Последният чай

Пролог

На кръстопът в живота си унищожих индийския си дневник при опит да скъсам с миналото. Всъщност, като се замисля, по онова време унищожих доста неща. Писма, бележки, безброй моменти, уловени в думи или в празните места между думите. Да, отлично си спомням как, въодушевена от новия живот, който се разкриваше пред мен, реших да разчистя всички спомени. Казах си: Хайде, погледни напред. Човек не живее със спомени. Изхвърли всичкия баласт на миналото, разкарай го, както и всички представи, които си имала за себе си или за живота си.

Едва по-късно осъзнах, че като се освобождавам от баласта и спомените, унищожавам най-скъпоценната част от себе си. Бях хвърлила в забравата търсенето на истинската си същност, бях се отказала от мечтите, копнежите, приливите и отливите си. Нямаше да си спомня, че съм унищожила дневника на най-далечното си духовно пътуване, ако много по-късно, след като ровех в едно и също чекмедже ден след ден, изведнъж не си дадох сметка, че той не е там. Тетрадката с лилавата найлонова подвързия беше изчезнала, номерът на полета, който ме отведе до Индия, го нямаше, бележките от онези, които ме обичаха, липсваха, както и следите от сълзи, размазали написаното по страниците.

„Невъзможно е“ казваше част от мен. Онази, която вечно се надява и вярва в чудеса и щастливите завършеци.

„Не е“, казва друга част от мен. Язвителният, иро­ничен нихилист. И дори добавя арогантно: „Не се прави, че си забравила как го хвърли на боклука. Добре знам, че Индия не е светъл миг в живота ти. Колко души знаеха, че ще ходиш там? Пазеше го в тайна от всички. И скри истинския мотив за пътуването си дори от себе си.“

Докато двете ми същности се препираха, аз обръщах къщата с краката нагоре; търсех го отново и отново. Не се предавах. Надявах се. Но го нямаше... Нямаше го.

„Значи не е трябвало да е тук – помислих си след няколко дни, когато отчаянието ми, но и надеждата започнаха да се изпаряват. – Всяко „защо“ има своето „защото“. Ако го беше намерила, щеше да го изчетеш целия и с това да се приключи. После отново щеше да го заключиш в чекмеджето. А сега имаш шанс да върнеш този свят отново към живот – вътре в себе си. Остави спомените ти да полетят като ято лястовички в пролетния вятър. Онова, което някога е било, отново ще бъде. Само онова, което вече не живее в спомените ни, е изгубено наистина.“

И така... Мина месец, минаха два, а дневникът не се появяваше на единственото място, където го търсех: третото, най-долно чекмедже на бюрото ми. Реших да забравя за него. Да забравя за Индия и за себе си през онзи странен епизод от живота ми.

Но нищо не се забравя. Най-малкото онова, което човек иска никога да не се е случвало. Всичко се помни. Всички думи, които си изрекъл, чул, пропуснал да кажеш. Всичко, което си видял и сънувал. Всичко, което ти се е случило, или онова, което по причини, известни само на теб, никога не си оставил да ти се случи.

Точно когато реших да забравя напълно за дневника, моята Индия започна да извира в мен. Гледките, звуците и ароматите започнаха да ме навестяват като неканени гости. Цяла една история, за която не бях сигурна, че се е случила тогава и там, и точно по този начин. Наистина ли се беше случила? Не знам, но знам, че е по-истинска от истината; от живота, от смъртта; от любовта.

Смърт! О, да. Заминах, за да се изправя очи в очи с нея. За да я заобичам така, както бих заобичала тайнствен любовник в нощта. Мълчаливо, безшумно, безименно. И като приех нея, аз се влюбих в живота.

ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ДОМА

– Отивам в Индия – съобщавам на съпруга си. – В ашрам. За изцеление – добавям бързо.

Очаквам неодобрение, разубеждаване, настояване. Не следва нищо подобно.

– Върви – отсича той. – Но... какво да кажа на приятелите ни? Че жена ми е полудяла и е отишла да засвидетелства уважението си към някой гуру?

Потискам усмивката си и съм благодарна, че прие съобщението за моето заминаване така лесно. Винаги съм обичала неговата прямота и умението му да приема нещата такива, каквито са.

Не че не се страхувам да тръгна. Толкова далечно и непознато ми се струва това пътешествие, че ако нямах ясна вътрешна цел, онзи глас, който ме подтиква „Върви“, вероятно щях да си остана у дома. Потопена в познатото. В безопасност в моя безопасен свят.

