Империята на моголите: Завоеватели от Север

„Не написах всичко това, за да се оплаквам: просто разказах истината. Нямам намерение да се хваля с написаното – само изложих точно какво стана. Тъй като си поставих за цел в тази история да опиша истината по всеки въпрос и да установя само реалността на всяко събитие, в резултат разказах за всичко добро и лошо, което видях у бащата и брата, и отбелязах обстоятелствата на всяка грешка и добродетел на родственика и чуждия. Моля читателя да ме извини, нека слушателят не ме упреква”.

Дневник на Бабур, основателя на империята на Великите Моголи

Първа част

Наследството на Тимур

1.

Смърт сред гълъбите

В малка прашна крепост в Централна Азия през 1494 г. кирпичените назъбени бойници, сиви като дневно леговище на слонове, пред очите на Бабур порозовяваха от залеза. Много по-долу река Джаксартес* блестеше матово червена по пътя си на запад през тъмнеещите равнини. Бабур се отпусна на каменното стъпало и отново се заслуша в баща си, хана, който крачеше по крепостната стена, кръстосал ръце върху тюркоазената закопчалка на робата си. Лицето му непрекъснато променяше изражението си, докато разказваше историята, която дванадесетгодишният му син беше слушал вече много пъти.

* Голяма река в Централна Азия, известна днес като Сърдаря. - Б. пр.

Но Бабур смяташе, че тази история си струваше разказването и преразказването. Той слушаше внимателно, не пропускаше новите подробности, които винаги се промъкваха отнякъде. Устните му мърдаха едновременно с тези на баща му , когато разказът достигаше кулминационната си точка – единствената част, която никога не се променяше: всяко изречение в нея беше станало свещено.

– И станало така, че нашият предшественик, великият Тимур, Тимур Война, чиито коне проливали кървава пот, докато той препускал по света, завоювал огромна империя. Макар той да бил толкова жестоко осакатен в младежките си години, че единият му крак бил по-къс от другия и куцал, той побеждавал от Делхи до Средиземно море, от богатата Персия до пустошта край Волга. Но достатъчно ли било това за Тимур? Не, разбира се! Дори когато много години натежали на плещите му, той все още имал силно и жилаво тяло, твърдо като скала, а амбициите му били безгранични. Последният му поход бил преди деветдесет години срещу Китай. Той яздел начело на двестахилядна конница, тропотът на копитата й кънтял в ушите му и щял да победи, ако Аллах не беше го призовал да си отдъхне в рая. Но как е могъл Тимур, този най-велик войн, по-велик дори от нашия предтеча Чингис Хан, да постигне всичко това? Виждам в очите ти този въпрос, синко, и си прав да го задаваш.

Ханът одобрително поглади главата на Бабур, защото виждаше, че напълно е завладял вниманието му. След това продължи, като тонът му се повишаваше и спадаше с поетичен плам.

– Тимур е бил умен и смел, но преди всичко бил велик водач на хората. Дядо ми казваше, че очите му били като свещи без блясък. Щом човек погледнел в тези цепнатини с приглушена светлина, вече не можел да отклони очи. И след като Тимур прониквал в душите им, говорел им за слава, която ще отеква през вековете и ще издухва безжизнената пепел – единствения остатък от костите им на земята. Говорел за блестящо злато и искрящи скъпоценни камъни. За изящни жени с дълги черни коси, които се спускали като копринени завеси, като тези, които имало на пазарите за роби в столицата му Самарканд. Но говорел най-вече за правото им по рождение да бъдат владетели на земята. И докато плътният глас на Тимур се носел над тях, видения за това, което им принадлежи и трябва да си го вземат, така изпълвали въображението им, че били готови да го последват през огнените порти на ада.

Не че Тимур е бил варварин, синко. – Ханът завъртя глава толкова енергично, че пискюлът, който висеше от кафявия му копринен тюрбан, силно се разлюля. – Не. Бил е културен човек. Големият му град Самарканд е бил изящен и красив, място за трупане на знания и образование. Но Тимур е знаел, че един завоевател не трябва да позволява нищо и никой да застава на пътя му. Безмилостност владеела душата му, докато работата не е свършена, и колкото повече хора знаели това, толкова по-добре било. – Ханът за миг затвори очи, като си представи славните дни на великия си предшественик. Беше обхванат от такова вълнение, гордост и възбуда, че капчици пот бяха избили по челото му. Той извади жълта копринена кърпа и ги избърса.

