избягала, и то в самата пустиня, като бе зарязала всичко: годеник, живот сред лукс и голямо щастливо семейство. Изостави дори своята петгодишна сестричка, която стоеше до нея на снимката и я гледаше със сърцераздирателно обожание. Защо? - питаше се той. Нуф беше само на шестнадесет години. Целият живот беше пред нея.

И къде е отишла?

Отман позвъни да му каже за изчезването на сестра си. Найир никога не беше го чувал да звучи толкова съсипано.

- Бих си пролял кръвта - заекваше Отман, - ако това би помогнало да я намерим.

Найир знаеше, че в дългата тишина, която последва, мъжът отсреща плаче. Отман никога досега не беше молил за нещо. Найир каза, че ще помогне.

От много години той беше приемал хората от рода Шрауи в пустинята. Фактически беше посрещал дузини семейства като тяхното. Всички бяха еднакви: богати и помпозни, умиращи да покажат, че не са забравили своето бедуинско потекло, независимо че за повечето от тях тъмните петролни кладенци бяха по-важни от всичко друго. Но Отман беше различен. Беше един от малкото мъже, които обичаха пустинята толкова силно, колкото и Найир, и които бяха достатъчно умни, за да се наслаждават на приключенията. Не беше се качвал на камила, докато някой не му показа как се слиза от нея. Не изгаряше от слънцето. Не се изгубваше. Привлечени един към друг от общата си любов към пустинята, той и Найир лесно завързаха приятелство, което се задълбочи с годините.

По телефона Отман беше толкова разстроен, че разказваше историята на объркани откъслеци. Сестра му е изчезнала. Избягала. Може би е отвлечена. При тяхното богатство е възможно някой да поиска откуп, но отвличанията са рядкост, а и още никой не се е обадил за пари. Минал е само един ден, но той им се е сторил безкраен. Найир трябваше да моли настоятелно, за да се добере до фактите. Никой не знаеше кога точно е излязла. Забелязали, че я няма чак следобед. За последен път я видели сутринта, когато казала на майка си, че отива в супермаркета да смени чифт обувки. Следобед семейството открило, че е изчезнал един пикап, както и новата черна наметка, която Нуф пазела за медения си месец. Когато разбрали, че и една камила липсва от оборите, решили, че е избягала в пустинята.

Случилото се изненадало всички.

- Беше щастлива - каза Отман. - Скоро щеше да се омъжи.

- Може би се е разтревожила? - меко попита Найир.

- Не, тя искаше този брак.

Ако имаше нещо друго, Отман го спести.

Найир прекара следващия ден в приготовления. Отказа щедрото заплащане, което му предложи семейството, и взе само необходимото. Нае петдесет и две камили, свърза се с всички хора, които познаваше в пустинята, и дори се обади в Специалните служби на Министерството на вътрешните работи, за да провери дали могат да я проследят чрез военен сателит, но тяхната наблюдателна техника беше запазена за други цели. Все пак успя да организира спасителен екип и група бедуини, които дори не погледнаха снимката на Нуф, като заявиха, че това не им е необходимо, защото има само един тип жени, за които скитането из най-голямата пустиня на света е нещо като финтифлюшка към ежедневието. Те развиха теорията, че Нуф е пристанала на американски любовник, за да избегне уредената сватба. Трудно е да се каже дали наистина вярваха на това. Няколкото случая на богати саудитски момичета, влюбени в американци, бяха достатъчно шокиращи, за да се запомнят. Но такива неща се случваха по-рядко, отколкото хората предполагаха, и доколкото знаеше Найир, нито едно саудитско момиче не беше бягало в пустинята.

Роднините помолиха Найир да съсредоточи търсенето в една зона с радиуси, тръгващи от Ас-Сулайил. Те организираха други екипи за търсене на север, северозапад и югозапад. Той би желал повече свобода при планирането на операциите, но беше обграден от непознати, които рядко си правеха труда да общуват с него. Затова пренебрегна правилата. След два дни заповяда на хората си да следват собствения си инстинкт дори ако това ги води към територията на другите търсачи. Ако Нуф беше все още някъде в пустинята, шансовете й да оцелее намаляваха с всеки час. Тук нямаше време да спазваш правила като при сватбена вечеря, когато гостите трябва да се настанят подобаващо.

При това неговият екип беше най-големият и макар че не му се случваше често да издирва и спасява, той самият познаваше пустинята по-добре от мнозина други. Практически той беше израснал в нея. Чичо му Самир го беше отгледал, а той дружеше с много чужденци: учители, учени, мъже, дошли да изследват Червено море, птиците и рибите или начина на живот на бедуините. Найир прекарваше цели лета, като остъргваше пръст при археологическите разкопки на богати европейци, които търсеха гробницата на Авраам или златото, което евреите са донесли от Египет. Прекарваше зимите сред камилите, опрели хълбок до хълбок. Беше станал добър стрелец с лък и соколар. Можеше да оцелее, като намери пътя към дома си от най-отдалечени места само с помощта на шал за глава, вода и небе. Не беше бедуин по кръв, но се чувстваше такъв.

Винаги досега беше успявал да намери изгубен пътешественик. Ако Нуф беше избягала, трябваше да приеме, че тя не иска да бъде намерена. От десет дни претърсваха дюните с джипове и камили, от самолети и хеликоптери, често се натъкваха един на друг, което носеше известно облекчение, доколкото беше твърде трудно да срещнеш живо същество сред пясъците. Но не намираха Нуф и накрая хората от екипа започнаха да подсказват алтернативни теории, според които тя е взела нощен автобус за Мускат или се е качила на самолет за Аман. Може би е прекарала една нощ на открито, решила е, че е прекалено неудобно, прекалено мръсно, и е продължила нататък. И все пак Найир се страхуваше, че е останала и че вече е твърде късно. Достатъчни са два дни, за да умреш в пустинята. За младо момиче от богато семейство, което вероятно никога не е напускало комфорта на стаята с климатик, дори и това е много.

