Момиче на Пружина

1.

– Не! Не искам мангостина. – Андерсън Лейк се наведе напред и посочи. – Искам онзи плод ей там. Кау полами нее кап. Онзи с червената кора и зелените косъмчета.

Селянката се усмихна, показа му почернелите си от дъвчене на бетел зъби и посочи пирамидата плодове край себе си.

– Ун нее чай май ка?

– Тези, да. Кап. – Андерсън кимна и се усмихна усърдно. – Как се казват?

– Нго. – Селянката произнесе името отчетливо, като за пред чужденец, и му подаде един плод за проба.

Андерсън го взе и смръщи вежди.

– Нов ли е?

– Ка. – Жената кимна утвърдително.

Андерсън огледа плода в ръката си. Приличаше повече на цветна морска анемона или на космата риба-балон, отколкото на плод. Грапави зелени пипалца стърчаха отвсякъде и гъделичкаха дланта му. Кората имаше червено-оранжевия оттенък на мехурчестата ръжда, но не се усещаше характерният дъх на гнило. Плодът изглеждаше напълно здрав въпреки странния си вид.

– Нго – повтори селянката, а после добави, сякаш му беше прочела мислите: – Нов е. Няма мехурчеста ръжда.

Андерсън кимна мълчаливо. Пазарчето – едно от множеството подобни тържища по улиците на Банкок – гъмжеше от подранили клиенти. Купове плодове дуриан пълнеха уличката с характерната си неприятна миризма, змиеглави риби и червеноперки плаа се мятаха в корита с вода. Навеси от полимер на основата на палмово масло висяха тежко под ударите на безмилостното тропическо слънце и засенчваха пазара с ръчно рисувани емблеми на коработърговски компании и с лика на почитаемата Невръстна кралица. Мъж мина с наперена крачка, вдигнал над главата си пилета с яркочервени гребени – пилетата пляскаха с криле и крещяха възмутено на път към заколението си, жени с пъстри поли фа син се пазаряха усмихнати за цената на контрабанден ориз Ю-Текс и нововариантни домати.

Все неща, които не представляваха интерес за Андерсън.

– Нго – повтори селянката, обезпокоена от мълчанието му.

Дългите косъмчета на плода гъделичкаха дланта му, сякаш го приканваха да им признае правото на съществуване. Поредният тайландски успех в генехакерството, също като доматите, патладжаните и лютите чушлета, с които бяха отрупани сергиите в съседство. Сякаш пророчествата от Греамитската библия се изпълняваха пред очите му. Сякаш самият свети Франциск се въртеше неспокойно в гроба си, готов да се надигне и да тръгне по земята, понесъл със себе си изобилието на изгубените в историята калории.

„И ще дойде той с тръби и Раят ще се върне…“

Андерсън заобръща странния космат плод в ръка. Не се усещаше миризмата на сибискоза. Нямаше и помен от струпеите на мехурчестата ръжда. По кората липсваха графитените драскулки на генехакерската гъгрица. Цветята, зеленчуците, дърветата и плодовете на света бяха маркерите на географската карта в главата на Андерсън Лейк, ала той никъде не откриваше километричен камък или табелка, които да му помогнат с идентифицирането на този плод.

Нго. Една загадка.

Показа с жест, че иска да опита плода на вкус, и го върна на селянката. Тя заби кафявите си палци в косматата кора и я обели с няколко сръчни движения. Сърцевината беше светла, полупрозрачна и пресечена от жилки. Имаше бегла прилика с маринованите лукчета, които се сервираха заедно с мартинито в служебните барчета на научноизследователските центрове в Де Мойн.

Жената му подаде обеления плод. Андерсън го подуши предпазливо. Концентриран цветен аромат. Нго. Такъв плод изобщо не би трябвало да съществува. Вчера не беше съществувал. Вчера нито една сергия в Банкок не бе продавала тези плодове, а днес вече се редяха на пирамиди около мърлявата селянка, която седеше на земята под частичната сянка на импровизирания си навес. На врата й висеше златен амулет на мъченика Фра Сюб, талисман срещу селскостопанските чуми на калорийните компании.

Андерсън би дал мило и драго да види плода в естествения му хабитат, как виси от клоните на дърво или се гуши под листата на храст. Ако разполагаше с повече информация, би могъл да стигне до някакво предположение за родовата принадлежност на плода, да долови шепот от генетичното минало, което Тайландското кралство се опит­ваше да изкопае от забравата, ала улики липсваха. Той пъхна прозрачното топче в устата си.

