Обладателят

1.

Проклет вледеняващ студ. Дъхът на Люк Финдли се виждаше във въздуха почти като нещо твърдо, като замръзнало гнездо на оси, от което е изтеглен всичкият кислород. Ръцете му стискаха здраво волана; беше уморен, но се бе събудил точно навреме, за да стигне до болницата за нощната смяна. Покритите със сняг полета от двете страни на пътя бяха призрачно сини под лунната светлина – като посинели устни на премръзнал до смърт човек. Снегът беше толкова дълбок, че бе затрупал всички дънери и храсти, които обикновено задушават полята, и придаваше на земната повърхност измамно спокоен вид.

Люк често се чудеше защо съседите му продължават да живеят в този северен край на Мейн. Тук бе самотно и мразовито, трудно се развиваше земеделие. Зимата продължаваше половин година, снегът се трупаше по первазите на прозорците, а пустите картофени полета измръзваха.

От време на време замръзваха и хората и тъй като Люк бе един от малкото лекари в този регион, беше виждал доста такива случаи. Пияница (а такива в Сейнт Андрю никак не липсваха) заспиваше в пряспа и на сутринта вече се бе превърнал във висулка. Момче се пързаляше по река Олагаш и пропадаше през тънкия лед. Понякога откриваха труп на половината път до Канада, там, където реката се вливаше в Сейнт Джон. Ловец, заслепен от снега, се губеше в гъстите северни гори, после намираха тялото му облегнато на някой дънер с пистолет в скута.

„Това не е нещастен случай – каза с отвращение шерифът Джо Дюшейн на Люк, когато докараха тялото на ловеца в болницата. – Старият Оли Остергард искаше да умре. Така е избрал да се самоубие“. Но Люк подозираше, че ако това бе вярно, Остергард щеше да се застреля в главата. Бялата смърт настъпва бавно и човек има много време да размисли.

Люк спря колата си на празно място на паркинга на окръжната болница на Арустук, загаси двигателя и си обеща отново, че ще се измъкне от Сейнт Андрю. Просто трябваше да продаде фермата на родителите си и да се премести, макар все още да не бе решил къде. Въздъхна по навик, издърпа ключовете от таблото и тръгна към входа на спешното отделение.

– Люк – каза дежурната сестра и му кимна, докато той влизаше и си сваляше ръкавиците. – Обади се Джо. Ще ти доведе нарушител, когото иска да прегледаш. Трябва да пристигне всеки миг.

– Шофьор?

Когато станеше беля, тя обикновено засягаше някого от водачите на камиони на дървосекаческите фирми. Бяха прословути с напиванията и сбиванията си в „Синята луна“.

– Не.

Джуди бе погълната от нещо на компютъра. Светлината от монитора се отразяваше в бифокалните й очила.

Люк се покашля, за да привлече вниманието й.

– Кой тогава? Някой местен?

Беше му писнало да кърпи съседите. Като че ли само биячи, пиячи и неудачници бяха способни да понесат живота в суровия град.

Джуди вдигна очи от монитора и сложи ръка на кръста си със свита в юмрук длан.

– Не. Жена. Освен това не е оттук.

Това беше необичайно. Полицията рядко водеше жени, освен ако не бяха жертви. От време на време караха местни домакини след семейни скандали или пък през лятото някоя туристка, загазила в „Синята луна“. Но по това време на годината нямаше жив турист по тези места.

Днес го очакваше нещо различно. Взе картон.

– Добре. Какво друго имаме?

Слушаше с едно ухо как Джуди му разказва за случилото се по време на предходната смяна. Вечерта била сравнително натоварена, но точно сега, в десет вечерта, било спокойно. Люк се върна във фоайето да изчака шерифа. Не можеше да понесе още един разказ за предстоящата сватба на дъщерята на Джуди и безкрайната лекция за цените на булчинските рокли, кетъринга и украсата. „Кажи й да избяга и да се ожени тайно“ й беше казал веднъж той, а тя го бе изгледала така, сякаш й бе препоръчал да стане член на терористична организация.

„Сватбата е най-важният ден в живота на едно момиче – соп­на му се Джуди в отговор. – Но у теб няма и капка романтика. Нищо чудно, че Триша се разведе с теб“. Той вече не отговаряше на това с: „Не Триша се разведе с мен, аз се разведох с нея“, защото така и така никой не му вярваше.

