Към Bard.bg
Слуга на Империята (Реймънд Фийст)

Слуга на Империята

Реймънд Фийст
Откъс

1.

Роб

 

Вятърът утихна.

Завихрилата се прах започна да се сляга. Въпреки капризните течения въздухът беше горещ и душен, вмирисан на струпани нагъсто немити човешки тела, нечистотии от реката и гниещ боклук от бунището зад пазара.

Скрита зад завеските на ярката си лакирана носилка, лейди Мара вееше пред лицето си с благоуханно ветрило. Дори вонята на пазара на роби да я притесняваше, не го показваше с нищо. Даде знак на свитата си да спре. Войниците в боядисани в зелено брони се заковаха на място, а потните носачи свалиха носилката на земята.

Офицер с шлем с пера на Ударен водач подаде ръка на Мара и тя се показа от носилката. Бузите й бяха пламнали. Люджан не можеше да прецени дали е зачервена от горещината, или все още е ядосана от спора преди да напуснат имението. Джикан, хадонрата на имението, бе прекарал по-голямата част от сутринта в разгорещен протест срещу решението й да купи „негодни“, както твърдеше, роби. Спорът бе приключил едва когато тя му заповяда да замълчи.

Мара се обърна към Ударния водач.

– Люджан, придружи ме. Останалите да чакат тук.

Язвителният й тон накара Люджан да се въздържи от шегите, с които понякога почти прекрачваше границите на уважението. Освен това неговото първо задължение беше да я пази – а пазарите за роби бяха твърде пренаселени за вкуса му, – така че бързо насочи вниманието си от остроумията към сигурността. Докато следеше за възможна неприятност, си помисли, че щом се улиса в най-новия си план, Мара ще забрави за препирнята с Джикан. Дотогава обаче нямаше да търпи никакви възражения.

Люджан разбираше, че всичко, което предприема господарката му, цели да затвърди позициите й в Играта на Съвета, борбата за власт, която бе сърцевината на политиката на цураните. Неотменната й цел бе оцеляването и засилването на дома Акома. И съперници, и приятели бяха разбрали, че доскоро неопитното младо момиче се е превърнало в способен играч в смъртоносната игра. Мара се беше спасила от капана, който й бе заложил старият враг на баща й, Джингу от Минванаби, и беше осъществила собствения си замисъл – да принуди Джингу да сложи край на живота си, опозорен.

Но макар триумфите на Мара да бяха тема на дискусии сред благородниците на империята, самата тя почти не бе успяла да изпита задоволство от въздигането си. След смъртта на баща й и брат й родът Акома бе на ръба на унищожението. Мара бе съсредоточила усилията си върху това да предвижда бъдещи проблеми, докато маневрираше в опасната игра, за да оцелее. Стореното бе зад гърба й, а да задълбава в миналото означаваше да рискува да я хванат неподготвена.

Мъжът, наредил убийството на баща й и брат й, бе най-сетне мъртъв, но вниманието й си оставаше насочено към кръвната вражда между дома Акома и дома Минванаби. Мара помнеше неподправената омраза, изписала се на лицето на Десио, докато тя и останалите гости минаваха в процесия на погребението на баща му. Макар и не толкова умен като баща си, Десио щеше да е не по-малко опасен. Сега скръбта и омразата бяха превърнали мотивите му в лични: Мара беше унищожила баща му, когато бе на върха на могъществото си, в собствения му дом, докато правеше празненството по случай рождения ден на Върховния военачалник. После се беше насладила на победата в присъствието на най-влиятелните и могъщи благородници на империята като домакин на преместилото се в нейните владения тържество.

А щом Военачалникът и гостите му си тръгнаха, Мара се впусна в нов план как да затвърди дома Акома. Затвори се насаме с Джикан, за да обсъди нуждата от нови роби, които да разчистят нови ливади от дивите лесове на север от имението. Пасища, кошари и навеси трябваше да бъдат подготвени много преди пролетта, когато добитъкът се телеше, за да израсте хубаво тревата и да могат малките нийдра и майките им да пасат.

Като втори по власт в Акома, Люджан беше разбрал, че силата на дома не се дължи на верността и храбростта на неговите войници, нито на стабилните търговски договори и вложения, а на най-обикновените глупави шестокраки нийдра. Те бяха основата, върху която се крепеше цялото богатство на Акома. Ако искаше силата на Акома да расте, Мара трябваше преди всичко да увеличи стадата.