С наближаването на деня на моето заминаване несигурността ми се засилва. „Какво ще стане, ако просто не отида – питам се всеки ден. – Не, не, така не бива. Трябва да отида. Трябва ли?“

Лятото беше в разгара си. Неговият зной присъстваше тежко във всяка моя фибра. Мълчах от дни. У дома семейството ми също мълчеше и само от време на време ми хвърляха изучаващи погледи. Не приготвях почти никакъв багаж. В сака сложих само няколко дрехи. Там няма да ми е нужно нищо, повтарях си. Само трябва да заведа себе си, ако от мен въобще е останало нещо. Коя съм аз? Какво съм? И къде, по дяволите, съм тръгнала?

Нямам отговори на тези въпроси.

Пладне е, неделя. Децата ме изпращат на летището и се усмихват смутено. Свеждам поглед, за да не видят застиналите в очите ми сълзи. Последно повикване на пътниците за Рим, първата ми спирка по пътя към Индия. Прегръщаме се, а вътрешно крещя: „Не искам да заминавам! Искам да остана при вас, скъпи мои! Там, където съм обична, ценена, обожавана.“

– Да изкараш добре – казва Иван.

– Приятен полет – добавя Михаил.

Мразя сбогуванията. Дори да са кратки, в тях винаги има нещо финално. Никога няма да сме същите, когато се срещнем отново. Когато казвам довиждане на някого, винаги имам чувството, че се разделям с най-добрата част от себе си. Все едно се сбогувам с детството. Или с всички пролетни аромати, натрупани в сетивата ми.

Тези същите пролетни аромати ме посрещат в Рим. Докато слизам по стълбичката, ме обгръща мек, ароматен вятър. Ухае на море, на кедри, на олеандър, на розмарин; на пълнота. Вятърът си играе около мен, прегръща ме и леко ме побутва. От този момент нататък става мой постоянен спътник. Нежно, мълчаливо присъствие. Истински приятел.

Преди полета до Ню Делхи разполагам с половин ден и цяла нощ. В чувствения Рим празнуват живота. Музика долита отвсякъде, пълно е с улични художници, вкусно кафе, прекрасни пасти. Красиви хора в красив град. Идеален е, казвам си. Не е случайно, че съм тук. Сред цялото това изобилие. В този свят, който глези сетивата. Неволно сравняваш. Избираш. Къде всъщност съм истинската аз?

– Синьорита, много си хубава – подвиква ми минувач.

Друг господин, на средна възраст, под ръка с дама – вероятно съпругата му, – ми се усмихва и не откъсва очи от мен. Ще си изкриви врата. Боже, мисля си, колко много възпяват красотата тук. Плътската любов. Чувствам се поласкана, че толкова очи са насочени към мен. Чувствам се някак не-сама. Не съм така изгубена; изгубена завинаги.

Щом прекрачвам прага на хотелската си стая обаче, веднага ме обзема непоносима самота. Изпълнена е с такава тежка тишина – имам чувството, че мога да я разрежа с нож. Истинска е. Докосвам я. Мога да й придам форма. Тишината навлиза в мен, аз навлизам в тишината. После се разминаваме като непознати в тъмна нощ.

Дълга, най-дългата нощ. Не знам къде отивам, нито откъде идвам. Потънала съм в безкрайна далечина. Намирам се в не-пространство. Като космонавт, забравен някъде отвъд орбитата на Земята.

Сутринта, преди изгрев-слънце, тръгвам към летището. Предстои ми кратък полет до Милано, а оттам – девет часа до Ню Делхи. Боингът, който ще ме отведе на друг континент, изглежда огромен и плашещ. Изкачваме се по стъпалата, но краката ми се движат неохотно. Част от мен иска да се върне, да остане тук, близо до дома, но другата част е наясно, че връщане няма. Поне в момента.

Самолетът е пълен с индийци. Повечето от тях веднага се изтягат по седалките, заспиват дълбоко и няма да се събудят до края на полета. Горките, мисля си аз. Кой знае колко усилено се трудят, щом им е нужна всяка минута, за да възстановят силите си. Но същевременно не са ли щастливци, щом могат така лесно да се потопят в сънищата си?

Времето минава изключително бавно; почти не се усеща, дори да минава. Не съумявам да го запълня с нищо. Взирам се през прозореца в тъмнината и броя секундите. Полетът се проточва безкрайно. Като че ли никога няма да свърши. Деветте часа ми се струват девет дни. И през цялото време съм изпълнена с притеснителното усещане за някакъв край. Сякаш отивам на място, от което няма връщане.