Вкусът го удари като юмрук между очите – сладка и плодовита зрялост. Лепкавата цветна бомба покри езика му като с восък. Сякаш го сритаха назад в миналото, право в опитните полета на Айова, когато един учен от „Мидуест Компакт“ го почерпи с бонбонче – невиждано дотогава лакомство за простото фермерско момче, което търчеше босо из браздите на царевичната нива. Вълшебен миг на истински вкус, забравен, превърнал се в отдавнашен спомен.

Слънцето напичаше безмилостно. Купувачите се блъскаха, пазаряха се, но всичко това минаваше незабелязано край него. Той въртеше бавно странния плод в устата си, вкусваше със затворени очи миналото, опиваше се от нишката към едно време, когато тези плодове са растели свободно, преди сибискозата, японската генехакерска гъгрица, мехурчестата ръжда и струпейната плесен да попарят всичко.

Под жежкото тропическо слънце, заобиколен от пуфтене на биволи и крясъците на умиращи кокошки, той с сля с рая. Ако беше греамит, щеше да падне на колене и да благодари в екстаз за вкуса на завръщащия се Рай.

Изплю в шепа черната костилка и се усмихна. Чел беше пътеписи на известни ботаници и изследователи, мъже и жени, проникнали в най-дивите джунгли, за да търсят нови видове, ала нито едно от техните открития не можеше да се сравнява с плода, който беше изял току-що.

Онези хора търсеха открития. Той беше открил едно възкресение.

Селянката се усмихна широко, сигурна, че е спечелила клиента.

– Ао гее кило ка? Колко?

– Безопасни ли са? – попита той.

Тя посочи сертификатите от министерството на околната среда, изложени на калдъръма до нея, и забоде пръст в датата.

– Най-нов вариант – каза жената. – Първо качество.

Андерсън огледа внимателно лъскавите печати. Жената най-вероятно беше подкупила някой чиновник за печатите, вместо да мине през бюрократичния ад на пълната проверка, която да гарантира имунитет срещу мехурчеста ръжда от осмо поколение и резистентност към сибискоза 111.мт7 и мт8. Циничната половинка от мирогледа му прошепна, че това едва ли има значение. Сложните печати, които лъщяха под слънцето, не бяха по-различни от амулета, който жената носеше на врата си, служеха най-вече да внушат на хората чувство за сигурност в един опасен свят. Ако избухнеше нова епидемия от сибискоза, тези печати щяха да са безполезни, разбира се. Новата епидемия щеше да е с нов щам на болестта, който да запрати старите тестове на бунището, а хората щяха да подхванат на нова сметка молитвите си към Фра Сюб и подобни, да стискат отчаяно амулетите си, да се взират в изображения­та на цар Рама ХII, да правят приношения в Храма на градската колона и да кашлят до смърт, изхрачвайки гниещата тъкан на собствените си бели дробове, без значение колко печати на министерството на околната среда красят сертификатите на селскостопанската им продукция.

Андерсън прибра костилката на нгото в джоба си.

– Ще взема едно кило. Не, две. Сонг.

Подаде й конопената си торба, без да се пазари. Колкото й да му поискаше жената, щеше е малко. Чудесата нямаха цена. Печалбите от уникален по своята природа ген, който е резистентен към калорийната чума или усвоява по-добре азота, винаги удряха тавана. Ако се разходеше из пазара, щеше да открие доказателство за това на всяка крачка. Уличката гъмжеше от тайландци, които купуваха всичко, от генетично модифициран ориз Ю-Текс до новите пилета с яркочервени гребени. Ала всички тези неща бяха продукт на стари успехи, базираха се на предишни генехакерски пробиви, направени в лабораториите на „АгриГен“, „ПурКал“ и „Тотал Нутриент Холдингс“. Всички те бяха плодове на стара наука, създадени в лабораториите на „Мидуест Компакт“.

Нго беше различен. Нго не идваше от „Мидуест“. Тайландското кралство проявяваше рядка далновидност и хитрост. И процъфтяваше, за разлика от други страни като Индия, Бирма и Виетнам, които се сриваха като домино, гладуваха и целуваха краката на калорийните монополи с надеждата да им отпуснат някой от научните си продукти.

Неколцина се спряха да погледнат какво толкова купува Андерсън и макар според него цената да беше ниска, на тях явно им се стори твърде висока, защото отминаха без коментар.