Вниманието на Люджан отново се насочи към господарката му, която повдигаше краищата на халата си, за да го предпази от прах­та. Дрехата беше кремавозелена, извезана по полите и ръкавите с птицата шатра – фамилния герб на дома Акома. Господарката носеше сандали с високи подметки, които да пазят краката й от мръсотията. Стъпките й отекваха рязко и глухо, докато се изкачваше по дървените стълби към галериите, опасали дължината на палисадата. Избледняло ленено платнище служеше за навес, който да предпазва цуранските благородници и посредниците им от безмилостното слънце. Докато оглеждаха изложените за продан роби, те можеха да се отпуснат, скрити от праха и мръсотията и освежени от вятъра, който от време на време подухваше откъм реката.

За Люджан галерията, с нейните дълбоки сенки и редици дървени пейки, бе не толкова убежище, колкото място на потае­н мрак. Той докосна леко господарката си по рамото, щом тя стигна до първата площадка, и Мара се обърна. На лицето й бе изписано примесено с досада недоумение.

– Господарке, – заговори тактично Люджан, – ако ни дебне враг, по-добре да види моя меч преди красивото ти лице.

Устните на Мара се извиха в почти усмивка.

– Ласкател такъв! Прав си, разбира се. – И добави с въздишка: – Макар че според Джикан вероятността да пострадам от варварите роби е по-голяма, отколкото от някой благородник.

Говореше за евтините военнопленници от Мидкемия. Мара нямаше необходимите средства, за да купи достатъчно обикновени роби, които да разчистят пасища. И като не виждаше друга възможност, реши да купи варвари. Славеха се като непокорни, склонни към бунтове и без никакво смирение пред господарите си. Люджан погледна господарката си. Едва стигаше до рамото му, но характерът й можеше да изпепели всеки – господар, роб или слуга, – който дръзнеше да се противопостави на несломимата й воля.

– Обзалагам се, че в твое лице варварите ще си намерят майстора, господарке.

– Ако ли не, всички ще страдат под бича – заяви решително Мара. – Иначе не само че няма да използваме земите, които ни трябват почистени до пролетта, но и ще загубим цената, платена за робите. Ще съм свършила работата на Десио вместо него.

Люджан остави това изказано колебание, твърде нетипично за нея, без коментар.

Поведе господарката си в галерията, като провери оръжията си. Минванаби може и да ближеха рани, но сега Мара имаше още врагове – лордове, изпълнени със завист от нейния внезапен възход, мъже, които знаеха, че запазването на името Акома лежи на раменете на тази крехка жена и нейния невръстен син. Още няма и двайсет и една, сигурно им шепнеха техните съветници. Беше победила Джингу от Минванаби с хитрост, но най-вече с късмет. Рано или късно младостта и неопитността й щяха да я принудят да сбърка. Тогава съперничещите домове щяха да скочат като глутница джагуна, готови да разкъсат богатствата и властта на дома й и да заровят натамито – камъка с изрязания върху него семеен герб, който въплъщаваше душата и честта на Акома – в прахта, завинаги далеч от слънчевата светлина.

Вдигнала халата почти до коленете си, Мара последва Люджан на първата площадка. Подминаха входа към по-ниския ред галерии, който по неписан, но ненарушим обичай бе запазен за търговците и представителите на домовете, и се качиха на горното ниво, използвано само от благородниците.

Но тъй като беше търг за мидкемийци, обичайните тълпи липсваха. Мара видя само няколко търговци с отегчени изражения: изглеждаха по-заинтересовани от най-пикантните клюки, отколкото от робите. Следващият ред сигурно щеше да е съвсем празен. Повечето цурански благородници бяха твърде улисани с войната на света отвъд разлома или с това да подкопават все по-увеличаващата се власт в Съвета на Военачалника Алмечо, за да се интересуват от купуване на непокорни роби. Първите няколко групи мидкемийски пленници бяха продадени на баснословни цени, като нещо ново и непознато. С увеличаването на броя им обаче престанаха да будят интерес. Сега зрелите мидкемийски мъже се продаваха най-евтино. Само жените с необикновена златисто-огнена коса или несравнима хубост все още струваха по хиляда центурии. Но цураните най-често пленяваха воини и варварски жени се доставяха рядко.

