Убийство с любов

Ню Йорк

Декември

ПРОЛОГ

Телефонът звънна рано на 14 декември, в седем и петнайсет, и бе причина Софи да запомни завинаги тази сутрин. Така става със смъртта. Настанява се в малки безпаметни мигове и ги вкаменява. За втори път преживяваше нещо подобно. За първи път є се случи, когато беше на три години и влезе в спалнята на майка си, защото я бе чакала много дълго, но тя така и не бе дошла. Дори двайсет и пет години по-късно Софи все още ясно си спомняше онзи момент, сякаш някой го бе запечатал на снимка. Отворените прозорци. Разбърканите завивки. Бавно движещият се вентилатор на тавана. Острата миризма на урина. И усещането... че цялата жизнерадост е изсмукана от сърцето є и е изтекла като водата във ваната, когато майка є дръпнеше запушалката.

Този път обаче в паметта є завинаги щяха да се запечатат онези мигове преди телефонното обаждане. Все още седеше до прозореца и чашата є с чай бе несигурно закрепена на перваза. Топлата напитка бе замъглила малък участък от стъклото точно над ръба на чашата. Вестникът, отворен на предпоследната страница с рубриката "Изкуство и свободно време" и сгънат на кръстословицата, лежеше на възглавницата до нея, а котката є Агата се бе сгушила в скута є като малко генераторче на топлина.

Видя през прозореца как няколко снежинки се носеха във въздуха. От другата страна на Пето авеню дърветата на Сентрал Парк открояваха сплетените си сиви клони на фона на бледосивото небе. Слънцето щеше да изгрее след няколко минути и първите лъчи да погалят фасадите на сградите от другата страна на парка, като превърнат прозорците им в пълни със светлина огледала.

Но в седем и петнайсет на 14 декември слънцето още не бе изгряло. Все още над пейзажа властваше плоската пустота на небето и безсмислието на мъничките снежинки. И настроението є бе в унисон с гледката. В онази сутрин се чувстваше... увиснала във въздуха. Подпряна на ръба на нещо. (Макар че по-късно нямаше да е сигурна дали наистина е било така, или просто бе прибавила това усещане в паметта си. Дали затишието пред буря наистина ни изглежда като затишие, преди самата буря да е настанала? Или го запомняме като затишие, след като събитията вече се случат?)

В онзи миг, докато седеше до прозореца и наблюдаваше мрачната гледка, Софи осъзна, че потиснатото є настроение не се дължи само на съзнанието. Върхът на носа є бе почти безчувствен. Чакаше отоплението да се включи, но сигурно съпругът є Дийн го бе преместил на ръчно управление (спеше по-добре на хладно) и бе забравил да го върне обратно. Обви с длани чашата и я вдигна към лицето си. Издиша и собственият є дъх се вдигна като облаче пара нагоре. Затопли носа є, но за кратко. Когато парата се разнесе, на нейно място отново се настани студът, затова тя внимателно отмести Агата от скута си, стана и прекоси трапезарията, после през всекидневната излезе в коридора, за да провери таблото, управляващо отоплението на апартамента.

След като премести плъзгача от арктическите десет градуса, видя спортния сак на Дийн под тоалетката в коридора. Сигурно го е забравил, докато е бързал да излезе тази сутрин. Въздъхна раздразнено. Винаги се прибираше изнервен, ако не бе тренирал. Сега тя трябваше да реши дали си струва да си направи труда да му занесе сака в офиса, или да търпи киселото му настроение в края на деня. Май все пак ще му го занесе. Избута сака изпод тоалетката с крак, за да є е пред очите, като излиза, след това понечи да се върне, за да реши кръстословицата.

Телефонът звънна точно когато минаваше покрай апарата във всекидневната, сякаш присъствието є по някакъв начин го предизвика. Резкият тон проехтя и от апаратите в спалнята и кухнята, ръката, която държеше чашата, потрепна и причини малко цунами от топъл чай, което преля през ръба и опари кокалчетата є. Там, където се докосна до кожата, останаха червени следи.

Остави чая и посегна да вдигне слушалката. Но дланта є увисна във въздуха, сякаш за да отложи мига на узнаването - макар че тя вече си знаеше. Наясно бе, че не се обажда Дийн за забравения сак. Предчувстваше, че не е и рекламно предложение да є доставят "Ню Йорк Поуст" до вратата. Сигурна бе, че не звънят от книжарницата, за да проверят дали си е вкъщи. Очакваше това обаждане от седмици.

Вдигна слушалката.

В петъчната сутрин Софи пристъпи през автоматичните врати и се пренесе от забързаните улици на Манхатън в тишината на болничното фоайе. Бе прекрачвала този праг десетки пъти през последните три години, но всеки път се изненадваше от контраста между разсеяния шум навън и приглушеното спокойствие на болницата, между света на живите и света на умиращите. Всеки път, когато преминаваше през тези врати, си мислеше колко далеч един от друг бяха тези два свята, макар че физически ги разделяше един дъх. За майка є това бе времето да изпие шепа хапчета. За баща є - минутите за получаване на резултатите от биопсията.

Отиде до асансьора и натисна копчето за третия етаж. Настаняваха пациентите с един и същ вид рак на едно и също място. Отделението за страдащи от рак на панкреаса беше малко и мрачно. Когато пристъпи в познатия коридор, се почуди колко ли пъти бе идвала тук през последните няколко години. Десет? Петнайсет? Повече? Колко пъти лекарите є бяха казвали как по всичко личи, че този път баща є няма да излезе от болницата? Но някак си той винаги успяваше да се пребори (според него с усилие на волята). Затова, когато предния ден отново го приеха, тя дойде да го види и отново изслуша познатите прогнози, а когато времето за посещение изтече, се прибра у дома. Единствената разлика беше, че този път лекарите се оказаха прави.