Кодът на Луцифер

1.

МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ „АТАТЮРК” КВАРТАЛ ЙЕШИЛКЬОЙ

ИСТАНБУЛ, ТУРЦИЯ

15 МАРТ, 2010

– Професор Лурдс! Професор Лурдс!

Доктор Лурдс чу името си сред какофонията от езици, която го обгръщаше. Не очакваше посрещачи в претъпкания пътнически терминал на оживеното истанбулско летище. И гласът беше непознат – на млада жена. Благодарение на многогодишния преподавателски опит в Харвард, да не споменаваме заслужената му слава на ценител на женската красота, Лурдс рядко бъркаше, когато определяше възрастта на жената по гласа ?. Завладян от любопитство, той излезе от потока пътници, който се носеше през летището към багажното и наземния транспорт на долния етаж.

Една червенокоса красавица му махаше десетина метра назад и се мъчеше да си пробие път през навалицата. Майка, повела две малки деца, я изгледа с укор, но не всички пътници бяха ядосани – млад мъж с ярка футболна фланелка на френския национален отбор огледа жената с открито възхищение.

Имаше какво да му хареса. Тя бе висока и стройна и се движеше с непринудената грация на атлетка или танцьорка. Лурдс също се наслади на гледката. Беше облечена с прилепнали джинси и изрязан потник, който разкриваше впечатляваща цепка отгоре и шоколадов корем отдолу. Блещукащото диамантче в пъпа подчертаваше още повече шоколадовия загар. Тъмночервената коса се спускаше на масури по голите луничави рамене. Но колкото и да се мъчеше, Лурдс не може да си спомни да я е срещал някога.

– Вие сте професор Томас Лурдс, нали? - Младата жена спря рязко пред него. – Ако не сте, ще се почувствам много неудобно.

Лурдс се усмихна някак свенливо. Умееше да си придава срамежлив вид. Почти можеше да ? бъде баща, затова реши, че малко свенливост от негова страна ще отклони неодобрителните погледи на някои от пътниците.

– Аз съм Томас Лурдс. – Той прехвърли напуканата кожена раница на другото си рамо и подаде ръка. – Ако се познаваме, ще трябва да се извиня. Името ви избяга от ума ми.

– Не, не се познаваме. – Ръкостискането ? беше изненадващо силно, меката кожа беше загрубяла в основата на пръстите и хълмчетата на дланта ?. Явно тренираше здраво.

– Успокоихте ме. Знаех си, че не мога да забравя среща с такава красива жена. В противен случай някой трябваше да ме застреля, за да ми спести мъките.

Червенокосата му се усмихна.

„Карай по-кротко - скастри се сам. - Ще я изплашиш.“

Но случайната среща значително оправи настроението му. Беше прекарал последните няколко часа на борда на самолет на „Бритиш Еъруейс” от Лондон. Мястото първа класа беше идеално – с изключение на седемдесетгодишната жена, която седеше до него и го развличаше с разкази от живота си и храносмилателния си тракт. Беше се наливал с калифорнийско вино като самоотбрана и още усещаше замайването. Беше твърдо решен да изгуби визитката, която жената тикна в ръката му в края на пътуването.

Или може би да я изгори.

– Сигурно ме мислите за луда – продължи червенокосата, – че крещя така след вас на летището, но наистина исках да ви видя.

Лурдс пусна ръката ? и се усмихна.

– Как иначе щяхте да привлечете вниманието ми?

– Така е. Но ми се искаше да не се натрапвам толкова като ваша почитателка, когато ви срещна.

– Харесвате лингвистиката ли? – Лурдс беше автор на една-две книги и няколко статии в тази област.

– Не точно. – Тя бръкна в ръчния си багаж и извади издание с твърди корици.

Лурдс позна сензационната обложка в червено и златно. На нея бе нарисуван безразличен, оскъдно облечен мъж, излегнат в сенките на легло с балдахин. Мъжът изглеждаше като от реклама на Калвин Клайн. Освен това, така поне твърдяха жените, бил всичко, за което би мечтала една дама.

Корицата беше продала много книги и Лурдс с наслада осребряваше чековете от авторски права. Този образ се беше отразил благотворно и на любовния му живот. Отдавна беше открил, че жените обичат да разговарят за секс с него благодарение на корицата. Той предпочиташе да говори по темата на четири очи, винаги когато му се предоставеше възможност.

