Пръстенът на София

1.

Не беше случайност. Нито едно от тези събития не стана по волята на случайността.

Разбрах го по-късно, макар че изправена пред това откритие, ми бе трудно да го проумея, защото винаги съм вярвала непоколебимо, че решимостта води до успех. Досега животът ми неотклонно бе оправдавал тази максима: бях вземала решения, които бяха водили до определени избори, а множеството малки пречки, които бях срещала по пътя, можех да приема не като лош късмет, а чисто и просто като резултат от собствените си несъвършени преценки. Ако трябваше да си избера верую, то това щяха да бъдат дръзките стихове на поета Уилям Хенли:*

„Аз съм господарят на съдбата си,

аз съм капитанът на душата си.“

И така, в онази зимна утрин, когато започна всичко, аз се качих в наетата кола и се отправих на север от Абърдийн и нито за миг не ми хрумна, че действията ми може да се направляват от нечия ръка.

Искрено вярвах, че единствената причина да се отбия от магистралата и да тръгна по по-тесния, виещ се покрай брега път е мое собствено решение. Може би това решение в крайна сметка не бе най-удачното, тъй като пътищата бяха покрити с, както ме бяха уверили, най-големия сняг, падал в Шотландия от четирийсет години насам, и бях предупредена, че колата може да започне да поднася и в крайна сметка да закъснея. Предпазливостта и съзнанието, че имам да се съобразявам с предварителна програма, би трябвало да ме задържат на далеч по-сигурната магистрала, но малкият знак с надпис „Крайбрежен път“ все пак ме отклони от нея. Баща ми винаги казваше, че морето е в кръвта ми. Бях родена и отгледана край бреговете на Нова Скотия и никога не съм можела да устоя на примамващия му зов. За мен морето притежаваше вълшебната магия на сирените, така че когато главният път, извеждащ от Абърдийн, се устреми към вътрешността на страната, аз пък се устремих надясно и поех по крайбрежния път.

Не мога да кажа какво разстояние бях изминала, когато за пръв път видях разрушения замък, кацнал на скалите – тъмен, назъбен силует, остро очертан на фона на забуленото от облаци небе, – но от първия миг, щом го видях, останах запленена и леко увеличих скоростта. Надявах се, че така ще стигна до него по-бързо, не обръщах никакво внимание на струпаните една до друга къщи, покрай които минавах, и изпитах разочарование, когато пътят направи поредния остър завой, отдалечавайки се от замъка. Но после пътят прекоси лабиринта на една гора и замъкът отново изплува: дълга, тъмна руина, рязко очертана на фона на заснежените полета, ширнали се между ръба на скалата и пътя.

Пред себе си видях малка площадка с пънчета, отбелязващи места за паркиране, и движена от някакъв внезапен импулс намалих и спрях.

Паркингът бе празен и това не ме изненада – все още нямаше обед, денят бе студен и ветровит и нямаше причина който и да било да спира тук, освен ако не иска да отиде да разгледа разрушения замък. А по вида на единствения видим достъп към него – замръзнала пътечка, потънала в дълбок сняг, в който щях да затъна чак до колене, та и по-дълбоко, – предположих, че едва ли много хора ще решат да спрат на паркинга точно днес.

Знаех, че и самата аз не бива да спирам – нямах време. В един следобяд трябваше да съм в Питърхед. Нещо у мен обаче изпита внезапна необходимост да разбере къде точно се намирам, затова се пресегнах към пътната карта.

Бях прекарала последните пет месеца във Франция и именно оттам я бях купила, така че картата си имаше известни ограничения – на нея бяха отбелязани предимно пътища и магистрали, а не градове и руини. Така напрегнато разглеждах завъртулките на крайбрежната линия, опитвайки се да разчета написаните с миниатюрен шрифт имена, че изобщо не забелязах мъжа, докато той не мина точно покрай мен с бавна походка, ръце в джобовете и следван от болонка с кални лапи по петите.

Стори ми се, че това е доста странно място за човек, който се движи пеша. Пътят не бе добре изчистен, а снегът, струпан по краищата му, оставяше малко място за вървене, ала не си зададох никакви въпроси за внезапната поява на новодошлия: винаги когато имах възможност да избирам между жив човек и карта, аз избирах човека. И тъй, размърдах се с картата в ръка и отворих вратата на колата, но соленият вятър, който идваше от морето и се носеше през полето, се оказа по-силен, отколкото очаквах, и заглуши гласа ми. Трябваше да опитам отново:

– Извинете...