Люк седна на разбития диван във фоайето и се опита да се разсее със судоку. Но се замисли за пътя към болницата тази вечер, за къщите, покрай които бе минал, за пустите шосета и самотните светлинки в нощта. Какво правеха хората, сврени в домовете си през дългите зимни нощи? Никой нямаше тайни от местния доктор. Люк знаеше всички пороци на съгражданите си: кой бие жена си, кой посяга на децата си, кой пие и се забива в преспите с колата си, кой е хронично депресиран от поредната лоша за реколтата година и не вижда надежда на хоризонта. Горите на Сейнт Андрю са гъсти и пълни с тайни. Люк си спомни защо иска да се махне от този град. Беше се уморил да научава чужди тайни и да споделя своите.

Но имаше и още нещо, за което се сещаше напоследък всеки път, щом прекрачеше прага на болницата. Не бе минало много време от смъртта на майка му и той още помнеше ясно нощта, когато я преместиха в отделението, което евфемистично наричаха „хоспис“ – стаите за пациенти, чийто край е толкова близо, че не рискуваха да ги карат във възстановителния център във Форт Кент.

Функцията на сърцето й беше паднала под десет процента и тя се бореше за всеки дъх, дори и с кислородна маска. Той седя до нея през цялата нощ, сам, защото бе късно и другите й посетители се бяха прибрали.

Когато сърцето й спря, Люк държеше ръката й. Тя вече бе изтощена и само леко се размърда, след това дланта й се отпусна и жената си отиде тихо, както припада мрак след залез. Апаратурата, която следеше жизнените й показатели, се разписука и почти веднага след това в стаята влетя сестрата, но Люк изключи уредите и махна с ръка като насън. Свали стетоскопа, който бе преметнал през врата си, и провери пулса и дишането й. Беше мъртва.

Дежурната сестра го попита дали иска да остане насаме с мъртвата и той отвърна утвърдително. Беше прекарал по-голямата част от седмицата в интензивното с майка си и му се струваше немислимо да си тръгне сега. Затова поседя още малко при нея, взираше се в нищото, като избягваше да поглежда трупа, и се опитваше да се сети какво трябва да направи. Да се обади на роднините. Всички бяха фермери и живееха в южната част на окръга. Да се обади на отец Лимън от католическата църква, която така и не успяваше да се застави да посети... Да избере ковчег... Толкова много неща, за които трябваше да се погрижи. Знаеше какво е необходимо да се направи, беше го научил преди седем месеца, когато почина баща му, но само мисълта, че отново трябва да извърви същия път, му се струваше изтощителна. Точно в такива моменти бившата му съпруга му липсваше най-много. Триша беше медицинска сестра и го успокояваше в трудни мигове. Не губеше разсъдък и оставаше практична дори и в скръбта. Но нямаше смисъл да въздиша по миналото. Вече беше сам и трябваше да се справи със свои сили. Почувства се неудобно, когато си спомни как майка му се надяваше с Триша да останат заедно, как му се караше, че я е оставил да си отиде. Погледна мъртвата жена, изпълнен с вина.

Очите й бяха отворени. А само преди минута бяха склопени. Люк усети как гърдите му се свиха с надежда, макар да знаеше, че това нищо не означава. Просто електрически импулс, преминал през нервите й, когато синапсите са спрели да работят, като остатъци от дим от угаснал двигател. Пресегна се и затвори клепачите й.

Те, разбира се, пак се отвориха, сякаш майка му се събуди. Люк почти подскочи, но успя да овладее страха си.

Но не беше страх, а изненада. Сложи си пак стетоскопа на ушите, наведе се над нея и притисна слушалката към гърдите й. Тишина, никакво клокочене на кръв във вените, никакъв дъх. Хвана китката й. Нямаше пулс. Погледна часовника си: бяха изминали петнайсет минути, откакто бе обявил майка си за мъртва. Пусна студената й ръка, но не можеше да откъсне очи от нея.

Можеше да се закълне, че и тя го гледа, че очите й са впити в него. Тогава ръката й се повдигна от чаршафа и се протегна към него с дланта нагоре, сякаш го подканваше да я хване. Той така и направи, произнесе името й, но веднага щом хвана ръката й, я пусна. Беше студена и безжизнена. Люк отстъпи пет крачки от леглото и потри чело, като се чудеше дали не халюцинира. Когато се обърна пак, очите на майка му бяха затворени, а тялото й – неподвижно. Той едва си поемаше дъх, сърцето му се качи в гърлото.