А беше имал много шансове по време на кариерата си. Дори преди публикуването на книгата, която червенокосата красавица държеше.

– Ах! – ухили се Лурдс. – Вие сте читателка.

– Да. – Тя му подаде книгата. – Видях ви и трябваше да се опитам да взема автограф. Реших, че е щастлива случайност. Затова ето ме тук.

– С удоволствие ще ви я надпиша. – Лурдс взе книгата и бръкна в джоба си за писалка.

– Ето. – Тя му подаде своята.

– Да разбирам ли, че ви е харесала?

– Хареса ми. Но предпочитам аудиокнигата. Купих си втори диск. Първия го изтърках от слушане. Харесвам гласа ви. Гася лампите и го слушам в спалнята. – Тя млъкна, намръщи се и прехапа устни. – Не ви притесних, нали?

Лурдс махна с ръка.

– Издателката на аудиокнигата настоя аз да я прочета, след като ме чу да изнасям лекция по превод.

Издателката беше млада и красива и лично се беше погрижила с него да се отнасят царски.

– Пише, че всичко в книгата е истина. Вярно ли е?

Лурдс не можеше да преброи колко пъти му бяха задавали този въпрос. Ръкописът от четвърти век, в който се съдържаше разказът, озаглавен „Будоарни занимания”, беше превърнал професор Томас Лурдс в знаменитост и любим незаконен син на “Харвард”. Деканът продължаваше да се мръщи всеки път, когато се сетеше за тематиката на бестселъра на Лурдс. Оригиналният документ, който Лурдс беше разчел, описваше подробно многобройните и всевъзможни съвкупления на автора с всички пикантни подробности.

Самият Лурдс не знаеше нищо за автора, освен това, което разкриваше ръкописът. Имайки предвид сексуалните подвизи и естествената надареност, които си приписваше мъжът, Лурдс си мислеше, че ако бе съществувал наистина, трябва да е бил чудо на природата с невероятна издръжливост.

– Според вас истина ли е? – попита я той.

– Боже, надявам се!

– Не знам колко истински са историите. Само ги преведох от оригиналния език...

– И направихте записа.

Лурдс кимна.

– Да. Но от звукозаписното студио подобриха качеството на гласа ми и добавиха музикален фон.

– Кени Джи, нали?

– Ами, по-скоро някой, който звучи съвсем като него.

– Според мен имате великолепен глас, дори и без музикален фон. – Червенокосата му се усмихна сластно.

– Благодаря ви – отвърна Лурдс.

– Такава съм глупачка. – Изглеждаше засрамена. – Сигурно непрекъснато ви го казват.

– Всъщност не. Обикновено само когато раздавам автографи. Повечето хора не ме разпознават.

– Снимката ви е на гърба на книгата. Как може да не знаят кой сте? – Тя взе книгата от ръцете му и я обърна, за да покаже цветната снимка отзад.

Снимката беше хубава и Лурдс го знаеше. Той стоеше пред разкопки в Кадис, Испания, където Атлантида беше изгубена, намерена и повторно изгубена. Написа книга за откритието и тя също бе станала бестселър. Но „Будоарни занимания” си оставаше на върха на списъка.

На снимката Лурдс беше с панталони цвят каки, туристически обувки, маслинена войнишка риза, разкопчана, за да се вижда бялата тениска отдолу, и любимата австралийска каубойска шапка. И сега беше с нея. На снимката слънчевите му очила висяха небрежно от яката на тениската. Беше се облегнал нехайно на лопата, а зад него в скалата зееше входът на пещера. Черната му коса беше въздълга и се спускаше леко над лицето му. Имаше и късо подстригана козя брадичка. Освен облеклото, не се беше променил много, откакто беше правена снимката. Знаеше, че изглежда поне с десет години по-млад от истинската си възраст. Това си имаше преимуществата. Особено когато си пада по по-млади жени.

– Колкото и да е невероятно – каза тъжно Лурдс, – повечето хора дори не четат името на автора върху книгата. Още по-малко пък запомнят лицето му. Подобни срещи се случват обикновено само на рок звезди и актьори.