Четири след полунощ: Ланголиерите; Таен прозорец, тайна градина

ГЛАВА 1

Лоши новини за капитан Енгъл. Сляпото момиченце.

Ароматът на дамата. Бандата на Далтън пристига

в Тумбстоун. Странната ситуация по време на полет 29.

1.

Точно в 22.40 Брайън Енгъл докара до изход 22 самолет "L 1011" на компанията "Американ прайд" и загаси светещия надпис "ЗАТЕГНЕТЕ ПРЕДПАЗНИТЕ КОЛАНИ". Изпусна през зъби дълга въздишка и охлаби колана на рамото си.

Не можеше да си спомни последния път, когато се беше почувствал така облекчен, и толкова уморен, в края на полета. Имаше отвратително, пулсиращо главоболие и плановете му за вечерта бяха твърдо решени. Никакво пиене в салона за пилоти, никаква вечеря, нито даже баня, след като се върне в Уестууд. Имаше намерение да се просне в леглото и да спи четиринайсет часа.

Полет 7 на "Американ прайд" - редовна линия от Токио до Лос Анджелис, беше закъснял първо поради силните насрещни ветрове, а след това от типичното стълпотворение в ЛАКС*, безспорно най-лошото летище на Америка, помисли си Енгъл, ако не се брои Лоугън в Бостън. Като допълнителна неприятност по време на последната част от полета се беше появил проблем с компресията. Отначало незначителен, той ставаше все по-опасен, докато най-сетне придоби застрашителни размери. Положението беше достигнало почти до точката, в която можеше да възникне взрив и експлозивна декомпресия, но след това милостиво не се влоши повече. Понякога подобни проблеми внезапно и мистериозно се разрешават сами и точно това се бе случило този път. Пътниците, които сега слизаха точно зад кабината за управление, нямаха ни най-малка представа колко близо са били до състоянието на човешки пастет в тазвечерния полет от Токио, но Брайън го знаеше... и точно затова го болеше главата.

- Тази таратайка оттук отива право на диагностика - каза той на втория пилот. - Там знаят, че идва, и какъв е проблемът, нали?

Вторият пилот кимна.

- Не им харесва, но знаят.

- Не ми пука какво им харесва и какво не им харесва, Дани. Тази вечер едва ни се размина.

Дани Кийн кимна. Знаеше, че е така. Брайън въздъхна и заразтрива тила си. Главата го болеше като болен зъб.

- Май съм вече твърде стар за тази работа.

Разбира се, всеки казваше така за работата си от време на време особено в края на тежка смяна, а Брайън знаеше дяволски добре, че не беше твърде стар за работата си - на четирийсет и три години той тъкмо навлизаше в златната възраст за гражданските пилоти. Въпреки това тази вечер почти реши, че е така. Боже, колко беше изморен.

На вратата на кабината се почука. Стив Сиърлс, навигаторът, се завъртя в креслото си и я отвори, без да става. На прага стоеше мъж в зелената униформа на "Американ прайд". Приличаше на персонала за охрана на изходите, но не беше. Беше Джон (или може би Джеймс?) Дийгън - заместник ръководителят на "Американ прайд" в ЛАКС.

- Капитан Енгъл?

- Да? - Вътрешната защита се задейства и главоболието го отпусна. Първата му мисъл, породена не от логиката, а от напрежението и умората, беше, че ще се опитат да му припишат отговорността за разхерметизирания самолет. Параноидна мисъл, разбира се, но нали беше в параноидно състояние.

- Съжалявам, но имам лоши новини за вас, капитане.

- За разхерметизирането ли? - Гласът на Брайън беше прекалено рязък и неколцина от слизащите пътници се огледаха, но беше вече твърде късно да направи нещо.

Дийгън поклати глава.

- Отнася се за жена ви, капитан Енгъл.

За момент Брайън нямаше и най-смътна представа за какво ставаше дума. Замръзна, вторачен в Дийгън. Чувстваше се като глупак. После най-сетне включи. Ставаше дума за Ан, разбира се.

- Тя ми е бивша жена. Разведохме се преди осемнайсет месеца. Какво е станало?

- Нещастие - каза Дийгън. - Може би е по-добре да дойдете в кабинета ми.

Брайън го изгледа с любопитство. След последните три дълги, напрегнати часа всичко изглеждаше странно нереално. Устоя на желанието да каже на Дийгън, че ако всичко е някаква идиотщина от вида на "Скрита камера", по-добре да се разкара. Но не беше, разбира се. Ръководството на въздушната компания не се занимаваше с шеги и игрички, особено за сметка на пилоти, които току-що се бяха разминали с отвратителни неприятности във въздуха.

- Какво е станало с Ан? - чу се да повтаря Брайън този път с по-мек глас. Знаеше, че вторият му пилот го гледа с предпазливо съчувствие. - Какво є е?

Дийгън погледна надолу към блестящите си обувки и Брайън разбра, че новината наистина е много лоша, че с Ан се е случило нещо ужасно. Разбра, но му беше невъзможно да повярва. Ан беше само на трийсет и четири години, здрава, добре гледана. Много пъти беше установявал, че тя е единственият напълно нормален шофьор в Бостън... може би в целия щат Масачузетс.

Чу се да пита още нещо и наистина беше така - като че ли някой непознат беше влязъл в мозъка му и използваше устата му като високоговорител.