Трябваха му три дни да се престраши да поговори с колега за случилото се. Избра стария Джон Мюлер, прагматичен общопрактикуващ лекар, известен с това, че изражда телетата на съседа си фермер. Мюлер го изгледа скептично, сякаш подозираше, че е пиян. „Потрепване на пръстите на ръцете и краката... Да, случва се – каза той, – но петнайсет минути по-късно? Мускулно-скелетно движение?“. Мюлер изгледа отново Люк, сякаш дори самият факт, че разговарят, е срамен. „Видял си го, защото си искал. Не ти се е щяло да е мъртва“. Люк знаеше, че не това е обяснението. Повече нямаше да повдига въпроса, не и пред лекари.

„Освен това – поинтересува се Мюлер – какво значение има? Може тялото малко да е помръднало – да не би да си мислиш, че се е опитвала да ти каже нещо? Да не би да вярваш в тези глупости за живота след смъртта?“

Когато четири месеца по-късно се сещаше за това, Люк все още потреперваше. Остави книгата със судоку в ъгъла на масата и прокара пръсти през косата си в опит да се справи с объркването. Вратата към фоайето леко се открехна: беше Джуди.

– Джо паркира отпред.

Люк излезе без яке и студът го удари като шамар. Погледа как Дюшейн паркира огромния си джип, боядисан в черно и бяло. На предните врати се виждаше гербът на щата Мейн, а на покрива бе прикрепена редица от лампи. Люк познаваше Дюшейн от детство. Двамата не бяха на една и съща възраст, но се бяха засекли в училище. Така че тясното като на пор лице и малките очички на Джо бяха пред погледа му повече от двайсет години.

Люк мушна длани под мишниците си, за да ги стопли, и видя как Дюшейн отвори задната врата и посегна към ръката на задържаната. Беше любопитен да види нарушителката на реда. Очакваше едра мъжкарана с червендалесто лице и сцепена устна, но с изненада установи, че става въпрос за дребна девойка. Дори може би тийнейджърка. Беше слабичка, с момчешко телосложение, но с красиво лице и гъста руса, къдрава като на херувимче коса.

Докато гледаше жената (или по-скоро момичето), Люк усети странно браждене зад очите си. Пулсът му се ускори, сякаш я позна.

Познавам те, помисли си той. Не че знаеше името й, а нещо много по-фундаментално за нея. Какво беше то? Присви очи и я разгледа по-внимателно. Да не би да съм я виждал някъде преди? Не, осъзна, че греши.

Дюшейн я беше хванал за лакътя, китките й бяха пристегнати в пластмасови белезници. В това време втора полицейска кола спря наблизо, от нея слезе заместник-шерифът Клей Хендерсън и поведе задържаната към спешното отделение. Когато минаваха покрай него, Люк видя, че блузата й е мокра и на тъмни петна. Миришеше на познатата смесица от сол и желязо – миришеше на кръв. Дюшейн се приближи към Люк и кимна по посока на отдалечаващата се двойка.

– Намерихме я да броди в това състояние по пътя към Форт Кент...

– Без палто?

Така разсъблечена в това време? Не може да е била навън много дълго.

– Да, без палто. Слушай, трябва да ми кажеш дали е ранена и дали мога да я върна в ареста.

Люк винаги бе подозирал Дюшейн, че му е тежичка ръката. Бяха му водили доста арестувани пияници с цицини на главата и синини по лицето. А това момиче беше още дете. Какво, за бога, може да е сторила?

– Защо е арестувана? Че не е носила палто в такова време ли?

Дюшейн изгледа зверски Люк, не беше свикнал да му се подиграват.

– Това момиче е убило човек. Каза, че е наръгала някакъв мъж с нож и е оставила трупа в гората.

Люк премина през рутинната процедура по преглеждане на арестант, но му беше трудно да мисли заради странното пулсиране в главата си. Освети очите й – най-бледосините очи, които бе виждал, като две парчета лед – за да види дали зениците й са разширени. Кожата й бе мокра от пот, пулсът и дишането й бяха неритмични.

– Много е бледа – каза той на Дюшейн, когато се отдалечи от количката, на която бяха вързали задържаната за китките. – Това може да значи цианоза. Че е в шок.

– А дали означава, че е ранена? – попита скептично Дюшейн.

– Не е задължително. Може травмата да е само психологическа. Да е получена при спор. От караницата с мъжа, когото е убила. Откъде знаете, че не е било при самозащита?