Оживен както винаги от картините, които баща му беше обрисувал, Бабур му се усмихна, за да покаже, че споделя радостната му гордост. Но докато го гледаше, лицето на баща му се промени. Трескавата светлина в очите му помръкна и изражението му стана унило, дори мрачно. Усмивката на Бабур изчезна.

Разказът на баща му обикновено завършваше с този победен химн, но днес ханът продължи с безрадостен, безжизнен тон.

– Но аз, макар и потомък на великия Тимур, какво имам? Само една Фергана. Погледни я – долини сред планините, в където пасат овце и кози. – Той протегна ръка към извисяващите се, зареяни в облаците въхове на планината Бещор. – Междувременно на три хиляди мили на запад брат ми владее златния Самарканд, а на юг отвъд Хиндукуш братовчед ми държи богатия Кабул. Аз съм само техен беден роднина, отритнат и презиран. При това моята кръв – твоята кръв – не е по-лоша от тяхната.

– Татко...

Но, приближавайки се до сина си, ханът го прекъсна с глас, разтреперан от пламенно чувство.

– Но макар и всички да сме принцове от рода на Тимур, какво е всеки от нас в сравнение с него? Дърляме се като дребни главатари на банди и всеки от нас се бори да се задържи на жалкото си парченце от неговата империя. И аз съм виновен колкото и всички останали. – Сега той беше истински разгневен. – Ако Тимур можеше да се появи сега, щеше да ни заплюе в лицата, загдето сме такива глупаци. Толкова сме горди, толкова се стремим да го наричаме предтеча, но дали той щеше охотно да ни признае? Нямаше ли да сме принудени да паднем на колене и да го молим за прошка, защото разпиляхме неговото наследство и забравихме своето величие?

Силните ръце на хана стиснаха раменете на Бабур толкова силно, че го заболя.

– Вече си достатъчно голям, за да разбираш. Затова ти казвам всичко това. Задължени сме на Тимур. Той е бил велик човек, сине мой. В жилите ни тече неговата кръв. Никога не забравяй това и бъди като него, ако можеш. Следвай съдбата си и нека тя бъде по-велика от моята.

– Ще опитам, татко... Обещавам.

За момент очите на хана потърсиха отново лицето на Бабур, и после, явно удовлетворен, той изсумтя и се обърна. Бабур седеше замръзнал. Неочакваният плам в думите на баща му беше го разтърсил. Когато осмисли чутото, видя, че слънцето беше почти залязло. Като толкова много други вечери, той гледаше как острите линии на пейзажа се смекчаваха със смрачаването. Виковете на пастирчетата, които прибираха овците и козите си към селата, долитаха от сгъстяващия се мрак. Ставаше все по-хладно. Любимото на баща му ято бели гълъби долетя към дома си в гълъбарника.

Бабур чу леката въздишка, която се изтръгна от устните на баща му, сякаш признаваше, че животът все още носи и приятни неща, не само разочарования. Видя, как той отпи голяма глътка студена вода от кожения мях, който висеше на колана му. Лицето му отново се отпусна и придоби обичайното си изражение на хубаво настроение. Той се обърна и забърза покрай бойниците към конусообразния гълъбарник, построен високо на ръба на стената и отчасти надвиснал над сухата клисура долу. Бродираните му със злато червени чехли шляпаха по печената кал на пода и ръцете му вече бяха прострени напред, готови да поемат любимите му гълъби и да погалят пълните им гушки с нежността на любовник. Бабур не разбираше с какво са толкова привлекателни. Глупави малки птици. Най-подходящото за тях беше да ги оскубят и задушат в сос от нар и смлени орехи.