Внезапен порив откъм реката развя перата по шлема на Люджан и разлюля малките перца по краищата на ветрилото на Мара и мънистените й обици. Донесе и гласовете на моряците, плаващи с баржите си по река Гагаджин. Доста по-близо, иззад дъсчените стени на прашните заграждения долу, долитаха виковете на търговци на роби, и от време на време звукът от удар на камшик от кожа на нийдра, докато надзирателите подкарваха подопечните си в търсене на заинтересовани клиенти в галериите.

Кошарата за мидкемийците побираше двайсетина. Май нямаше заинтригувани купувачи, защото ги пазеше само един надзирател, при това отегчен. С него стоеше търговски агент, който явно отговаряше за снабдяването на робите с облекло, и писар с табличка. Мара огледа робите с любопитство. Всичките бяха много високи, стърчаха с по цяла глава над най-високите цурани. Един от тях особено се извисяваше над пълничкия търговец, а златисто-огнената му коса блестеше на следобедното слънце на Келеуан. Говореше нещо на варварския си език. Тя не успя да доогледа пленниците, защото Люджан пред нея изведнъж спря и ръката му докосна предупредително китката й.

– Има някой – прошепна Люджан и се наведе уж да извади попаднало в сандала му камъче, за да прикрие внезапното си спиране. Ръката му стисна дръжката на меча и над мускулестото му тяло Мара зърна фигура, седнала в сянката в дъното на галерията. Можеше да е шпионин и дори по-лошо – наемен убиец. Понеже бе търг за мидкемийци, някой дързък господар можеше да рискува, залагайки на това, че горните нива ще са празни. Но за да знае съперничещ дом, че Мара е решила да дойде лично на пазара за роби, трябваше да има осведомител с много високо положение в Акома. Дъхът й спря и стомахът й изстина при мисълта, че ако я убият тук, едногодишният й син Аяки ще се окаже последната пречка пред унищожението на името Акома.

А после фигурата в сенките се раздвижи и лъч светлина, проникнал през една дупка в платнището, освети красиво младо лице, на което се бе изписала изненадана радостна усмивка.

Мара потупа леко Люджан по китката, за да пусне меча си.

– Всичко е наред – каза му тихо. – Познавам този благородник.

Младият мъж стана от пейката. Тръгна към тях с походката на човек, който владее меча. Облеклото му беше елегантно, от сандалите от боядисана в синьо кожа до извезаната копринена туника. Косата му беше подстригана като на воин, а единственото украшение, което носеше, беше висулката от полиран обсидиан на врата му.

– Хокану – каза Мара и при това име телохранителят й се отпусна. Люджан не беше присъствал на политическата кървава баня в земите на Минванаби, но от разговорите в казармите знаеше, че Хокану и баща му, лорд Камацу от Шинцаваи, били почти единствените, които подкрепяли дома Акома. И то по време, когато повечето господари бяха приемали смъртта на Мара като логичен завършек.

Люджан почтително се отдръпна настрана, но продължи да гледа изпитателно изпод ръба на шлема си приближаващия се благородник. Откакто съпругът й бе починал, Мара бе получила много предложения за брак, но никой от кандидатите не беше толкова красив и заможен, колкото втория син на Камацу от Шинцаваи. Люджан спазваше строго общоприетия етикет за поведение, но и той, като всеки друг от дома Акома, проявяваше личен интерес към Хокану. Както впрочем и Мара, ако можеше да се съди по руменината на бузите й.

След цялото превзето ласкателство на ухажорите й чистосърдечният стремеж на Хокану да спечели благоволението й беше за Мара като глътка чист въздух.

– Лейди, каква прекрасна изненада! Изобщо не очаквах да намеря цвете тъй красиво в толкова неприятна обстановка.

Хокану се поклони и се усмихна.

– Макар че напоследък всички видяхме как това нежно цвете показва бодли. Твоята победа над Джингу от Минванаби все още е главната тема за разговори в Силмани. – Силмани бе най-близкият град до владенията на баща му.

Мара отвърна на поклона му.

– Не видях цветовете на Шинцаваи сред слугите на улицата. Иначе щях да извикам слуга да донесе леден джомач и студен билков чай. Или може би не желаеш интересът ти към тези роби да бъде забелязан?

