Нездравият разум

1.

Човешко същество

и действащо същество

Едното от характерните качества на хората е, че те са „действащи“ същества, защото когато не правим нищо, ние мислим, че трябва да правим нещо, което по своему е някакво действие. Даже докато спим, ние се мятаме в леглото, тъй като сънуваме, че „правим“ разни неща. Устроени сме така, че да действаме, и за разлика от другите живи същества на планетата през целия ден преминаваме от радостни към тъжни емоции, и обратно. Животът е движение, а мисленето е процес и съществуването ни е възможно само ако сме свързани с околната среда. И тъй като тя непрекъснато се променя (промяната също е движение), трябва да сме в синхрон с нея. Откриваме, че неслучайно сме на тази земя, и понякога действаме в разрез с околната среда, което води до сериозни последици за нас и за останалите.

В мислите си стигаме там, където не можем да бъдем физически, което е прекрасно, защото с разсъдъка си предвиждаме бъдещите си действия. Въображението ни води на места, където никога не сме били, а що се отнася до природата, човечеството я е променило, консервирало, облагородило – във всеки случай се е намесило по някакъв начин или най-малкото е дало име на всяко нещо в нея. Териториалната експанзия, придобиването на все повече и повече материални блага, прекрояването на земята и проектът „Човешки геном“ показват потребността ни от установяване на контрол върху нещата. Ние сме „контролиращи“ същества, цялостното ни отношение към живота е свързано с контрола, като че ли на всяка цена държим да пренаредим света, за да отговаря на схващанията ни относно това, какъв искаме да стане той или как искаме да изглежда според представите ни. Понякога обаче се налага да поставим под съмнение истинността на онова, което е в ума ни. Някой беше казал, че социалната динамика на градската среда напомня много на мравуняк. Хората са групирани в йерархии, всички си пробиват път с лакти, без изобщо да се интересуват какъв е смисълът на тази блъсканица. Може би от армията от милиони, подобни на мравки заети хора само неколцина си задават въпроса за целта на живота. Не сме ли в крайна сметка нещо повече от онова, което вършим, трупаме и контролираме? Според мен ние сме създадени, за да изпълняваме по-важни задачи, но трябва, разбира се, да вършим разни неща, за да продължаваме да живеем. Нашите действия увеличават познанията ни, защото ако не вършим нищо, няма как да се учим. Някъде по пътя обаче сме забравили какво означава да си човешко същество и само „съществуваме“ и осъзнаваме своето място в сензорната смесица, която представлява животът ни, в духовното преживяване, което наричаме „земя“, и в този живот, който наричаме ценен. „Съществуването“, изглежда, е безмълвна заповед от небето. Време е обаче да отворим очи и според мен това не би трябвало да бъде само духовно пробуждане, а и духовна кулминационна точка.

2.

Начинът да „съществуваме“

Да „съществуваме“, означава основно да се учим и да изпитваме удоволствие от наученото, възприемайки изцяло на сензорно равнище всичко, което е около нас. Далеч съм от мисълта, че трябва да прекараме живота си, изучавайки едни и същи неща, или пък че няма да ни е останало нищо за учене, след като сме преминали през определен етап или сме разбрали докъде сме стигнали в ученето, т.е. до каква степен то ни е повлияло. Всъщност, осъзнавайки този факт, ние предприемаме следващата крачка. С приключването на всеки стадий започва нов. Можем да го наречем по-високо равнище на трудност или увеличаване на залога на играта на живота и преминаване през огромните магнитни полета на неограничената ни лична воля към разбирането за онова, което ни предстои, даже когато започваме да се лутаме в живота. Ставайки по-мъдри (или поне се надяваме, че е така) с напредването на годините, ние започваме да разбираме, че емоциите, които наричаме желание, вяра, покой и любов, най-после се сливат в едно, така че децата ни да могат да мечтаят за невъзможни неща, да вършат чудеса или да намират пътя до дома (или поне ние да намерим детето в себе си). По този начин може би ще открием същността на сътворението, онази неограничена сила, назовавана с различни имена, едното от които е Господ. В процеса на противопоставяне на „съществуването“ и „действието“ ние смятаме, че макар и чрез действието да постигаме много неща от материалния свят, царството на душата е завладяно от деветото чудо на света. Това чудо е способността ни да възприемаме света с петте си сетива: визуално (гледка), аудиално (звук), кинестетично (допир), олфакторно (мирис) и густаторно (вкус). Без значение дали си даваме сметка за събитията в живота си или не, ни става все по-ясно, че можем да променим всичко, което осъзнаваме. Най-важният въпрос обаче е дали желаем да го направим.

Почти никой не иска да променя нещата заради усилията и мисълта, че ще се изложи на риск и ще стане уязвим. Повечето хора са в състояние да се „справят“ до голяма степен с физическата болка и дори с трудностите. Някои са склонни да постъпят така, за да постигнат дадена цел, но ако ги накарате да се изложат на реална опасност от емоционална болка, ще избягат панически. Реакцията напомня комикса с мравките, които се спускат обратно в дупката на мравуняка при вида на някой тасманийски дявол.

Тялото е създадено за удоволствие и забавление, душата – за знания и любов. Умът обаче е нашият морален враг, който превръща сенките в реални препятствия и ангелите на промяната в пратеници на съдбата. Аз съм такъв пратеник. (Пратеник на съдбата? Или ангел.)

Посланието е просто: животът е дар от висша сила и вие сте нейното изражение. Можете да промените всичко, което виждате, чувате, вкусвате, усещате и подушвате. Всяка ваша мисъл, дума и постъпка ви се отблагодарява.