Карибски пирати - В непознати води

1.

Хванал се за едно опънато въже и наведен над релинга, Джон Шанданяк изчака момента, в който вълната повдигна огромната скърцаща структура на кърмата и задната палуба, на която стоеше, и хвърли сухара колкото се може по-надалеч. Отначало изглеждаше доста далечно хвърляне, но докато сухарът се спускаше стремително към водата, Шанданяк видя, че всъщност разстоянието не е чак толкова голямо. Чайката обаче беше видяла лакомството, плъзна се над зелената вода и го грабна във въздуха, сякаш правеше представление. Сухарът се натроши, докато тя се издигаше на удобна височина, но изглежда беше успяла да отмъкне добро парче.

Шанданяк имаше друг сухар в джоба си, но известно време просто гледа как птицата се рее във въздуха. Разсеяно се възхищаваше на начина, по който тя леко помръдваше криле, за да запази позицията си точно над кърмовия фенер на „Гласовития Кармайкъл“, и вдишваше едва доловимия дъх на земя, който бризът носеше от изгрев-слънце. Капитан Чоуърт беше казал, че ще видят пурпурните и зелени планини на Ямайка малко след пладне, ще заобиколят нос Морант през късния следобед и ще пристигнат в Кингстън преди мръкване. Но докато разтоварването на „Кармайкъл“ щеше да означава край на тревогите, които тормозеха капитана през последната седмица от плаването, слизането на сушата щеше да отбележи началото на задачата на Шанданяк.

„А и не забравяй – каза си той, докато вадеше сухара от джоба си, – че ти и Чоуърт сте поне наполовина виновни за собствените си проблеми.“ Този път хвърли сухара по-силно и чайката го улови, без да се спуска повече от два ярда към водата.

Щом се обърна към малката маса за закуска, отпусната от капитана на пътниците в дните, когато работата по кораба беше рутинна, Шанданяк с изненада видя младата жена, която го наблюдаваше с блеснали от интерес кафяви очи.

– Улови ли ги? – попита тя.

– И още как – отвърна Шанданяк, докато вървеше към масата. Искаше му се да се беше избръснал. – Да ? хвърля ли и вашите?

Тя бутна стола си назад и го изненада още повече.

– Аз сама ще ? ги хвърля... ако сте сигурен, че няма нищо против личинките.

Шанданяк погледна реещата се птица.

– Е, поне не е отлетяла.

След леко колебание жената взе гъмжащия от гадини сухар и тръгна към релинга. Шанданяк забеляза, че тази сутрин дори походката ? е по-сигурна. Щом стигна до ръба, тя леко се дръпна назад и погледна надолу – задната палуба се издигаше най-малко на дузина стъпки над кипящото море. Хвана се с лявата ръка за релинга и го дръпна, сякаш проверяваше дали е закрепен здраво.

– Хич не ми се пада – малко нервно отбеляза тя.

Шанданяк отиде до нея, хвана ръката ? и каза:

– Не се безпокойте. – Сърцето му внезапно затуптя по-силно и той се подразни от собствената си реакция.

Тя замахна и хвърли сухара, а сиво-бялата чайка послушно се спусна надолу и го улови, преди да е паднал във водата. Смехът на момичето беше звънък и весел; Шанданяк го чуваше за първи път от началото на пътуването.

– Обзалагам се, че следва всеки кораб към Ямайка и знае, че хората с радост ще изхвърлят старите си провизии през борда.

Шанданяк кимна и двамата се върнаха при масичката.

– Бюджетът ми е скромен, но все си мисля за едно хубаво угощение в Кингстън довечера. Недопечено телешко, пресни зеленчуци и бира, която не мирише на горещ катран.

Младата жена се намръщи.

– Де да ми беше позволено месо...

Шанданяк премести стола си малко наляво, така че високата опъната дъга на бизана да предпазва лицето му от утринното слънце. Искаше да вижда изражението на жената, която изведнъж му бе станала интересна.

– Забелязах, че ядете само зеленчуци – каза той и разсеяно взе кърпата си.

Тя кимна.

– Хранителни и здравословни, така ги нарича лекарят ми. Казва, че имам начална форма на мозъчна треска в резултат на лошия въздух в манастира, в който учех в Шотландия. Специалист е, така че вероятно е прав – макар че, да си призная, чувствах се по-добре и по-жизнена, преди да започна диетата му.

Шанданяк издърпа конец от кърпата, завърза го на примка и започна да дърпа друг.

– Вашият лекар? – небрежно попита той. Не му се искаше да каже нещо, с което да развали доброто ? настроение и отново да я превърне в мрачната, необщителна спътница, каквато бе през последния месец. – Да нямате предвид онзи... внушителен господин?

Тя се разсмя.

– Горкият Лео. Наречете го дебел. Тлъст. Да, точно него имам предвид. Доктор Лео Френд. Доста непохватен като човек, но баща ми се кълне, че на света няма по-добър медик от него.