Мисълта на Бабур се върна към Тимур и грабещите му войници. Какво ли е да чувстваш, че целият свят е твой? Да превземеш град и да накараш владетеля му да се гърчи в праха в краката ти. Баща му беше прав. Съвсем, съвсем различно е от това да управляваш само малкото ханство Фергана. Дребнавите придворни на баща му го отегчаваха. Главният везир, Камбар Али, вонеше като дърто муле в пропитите си с пот роби. С дългите си жълти зъби той и приличаше на муле. И все нещо кроеше, а кръвясалите му очи се въртяха да видят дали някой не гледа. Тимур би отрязал главата на грозния глупак без миг колебание. Може би, мислеше си Бабур, и той би го направил, когато някога стане хан.

Скоро ще стане време да се моли и после да отиде в помещението на жените, за да яде. Бабур скочи от стъпалото. В същия този миг чу страхотен трясък, бойниците под краката му се разтресоха и след секунди глухо се срутиха. Той протегна ръка да се закрепи и разбра, че нищо не вижда. Какво беше това? Едно от земетресенията, които понякога разлюляваха двореца? Не, шумът беше някак различен. Когато трескаво пое въздух, устата му се напълни със задушаващ прах и от очите му рукнаха неволни сълзи – те опитваха да отмият праха. Бабур инстинктивно вдигна ръце и покри лицето и главата си. Тогава чу шум от бързо тичане, после силна ръка го сграбчи и го повлече назад.

– Господарю, в безопасност си. – Бабур позна плътния глас. Беше на Вазир Хан, командира на телохранителите на баща му.

– Какво искаш да кажеш? – Беше трудно да говори, устата му беше суха и стържеща, езикът му сякаш внезапно беше станал по-голям от нея. Думите му звучаха неясно, неразбираемо, и той опита отново. – Какво стана? – успя да изрече момчето. – Не приличаше на земетресение...

Още докато питаше, Бабур с усилие отвори очи и сам видя отговора. Голяма част от бойниците под гълъбарника просто беше изчезнала, сякаш гигантска ръка беше посегнала да отчупи краешник от пита. Изсушен и пропукан от страшната жега, гълъбарникът неочаквано беше се сринал. Гълъбите летяха наоколо като снежинки.

Бабур се изтръгна от закрилящата ръка на високия войн и хукна напред. Силно го присви стомахът, когато съзна, че не вижда баща си. Какво е станало с него?

– Господарю, моля, върни се.

Студена пот изби по челото му, когато си проби път през останките на разрушените бойници и погледна надолу към долината. През бавно утаяващия се прах едва успя да различи парчетата от стената и гълъбарника, пръснати върху скалите. Нямаше следа от баща му. И изведнъж зърна кафявия му тюрбан закачен под странен ъгъл на клон от храст, подаващ се от пукнатина в скалата. Явно беше паднал заедно с гълъбарника. Вероятно е затрупан, ранен, може би дори мъртъв, стреснато помисли Бабур. Дори не го бе чул да извика.

Когато погледна надолу, войници със запалени факли изтичаха от портата в основата на крепостта и запъплиха надолу по камъните към клисурата.

– Бързайте, глупаци, бързайте – изкрещя Вазир Хан, който беше дошъл до Бабур и отново го хвана здраво. Двамата гледаха мълчаливо как под оранжевата светлина на запалените факли в сгъстяващия се мрак войниците едва се задържаха върху дребните камъни на сипея. Един намери мъртъв гълъб и нервно захвърли настрана отпуснатото телце. Сова се спусна стремително и отлетя с него.

– Татко... – Бабур не можеше да овладее треперенето, което внезапно разтресе тялото му. Долу, в клисурата, докато мъжете разчистваха буците пръст и камъните, той зърна нещо, което приличаше на парче плат. Робата на баща му. Съвсем неотдавна тя беше небесносиня, сега беше станала алена от напоилата я кръв. След малко войниците измъкнаха тялото. На Бабур то му изглеждаше безжизнено и разбито като на гълъба. Войниците погледнаха към командира си високо горе за знак какво да правят.

Вазир Хан с жестове им показа да внесат тялото в крепостта. После дръпна Бабур назад от ръба и внимателно го обърна с гръб към грозната гледка долу. Лицето му беше мрачно, но и замислено, когато за миг погледна Бабур. После коленичи и докосна с чело земята.

– Да живее Бабур, новият хан на Фергана. И нека душата на баща ти отлети като птица към райската порта.