Остави въпроса да увисне между тях за миг, след което попита мило:

– Как е баща ти?

Хокану кимна любезно и й помогна да седне на една от скамейките. Ръцете му бяха силни, но нежни. Нямаха нищо общо с грубата хватка на съпруга й, която бе търпяла две години. Мара погледна сина на Шинцаваи и видя в очите му спокойна интелигентност, примесена с веселие от преднамерената невинност на въпроса й.

– Много си схватлива. – Младежът се засмя весело. – Да, интересувам се от мидкемийци и по крайно здравословната молба на баща ми се старая да не го изтъквам. – Изражението му стана сериозно. – Бих искал да бъда откровен с теб, Мара, въпреки че баща ми беше с лорд Сезу – бащите ни са служили заедно в младостта си и си вярваха един на друг.

Макар и заинтригувана от чара на младежа, Мара се стараеше да не издаде прекалено много. Вярваше на Хокану. Но името на фамилията й беше измъкнато от забравата твърде отскоро, за да разкрива намеренията си. Слугите на Шинцаваи можеше да развържат езиците си, а младите мъже далече от дома си често отпразнуваха първата си свобода и отговорност с пиене. Хокану изглеждаше предпазлив като баща си, но тя не го познаваше достатъчно добре, за да е сигурна.

– Боя се, че интересът на Акома към варварите е чисто финансов. – Мара махна примирено с ветрилото си. – Кошерът чо-джа, който убедихме да дойде при нас преди три години, остави стадата нийдра без паша. Робите, които прочистват гората във влажния сезон, падат покосени от болест, както твърди моят хадонра. Ако искаме да имаме достатъчно паша, за да поддържаме стадата в разплодния сезон, трябва да сме готови да понесем загуби. – Погледна Хокану унило. – Не очаквах конкуренция на този търг. Радвам се, че те виждам, но ме дразни мисълта, че може да се наложи да наддавам срещу толкова скъп приятел.

Хокану се загледа за миг в ръцете си. Лицето му беше ведро, лека усмивка бе извила устните му.

– Ако облекча милейди от затруднението й, то тя ще дължи услуга на Шинцаваи. Да речем, като скоро покани един беден втори син на вечеря?

Мара се засмя.

– Голям ласкател си, Хокану. Е, добре. Знаеш, че не са нужни подкупи, за да ти позволя да посетиш именията ми. Компанията ти е... винаги добре дошла.

Хокану погледна към Люджан с насмешливо страдание.

– Казва го много мило като за дама, която ми отказа последния път, когато бях в Сулан-Ку.

– Не е честно – възрази Мара и веднага се изчерви, осъзнала колко припряно е заговорила в свое оправдание. Добави с малко повече благоприличие: – Молбата ти дойде в неудобен момент, Хокану. – Лицето й помръкна при спомена за един шпионин на Минванаби и за едно хубаво упорито момче, пострадало заради интригите и амбициите, диктуващи всеки аспект на живота в империята Цурануани.

Хокану забеляза помрачилото лицето й напрежение. Сърцето му бе на страната на тази млада жена, която беше толкова сериозна като дете и която въпреки всички рискове бе намерила кураж и ум да опази дома си от унищожението.

– Ще ти отстъпя мидкемийците – заяви той твърдо, – за каквото цена успееш да се спазариш с търговеца.

– Но аз не желая да те ощетя – възрази Мара. Ветрилото трепна между пръстите й. Беше напрегната. Хокану не биваше да забележи това и за да го разсее, тя си замаха с ветрилото все едно я притеснява горещината. – Шинцаваи са проявявали към Акома много добрина и заради честта е време да докажем, че сме достойни за това. Позволи ми аз да отстъпя от наддаването.

Хокану я изгледа: толкова дребничка и много по-привлекателна, отколкото си даваше сметка. Имаше усмивка, от която цялата засияваше, но в момента лицето й под пудрата тиза беше почти сковано от напрежение. Притеснението й отиваше по-далече от простите прояви на чест, осъзна младият мъж.

