Черепът, короната, чашата

Всичките легенди

Омир знаел.

Черпел с пълни шепи

и си траел.

Но крадял красиво -

също като мен.

Ръдиард Киплинг

ЧАШАТА НА МОГЪЩЕСТВОТО

Тува, 1939 година

Конниците се появиха на зазоряване.

Излязоха беззвучно от загърналото склоновете кече на мъглата. Бяха десетима – седмина войници с винтовки, двама офицери и един възрастен цивилен. Когато конете спряха пред резбованите порти на дацана, цивилният нервно свали кръглите си очила без рамки и почна да ги бърше в ръкава си.

- Тук ли е, професоре? - попита със силен акцент единият офицер, набит бурят.

Цивилният го изгледа стреснато, кимна и каза с пресекнат глас:

- Дацанът на Планинското езеро. Почитано място. Свято.

- Гнездо на реакционното духовенство – прекъсна го бурятът. - Леговище на дъртия кръвопиец Джамбиев. Дълго се кри от народа този гад! Е, сега бързо-бързо ще се оправим с него.

- Обещахте да не повреждате свитъците и утварта! - примоли се цивилният. Късогледите му очи се бяха насълзили от хладния утринен въздух.

Бурятът не успя да му отвърне троснато, понеже се намеси вторият офицер, висок, с бръсната глава, с нашивки на капитан от НКВД:

- Успокойте се, Аристарх Петрович, всички обещания, които са ви дадени, ще бъдат изпълнени. Никой няма да повреди библиотеката на дацана. Напротив, ако ни помогнете да се ориентираме в нея и да сортираме свитъците и култовите предмети, съветската власт ще го оцени.

Аристарх Петрович не отговори, избягваше да погледне офицера. Чувстваше се предател.

Преди три дни двама мълчаливи чекисти го бяха взели от института и го бяха откарали право в Лубянка. Аристарх Петрович вече се беше приготвил за най-лошото, но се оказа, че го викат само за консултация.

- Някъде в този район – показалката на капитана от НКВД спря на едно зелено петно на картата – има стар ламаистки манастир, дацана на Планинското езеро. Имаме сведения, че сте ходили нееднократно по тези места и добре познавате настоятеля на дацана лама Чимит Джамбиев. Така ли е, Аристарх Петрович?

Капитан Резанов се изправи в целия си огромен ръст и погледна професора изпитателно. Куполообразният му гол череп с изпъкнали надвеждни кости напомни на Аристарх Петрович реконструкцията на череп на първобитен човек, която беше видял в един немски музей.

- Да, ходил съм няколко пъти в този манастир – отвърна колебливо археологът. - Но това беше отдавна. Виждате ли, съпругата ми е болна и от десет години не ходя на терен. Аз съм кабинетен учен...

Изведнъж му хрумна щастлива мисъл.

- Знам кой ще ви помогне! Някъде по онези места провежда разкопки един мой приятел, археологът Сергей Лопухин. Той е прекрасен специалист и изключително предан на делото на партията...

- С експедицията на Лопухин няма връзка – прекъсна го капитанът. - Ще дойдете с мен в Кизил и ще ни покажете пътя към манастира.

- Моля ви се... - опита се да откаже професорът. - С удоволствие бих дошъл, но Лилечка, съпругата ми... състоянието й може да се влоши съвсем внезапно и...

Но да се спори с Резанов беше безполезно.

- Не се тревожете за жена си. - Той се усмихна с тънките си безкръвни устни. - Издействах й опитна болногледачка от нашата болница.

Аристарх Петрович така и не се прибра вкъщи. Донесоха му дрехите и четката за зъби направо на летището и малкият Як-40 веднага излетя и взе курс на изток. Едва в Тува професорът разбра, че му предстои да участва във военна операция за разгрома на последния бастион на ламаистката контрареволюция, както го наричаха спътниците му – дацана на Планинското езеро.

- Напред – спокойно заповяда капитанът.

И седмината войници препуснаха към портите на дацана. Конете зацвилиха, чуха се удари на копита по сухото дърво, портите се отвориха – и отрядът нахлу в манастира.

- Хайде, професоре – ухили се бурятът.