Бабур се вторачи във Вазир Хан, като се мъчеше да проумее какво беше чул току-що. Баща му, толкова пълен с живот допреди малко, беше мъртъв. Никога вече нямаше да чуе гласа му, да усети топлата му ръка на главата си, да се сгуши в голямата му мечешка прегръдка. Никога вече нямаше да го придружава в ловните му излети по долините на Фергана и да седи до него вечер край запаления лагерен огън, да слуша песните на хората му, смесени с надигащия се вятър. Той заплака, първо тихо, после силно, разтърсван от ридания, които избликваха неудържимо.

И заедно със скръбта го погълна съмнение и несигурност. Той вече беше хан... Ще постигне ли надеждите на баща си и славните му предшественици? Неизвестно защо по-мършаво, по-старо лице с изпъкнали скули и студени, решителни очи „като свещи без блясък” започна да измества образа на баща му от мислите му. И сякаш чуваше често повтаряните думи на баща си: „Кръвта на Тимур тече в жилите ми”. Собствените му устни започнаха да ги повтарят, първо тихо, после все по-уверено. Той ще накара и Тимур, и баща си да се гордеят. Като се стегна и изправи в цял ръст, момчето избърса с ръкав мокрото си от сълзи, изцапано от прах лице, и се обърна.

– Аз съм този, който трябва да каже на майка ми за станалото.

Камбар Али прокара пръст по мекото, тъмно, младо зърно на жена си, преди да го пъхне в устата си. Знаеше, че я отвращава, но знаеше също и че тя нищо не можеше да направи по въпроса. Мисълта за безсилието й подслаждаше удоволствието му. Във всеки случай тя имаше много причини да бъде благодарна. Той би могъл просто да я направи една от държанките си, но вместо това се беше оженил за нея. Беше му приятно да знае, че от всички придворни във Фергана той имаше най-желаната жена. А много жени биха искали да бъдат първа съпруга на везира на Фергана. Сделката беше честна.

Той я облада по-небрежно от обикновено и свърши бързо. Колкото и възбуждаща да намираше Фарида, мислите му бяха заети с друго. Внезапната и необикновена смърт на хана изискваше много мислене за кратко време, ако искаше да действа. Дванадесетгодишно момче за хан? Може би. Като плисна набързо вода върху слабините си и намъкна тежките си роби от брокат, везирът изхвърча от стаята на жена си, без да я погледне.

Като минаваше по тесните, осветени от мигащи газени лампи коридори на крепостта, Камбар Али дочу вой откъм ханския харем. Значи официалното оплакване беше започнало. Жените ще дерат лицата си и ще разкъсват дрехите си, водени от майката и бабата на Бабур, тези две страхотни жени. Ще трябва да внимава с тях. Нито едната, нито другата щеше бъде толкова завладяна от скръб, че да не може да следи и защитава интересите на Бабур.

Везирът наближи ханската зала, в която беше повикал другите високопоставени люде в държавата. Когато двамата стражи отвориха пред него облицованите със зелена кожа, обковани с мед порти, той видя, че трима от тях вече бяха дошли. Юсуф, якият пазител на хазната, чийто златен ключ висеше на дълга верига на мощната му шия, Баки Бег, дребничкият придворен астролог, чиито тънки, нервни пръсти прехвърляха мънистата на броеница, и жилавият, навъсен Баб? Кашка, главен иконом на двореца. Нямаше го само Вазир Хан.

Разнородната тройка чакаше, седнала с кръстосани крака на червения, богато нашарен килим в подножието на празния трон. Без обитателя си той изглеждаше малък, избелял, незначителен. Позлатата му беше леко потъмняла, червеното кадифе и възглавничките със златни пискюли бяха изтъркани и овехтели след толкова използване.

– Е – поде Камбар Али, като огледа близките лица, – кой би могъл да си го помисли? – Той чакаше, искаше да прецени техните мнения, преди да продължи.

– Такава е била Божията воля – наруши мълчанието Баки Бег.

– Жалко, че ти не предсказа какво ще стане. Този път звездите запазиха тайната си от теб – отбеляза Баб? Кашка.

Астрологът пламна от гняв от злобните думи на главния иконом.