Прозрението го стъписа: тя бе напуснала храма малко преди да положи клетвите към богинята Лашима, за да приеме ролята си на Управляваща господарка. Най-вероятно не беше знаела почти нищо за мъже преди брачната си нощ. А Бунтокапи от дома Анасати, зъл и груб самохвалко, най-меко казано, беше син на враг на Акома, преди да стане неин съпруг и Управляващ господар. Беше се отнасял грубо с нея, осъзна с внезапна увереност Хокану, поради което тази Управляваща господарка и майка в някои ситуации се държеше като малко момиче. Последва възхищение. Това привидно крехко момиче бе проявило храброст несъразмерна с ръста и опита й. Никой извън кръга на най-близките й домашни слуги не би могъл да знае какво е изтърпяла в грубата хватка на Бунтокапи. Някой близо до Мара можеше да каже много, ако Хокану успееше да го привлече да споделят пиене в някоя винарна. Но беглият поглед към Люджан убеди сина на лорд Камацу, че Ударният водач ще е лош избор. Воинът отвърна твърдо на погледа му. Разбираше интереса му, но верността към господарката му бе непоклатима. Хокану знаеше, че Мара е проницателен съдник на хорските характери – беше го доказала с това, че бе останала жива сред толкова врагове.

В опит да повдигне настроението й, без да я обиди, Хокану заговори:

– Казах го от искрено разочарование, че не можах да те видя при предишното си посещение. – Прикри нерешителността си зад обезоръжаваща усмивка. – Акома не дължат никакви услуги на Шинцаваи. Тук си имаме работа с обикновена практичност. Повечето роби мидкемийци отиват на тържищата в Равнинния град и Джамар, а аз съм се запътил за Джамар. Да те принудя да чакаш следващия товар с пленници да пристигне нагоре по реката, докато аз водя два синджира роби в жегата и търся къде да ги настаня, докато си свърша работата, и след това да ги подкарам обратно нагоре? Не мисля. Смятам, че вашите пасища за нийдра са по-неотложни. Моля приеми отказа ми да наддавам срещу теб като малка проява на учтивост от моя страна и нищо повече.

Мара спря да си вее с ветрилото и отвърна с едва прикрито облекчение.

– Малка учтивост? Твоята доброта е несравнима, Хокану. Когато приключиш работата си в Джамар, ще съм изключително радостна, ако приемеш поканата ми да отпочинеш като гост на Акома, преди да тръгнеш обратно към бащините си имения.

– В такъв случай въпросът с робите е уреден. – Хокану хвана ръката й. – Ще приема поканата ти с удоволствие. – Поклони се, за да затвърди споразумението. Когато се изправи, видя, че две кафяви очи го гледат напрегнато. Господарката на Акома винаги го беше привличала, от мига, в който я беше видял за първи път. Щом се върнеше от Джамар, може би щеше да има възможността да я опознае по-добре, да проучи възможностите, да види дали интересът му е взаимен. Но сега интуитивно усещаше, че близостта му я смущава. Робският пазар не беше мястото, където да разнищва причината за това, и вместо да я притесни дотам, че удоволствието, че го вижда, да се смени със съжаление, той се надигна и каза: – Е, добре. Колкото по-скоро тръгна за Джамар, толкова по-скоро ще се върна. Очаквам с нетърпение да се видим отново.

Мара изпърха с ветрилото пред лицето си. Изпитваше едновременно съжаление и облекчение, че Хокану си тръгва. Кимна с привидно спокойствие.

– Аз също очаквам с нетърпение този момент. Желая ти всичко добро и лек път.

– Всичко хубаво и на теб, лейди Мара.

По-младият от двамата синове Шинцаваи мина между скамейките и напусна горната галерия. Когато излезе на слънчевата светлина на стълбището, профилът му се очерта – прав нос, високо чело и волева брадичка, които бяха пленявали погледите на много дъщери на благородници в родната му провинция Сцетак. Дори за свръхкритичното око на Люджан мъжът беше облагодетелстван с чаровна външност също толкова, колкото и с положението си в обществото.

Откъм заграждението с робите доехтяха викове, вниманието на Мара се отклони от тръгващия си Хокану и тя пристъпи към перилото на галерията, за да види повода за вълнението. Тъй като между голите роби не можеше да се крият стрелци, Люджан не я подкани да се отдръпне в сенките, но продължи да наблюдава нащрек околните покриви.

