(Р)еволюция 2012

1.

Слънцето – сърцето и духът на нашата галактика

Ще започнем пътя към познанието с едно пътуване в миналото, към легендарния народ на маите. Несъмнено сте чували за тях, за неповторимата им култура, военното им изкуство и ритуалите им. Маите произлизат от номадите, които по време на последния ледников период минали през Беринговия проток в американския континент. Според най-ранните находки в Централна Америка между 9000 и 7000 г. пр.Хр. маите били ловци и събирачи, около 5000 г. пр.Хр. започнали да развиват земеделие и към 2000 г. пр.Хр вече уседнали в трайни селища.

Величествените им каменни пирамиди в Мексико, Белиз и Гватемала свидетелстват за впечатляваща култура, а писмената им система, както и астрономическите и математическите им знания, са предмет на удивление и до ден днешен.

За маите Слънцето и Луната не били просто безжизнени небесни тела, а божества. Маите наблюдавали нощното небе с просто око през специално направени отверстия в спираловидните постройки, които изграждали. Можели да предвиждат с точност слънчевите и лунните затъмнения. В техните представи Слънцето било застрашено от големи мравки, които можело да го изядат. Това впечатление маите вероятно добивали при наблюденията си, тъй като по време на изригвания и слънчево затъмнение пламтящите газови маси са видими.

Митовете за u chibal k’in, в превод „поглъщане на слънцето“, пораждали огромен страх у обикновените хора. Това е лесно разбираемо, ако вземем предвид отношението на един народ към Слънцето като към първоизточник на живота. Един народ, който живее не просто в хармония, а в зависимост от природата. За маите зоркото наблюдение на небесата било въпрос на оцеляване. Слънцето и дъждовете, студът и горещините определяли дали реколтата ще е добра, или лоша. Те вярвали, че времето е съдбоносно и зависи изцяло от движението на небесните тела. Ето защо правели детайлни рисунки, в които отбелязвали астрономическите си наблюдения.

Така възникнали и техните календари, които отразявали не само ежедневието им, но и периодите на ритуалите им. Най-известното доказателство за това е свещеният им ритуален календар, познат под името Цолкин и създаден на базата на пермутациите на символи и числа. На всеки отделен ден се придавал съдбоносен характер. Това обяснява вярата на маите и отъждествяването на времето с богове, които поддържат реда във Вселената. За да ги усмирят и да спечелят благоволението им, те провеждали редовно най-различни ритуали и церемонии. Само по този начин, чрез прекодирането на действията си, човек можел да предопредели щастливата си съдба.

Наред с небесните тела във възприятията на маите оживявали също така числата и времето – всички те били за тях богове, които имали силна връзка помежду си и влияели върху живота на хората по различен начин. В днешно време много учени клонят към характеризиране на божествения свят на маите и въздействието му върху хората като едно интеркосмическо вмешателство, което намира място в своето образно изражение в календара на маите. Откривателят на Цолкин Хосе Аргуелес описва календара във фундаменталната си разработка, наречена „Факторът Маи“, а след това и като ръководство, в което астрономията и митовете се свързват в един духовен модел за тълкуване на света. Съобразно с това маите определяли Слънцето като връзка към „сърцето“ на вселената. Били убедени, че космосът има „цел“ и че от центъра на вселената се управлява целият видим свят.

Разгадаването на изумителната точност на календара е възможно само посредством модерни научни методи. Причина е наблюдението на слънчевите петна, онези тъмни образувания, които се появяват върху повърхността на Слънцето в определени моменти и на определени места. Доскоро астрофизиците бяха на мнение, че става въпрос за напълно случайни феномени. С помощта на сложни изчисления обаче през последните няколко години са открити редица циклични образци. Специалното на тези модели е, че те са идентични с периодите от календара на маите.

Освен Цолкин, който е от 260 дни, маите имали и друг календар, наречен Хааб. Със своите 360 дни и допълнителен „празен“ месец, състоящ се само от пет дена, той доста прилича на нашия месечен календар. Докато Цолкин е смятан за свещен, то Хааб е използван предимно във всекидневието и земеделието, за определяне на най-подходящото време за сеитба и събиране на реколтата. Друга маянска календарна система е така нареченото Дълго броене. То се основава върху астрономически изчисления на слънчевите години и според нашата календарна система цикълът, познат още като Големия цикъл, е с продължителност от 3114 г. пр.Хр. до 21 декември 2012 г. Цолкин също свършва на 21 декември 2012 г. Тъй като той описва една взаимна игра между положението на небесните тела и епохите на осъзнаване, има само едно обяснение за мистериозния край на календара: маите очакват събитие, което ще промени съзнанието ни и което ще се случи именно на тази дата. Събитие, което според тях е толкова значимо, че е безсмислено да се правят изчисления за периода след 2012 година.

Всичко това води до един-единствен извод. Нищо няма да е същото като преди. Нито ходът на небесните тела, нито пък животът на Земята. Предсказание, в което и до днес се преплитат страхове и очаквания. Може би сега отново се питате: Какво ще се случи с нас? Как ще посрещнем цялата тази унищожителна сила на промените? Като заплаха? Като спасение? Като избавление?