Жената му даде плодовете и Андерсън се усмихна, макар че му идеше да се разсмее с глас. Нито един от косматите плодове в торбата не би трябвало да съществува – със същия успех вътре можеше да има трилобити, членестоногите, изчезнали преди двеста и петдесет милиона години. Ако догадката му за произхода на нгото беше вярна, то появата му представляваше завръщане от отдавна отмрялото минало, почти все едно по Танон Сукумвит да крачи тиранозавър. От друга страна, същото беше вярно за картофите, доматите и лютите чушлета, с които бе пълен пазарът, натрупани на купчини и подредени на пирамидки във великолепно изобилие, за редиците гиздави беладони покрай тротоарите, растение, кое­то никой не беше виждал от поколения. В този давещ се град всичко изглеждаше възможно. Плодове и зеленчуци се завръщаха от гроба, отдавна изчезнали цветя растяха в изобилие покрай булевардите, а зад всичко това министерството на околната среда твореше вълшебства с генетичен материал, изгубен преди поколения.

Андерсън тръгна през пазара към булеварда от другата страна. Посрещна го утринният градски кипеж, задръстил Танон Рама IХ като река Меконг по време на пълноводие. Колелета и велосипедни рикши, синьо-черни биволи и гигантски поклащащи се мегодонти.

При появата на Андерсън Лао Гу доприпка откъм сянката на рушаща се кула с офиси и внимателно откъсна горящото крайче на цигарата си. И тук беладони. Навсякъде бяха. Нямаше ги никъде другаде по света, но тук растяха на всяка крачка. Лао Гу прибра остатъка от цигарата в джобчето на окъсаната си риза и тръгна пред Андерсън към велосипедната им рикша.

Старият китаец приличаше на плашило в дрипи, ала въпреки това беше извадил късмет. Жив бе, а повечето му хора бяха мъртви. Имаше работа, а другите малайски бежанци живееха наблъскани като пилци пред заколение в душните Разширителни кули. Лао Гу имаше жилести мускули и достатъчно пари да се глези с тайландски цигари. В очите на другите бежанци с жълта карта той беше извадил страхотен късмет.

Лао Гу яхна рикшата и изчака Андерсън да се настани на пътническото място отзад.

– Към офиса – каза Андерсън. – Баи кап. – После превключи на китайски: – Зоу ба.

Старецът се изправи на педалите и рикшата им се вля в трафика. Маневрата му предизвика гневен звън на велосипедни звънци и ручене на тромби. Лао Гу се вмъкна още по-навътре в потока, без да им обръща внимание.

Андерсън бръкна в торбата за още едно нго, но спря. Трябваше да се въздържа, а не да ги излапа като лакомо дете. Тайландците бяха намерили нов начин да разровят миналото, а той какво – искаше да си напълни корема с доказателството за пробива им? Потропа с пръсти по конопената торба. Трябваше да си възвърне самоконтрола.

В опит да отвлече мислите си извади цигара и запали. Дръпна силно, наслади се на първата изгаряща глътка тютюн и си спомни колко се беше изненадал, когато откри какви неочаквани успехи бележи Тайландското кралство, колко широко разпространена е беладоната. Пушеше и си мислеше за Йейтс. Спомняше си разочарованието му, докато двамата седяха един срещу друг, а възкресената история плесенясваше помежду им.

– Беладона.

Кибритената клечка припламна в сумрачния офис на „Жива вода“ и освети червендалестата физиономия на Йейтс, когато той приближи пламъчето до цигарата си и дръпна дълбоко. Тънката оризова хартия изпука. Връхчето на цигарата се разгоря и Йейтс издиша дима към тавана, където манивелни вентилатори пъшкаха в неравна борба с влажната жега.

– Патладжани. Домати. Люти чушлета. Картофи. Жасмин. Накотиана. – Вдигна цигарата си и примижа. – Тютюн.

Дръпна отново, примижал от дима и забил поглед в горящото връхче на цигарата. Бюрата наоколо тънеха в сенки, педалните компютри на компанията мълчаха. Привечер, след края на работния ден, не беше трудно да видиш в празните бюра нещо различно от издайническата топография на провала. Например че работниците във фабриката просто са се прибрали у дома да си починат преди поредния тежък работен ден. Потъналите в прах столове и педални компютри разкриваха тъжната истина… но в сумрака, наметнал ги със сенки, гонени тук-там от лунния светлик, който се процеждаше през махагоновите капаци, не беше трудно да си представиш какво е можело да бъде.