Викаше търговският агент, който надзираваше варварите. Нисък, пълен и увит в скъпа жълта коприна, той размахваше юмрук под брадичката на един другоземец, червенокосия висок мидкемиец, чието голо тяло бе лъснало на следобедната светлина. Мъжът като че ли отчаяно се мъчеше да потисне смеха си, докато търпеше тирадата на надзирателя. Мара бе принудена да признае, че гледката наистина е комична: търговският представител беше нисък дори за цуранин и варварите се извисяваха над него. В напразно усилие да изглежда застрашително надзирателят дори се повдигаше на пръсти.

Мара огледа другоземеца по-внимателно. Въпреки че всеки момент можеха да го изпердашат жестоко с камшик, той стоеше скръстил ръце, самият образец на самоувереност. Беше с цяла глава по-висок и от надзирателя, и от двамата му помощници, които му се притекоха на помощ. Изгледа ги отвисоко като благороден младеж, отегчен от шутовете си.

Мара усети внезапна тръпка, докато го оглеждаше – тялото му бе станало мършаво като каишка на бич от оскъдната храна и тежкия труд. Зачуди се дали срещата с Хокану не й е въздействала по-дълбоко, отколкото си мислеше. Интересът й към мъжете в робската кошара би трябвало да е чисто финансов.

Така че спря да се възхищава на външността на роба и се съсредоточи върху това какво всъщност става.

Тирадата на търговеца се извиси до кресчендо. След това той остана без дъх и размаха юмрука си за последен път на височината на ключицата на варварина. За голямо забавление на Мара робът не показа и намек за покорство. Вместо да се просне по очи, да зарови лице в пръстта пред краката на търговеца и да изчака мълчаливо наказанието си, той почеса четината по брадичката си и с кънтящ глас започна да говори на завален цурански, с жестове като на доверен приятел, нежели на покорна собственост.

– В името на боговете! – възкликна Люджан изумено. – Държи се все едно, че робите са родени с правото да спорят. Ако всички са толкова нагли като този тип, не е чудно, човек трябва да им скъса кожите от бой, за да изтръгне половин ден работа от тях.

– Тихо. – Мара махна с ръка. – Искам да чуя какво казва. – Напрегна слух, за да разбере завалените думи на варварина.

Изведнъж другоземецът спря да говори и тръсна глава, сякаш за да покаже, че държи на думите си. Търговският агент пък махна на помощника си с табличката и каза раздразнено:

– Подредете се! Всички! Веднага!

Робите бавно се развърнаха в редица. От балкона Мара забеляза, че варварите се тътрят така, че да прикрият действията на двама души, които се бяха присвили до дървената ограда откъм реката.

– Какво правят? – попита тя.

Люджан сви рамене по цурански, съвсем леко помръдване.

– Някаква хитрина. Виждал съм нийдра с повече мозък от този търговски агент.

Надзирателят и помощникът с писарската табличка започнаха усърдно да броят робите. Двамата до оградата се вляха в редицата със закъснение, като след едно нагласено „препъване“ единият разблъска другарите си и писарят обърка бройката. Започна отново, като поглеждаше табличката, за да драсне рабош за всеки роб, покрай който минеше, а търговецът кълнеше и бършеше потното си чело, раздразнен от бавенето.

Всеки път щом писарят погледнеше табличката си, непокорните варвари се местеха и разбъркваха редицата. Мъжът с камшика изпердаши няколко гърбове в усилие да наложи ред. Един от робите извика на родната си реч нещо, което подозрително прозвуча като мръсна ругатня, и отскочи, за да избегне бича, а другите се разсмяха. Бичът изплющя, за да усмири най-близкия до надзирателя, при което редицата зад него се разпадна и робите се разместиха и преподредиха зад гърба му. Писарят вдигна глава и отчаяно въздъхна. Бройките отново се бяха объркали безнадеждно.

В срамна проява на нетърпение търговският агент изрева:

– Всички ще сме умрели и станали на пепел, докато приключим с това!

Плесна с ръце и след малко притича слуга с кош с панталони и ризи от груб плат и започна да ги раздава на робите.

В този момент червенокосият варварин взе да крещи обиди. Цуранският му можеше да е завален и произнасян с груб акцент, но явно в някой момент след пленяването му някое безименно просяче го беше учило доста усърдно и добре. Надзирателят зяпна невярващо, докато премисляше биологичните последици от това, което другоземецът току-що бе изтърсил за майка му. След това лицето му почервеня и той замахна с камшика, но варваринът ловко го избегна. Последва игра на гоненица между едрия мидкемиец и дребния дебел цуранин.