Дюшейн сложи ръце на кръста си и се загледа в арестуваната на количката, сякаш можеше да разбере истината само като се взре в лицето й. Премести тежестта си от единия крак на другия.

– Нищо не знаем... тя не ни каза много. Можеш ли да провериш дали е ранена? Защото ако не е, веднага я прибирам...

– Трябва да й сваля блузата и да почистя кръвта...

– Заемай се. Няма да стоя тук цяла нощ. Оставих Баучър в гората да търси трупа.

Дори и при пълнолуние в гората бе тъмно и пусто, а Люк знаеше, че заместник-шериф Баучър няма големи шансове да намери трупа сам.

Той взе една латексова ръкавица.

– Отиди да помогнеш на Баучър, докато аз я прегледам.

– Не мога да ти оставя задържаната просто така.

– За бога... – каза Люк и кимна към слабичката млада жена. – Едва ли ще успее да ме надвие и да избяга. Ако пък толкова се тревожиш, накарай Хендерсън да остане.

И двамата внимателно погледнаха към Хендерсън. Едрият полицай се бе облегнал на рецепцията и прелистваше „Спортс Илъстрейтид“ с едната ръка, а с другата държеше чаша кафе от автомата. Приличаше на мечок от анимационен филм – добронамерен и глуповат.

– Няма да ти е от голяма помощ в гората... Нищо няма да се случи – каза Люк нетърпеливо и се извърна от шерифа, все едно вече са се разбрали. Усети погледа на Дюшейн в гърба си. Той не бе сигурен дали да продължи да спори.

После шерифът се отдалечи и се отправи към плъзгащата се външна врата.

– Стой тук при задържаната – извика на Хендерсън, докато слагаше подплатената с кожа шапка на главата си. – Връщам се да помогна на Баучър. Идиотът не може да намери и собствения си задник дори с карта.

Люк и сестрата се засуетиха покрай завързаната за количката жена.

Той вдигна ножиците.

– Ще срежа блузата ти – предупреди я.

– Направи го. И без това е съсипана – каза тя тихо с акцент, който Люк не можа да определи. Блузата изглеждаше скъпа. От онези, които могат да се видят по модните списания, дрехи каквито никой в Сейнт Андрю не носеше.

– Не си оттук, нали? – попита Люк, за да й помогне да се отпусне.

Тя се взря в лицето му. Преценяваше дали може да му има доверие – или поне така му се стори.

– Всъщност съм родена тук. Но това беше отдавна.

Люк изсумтя.

– За теб може би е отдавна. Ако си родена тук, щях да те познавам. Цял живот живея по тези места. Как се казваш?

Тя не се върза.

– Не ме познаваш – отговори с равен глас.

Известно време се чуваше само звукът от срязването на мократа тъкан. Работата вървеше трудно, остриетата напредваха бавно през подгизналата материя. Когато приключи, Люк се отдръпна и остави Джуди да почисти момичето с натопена в топла вода марля. Кървавите следи се отмиха и под тях се показа бледа гръд без ни една драскотина. Сестрата остави форцепса, с който държеше марлята, в металната табла, чу се силно тракане. После изскочи от стаята, сякаш бе знаела от самото начало, че няма да открият нищо и че Люк за сетен път ще докаже некомпетентността си. Той извърна очи и покри с лист хартия голия торс на момичето.

– Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че не съм ранена – прошепна тя на Люк.

– Но не си казала на шерифа – отвърна Люк и посегна към табуретката.

– Не, но на теб щях да кажа – кимна на лекаря тя. – Имаш ли цигара? Страшно ми се пуши.

– Съжалявам. Нямам. Не пуша – отвърна Люк.

Момичето го погледна, леденосините му очи се плъзнаха проучвателно по лицето на лекаря.

– Отказал си ги наскоро, но после пак си почнал да пушиш. Не че те виня, особено предвид всичко, през което си преминал напоследък. Но имаш две цигари в престилката, ако не греша.

Ръката му инстинктивно се стрелна към джоба и той почувства шумолящото докосване на цигарите. Дали беше налучкала, или ги бе видяла да прозират през джоба?

И какво искаше да каже с „всичко, през което си преминал напоследък“? Прави се, че му чете мислите, опитва се да проникне в главата му, както би направило всяко умно момиче, изпаднало в беда. Наистина проблемите бяха изписани на лицето му напоследък. Просто не бе намерил начин да си подреди живота. Бедите му бяха свързани. За да се справи поне с една, трябваше да разбере как да се погрижи за всичките.

