Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

1.

- Искам да откраднеш нещо за мен.

Не за пръв път чувах тези думи, макар че обикновено човекът, който ги

изричаше, обичаше първо да подготви почвата. Не и Американеца. Той мина директно на въпроса, и то съвсем небрежно. Ако бях по-посредствен писател, щях да ви кажа, че това накара звънчетата в главата ми да зазвънят тревожно, или че по гръбнака ми преминаха тръпки. Истината е, че ме накара да се заслушам малко по-внимателно.

- Нещо сте се объркали - отвърнах му. - Аз съм писател, не крадец.

- И то какъв. Следя работата ти. Добър си.

Усмихнах се.

- Драскач със скъпо образование, нищо повече.

- Да, като писател. Но като крадец, виж това е друго нещо. Имаш талант, хлапе, а това трудно се намира тук.

"Тук" означаваше Амстердам. Или по-точно "тук" бе един сумрачен бар на северното протежение на канала Кайзерграхт, на двайсет минути пеша или на десет минути с колело от апартамента ми. Тясно местенце, стоплено повече от близостта на стените, отколкото от догарящите въглени в камината срещу масата ни. Бях се отбивал в него преди, макар и само пътьом, и когато Американеца ми предложи да се срещнем там, името не ми подсказа нищо. И ето ме тук с халба холандско пиво пред мен, последвана от опасно предложение.

Американеца се беше свързал с мен чрез страницата ми в интернет. Повечето автори на криминални романи в днешно време имат уеб страници и в моята човек можеше да намери най-различна информация за мен и книгите ми. Имаше място за всяко едно от криминалетата, които бях написал досега и раздел с актуални новини с подробности за всички литератур-ни четения, в които участвах, както и някои лични данни, които феновете ми вероятно искаха да научат, като например къде живея, докато пиша новия си роман. Освен това имаше и линк, който позволяваше на читателите да ми изпращат имейли и точно така се беше свързал Американеца с мен.

Работа за теб, беше написал той. Кажи си цената. Изслушай ме в "Кафе де Бруг". 22 часа, четвъртък (утре).

Нямах представа кой е Американеца, нямах и причина да му вярвам, но трябва да призная, че отдавна бях престанал да се боря с изкушението, което представляваше всяка нова задача. Защото истината, ако още не сте се досетили, е, че аз не само пиша романи за изпечени крадци - по една случайност и аз самият съм такъв.

- Талантът, за който споменахте - отвърнах, - да предположим, че наистина притежавам такъв.

- Това с предположението ми харесва.

- Добре, тогава да предположим, че наистина притежавам този талант - любопитно ми е как бихте искали да го използвам.

Американеца се озърна през рамото ми към вратата, после през неговото рамо към дъното на бара. Когато се увери, че вратът му е в изправност и че никой не подслушва разговора ни, той бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади малък предмет и го постави върху дървената маса пред мен. Оказа се фигурка на маймунка, горе-долу колкото палеца ми. Маймунката седеше на задните си части със свити към гърдите колене, затулваше с ръце очи, а устата є бе широко отворена, сякаш бе поразена от видяното във вътрешността на якето.

- Не видях - казах, донякъде на себе си, Американеца кимна и кръстоса ръце на гърдите си.

Взех маймунката да я огледам по-отблизо. От теглото и сухата грапавина разбрах, че фигурката е направена от гипс, това обясняваше защо изглеждаше леко недодялана. Според замисъла на създателя є смаяното изражение можеше да означава страх или дори глуповата радост. С оглед на всичко това трудно можех да допусна, че струва повече от шепа лири, или в случая долари или евро.

- Има още две такива маймунки - каза Американеца, което изобщо не ме изненада. - Едната си запушва ушите, втората - устата.

- Не думай.

- Искам да ги откраднеш.

Наведох глава на една страна.

- Да предположим, че мога... да ти ги взема. Не съм сигурен, че си струват усилията.

Американеца се наведе към мен и повдигна едната си вежда.

- Колко искаш, за да си струва усилието ти?

Намислих си цифра, после я удвоих.

- Десет хиляди евро.

- Тази вечер ли ги искаш?

Разсмях се.

- Но това не си струва - отвърнах и метнах фигурката обратно на Американеца, който побърза да я хване, преди да падне върху масата.

- За мен си струва, хлапе - рече той, внимателно изрса маймунката и я пъхна обратно във вътрешния джоб на якето си. - Какво ще кажеш?

- Ще си помисля. Още една бира?

Изправих се, взех халбите, без да изчакам отговора му и се запътих към бара, където доста привлекателна блондинка пълнеше купички с кашу. Беше висока и слаба, с онзи бронзов тен, с който някои скандинавци могат да се похвалят през цялата година и който винаги успяваше да ме накара да се почувствам типичен англичанин. Личеше си, че е свикнала глупаци като мен да я свалят и когато очите є срещнаха моите, в погледа є се четеше добре отрепетирано извинение.