За миг Аристарх Петрович имаше необичайно силно дежа ву – все едно някога вече беше гледал в очите този жесток скулест човек, само че вместо шапката с червената звезда на главата на комисара имаше омацан с кръв и жълта прах тюрбан, а на кръста му вместо маузер висеше тежък крив меч. И не дървената стена на дацана се извисяваше зад гърба му, а кирпичената стена на древна крепост, увенчана с отсечените глави на враговете. Аристарх Петрович мигна и човекът с тюрбана изчезна.

- Какво чакаш? - подкани го комисарят. - Да не те е страх? Не бой се де, твоят Джамбиев вече все едно е труп!

Дядо Чимит беше нисичък, мършав, почти безплътен. Жълтата му дреха се полюшваше в такт с крачките му като облак. Ромка обичаше да гледа как дядо Чимит ходи по настлания с шарени камъчета двор и си напява под нос на някакъв странен провлечен език. Другите монаси се приближаваха до него, кланяха се, питаха нещо и дядо Чимит им отговаряше с усмивка, понякога ги докосваше по рамото или слагаше ръка на нечия глава. Веднъж сложи ръката си и на темето на Ромка и момчето усети топлина и едва доловимо боцване, като от спиралата на Тесла, която татко му му беше показвал в Москва. „Какво е това, дядо Чимит?“ - попита той и си почеса темето. Старецът се усмихна и каза само една дума - „ци“. Той иначе знаеше руски много добре, обаче понякога не беше лесно да го разбереш.

- Днеска заминаваме, дядо Чимит – викна Ромка, щом нахълта тичешком в полутъмната стая. Старият настоятел седеше на една рогозка в поза лотос.

Момчето се беше задъхало – току-що беше пробягало двата километра от лагера на експедицията до манастира през загърнатата в мъгла гора. Знаеше, че не бива да безпокои заетия с медитация монах, но не искаше да си замине, без да се е сбогувал. Разкопките за този сезон вече бяха свършили, в момента вдигаха лагера. След час, щом мъглата се вдигнеше, татко му щеше да каже да яхат конете и експедицията щеше да потегли на север, към Кизил, където ги чакаше самолет. В никакъв случай не биваше да закъсняват и затова Ромка специално стана още по тъмно, за да може да дойде в дацана.

- Връщаме се в Москва!

- В Москва? - повтори старият лама и се усмихна. Изглежда, изобщо не се сърдеше, че момчето е нарушило медитацията му. - В Москва е великият Сталин... Чудесно!

- Да – радостно потвърди Ромка. - Татко е виждал другаря Сталин ей така, както виждам вас сега. Другарят Сталин го награди с орден...

Ламата пъргаво се изправи и пристъпи към момчето.

- Твоят ата намери ли онова, което търсеше? Намери ли олтара на Кръстосаните стрели?

Ромка като че ли се натъжи.

- Още не е, дядо Чимит. Татко казва, че не сме копали на правилното място. Но догодина ще се върнем и непременно ще го намерим, ще видите!

- Никой не знае какво ще стане с нас дори до довечера, момче. - Ламата сложи тънката си лека ръка на рамото на Ромка. - Храмът на Кръстосаните стрели е построен много векове преди в далечна Индия да се роди княз Гаутама. Когато моите прадеди са приели учението на Голямата колесница, той вече е бил много древен. Може би олтарът му е скрит толкова дълбоко под земята, че не е по силите на човек да го намери.

- Ох, дядо Чимит – засмя се Ромка. - Вие не знаете какъв е баща ми! Бях още съвсем мъничък, когато намери съкровищата на хорезмшаха! Ще намери и вашия олтар.

- Сърцето на света е по-драгоценно от всички съкровища на света – тихо се засмя старият настоятел. - В прадревни времена владетелите на Калапа са го сложили в самия център на Вселената, през който минава небесната ос. И са изсекли на него две кръстосани стрели. Едната стрела е Светлината, а другата – Мракът. Двете велики сили крепят света в равновесие и нито една от тях не бива да победи другата...

Тази история Ромка можеше да я слуша до безкрай.