Шанданяк вдигна очи от кърпата си.

– Днес да не би да сте... пропуснали лекарствата си? Изглеждате доста по-весела. – Видя, че нейната кърпа също лежи на масата, взе я и започна да се занимава с нея.

– Ами да. Снощи изхвърлих цялата си вечеря през прозореца на каютата си. Надявам се горката чайка да не е опитала нещо от нея – само гадна смес от треви и бурени, които Лео отглежда в саксии в своята каюта. После се промъкнах до камбуза и накарах готвача да ми даде малко зряло сирене, маринован лук и ром. – Тя се усмихна стеснително. – Отчаяно исках да хапна нещо, което има някакъв вкус.

– Лично на мен ми звучи добре – сви рамене Шанданяк.

Беше направил по три примки и надипли кърпите във формата на камбани. Пъхна по три пръста от всяка ръка в примките, повдигна кърпите да се изправят и ги приближи една към друга с реалистична имитация на човешка походка. После накара едната да се поклони, а другата да направи реверанс и двете малки платнени фигурки, едната от които някак смътно приличаше на женска, затанцуваха по масата, изпълнявайки сложни завъртания, подскоци и пируети.

Младата жена изръкопляска възхитено и Шанданяк накара кърпите да се приближат отново и да изпълнят реверанс и изискан гасконски поклон, след което ги остави да паднат на масата.

– Благодаря, госпожице Хърууд – каза той с церемониален глас.

– Благодаря, господин Шанданяк – отвърна тя. – Благодаря и на завладяващите ви кукли. Но стига с формалностите. Наричайте ме Бет.

– Добре тогава, аз съм Джон – отвърна Шанданяк.

Вече съжаляваше за импулса, който го накара да привлече вниманието ? – нямаше нито време, нито желание да се въвлича отново в истории с жени. Помисли си за кучетата, които бе виждал по улиците и на които беше подсвирвал само за да види как махат опашки и идват при него, а понякога бяха готови да го следват часове наред.

Стана и ? се усмихна любезно.

– Е, по-добре да ви оставя. Трябва да обсъдя някои неща с капитан Чоуърт.

Всъщност наистина нямаше да е зле да потърси капитана. „Кармайкъл“ се движеше гладко по вятъра и едва ли се нуждаеше от сериозно наглеждане, а щеше да е добре да седне за последен път на чашка с Чоуърт, преди да слязат на сушата. Искаше да го поздрави за успеха на гамбита му с избягване на застраховките (макар че ако не бяха сами, трябваше да го направи по много завоалиран начин) и после строго да го предупреди да не опитва отново подобни необмислени трикове. В края на краищата Шанданяк беше – поне навремето – успешен предприемач и знаеше разликата между внимателно претеглените рискове и това да заложиш цялата си кариера и репутация на каприза на съдбата. Разбира се, щеше да внимава да изрази неодобрението си със закачлив тон, за да не накара стареца да съжалява за пиянското си откровение.

– О! – отвърна Бет, явно разочарована, че няма да ? прави компания. – Е, в такъв случай може би ще преместя стола си до релинга да погледам океана.

– Дайте да ви помогна.

Тя стана и Шанданяк взе стола ? и го отнесе до дес­ния борд, като го постави на няколко крачки от едно от монтираните на подпори миниатюрни оръдия, наричани от моряците осеви оръдия.

– Сянката тук е непостоянна и ще можете да се насладите на бриза – неуверено каза той. – Сигурна ли сте, че няма да ви е по-добре долу?

– Лео със сигурност мисли така – отвърна тя, седна и му се усмихна с благодарност. – Аз обаче предпочитам да продължа експеримента си от снощи и да видя каква ли болест може да пипне човек от нормална храна, слънце и свеж въздух. Пък и баща ми е зает с проучванията си, а в такива случаи винаги покрива целия под на каютата с хартии, махала, камертони и не знам какво още. Подреди ли всичко, няма начин нито да влезеш, нито да излезеш.

Шанданяк се поколеба. Любопитството го загриза въпреки желанието му.

– Проучвания? Какво проучва баща ви?

– Не съм сигурна. По едно време се беше посветил на математиката и естествознанието, но след като се оттегли от мястото си в Оксфорд преди шест години...

През едномесечното плаване Шанданяк беше виждал баща ? само няколко пъти. Достолепният еднорък старец като че ли не търсеше компанията на останалите пътници и Шанданяк не му беше обръщал особено внимание, но сега щракна възбудено с пръсти.

– Оксфорд? Да не би да говорите за Бенджамин Хърууд?

– Точно така.

– Баща ви е...

– Платно! – разнесе се вик от сложната паяжина от въжета на гротмачтата. – Напред и ляво на борд!

Бет стана и двамата забързаха към лявата страна на кораба. Облегнаха се на релинга и проточиха шии да погледнат през такелажа на трите мачти. Шанданяк си помисли, че е по-трудно дори от това да се опиташ да видиш сцената отгоре, докато управляваш множество марионетки. Мисълта обаче му напомни прекалено ясно за баща му. Пропъди я и се загледа съсредоточено напред.