– Бог не винаги желае човек да знае собствената си съдба, особено ако е владетел, който трябва сам да е бог за народа си и да действа като него.

– Не исках да кажа нищо лошо, но ако ханът знаеше за смъртта си, нямаше да остави дванадесетгодишно момче за наследник – бавно каза Баб? Кашка и поклати глава.

Сърцето на Камбар Али заби ускорено.

– Така е. На ханството му трябва силен, опитен владетел, за да оцелее. Шайбани Хан и неговите узбекски мелези ще довтасат пред портите ни, когато научат новината. Той се е заклел да построи кула от кървавите, ослепени глави на всички принцове от рода на Тимур. Хилав юноша няма да може дълго да опази Фергана от него.

Другите кимнаха с тъжни лица, сякаш единствената им грижа беше благополучието на Фергана.

– А и не само от узбеките трябва да ни е страх. Покойният ни хан си създаде много врагове сред собствения си род – нашествията в земите на брат му, хана на Самарканд, не са забравени.

– Разбира се, ханът на Самарканд е велик войн – изтъкна Камбар Али. – Както и ханът на Могулистан. – За момент той си позволи да върне приятното усещане за алената кадифена кесия, натъпкана със златни монети, която ханът пъхна в отзивчивата му ръка при последното му посещение при него. Спомни си думите му: „Ако Фергана има нужда от мен, само ми кажете и ще дойда”. Ханът щедро ще го възнагради, ако му подари трона.

– А пък и владетелят на Кабул... Той също е от рода на Тимур, братовчед е на покойния ни хан. – Баб? Кашка погледна везира право в очите. – Той би защитавал Фергана...

Камбар Али, с лек поклон в знак на любезно съгласие, моментално реши, че още тази нощ ще изпрати човек на североизток през планините за хана на Могулистан, иначе ще пропусне шанса си.

– Трябва да внимаваме и да не избързваме, за да не сбъркаме – каза везирът с дълбоко замислен вид. – Трябва ни време, за да обмислим и се погрижим най-добре за интересите на принц Бабур. Тронът трябва да стане негов, когато достигне съответната възраст . Сега трябва да намерим регент сред околните владетели, за да опазим Фергана от враговете й до тогава. – Не че Бабур някога ще седне на трона, помисли си той. Скоро с него ще стане малък инцидент. Ще е толкова просто...

Четиримата старейшини станаха, когато Вазир Хан влезе в стаята. Изглеждаше уморен и розовият белег на загорялото му лице – спомен от удар с меч отпреди десет години, който беше го лишил и от зрението на дясното му око – изпъкна посинял и възпален, сякаш беше само отпреди седмица.

– Моля за извинение. – Вазир Хан докосна с ръка гърдите си и се поклони на Камбар Али като признание за най-високия сан на везира сред присъстващите. – Поставих двойна стража край крепостта и изпратих военни части в града, но всичко е спокойно. Тялото на хана се подготвя и всичко ще е готово за погребението утре.

– Задължени сме ти, Вазир Хан, благодаря.

– Говорехте за наемане на регент на Фергана? – Вазир Хан седна до Камбар Али и впи в него немигащото си око, което възмути везира.

– Така е. Принц Бабур е прекалено млад да понесе отговорността на управлението. А сме изправени пред заплахата на онези кучета узбеките. – При тяхното споменаване везирът изобрази ритуално заплюване.

– Вярно е, че принцът е малък, но той е единствен син на хана и от най-ранно детство е учен да управлява. Такава е съдбата му и така би пожелал баща му. Бабур е смел, решителен и учи бързо. Пък и сигурно ние петимата ще можем да го направляваме през първите години – каза спокойно Вазир Хан.

– Драги ми Вазир Хан, ако беше толкова просто – усмихна се везирът, – ако времената бяха мирни, планът ти би бил подходящ, но амбициите на узбеките са безгранични. Щом чуят, че ханът на Фергана е умрял и е оставил ханството си на едно момче, ще ни нападнат, ще ни разпорят коремите и ще изнасилят жените ни.

– И какво предлагаш, везире?

– Трябва да поканим някого от роднините на покойния хан да заеме трона за известно време, докато принц Бабур порасне. Въпросът е кого...