– В сградата не се пуши и ако случайно си забравила, си вързана за количката.

Люк щракна с химикалката и се пресегна към клипборда.

– Тази вечер не ни достигат хора, затова ще трябва аз да запиша някои данни за теб в картона. Име?

Тя изгледа предпазливо клипборда.

– Предпочитам да не казвам.

– Защо? Да не бягаш от нещо? Затова ли не искаш да ми кажеш името си?

Той се взря внимателно в нея: беше напрегната, потайна, но се владееше. Люк беше виждал пациенти, замесени в смърт по непредпазливост, и те обикновено бяха истерични – плачеха, тресяха се, пищяха. Тази млада жена трепереше съвсем леко под хартията, кракът й нервно мърдаше, но по лицето й личеше, че не е в шок.

Люк усещаше, че го подготвя за нещо. Чувстваше химията помежду им, сякаш тя го подканяше наум да я попита за ужасното нещо, което се бе случило в гората.

– Искаш ли да ми кажеш какво се случи тази вечер? – попита той и се приближи към количката. – Да не си пътувала на стоп? Може би те е качил някой, онзи мъж в гората... Нападнал те е и ти си се защитила?

Тя въздъхна, отпусна се на възглавницата и се загледа в тавана.

– Нищо подобно. Ние се познавахме. Дойдохме заедно в града. Той... – млъкна, сякаш се задави с думите. – Той ме помоли да му помогна да умре.

– Евтаназия? Да не би да е умирал? Рак?

Люк беше скептичен. Тези, които искат да се самоубият, обикновено избират нещо по-тихо и сигурно: отрова, хапчета, изгорели газове на кола. Не молят да ги наръгат с нож. Ако този човек наистина е искал да умре, просто е щял да остане под звездите до сутринта, докато замръзне.

Той изгледа младата жена, която трепереше под хартията.

– Ще ти донеса нощница и одеяло. Сигурно ти е студено.

– Благодаря – каза тя и сведе поглед.

Люк се върна с изтъняла от много пранета нощница с розов кант и акрилно одеяло в бебешко синьо. Цветовете на родилното отделение. Погледна ръцете й, вързани за количката с найлонови върви.

– Ето, ще промушим ръцете една по една – каза и развърза по-близката към него китка, която лежеше до таблата с инструментите: форцепси, окървавени ножици, скалпел.

Тя се хвърли пъргаво като животно към скалпела и го обви с тънките си пръсти. Насочи го към него. Очите й искряха, ноздрите й бяха порозовели и разширени.

– Спокойно – каза Люк и отстъпи далеч, там, където тя не можеше да го достигне. – В другия край на коридора има полицай. Ако го повикам, всичко свършва, нали знаеш? Не можеш да победиш и двама ни с този малък нож. Защо просто не оставиш скалпела...

– Не го викай – прекъсна го тя. Ръката й все още бе протегната напред. – Трябва да ме изслушаш.

– Слушам те.

Количката се намираше между Люк и вратата. Момичето можеше да пререже връвта на другата си ръка, преди той да успее да стигне до изхода.

– Имам нужда от помощта ти. Не мога да му позволя да ме арестува. Трябва да ми помогнеш да избягам.

– Да избягаш?

Изведнъж Люк спря да се тревожи, че момичето със скалпела може да го нарани. Чувстваше се засрамен, че е подценил ситуацията и е позволил тя да го надхитри.

– Да не си се побъркала? Няма да ти помагам да избягаш.

– Чуй ме...

– Убила си човек. Сама го каза. Не мога да ти помогна да избягаш.

– Не беше убийство. Той искаше да умре, вече ти казах.

– И е дошъл да умре тук, защото е израснал по тези места, така ли?

– Да – отговори тя с леко облекчение.

– Тогава ми кажи кой е. Може би го познавам.

Тя поклати глава.

– Обясних ти, не ни познаваш. Никой тук не ни познава.

– Няма как да си сигурна. Може би някой от родините ти...

Инатът на Люк се проявяваше, когато се ядоса.

– Семейството ми отдавна не живее в Сейнт Андрю. Много отдавна.

Звучеше уморена. След това каза сприхаво:

– Мислиш, че знаеш всичко, нали? Добре. Казвам се Макилврий. Позната ли ти е тази фамилия? А мъжът в гората? Името му е Сейнт Андрю.

– Сейнт Андрю като града? – попита Люк.