Манивелните вентилатори все така се въртяха морно над главите им, лаоските гумени моторни ленти скърцаха ритмично по тавана – черпеха малки количества кинетична енергия от централния пружинник на фабриката.

– Тайландците са извадили късмет в лабораториите си – каза Йейтс, – и ето какво става. Ако бях суеверен, щях да си помисля, че са създали и теб заедно с доматите си. Както знаем, всеки организъм има нужда от свой естествен враг, от свой хищник.

– Трябваше да докладваш за напредъка им – каза Андерсън. – Тази фабрика не беше единствената ти отговорност.

Йейтс направи физиономия. Лицето му беше като снимка от медицинска статия за пораженията на тропическия удар. Спукани капиляри чертаеха силно разклонени розови притоци по бузите и буцестия му нос. Воднистосини очи гледаха втренчено Андерсън, мътни като задавения от боклуци градски въздух.

– Трябваше да се сетя, че ще ми вземеш нишата.

– Нищо лично.

– Да де. Само дето това е работата на целия ми живот. – Засмя се сухо и хрипливо като пациент в началните стадии на сибискоза. Звукът би подгонил Андерсън към изхода, само че Йейтс, като всички служители на „АгриГен“, беше имунизиран срещу новите щамове.

– Градих това с години – продължи Йейтс, – а сега ти ми казваш, че нямало нищо лично. – Махна към панорамния прозорец на офиса, който гледаше към производствения цех долу. – Имам пружинници колкото юмрука си, които побират един гигаджаул енергия. Което е четири пъти повече от всички други пружинници на пазара. Истинска революция в съхраняването на енергия, а ти я хвърляш с лека ръка на боклука. – Наведе се напред. – Не сме имали толкова лесно преносима енергия от времето на бензина.

– Само ако можеш да ги произвеждаш.

– Близо сме – настоя Йейтс. – Остава да се оправим с водораслените резервоари. Само те ни се опъват още.

Андерсън не каза нищо. Йейтс, изглежда, прие това за окуражителен знак.

– Фундаменталната концепция е безпогрешна. Щом резервоарите започнат да произвеждат достатъчни количества…

– Трябваше да ни уведомиш веднага щом са се появили беладоните. Тайландците успешно произвеждат картофи от най-малко пет сезона. Очевидно седят върху семенна банка, а ти не си ни казал нищо.

– Не е по моята част. Аз се занимавам със складиране на енергия. Не с производство на плодове и зеленчуци.

– И откъде ще вземеш калориите, за да навиеш ге­ниал­ните си пружинници, ако реколтата се провали? – изсумтя Андерсън. – Мехурчестата ръжда вече мутира на всеки три сезона. Генехакери на свободна практика непрекъснато хакват дизайните ни за СояПРО и пшеница „Тотал Нутриент“. Последният ни щам на високодобивна царевица „ХайГро“ даде само шейсет процента резистентност към гъгрицата, а сега изведнъж научаваме, че ти седиш върху генетична златна мина. Хората гладуват…

Йейтс се изсмя.

– Не ми говори за спасяването на човешки живот. Видях какво стана със семенната банка във Финландия.

– Не ние взривихме подземните хранилища. Откъде да знаем, че финландците ще се окажат такива фанатици?

– И последният глупак можеше да се сети. Калорийните компании си имат репутация.

– Онази операция не я ръководех аз.

Йейтс се изсмя отново.

– Винаги това ни е извинението, нали? Компанията върши някакво безобразие, а ние всички се дръпваме и си измиваме ръцете. Преструваме се, че не ние сме били отговорни. Компанията изтегля СояПРО от бирманския пазар, но ние не сме виновни, защото споровете за интелектуалната собственост не са по нашата част. Само че гладуващите това не ги интересува. – Дръпна от цигарата, издиша дима. – Направо не знам как хората като теб спят нощем.

– Лесно. Казвам по една молитва към Ной и свети Франциск, после благодаря на Бога, че все още сме на крачка пред мехурчестата ръжда.

– Значи това е краят? Ще затвориш фабриката?

– Не. Не, разбира се. Производството на пружинници ще продължи.

– Наистина? – Йейтс се наведе обнадеждено напред.

Андерсън сви рамене.

– Да. Това е едно полезно прикритие.