– Разбирам. Е, аз съм само обикновен войн и имам още много работа тази нощ. Вашите глави са по-мъдри от моята. Нека Бог ви покаже правилния път за нашето ханство.

Вазир Хан стана, поклони се и бавно си тръгна от тронната зала. Щом излезе, ускори крачка и се отправи през двора към ханския харем в далечния край на крепостта.

Бабур седеше до майка си Кутлух Нигар. Оставяше я да търси облекчение, като прокарва пръсти през дългата му тъмна коса. Когато със запъване й беше съобщил за трагедията, беше пребледняла толкова силно, че той се изплаши да не припадне. Очите й бяха вперени в него безизразно, сякаш беше сляпа. Когато думите му достигнаха до съзнанието й, тя започна да се полюшва напред-назад и тънък, ужасен скръбен стон се изтръгна от дълбините на гърдите й, като постепенно се засилваше.

Той гледаше как баба му Езан Давлат подръпва струните на лютня. Тъжните ноти отекваха и се рееха из стаята като птица, която търси убежище. Бялата й коса, гъста толкова, колкото и когато е била момиче (или поне тя обичаше да се хвали така), висеше на плитка над рамото й. Смолисточерните й очи на овалното лице бяха зачервени като неговите, но се беше овладяла. В края на краищата, беше му казала тя, като решително преглътна сълзите си, тя беше ханъм – пряка потомка на Чингис Хан, човека, когото наричаха Всесветски вожд. Двеста години преди Тимур той беше заграбил половината от известния свят.

Докато гледаше лицето на баба си, Бабур си спомняше постоянните й спорове с баща му кой е бил по-велик войн – Чингис Хан или Тимур. Езан Давлат вечно повтаряше, че Бабур бил бебе с голяма глава и раждането му е било дълго и мъчително. По това време тя успокоявала дъщеря си с предсказания, че Бабур бил роден, както и Чингис, стиснал в мъничкото си юмруче съсирек кръв – знак за войнска съдба. Но била сбъркала. Въпреки това неизбежно повтаряше: „Но все пак дано стане велик владетел!”

Сякаш усетила изпитателния му поглед, Езан Давлат вдигна очи към него и той видя в очите й нещо, което не беше виждал по-рано – несигурност. Тя остави лютнята.

– Ханзада, изпрати да донесат леден шербет – нареди тя на шестнадесетгодишната си внучка.

Бабур гледаше как сестра му, висока и грациозна, скочи да повика някоя прислужница. Когато стигна до входа на стаята, където светлината на газените лампи беше най-слаба, почти се сблъска с Фатима, началничка на ханските слугини в харема. Широкото й обикновено лице беше набраздено от сълзи.

– Господарке – започна тя, преди Ханзада да успее да каже нещо за студения шербет, – господарке, Вазир Хан моли твоята августейша майка и баба да го приемат.

– Не може ли да почака до сутринта? Те скърбят и имат нужда от почивка.

– Каза, че е спешно. – Фатима умоляващо протегна ръка, сякаш в подкрепа на искането му.

Ханзада погледна майка си и баба си, които се спогледаха. Тогава Кутлух Нигар каза:

– Ще го приемем. Покрий лицето си, Ханзада. Бабур, излез, моля.

– Но защо?

– Прави каквото ти казах – изправи се майка му.

– Не – възрази Езан Давлат, – той е новият хан на Фергана. Каквото и да каже Вазир Хан, засяга него повече, отколкото нас с теб. Нека остане.

Кутлух Нигар погледна сериозното лице на малкия си син, решително стиснатите му челюсти, после кимна. Трите жени забулиха лицата си. Старицата застана в средата, дъщерята и внучката от двете й страни. Бабур също стана и се отдалечи от жените. След думите на баба му нещо в него се промени. Беше неспокоен, но и развълнуван.

Вазир Хан се приведе под ниския трегер и се просна пред тях.

– Простете ми за това нахлуване толкова късно, господарки.

– Какво искаш да ни кажеш? – Над булото острите очи на Езан Давлат изучаваха лицето му.

– Отнася се за господаря. – Вазир Хан за секунда погледна Бабур, застанал в сянка. – Тук той не е в безопасност. Още докато говорим, хора кроят заговор как да завладеят трона вместо него.