– Точно така, като града – отвърна тя почти самодоволно.

Люк усети странно клокочене зад очите си. Не беше разпознаване, не съвсем... Къде бе виждал това име Макилврий? Беше сигурен, че го е зървал или чувал някъде, но споменът бе като заключен.

– По тези места не е живял никой с име Сейнт Андрю поне от сто години – отвърна делово той. Стана му обидно, че тя се опитва да го накара да повярва, че е родена тук и че го лъже и говори глупости, които никак нямаше да й помогнат. – От Гражданската война. Или поне така са ми казвали.

Тя замахна със скалпела към него, за да привлече вниманието му.

– Виж какво, не съм опасна. Ако ми помогнеш да се измъкна, няма да нараня никого.

Говореше му така, сякаш той се държеше неразумно.

– Нека ти покажа нещо.

След това без никакво предупреждение тя насочи скалпела към себе си и разряза кожата си. Дълга и широка рана се появи върху лявата й гърда и стигна чак до ребрата под дясната. Люк замръзна на място. От раната потече кръв, през отвора се видя срязаната й плът.

– О, боже – каза той. Какво му беше на това момиче? Да не би да беше лудо? Да не би да се чувстваше неудържимо привлечено от смъртта? Той излезе от унеса си и се втурна към количката.

– Стой далеч от мен! – каза тя и пак замахна със скалпела към него. – Просто гледай. Виж.

Повдигна се и разтвори ръце, за да може той да види по-добре. Нищо не му пречеше да гледа, само дето не можеше да повярва на очите си. Двата ръба на раната се доближиха един към друг като пипалца на растение и се допряха. Кръвта престана да тече и срезът започна да заздравява. Макар момичето да дишаше учестено, не даваше никакви признаци на болка.

Люк не беше сигурен къде се намира. Пред очите му се бе случило нещо невъзможно. Напълно невъзможно! Не знаеше какво да мисли. Дали не беше полудял, или пък сънуваше заспал на дивана в лекарската стая? Мозъкът му отказа да приеме това, което бе видял, и изключи.

– Какво, по дяволите... – прошепна той. Бе започнал отново да диша след шока, гърдите му се повдигаха и отпускаха, а лицето му пламна. Догади му се.

– Не викай полицая. Ще ти обясня, кълна се, просто не викай за помощ. Става ли?

Люк се олюля и тогава осъзна, че спешното отделение е притихнало. Дали някой изобщо щеше да го чуе, ако извика? Къде е Джуди, къде е заместник-шерифът? Сякаш феята кръстница на Спящата красавица беше влязла в отделението и бе приспала всички с магия.

От другата страна на вратата беше тъмно, светлините бяха приглушени както винаги по време на нощно дежурство. Обичайните шумове – смеховете от телевизора в далечината, металното тракане от автомата за сода – бяха изчезнали. Не се чуваше и звук от чистача, който лъскаше празния коридор. Бяха останали само Люк, пациентката и тихото потропване на вятъра, който сякаш се опитваше да влезе през прозореца.

– Какво беше това? Как го направи? – попита Люк, неспособен да скрие ужаса в гласа си. Отпусна се на стола, за да не падне на пода. – Що за същество си ти?

Този въпрос сякаш я удари като юмрук в слънчевия сплит. Тя провеси глава и лъскавите руси къдрици покриха лицето й.

– Това е... това е единственото, което не мога да ти кажа. И аз вече не знам отговора. Нямам представа.

Това беше невъзможно. Такива неща не се случваха. Нямаше обяснение. Да не би да беше някакъв мутант? Направена от синтетичен самозарастващ материал? Да не беше някакво чудовище?

А изглеждаше съвсем нормално, помисли си лекарят, докато сърцето му възвръщаше нормалния си ритъм. Усещаше как пулсът му отеква в ушите.

– Върнахме се – аз и той – защото мястото ни липсваше. Знаехме, че всичко се е променило, че всички са си отишли, но ни липсваше това, което имахме някога – заговори тъжно младата жена. Взираше се в нищото, говореше на празното пространство. Люк отново усети онова, което бе почувствал в първия миг, когато я видя – бражденето, шумоленето зад очите, фините волтови дъги между тях. Искаше да узнае всичко.

– Добре – каза разтреперан, подпрял длани на коленете. – Това е откачено, но разказвай. Слушам те.

Тя пое дълбоко дъх и затвори за миг очи, сякаш се канеше да се гмурне под вода. И започна да разказва.