Мисля, че болонката ме чу първа и се обърна към мен, последвана и от мъжа. След като ме видя, той се върна обратно към колата. Бе по-млад, отколкото очаквах, не много по-възрастен от мен самата – някъде в средата на трийсетте, с тъмна коса, разрошена от вятъра, и късо подстригана тъмна брада, която му придаваше известна прилика с пират. Походката му също бе наперена и самоуверена.

– Мога ли да ви помогна? – попита той.

– Можете ли да ми кажете къде се намирам? – протегнах картата към него.

Той се обърна, за да се спаси от вятъра, брулещ лицето му, застана до мен и наведе глава над нарисуваната брегова линия.

– Ето – каза и ми посочи към един безименен нос. – Крудън Бей. А къде според вас трябва да се намирате? – Главата му едва забележимо се извърна към мен и видях, че очите му не са очи на пират – бяха ясносиви и дружелюбни, гласът му също бе дружелюбен, с приятната, ритмична интонация на жителите на Северна Шотландия.

– Тръгнала съм на север – обясних, – към Питърхед.

– Е, значи няма проблем. – И той посочи Питърхед на картата. – Не е далеч. Просто дръжте пътя, той ще ви отведе право там.

Застаналото близо до коляното му куче се прозя недоволно и той въздъхна и погледна надолу.

– Само половин минута. Нали виждаш, че водя разговор?

Засмях се.

– Как се казва?

– Ангъс.

Наведох се и почесах увисналите, опръскани с кал уши на кучето.

– Здравей, Ангъс. Ти май хубаво си си потичал.

– Да, ако го оставя, ще тича цял ден, без да спре. Не е от кротките.

„Също като господаря си“ – мина ми през ума. Мъжът излъчваше неизтощима енергия, а аз му бях отнела достатъчно време.

– Тогава ще ви оставя да вървите – усмихнах се аз. – Благодаря.

– Няма защо – увери ме той, обърна се и отново пое по пътя си, а кучето радостно хукна отпреде му.

Пътеката се простираше пред тях към морето; в края ? видях руините на замъка, остра, квадратна постройка без покрив, която се извисяваше нагоре сред бързо разнасящите се облаци, и докато я гледах, изпитах внезапна, властна нужда да остана – да зарежа колата паркирана, както си беше, и да последвам мъжа и кучето в посоката, в която бяха изчезнали, да чуя рева на морето покрай тези порутени стени.

Но бях дала обещания и трябваше да ги удържа.

Затова с неохота се върнах в колата, завъртях ключа и отново потеглих на север.

– Отнесла си се някъде.

Гласът на Джейн, в който се долавяше нежен упрек, прекъсна мислите ми.

Седяхме в спалнята с тапетите на розови клонки на горния етаж в къщата ? в Питърхед, далеч от суматохата на празненството долу. Сгълчах се сърдито наум и се усмихнах.

– Не, не съм...

– Каролин Маклелънд – започна тя. Винаги използваше цялото ми име, когато ме хванеше, че се каня да изрека някоя лъжа. – Аз съм твоя агентка почти от седем години и не можеш да ме измамиш. Заради книгата ли е? – Очите ? бяха остри и проницателни. – Не биваше да те довличам тук по този начин, нали? Не и когато пишеш.

– Не ставай глупава – отвърнах. – На света има далеч по-важни неща от писането.

И за да покажа, че наистина го мисля, се наведох напред, за да мога отново да погледна отблизо увитото в одеяла бебе, което спеше в скута ?.

– Наистина е красив.

– Да, нали? – гордо проследи погледа ми тя. – Майката на Алън казва, че изглежда точно като него, когато е бил малък.

Не можех да открия подобна прилика.

– Според мен повече прилича на теб. Само погледни тази коса.

– О, косата! Боже мой, да, клетото дете – рече тя, докосвайки яркия меденозлатист пух по малката главичка. – А аз така се надявах, че ще му бъде спестена. Нали знаеш, един ден ще има и лунички.

– Но малките момченца изглеждат толкова сладки с лу-нички.

– Да, да, ела да му го кажеш, когато стане на шестнайсет и започне да ме проклина заради външността си.