– Говори по-ясно. Кой крои заговор? – попита Езан Давлат. Бабур забеляза, как се променя цветът на лицето й, на скулите й избиха ярки червени петна.

– Вярваме ти – каза Кутлух Нигар по-меко. – Ти беше най-преданият командир на съпруга ми. Затова той те направи началник на телохранителите. Моля те, говори откровено.

– Хора с тъмен нрав, нетърпеливи и потайни, кроят планове срещу вас. Везирът и другите членове на ханския съвет замислят да предложат трона на друг. Смятат, че съм чул само края на разговора, но, прикрит отвън, чух всичко. Претендират, че това е за доброто на страната, че синът ви е много малък да управлява и че във Фергана ще настъпи хаос, ако не назначат регент отвън, докато той порасне. Но всички те отдавна са подкупени от съседните владетели. Всеки предлагаше този, който му е платил. Ще има граждански борби и разправии под тяхна диктовка. Заради тяхната алчност съперници ще се бият за трона и ще сеят семената на поредица от кървави родови вражди. И който и да се окаже победител, синът ви няма да живее дълго. Той винаги ще бъде заплаха, докато не умре.

– Това е невъзможно – животът на принцовете от рода на Тимур е защитен от насилие от нашия кодекс на честта... – Гласът на Кутлух Нигар секна.

– Какво трябва да направим? – Езан Давлат сграбчи ръката на Вазир Хан над лакътя. Въпреки мършавото си тяло тя притежаваше силата на войн. Носеше не само кръвта, но и духа на Чингис Хан.

– Да, какво трябва да направим? – Бабур излезе от сянката. Лицето му под трепкащата светлина на редицата газени лампи в нишата на стената беше твърдо и решително.

– Трябва да действаме бързо. Да сме решителни – заяви Вазир Хан отсечено. – Утре, след погребението на негово величество баща ти, трябва незабавно да те обявим за хан – тук, в ханската джамия в крепостта. Щом моллата прочете проповедта, която в името на Бога ще те провъзгласи за хан, всеки, който те предизвика, ще бъде обявен за предател. И трябва да имаме поддръжници край нас за свидетели. Моите телохранители са ти верни. Такива ще са и много от благородниците във Фергана, особено ако обещаеш да ги възнаградиш за предаността им.

– Намери ми хартия, мастило и перо – нареди Езан Давлат на внучката си. – Няма да прекараме тази нощ в оплакване, защото бездействието ни може да ни докара още повече злочестини. Познавам тези, на които можем да разчитаме, и другите, които не заслужават доверие и са измамници. Хората смятат, че старите ми очи и уши нищо не забелязват, но аз виждам какво става. Няма да се доверя на писар за тези писма, ще ги напиша сама. Вазир Хан, ти ще осигуриш всеки да ги получи лично. Ако някои дръзнат да попитат какви са, кажи им, че са покани за погребението. Това е донякъде вярно, но ще са и покана за церемонията в джамията, на която ще коронясат Бабур. Поканвам всеки верен вожд на племе, който живее на половин ден бърза езда от тук. Ще поискам да влязат в джамията скришно и тихо веднага след като започне погребалната служба. Бабур, седни до мен и дръж близо една лампа.

С напредването на нощта, когато крепостта наоколо утихна, Бабур надничаше, докато старата дама пишеше и пишеше, като спираше само за да подостри пачето перо и да поиска още мастило. Беше необикновено, едва ли не свръхестествено, помисли си той, колко много знаеше тя за кървавото съперничество и непримиримите врагове, но също и за сложните брачни връзки и дълбоката вярност между клановете, които датираха още от времето на Чингис. Като гледаше тънката, твърда линия на устните й, се радваше, че тя му е съюзник, а не враг.

Когато всички писма бяха написани и тюркските знаци бяха изпълнили хартията, тя беше сгъната, запечатана с червен восък и подадена на Вазир Хан, за да я поверят на някой от хората му. Навън дворът кънтеше от чаткането на конски копита. Чак когато зовът за молитва се надигна в рядката утринна мъгла, Езан Давлат най-после остави перото.