Пиратите - илюстрована история

Пиратството съществува, откакто хората са започнали да плават по море, за да търгуват. Една от най-ранните му бази бил Ормузкият проток, в устието на Персийския залив, през който преминавали корабите, пренасящи злато, сребро, коприна, подправки, мед и тиково дърво между Близкия изток и Индия. През 694 г. пр.Хр. асирийският цар Сенахериб се опитал да ликвидира пиратството. Римският император Траян също направил подобен опит през първи век след Христа, както и персийският цар Шапур през четвъртото столетие.

В Средиземно море пиратите ограбвали корабите на финикийските търговци, които превозвали сребро, кехлибар, калай и мед от търговските центрове Сидон и Тир. По време на разцвета на класическа Гърция пиратите се криели сред островите в Егейско море и техните дела били описани от Тукидид, Херодот и епиците. Александър Велики се опитал да унищожи пиратството в Средиземноморието през 330 г. пр.Хр., но то продължило да процъфтява и в апогея на Римската империя, който настъпил след два века.

Пиратите от Киликия, които провеждали операциите си от южния бряг на днешна Турция, се хвалели, че разполагат с хиляда кораба. Те победили римския флот, нападнали Сиракуза, която била разположена на брега на Сицилия, и разграбили стотици крайбрежни градове и села из цялата империя. През 78 г. пр.Хр. пиратите заловили младия Юлий Цезар и шест седмици го държали в плен на остров Фармакуза, докато не бил платен откуп. Десет години по-късно те до такава степен възпрепятствали средиземноморската търговия, че Рим бил заплашен от глад. През 67 г. пр.Хр. бил приет законопроект, който упълномощил Помпей да ликвидира пиратството. Той събрал флот от 270 кораба и преминал като вихър през Средиземно море. Въпреки че някои пирати започнали нов живот като земеделци, кампанията достигнала своята връхна точка в една голяма морска битка край брега на Анатолия. Десет хиляди пирати били убити, четиристотин кораба били пленени, а още повече – унищожени. След това военни предни постове и патрули от бойни галери поддържали безопасността на Средиземноморието за целите на търговията чак до възхода на берберските пирати от Северна Африка през шестнайсети век.

Хайр ад Дин – по-известен като Барбароса – обединил Алжир и Тунис под властта на Османския султанат и финансирал своя режим чрез пиратска дейност. Пиратските капитани образували отделна социална прослойка в Тунис и Алжир. Техните кораби били оборудвани от богати финансови поддръжници, които получавали десет процента от плячката. Един от най-прочутите им пленници е авторът на „Дон Кихот“ Мигел де Сервантес. Той бил заловен през 1575 г. заедно със своя брат Родриго и бил държан в плен цели пет години, преди да бъде откупен. След пристигането на могъщите мавърски военачалници в Тетуан и Рабат пред 1609 г. Мароко се превръща в нов център за пиратите. И в този случай Алауитските султани насърчавали пиратството като източник на приходи.

Пиратите от Барбария1 плавали на галери до седми век, когато един фламандски изменник на име Симон Дансер им показал предимството на платната. Това превърнало туниските и алжирските пирати в още по-опасна сила. През 1650 г. те държали в плен повече от трийсет хиляди души само в Алжир.

През деветнайсети век пиратството край брега на Барбария станало причина за няколко войни между Съюзените държави и Триполитания (днес част от Либия). Британците направили два опита да смажат пиратството в Алжир след 1815 г., но краят бил сложен от французите през 1830 г., когато отнели страната от властта на османските турци.

Тази книга се занимава повече с това, което е ставало от другата страна на Атлантика. Фокусът пада върху пиратите на Карибите, въпреки че бандата главорези, върлували край североизточното крайбрежие на Южна Америка, плячкосали и западния бряг на Африка и стигнали в скитанията си чак до Тихия и Индийския океан. Пиратството на Карибите възникнало, след като испанците започнали да ограбват империите на инките и ацтеките заради тяхното злато. Другите европейски нации се решили, че и те искат част от плячката. Техните монарси обаче не били склонни да финансират експедиции до Америките и не искали да поемат риска от война с всички средства, като ангажират своите флотове. Решението било в организиране на частни експедиции. Те били финансирани от хора като Самюъл Пийпс и сър Уилям Пен, бащата на основателя на Пенсилвания. Тези „капери“ получили разрешително от Короната: на практика това било разрешение да се занимават с пиратство. Те щели да отстъпват част от плячката си на Короната и на свой ред щели да бъдат възнаграждавани със земи, почести и титли.