Залезът насищаше пейзажа с топла оранжева светлина. Горещият и сух, набит с прах вятър "сироко" размътваше въздуха. Остър копнеж, който надхвърляше загрижеността за Нуф, завладя Найир. Напоследък често мислеше какво липсва в живота му. Усещаше, че тези мисли не бяха предизвикани само от загубата на Нуф, а от въпроса дали някога ще си намери жена. Със затворени очи той отново и отново питаше Аллах: "Какъв е планът ти за мене? Вярвам в него, но нямам търпение. Моля те, разкрий ми бъдещето."

Зад него се разнесе вик. Бързо напъха снимката в джоба си, изправи се и видя един от хората си в подножието на хълма да сочи светлини от фарове в далечината. Найир грабна килимчето и манерката си и се затича надолу по дюната. Някой пристигаше и ужасно предчувствие му подсказваше, че носи лоша новина. Изтича покрай дюната и изчака роувърът да стигне до лагера и да спре до най-голямата палатка.

Найир не позна младия мъж зад волана. Приличаше на бедуин с острите си черти и тъмна кожа. Носеше кожено яке бомбър над прашната бяла роба и когато излезе от колата, огледа Найир преценяващо.

Найир поздрави госта и му протегна ръка. Знаеше, че тя е прекалено голяма и внушителна, за да предразположи някого, но все пак опита. Момъкът нервно се представи като Ибрахим Сюлейман, син на един от служителите на Шрауи. Мъжете се събраха наоколо да чуят новини, но Ибрахим мълчеше и Найир разбра, че иска да говорят насаме.

Той заведе момчето в една от големите палатки, като се молеше мъжете да не са пили твърде много. Нямаше по-лош начин да се опозориш от това да въведеш гост в палатка, която вони на алкохол. Но платнищата на входа бяха отметнати и вятърът нахлуваше вътре заедно с обилен дъжд от пясък.

Найир запали лампа, предложи на госта възглавница за сядане и се залови да прави чай. Въздържаше се да задава въпроси, но бързаше с чая, защото изгаряше от нетърпение да научи новините. След като приключи, Найир седна с кръстосани крака до новодошлия и изчака той да отпие пръв.

След като си наляха и втора чаша, Ибрахим се наведе напред и закрепи своята на коляно.

- Намерили са я - каза той с наведени очи.

- Така ли? - напрежението изтече от тялото на Найир толкова внезапно, че го заболя. - Къде?

- На около двадесет километра южно от лагера на Шрауи, близо до суха падина.

- Екипите я търсят нататък от седмица. Сигурни ли са, че е тя?

- Да.

- Кой я е намерил?

- Не знаем точно. Някой, който не работи за семейството. Пътници.

- Как научихте?

- Братовчедът на Тахсин, Маджид, дойде в лагера и ни съобщи новината. Говорил е със следователя. - Ибрахим отпи от чая си. - Казал, че случайни пътници са я върнали в Джеда. Била е вече мъртва.

- Мъртва?

- Да. - Ибрахим се отпусна назад. - Закарали са я при следователя в Джеда. Нямали представа коя е.

Беше свършено. Той си помисли за мъжете отвън, като се чудеше дали ще изпитат облекчение или разочарование. Вероятно облекчение. Не знаеше какво да им каже за момичето. Странното беше, че спасителите, наети от семейството, са били разположени край същата суха падина. Неколцина братовчеди и слуги са били точно над нея и все пак са пропуснали момичето. Не са забелязали и кой е пътувал по тези места. Пътниците вероятно са върнали тялото в града, без хората на Шрауи дори да забележат, че са преминали наблизо. Всичко това объркваше Найир. Трябваше да провери информацията и от друг източник.

- Как все пак семейството е научило? - попита Найир.

- Някой от службата на следователя ги е познавал и им се е обадил да им съобщи.

Найир кимна. Все още се чувстваше вцепенен. Чайникът беше празен. Той се изправи бавно и отиде до огъня. Наля нова вода и драсна клечка кибрит в огнището с неловко движение, като си опари палеца. Острата болка запали искра в него, внезапен яростен гняв. Стремежът да я намери все още беше силен. "Прости ми за самолюбието - помисли си той, - би трябвало вече да мисля за семейството." Но не можеше. Върна се и седна.

- Знаеш ли как е умряла?

- Не. - В очите му имаше тъжно примирение. - Топлинен удар, предполагам.

- Ужасно е да умреш така - каза Найир. - Убеден съм, че сме могли да направим нещо.

- Съмнявам се.

- Защо? - попита Найир. - Какво мислиш, че е станало с нея?

Бедуинът го погледна право в очите.

- Същото, което става с всяко момиче, струва ми се.

- И какво е то? - попита Найир. "Любов? Секс? Какво ли знаеш ти за това?"

Лицето на Ибрахим му показа, че не е трябвало да задава този въпрос: момчето се изчерви. Найир искаше да знае повече, да измъкне отговорите от него, но и той самият разбираше, че ако смъртта на Нуф е свързана с любов или изнасилване, всеки правдоподобен отговор би бил неподходящ. Той благоприлично чакаше уточнение, но Ибрахим само посръбваше чая си, твърд в своето мълчание.