Накрая успя да различи бяло петънце на бавно надигащия се и спускащ се хоризонт и го посочи на Бет Хърууд. Наблюдаваха го няколко минути, но платното като че ли не се приближаваше, а вятърът от тази страна беше по-студен въпреки слънцето, така че се върнаха при стола на десния борд.

– Баща ви е автор на... забравих заглавието. Онова опровержение на Хобс.

– „В защита на свободната воля“. – Тя се облегна на релинга и се обърна към кърмата, оставяйки вятъра да развее дългата ? тъмна коса. – Точно така. Макар че Хобс и баща ми са били приятели, доколкото знам. Чели ли сте я?

На Шанданяк отново му се прииска да не си беше отварял устата. Книгата на Хърууд беше част от огромната програма за четене, която му беше наложил баща му. Цялата онази поезия, история, философия, изкуство! Но някакъв тъпоумен римски войник беше забил меча си в Архимед, а един орел беше взел плешивата глава на Есхил за камък и бе пуснал уловената си костенурка с фатална точност върху нея.

– Да. Останах с впечатлението, че с лекота оборва идеята на Хобс за космоса като машина. – Преди тя да успее да възрази, той продължи: – Но какво общо имат махалата и камертоните?

Бет се намръщи.

– Не зная. Не зная дори в каква... област работи сега. След смъртта на майка ми съвсем се затвори в себе си. Понякога си мисля, че и той умря тогава, поне онази част от него, която... не зная, която се смееше. През последната година обаче е по-активен... особено след ужасното му първо посещение в Западните Индии. – Поклати объркано глава. – Странно, че след като изгуби ръката си, се зареди с толкова енергия.

Шанданяк вдигна вежди.

– Какво се е случило?

– Извинете, мислех, че сте чули. Корабът му бил превзет от пирата Черната брада и един пистолетен изстрел разбил ръката му. Малко съм изненадана, че реши отново да се върне тук, макар че сега има дузина заредени пистолети и винаги носи най-малко два със себе си.

Шанданяк мислено се ухили при мисълта как старият оксфордски професор опипва пистолетите си и чака да му падне някой пират.

Някъде отдалеч над синята вода се разнесе силен глух тътен, сякаш бяха изпуснали голям камък върху паваж. Обхванат от любопитство, Шанданяк понечи отново да прекоси задната палуба и да погледне към приближаващия кораб, но още на втората крачка вниманието му бе отвлечено от внезапно изригналата бяла пяна в морето на стотина ярда от десния борд.

Първата му мисъл бе, че другият съд е рибарски и плясъкът е от някаква голяма риба; после се чу викът на моряка от гротмачтата, този път по-писклив:

– Пирати! Само един слуп, ама че безумци!

Бет скочи на крака и промълви:

– Мили Боже! Вярно ли е?

Шанданяк се чувстваше по-скоро замаян, отколкото уплашен, макар че сърцето му заби по-бързо.

– Не зная – каза той и забърза с нея към лявата палуба. – Но ако е вярно, те наистина са безумци. Слупът е нещо като обикновена платноходка, а на „Кармайкъл“ имаме три платна и осемнайсет тежки оръдия.

Наложи се да повиши глас, за да бъде чут, защото тихото досега утро внезапно се превърна в суматоха от издавани на висок глас заповеди, забързано шляпане на боси крака по дъските и тракане на макари. Чуваше се и друг звук, далечен, но много по-обезпокоителен – трескаво метално дрънчане и блъскане на фона на острия, нестроен хор на тръби.

– Наистина са пирати – напрегнато каза Бет и се вкопчи в релинга до него. – Баща ми описваше този шум. Освен това ще танцуват, за да ни уплашат – наричали го „перчене“.

Определено успяват със сплашването, помисли си Шанданяк, но се ухили на Бет и каза:

– Сигурно щях да се стресна, ако бяха в по-голям кораб или ние – в по-малък.

– Завой! – заповяда авторитетен глас от долната палуба и Шанданяк видя кормчията и още един моряк да завъртат руля рязко надясно. В същия миг отгоре се разнесе оглушително скърцане и плющене, когато дългите хоризонтални реи, държащи издутите платна, бавно се завъртяха на мачтите – по-високите по-бързо от по-ниските.

Цялата сутрин корабът плаваше леко наклонен на десния борд; сега се изправи и рязко се наклони толкова много наляво, че Шанданяк хвана Бет през кръс­та, а с другата ръка се вкопчи в едно висящо водещо въже. Опря колене в планшира, когато палубата се издигна над тях, а масата се плъзна, преобърна се и се блъсна в релинга на една крачка от Бет. Чиниите, приборите и смачканите кърпи полетяха във внезапната сянка на корпуса и се изсипаха във водата точно под тях.