Ще помня винаги онзи полет. Не само защото е най-дългият в живота ми, но и защото някъде над Хималаите, на височина над десет хиляди метра, се срещнах с първото лице на смъртта. Нарича се „приемане“. Примиряване. Поднесоха вечеря, светлините изгаснаха, шумовете затихнаха, всички заспаха. Единствено аз съм будна. Чакам края на нещо, което няма край.

След няколко часа спокоен полет самолетът изведнъж попада в буря. Започва да се тресе, да пропада. Деца плачат, възрастните се плашат, а по лицата на стюардесите чета, че и те са напрегнати, докато сядат на местата си и закопчават коланите. Със сериозен, металически тон пилотът ни съобщава, че сме попаднали в турбуленция и скоро ще излезем от нея. Но самолетът продължава да пропада в тъмнината. Усещам тялото си пронизано от ледени висулки, а дъхът ми не достига. Сърцето ми бие като чук в гърдите. Изплашена съм; ужасно изплашена. Така ли ще свърши всичко за мен? Всяка клетка в тялото ми се напъва да изскочи, да избяга, да се спаси. Но спасение няма. Хваната съм в това парче метал за вечни времена. Самолетът се накланя... Пада! Да, ето така умираме, мисля си аз. В тъмнина, далеч от дома, никъде.

Самолетът се е устремил към дълбините и примряла от ужас, аз се сбогувам с любимите си хора. Децата. Боже, защо ги оставих?! И изведнъж – примиряване. Приемам края. Явно затова никога не съм обичала финалните неща. Нямаш никакво право на избор. Моите желания и волята ми нямат думата по отношение на нещата, които ми се случват. Единственият ми избор е да ги приема. Ако да приемеш въобще може да се нарече избор.

И точно когато ги приех, бурята спря и самолетът продължи безпрепятствено дългото си пътуване през тъмнината. Светлините се включиха, стюардесите разкопчаха коланите, скочиха от местата си и се усмихнаха. Втрещена, наблюдавам какво става наоколо. То сякаш вече няма нищо общо с мен. Става въпрос за живота на други хора, за други съдби. Аз съм преминала тази граница.

Кацаме в Ню Делхи в тъмна, дъждовна нощ. Индийците, спали по време на цялата буря, изведнъж се събуждат и скачат от местата си, все едно колесниците, докосвайки земята, са им подействали като будилник. Грабват си багажа и бързо се отправят към изхода. Аз също се надигам, но краката едва ме издържат. Изтощена съм. Оставила съм всичките си сили, целия си живот някъде горе, във висините.

С влизането в сградата на летището оставам без дъх. Топъл, влажен въздух полепва по тялото ми. Намирам се по средата на огромно помещение с мръсни стени, пълно с мухи и полицаи с автомати. Колко е различно от света, който оставих зад себе си, мисля си, нетърпеливо чакайки да напусна това място.

Вън ме посреща драматичен хаос. Вали дъжд; всъщност – лее се като из ведро. Улиците са задръстени от хора, коли, рикши, велосипеди. Шофьори на таксита се блъскат един друг, крещят, дърпат ме за ръцете. Дали пък не сънувам? Не е възможно това да се случва на мен. Все едно съм паднала от небето; все едно съм попаднала в чужда съдба.

Качвам се на малък черен автобус – ще ме откара до летището за вътрешни линии – и успявам да си намеря място отпред. Тълпа хора се втурва вътре. Чува се весела индийска музика; дъждът барабани по покрива и се стича отстрани като река. Все едно съм в аквариум. Светът около мен – кипящ, възбуден, шумен – ми се струва толкова далечен, толкова недействителен. Чакам да се събудя от този сън, така изпълнен с живот, от който обаче аз отсъствам.

Дъждът се лее, автобусът лети по улиците на Делхи, музиката се слива с шума на потоците вода в тъмната нощ. Мъже, жени и деца са плътно притиснати към мен; висят на главата ми. Всички са индуси. Говорят, смеят се, пеят. Само аз, ужасена, с впити в прозореца очи, говоря без думи: Мястото ми не е тук. Това е грешка. Не виждате ли колко сме различни? Е, това е само сън. Ще се събудя и всички вие ще изчезнете. Вие – във вашия свят, аз – в моя.