Още през зимата, в Москва, докато се подготвяха за експедицията, баща му не спираше да говори за древния храм, построен някъде в Централна Азия от майсторите на изчезнала цивилизация. Пръв го открил още в миналия век един немски изследовател, пътешествал по безкрайните простори на Руската империя и описал находката си в дебела и много скучна книга, която баща му обаче беше научил почти наизуст. Ромка не знаеше немски, но баща му много пъти му беше разказвал книгата. От храма, пишеше немецът, не било останало много: няколко каменни кръга, почти потънали в земята, и повалена гранитна порта, като онези на бреговете на далечното езеро Титикака в Южна Америка. Местните жители разказвали за изсечения от цял къс малахит олтар на Кръстосаните стрели, който бил дал името на древния храм. Според тях този олтар бил легендарното Сърце на света, което се били опитвали да завладеят всички минавали през тези земи завоеватели. По страните на олтара, ако се вярва на преданието, били изсечени свещени текстове на безследно изчезнала култура, процъфтявала по тези краища още преди нашествието на хуните. Никой не знаел какво съдържали тези текстове, защото тайната на древната писменост била отдавна изгубена.

- Какво ли може да пише там? - често питаше Ромка.

Но баща му само се усмихваше и гъстите му пшеничени на цвят мустаци потрепваха.

- Като го намерим, ще разберем, юнга. Засега няма смисъл да се чудим.

Но Ромка знаеше колко е запален баща му по тия надписи. Когато след две седмици обикаляне из гористите хълмове експедицията най-после намери посоченото от немеца място, баща му веднага прати хора да търсят наоколо скали с древни рисунки и знаци. А самият той отиде в близкия дацан да пита монасите за олтара на Кръстосаните стрели и древните текстове. Ромка, естествено, отиде с него. Така се запозна с настоятеля на манастира, стария лама Чимит Джамбиев.

Отначало дядо Чимит отговаряше на въпросите на баща му неохотно, дори се преструваше, че не знае руски. Но после, след като се сприятели с Ромка, стана по-разговорлив. Когато идваха при него в дацана, ги гощаваше с вкусен чай и им разказваше стари истории за народа на белооките чжурчени, които живеели в тези земи преди хиляда години. Таткото на Ромка слушаше внимателно и записваше думите на настоятеля в една дебела тетрадка с кожена подвързия. Ромка не записваше нищо, но преди да заспи, по няколко пъти си преповтаряше всичко разказано от дядо Чимит. Баща му го беше научил на това упражнение. Казваше му, че ученият трябва да има тренирана памет, ако случайно остане без тетрадка и молив.

- Помня, дядо Чимит – каза Ромка. - И за трите изсечени в олтара каменни кръга помня...

- Добре помниш – похвали го настоятелят. - Трите кръга са за трите свещени предмета, да. В незапомнени времена е предначертано, че онзи, който ги събере и трите на олтара на Кръстосаните стрели, ще стане владетел на света. Но тези светини са изгубени отдавна и вече никой няма да може да ги събере заедно. Пък и олтарът е скрит дълбоко под земята.

Внезапно старецът прекъсна разказа си и вдигна тънкия си жълт пръст пред устните си. Ромка послушно затаи дъх и веднага чу звуците, които бяха накарали стария лама да застане нащрек: конски тропот, приглушени викове, пращене на чупещи се дъски.

- Какво става, дядо Чимит? - уплашено прошепна момчето.

Настоятелят разтревожено отиде до вратата, отмести малко завесата и надникна навън. И веднага отскочи назад и замърмори нещо на гърления си език. После се обърна към Ромка и каза на руски:

- Беда, момче! Трябва да се махнеш оттук, бързо!

- Бандити ли?! - Сърцето на Ромка подскочи. - Трябва да ида да предупредя татко. Ние имаме охрана, с винтовки! Татко ще ви помогне, дядо Чимит!

- Не, момче, не са бандити. - Настоятелят хвана Ромка за ръкава и с изненадваща сила го повлече навътре. - Войници са, вашата Червена армия...

Отметна една стара рогозка от пода в ъгъла и под нея се видя дървен капак с желязна халка по средата. „Мазе – помисли си Ромка. - Като на баба на село“.

- Тогава защо ви е страх? - попита той стария лама. - Червеноармейците няма да ви направят нищо лошо, те са наши, съветски...

В двора тресна изстрел.

- Слизай долу – нареди настоятелят, хвана желязната халка и без усилие вдигна капака. - Аз съм след теб. Бързо!

Ромка се колебаеше. Ламата безцеремонно го блъсна с рамо и момчето ахна уплашено и полетя в черната дупка.