Квит

Първата ми мисъл, когато видях трупа, бе да си продължа по пътя.

Нямаше нищо общо с мен.

Нямаше логична причина да се замесвам.

Успях да направя още две крачки. Ако уличката беше малко по-чиста, вероятно щях да продължа. Или ако човекът бе оставен в по-достойно положение, сцената нямаше да ме притесни толкова. Но начинът, по който бе захвърлен - като купчина боклук, е, това вече не можех да отмина.

Може би причината бе, че аз самият бях оцелявал няколко пъти в подобни мръсни улички през последните години. Или пък защото нямах място, което да нарека истински дом. Но каквато и да бе, усетих странна връзка с нещастния скитник. Беше прекалено късно да му помогна - очевидно бе мъртъв, но си помислих, че поне мога да повикам някого и да се погрижим за останките му. Чувствах, че му го дължа. И на себе си също. Ако се проявях като добър самарянин сега, вероятно някой щеше да постъпи по същия начин с мен, когато му дойде времето. Не одобрявам идеята кокалите ми да изгният сред купища опаковки от хамбургери и използвани презервативи.

Влязох в тясната уличка. Трупът се намираше на четири метра от мен. Лежеше по гръб с насочени към тротоара крака. Ръцете му бяха протегнати в обратната посока - навътре към уличката. Китките бяха близо една до друга, но не бяха вързани. Ръцете бяха частично скрити от боклуците по земята.

Приближих се и видях в дрехите на скитника дупки от куршуми. Преброих шест. Но не броят им прикова вниманието ми, а шарката, която образуваха. Четири през гърдите, успоредно на рамената, и две по-надолу, по продължение на гръдната кост. Изключително точна стрелба. Работа на професионалист. Полицейски стрелец или войник. А това не са хора, които свързваш с мъртъв скитник. Също така не са хора, които лесно можеш да пренебрегнеш.

Внезапно мисълта да повикам полиция мина на заден план.

Огледах трупа от всички страни. Беше отпуснат като марионетка с отрязани конци. Предположих, че е на около петдесет и пет, плюс-минус десетина години. Нямаше начин да се определи точно. Косата му беше прошарена и мръсна, а лицето бе покрито с поне тридневна четина. Ноктите бяха мръсни и изпочупени, но ръцете бяха гладки, а дрехите - на служител в офис: тъмносин кашмирен балтон, сив костюм, бяла или кремава риза и черни обувки. Представих си разорен адвокат или брокер от борсата. Дрехите бяха качествени, но вехти, покрити с дупки и лекета. Палтото и сакото бяха изгубили всичките си копчета. Панталонът бе завързан с канап. Кожените подметки на обувките бяха съдрани. Вратовръзка липсваше. Уол Стрийт се намираше само на няколко пресечки оттук. Дори някога скитникът да се бе радвал на добро положение, падането му очевидно е било страховито. Вонеше. Усетих смрад на урина, повърнато и алкохол. Определено не беше приятно да стоиш близо до трупа.

Прерових джобовете му. Наложи се да работя бавно, тъй като нямах ръкавици, а той бе омазан с кръв. Започнах с балтона. Отначало ми се стори празен, но после открих твърд правоъгълен предмет, пъхнат в дупка в подплатата. Извадих го внимателно: плоска стъклена бутилка, пълна до половината с прозрачна безцветна течност. Етикетът твърдеше, че е водка. Не познавах марката. Минах към сакото. Първият вътрешен джоб бе съдран, но от другата страна намерих нещо. Портфейлът на скитника. Който и да го беше убил, не си беше направил труда да го вземе.

Портфейлът беше тънък, от лъскава черна кожа и изглеждаше стар. Ъгълчетата бяха ожулени, а копринената подплата бе съдрана. Отделенията за кредитни карти бяха празни, но в онова за пари в брой открих поохлузена карта с номер на социална осигуровка. Прочетох името - Алън Джеймс Макнийл - и номера - 900-14-0471.

Върнах портфейла на мястото му и се изправих. Следващият ми ход бе да огледам пътеката, където тялото бе влачено през боклуците. Исках да намеря точното място, където Макнийл е бил убит, и да потърся нещо, което да обясни защо трупът е преместен или как въобще този тип се е превърнал в жертва. Но преди да започна, чух зад себе си шум. Кола, движеше се бързо. Идваше право към мен. Можеше да е съвпадение, но се съмнявах. Откакто влязох в тясната уличка, не бях чул никакви коли. А и начинът, по който бе оставено тялото, ме накара да си помисля, че някой се връща да го прибере. Някой, който можеше да отговори на въпросите ми.

Скрих се в сенките и надникнах към улицата. Оказах се прав. Към мен се приближаваше кола - голям светлосин форд с бели надписи и светлини на покрива. Патрулна кола на нюйоркската полиция. Не можех да рискувам да ме открият как се крия на местопрестъпление, затова пристъпих напред, за да махна на ченгетата, но преди да го направя, шофьорът включи светлините и сирената и колата се понесе към мен. Загледах я как зави в тясната уличка и се раздруса, когато подскочи на бордюра. Ако не бях отстъпил назад, щеше да ме удари.

Вратите се отвориха и две ченгета изскочиха от колата. Шофьорът извади пистолета си. Хвана го с две ръце и го насочи към гърдите ми над вратата на колата. Колегата му държеше пушка с къса цев. Като се имаше предвид широчината на уличката, нямаше значение накъде я беше насочил.

- Замръзни - нареди ми шофьорът. - Не мърдай.

Ченгетата не бяха много високи, но бяха широкоплещести и изглеждаха в добра форма. Нито един от двамата нямаше вид на притеснен. Движеха се спокойно и бързо и реагираха в унисон, без да им се налага да се поглеждат или да си говорят. В момента стояха неподвижно, съсредоточили погледи върху мен, бдителни, но не разтревожени. Спретнатите им сини униформи отговаряха идеално на вида им. Не бяха нови, но не бяха и овехтели и износени. Очевидно би било грешка да се опиташ да си играеш с тези типове.