Те наистина са на своя територия. Техният свят, пълен с брътвежи и зловония, се пренася от автобуса на летището за вътрешни полети. Шокът ми от първата ми среща с индийците достига своя връх. Цели семейства седят или лежат по пода; някои ядат, други – спят, а двама, потънали в оживен разговор, лежат като на плаж. За да стигна до местата за сядане, се налага да прескоча тези изтегнати пътници. Препъвам се в дебел човек и едва не се строполявам отгоре му, а той само ме поглежда с безразличие и продължава да закусва или вечеря – зависи кое хранене е за него. Всичко ми е объркано и нямам представа дали е ден, или нощ. Знам само, че искам да се върна вкъщи. Обзел ме е невероятен копнеж по децата, да бъда с тях, у дома – направо е нетърпимо болезнено. Боже, какво съм дошла да търся тук?

Мисля, че знам какво търся. Търся една изгубена част от себе си. Усещам празнотата от липсата й. Тук, в самия център на гръдния кош, подобно на тъмно гюле, на черна дупка; също като надигащо се земно вълнение, то бучи, ехти, вие в тишината на нощта. Също като тежък студен камък, който нищо не е в състояние да стопли; нищо не може да го трогне.

Нямаше да се чувствам толкова изгубена, ако бях насред пустинята, мисля си, докато гледката пред очите ми продължава да се променя. Хората около мен постоянно се движат, леят се цветове и звуци, аромати... След известно време се уморявам да гледам и отивам да проверя часа на полета за крайната си дестинация. На информационното гише ме посреща истинска изненада. Млад мъж ме заговаря на моя език.

– Как сте?

Решавам, че ми се причува. В такъв шок съм, че халюцинирам.

– Моля? – питам на английски.

– Как сте? – повтаря той отново на моя език.

– Малко странно, объркано, защото това е първото ми посещение в... Вие как така говорите македонски?

– Учих в Скопие. Хубав град, хубави хора. Имаме доста общо. Споделяме една и съща радост.

Радост?! Той не знае за какво говори, мисля си. Но срещата с него ми действа като „добре дошла“. Приемам го за добър знак. За пътепоказател. Малка светлина, озаряваща пътя ми.

Попивам всички аромати и вкусове на разнообразната храна, сервирана от красивите стюардеси при последната отсечка от полета ми. Поглъщам гледката – изглежда толкова нереална от тази височина. Чувам брътвежа и смеха наоколо и си казвам: „Лети, моя душа. Лети!“

Колкото повече се приближавам до буквално най-южната точка на Индия, толкова повече усещам как кълбото на любовта се развива и нишката между двата края се опъва. Единият край ме дърпа напред, а другият – назад. Трябва да пусна единия. Трябва да се освободя. Иначе ще бъда разкъсана. Летя и си мисля, че съм орел, но всъщност съм хвърчило, чийто край е в детска ръка. В ръцете на моите деца.

– Мамо, защо си толкова красива? – пита ме най-малкият; онзи, дето има думата „любов“ в името. – И защо те обичам толкова много?

Най-красивото обяснение в любов. Идва от сърцето на дете, което вижда единствено красотата. Чисто, отворено сърце. Кристално като капка роса, като планинско езеро. Светло като първия слънчев лъч, проникнал през прозореца, за да донесе новия ден.

Само той написа писмо до Учителя. Казах: „Заминавам. Напишете писма!“ Само той седна и с детския си почерк започна да запълва белотата на листа. Сякаш единствено той подкрепяше дългото ми пътуване. Бях убедена, че запечатаният плик съдържа изречението: „Грижи се за мама“.

Грижи се за мен, Учителю, Господи, грижете се за мен светци, буди, бодхисатви!

На летището наех такси да ме закара до малкото село, където е ашрамът. Колата върви толкова бързо, колкото може. Шофьорът не сваля ръка от клаксона. Насочва се право към идващите насреща превозни средства. И точно когато решавам, че ще се сблъскат, че този път с мен е свършено, те се разминават в последната секунда. Не, това е невероятно! Истинска лудост!

Лицето на шофьора не съответства на цялостната атмосфера. Виждам го в огледалото. Той натиска непрекъснато клаксона, но лицето му остава спокойно. Не е намръщено, няма напрежение. Ако не виждах как ръката натиска клаксон и не усещах с каква скорост се движим, бих помислила, че сме на неделна разходка.

След два часа каране шофьорът спира пред лавка от гофрирана ламарина и обявява:

– Време е за обяд.