Някои по-закоравели природоизпитатели се основават на тези предсказания много отдавна. Всичко говори за това, че между митовете на маите и астрофизическите прогнози има съвпадение на периодите от гледна точка на времето. Ако сравним слънчевата активност с Цолкин и Григорианския календар, ще видим, че се очаква необикновено събитие именно на 21 декември 2012 г. В този времеви период се вмества и тревожното описание на Американската агенция за космически изследвания НАСА: „Очакваната слънчева буря може да премине през земното магнитно поле, ако по време на равноденствието през пролетта или есента на 2012 Слънцето изригне със сила, подобна на Карингтън. Това ще изложи Земята на неконтролируеми бомбардировки от заредени частици, последствията от които са непредвидими“.

Понятието „сила Карингтън“ НАСА заимства от името на известен астроном от 19-и век. През 1859 г. британецът Ричард Карингтън наблюдава от обсерваторията си слънчева буря, която е с катастрофални последици. Северните сияния – противно на всяко правило – се виждат от Скалистите планини чак до Куба. По-страшното е, че невероятната буря причинява къси съединения и прекъсва всички телеграфни мрежи в Европа и САЩ. Така нареченото още „бяло изригване“ е най-мощната ерупция, наблюдавана до момента. По средата на един обикновен активен цикъл внезапно се появява силна слънчева буря и катастрофалните последици от нея се стоварват изневиделица върху Земята. Учените от НАСА са категорични, че са възможни още много и далеч по-интензивни изригвания от това през 1859 г. С оглед на тези факти е напълно неразбираемо как нито обществеността, нито отговорните политически фигури доскоро не осъзнаваха голямата опасност, която ни грози.

Докладът на НАСА предвижда милиони потенциални жертви. Най-сетне специалистите от Американската агенция за космически изследвания поставиха ударение върху факта, че предстои най-страшното природно бедствие1. Не е далеч моментът, в който подобни на „Карингтън“, ако не дори и по-сериозни слънчеви бури ще връхлетят модерната ни цивилизация. Може би си спомняте сензационното прекъсване на тока през 1989 г. в канадската провинция Квебек, което постави живота на жителите там пред доста големи изпитания. Компютърните и транспортните мрежи не функционираха, всички мобилни мрежи се сринаха едновременно, очертаваше се пълен хаос. Буря като тази в Квебек ни показа как съвременният живот е немислим без някои неща, които сме свикнали да виждаме и използваме непрекъснато в ежедневието си. Асансьорите бяха спрели, навсякъде настъпи мрак, самолетите не можеха да кацат и да излитат, тъй като кулите не разполагаха с никаква информация. Причината за всичко това е именно една от тези слънчеви бури, за които говоря. Подобно събитие се случи и през 2003 г. в Швеция. Бурята настъпва за един миг. Малко по-късно е оповестено, че всички електрически мрежи в района са прекъснати. Тези два примера са пълното доказателство за това до какво може да доведе подобно природно явление: хаос, паника, срив в живота на хората. Ако следваме изчисленията на НАСА, то същото ни очаква и през 2012 г.

И до днес е загадка как маите са предвидили събитията, използвайки само календарната си система. Също толкова вълнуващ е и въпросът какво точно ще се случи след края на тяхното броене. Формулировките, с които те описват феномена, звучат тайнствено и мистериозно: на 21 декември 2012 г. ще се появи нова светлина на Земята и тя ще ни поведе към новото летоброене.

За коя светлина става въпрос? Дали „Карингтън“ не е предупредителен сигнал? И кои представи се свързват с понятието ново летоброене? Сигурно вече сте забелязали, че често говоря за нещо повече от природни явления. Намеквам за едно духовно измерение, което трябва да бъде чуто и разгледано като изключително важно. Къде обаче лежи границата между астрофизиката и митовете? Можем ли, основавайки се на рационалната си култура, да имаме безусловно доверие на духовните тълкувания?

В западните научни школи ние клоним, както е известно, към уповаване на измерими, доказуеми факти, както и към наблюдение и изследване на стари култури. Правим го, въпреки че маите сами са предвидили края си. И все пак в естествените науки са познати зависимостите между слънчевата активност и поведението на хората. Двама канадски автори, Морис Котерел и Ейдриън Гилбърт, пишат един много известен бестселър по темата. В него те категорично декларират съотношението между възходите и паденията на световните империи и слънчевите цикли. От Вавилонското царство до културата на маите и Римската империя те откриват директно взаимодействие от гледна точка на времето между специфичната слънчева активност и политическите преврати.

В своето изследване на маянския календар Хосе Аргуелес дава едно много важно указание за това. Вниманието му се спира върху значението на Слънцето за маите. Очевидно те са знаели, че нашето Слънце е само едно от многото и че се движи около останалите. Знаели са също така, че всички слънца кръжат около един център, откъдето идва и определението им за „Сърцето на космоса“ – Hunab Ku. Вследствие на тези си познания те твърдят, че през 2012 г. човечеството ще бъде изложено на въздействието на чудовищна енергия, позната още като „синхронизационни лъчи“. За да осмислим тази теза, трябва да погледнем галактическата система малко по-отблизо.

От доста време астрофизиците твърдят, че нашето слънце кръжи около друго, много по-голямо от него, на име Сириус. Твърдението в кода на маите, че съществува една друга, собствена „централна зона“ в нашата галактика, е също толкова правдоподобно според днешното ни ниво на знания. Според разбиранията на модерната астрофизика става въпрос за най-младата открита черна дупка, която се намира в центъра на нашата галактика. Цялата ни слънчева система се движи около този център, но с изключително бавни темпове. За една обиколка са необходими около 22,5 милиона години.