Оставам в колата. Не съм гладна, а ме е страх да изляза. Чакам го повече от час. Това е абсурдно, дразня се аз. По шосето кара, все едно се надбягва с времето, а сега го пилее. Е, това е съвършено различен свят и не бива да търся своята логика в него!

Докато шофьорът си прави обедната почивка, аз преживявам първата си среща с индийските просяци. Те се тълпят около колата, говорят, крещят, просят, тропат по прозореца. Страх ме е да ги погледна. Те са мръсни, босоноги и облечени в дрипи. Всякакви просяци: деца, старци, инвалиди. С красиви очи. Черни, колкото само очи могат да бъдат, с отблясъци на слънцето в тях. Питам се как нещо толкова тъмно може същевременно да е така светло. И още един парадокс. Гласовете им са пълни с отчаяние, а очите – с радост. Или само на мен ми се струва, че е радост? От тях струи тъмна светлина. Сякаш са сбрали всичката тъмнина и всичката светлина на Вселената в себе си. С всички галактики и цялата мъдрост на съществуванието.

Шофьорът се връща и просяците мигом изчезват. Продължаваме пътуването. Минаваме край мека при­рода, малки къщи, разцъфнали дървета, червеникави обработени ниви. Омаяна от природата на Индия, изведнъж ме поразява ужасяваща мисъл. Сама си! С непознат шофьор на такси, който може дори да не е шофьор на такси, и си сама с него в края на света! Ами ако нещо ти се случи? Може да те убие. Да остави тялото ти тук, в нищото! Обречена си!

И докато този глас продължава да отеква в главата ми, тялото ми се смразява от страх. Научих този урок, казвам си, за да се окуража. Само аз създавам реалността. Мислите се материализират в материалния свят. Пише го във всички книги по духовност. Добре, научила съм го. Сега ми се удава възможност да проверя тези книжни знания чрез личен опит. Да видя дали съм ги овладяла. Е, какво казват книгите? Мисли хубави неща и хубави неща ще ти се случат. Точно така. Ще мисля за хубави неща! Но... страхът вече витае във въздуха. И отговорът идва моментално.

Докато препускаме по пътя, изведнъж се появява черен джип с трима мъже. Карат успоредно с нас и дават сигнал на шофьора да спре. Крещя с пълен глас:

– Не спирай. Продължавай да караш!

– Полиция е. Трябва да спра.

– Не, не. Продължавай! – крещя панически.

Изведнъж си давам сметка, че той не е шофьор на такси. Уговорил се е с мнимите полицаи да ме ограбят, да ме убият и да хвърлят тялото ми някъде, където никой няма да го открие. Колата спира, тримата мъже слизат от джипа и тръгват към нас. Гледам второто, единственото лице на смъртта. Нарича се примиряване. Покорност. Безнадеждност.

Съвсем се приближават и аз се успокоявам. Сега празнотата замества страха. Не мисля нищо, не усещам нищо. Просто чакам да се случи. Отново край. Що за избор е изборът, при който нямаш избор?

Значи... това е. Край в края на света!

Не е край. Те наистина са полицаи. Той е шофьор на такси. Проверяват внимателно документите му и ни оставят да продължим пътя си.

– Има много фалшиви шофьори на такси – обяснява ми той.

Щастлива съм, че съм попаднала на истински, и се срамувам от истеричния си изблик. Затова си повтарям урока наум: животът ми е огледало на мислите ми. Светът, който създавам в себе си, е светът, в който живея, и е низ от събития, които аз самата призовавам.

Научила съм всичко това така добре от духовните книги. Всичко ми се струваше кристално ясно, но очевидно нищо не съм разбрала! Горката аз! С какъв възторг повтарях безсмислени цитати, като си въобразявах, че ги разбирам! Семейството ми имаше право да казва, че се увличам: животът не се учи по книги, а от самия живот!

Бях призовала прекалено много драматизъм в един-единствен ден. Защо постъпвам така със себе си?

Стоя пред ашрама, пред висока дървена порта с изписано послание: „Само истината съществува“. Чукам. Никой не отваря. И отново ме заобикаля ято просяци. Така силно дърпат ръцете и дрехите ми, че ще ме разкъсат. Потъвам в глъчката, която вдигат, в обсебващите им ръце. Те са като черни гарвани. Черни, гладни, алчни. Никога ли няма да се отвори вратата? Никой ли няма да ме спаси? Не знам как да се справя с цялото това отчаяние около мен и в мен.

Наистина ли трябваше да измина целия този път, за да потвърдя, че животът ми не е нищо друго, освен стоене пред затворени врати?