Писна ми от момчета

30 юни

Хоуп,

Когато получиш това писмо, вече ще съм започнала обучението си в Школата по изкуства за изключителни таланти. Не е ли голям майтап програма, предназначена за надарени гимназисти, да си измисли акроним (ШИИТ), който да няма нищо общо с образованието.

Бях направо полудяла, защото нямаше да издържа още едно лято да слугинствам в увеселителния парк на дебелаците, дето се тъпчат с мазна храна, обаче сега се чувствам като измамница. Истината е, че изобщо не ме интересуват “пълноценните първи опити и артистични, интелектуални и социални умения за успешна кариера в изкуството”, както се твърди в рекламната брошура. Мотивът ми беше от прост по-прост: знам, че единственият начин да преглътна последната си година в гимназия “Пайнвил” е като избягвам всички и се разкарам от всичко, за да се спася от нетърпимото си обкръжение за колкото е възможно по-дълго. Затова се спрях на лятна ваканция с депортиране.

Искам да ти призная, че бях готова да вися цяло лято в тази безумна нажежена пустош, ако се беше съгласила да останеш при мен в Джърси, вместо да хукнеш из Европа. Труден избор, съгласна съм. Ако не беше най-добрата ми приятелка и не те обичах толкова много, щях да те намразя. Не заради избора, а, че отиваш на такива невероятни места.

Знам, че всекидневните ни имейли и разговорите по айсикюто*, както и ежеседмичния обмен на клюки по телефона, ще отидат на кино, докато не се върнеш в Тенеси. Поне не забравяй да пишеш. И то не по веднъж в месеца, когато ти дойде настроение за писане. Ако не става... ами, здраве да е. Въпреки че взе да миткаш по цял свят, недей да забравяш, че Напълно лишените от чувство на вина правила за поддържане на връзка продължават да важат. Държа да ти обърна внимание, че поставям акцент върху “лишени от чувство на вина”.

* ICQ - компютърна програма за разговори в реално време - Б.пр.

Преизпълнена със завист, но поне

искрено твоя

Дж.

ЮЛИ

ПЪРВИ

Не мога да повярвам, че го правех почти всеки ден. По-точно казано, всяка нощ. През малките часове, когато небето поаленееше и цялата къща въздишаше в съня си, аз обикалях наоколо будна или висях над старата тетрадка с корица на черни и бели петна. Пишех, мажех и драсках, докато ръката, а понякога и сърцето започваха да ме болят.

Пишех безкрай. И ето че един ден просто спрях.

С изключение на писмата до Хоуп и уводните статии за училищния вестник от месеци не бях писала нищо истинско. (Май затова сега в ШИИТ се чувствам толкова смотана.) Не ми остава нищо друго, освен да започна отново, защото трябва да си водя дневник заради програмата по писмено слово. Този дневник обаче ще бъде различен. Трябва да бъде различен. Иначе ще взема да вляза в релси, които те превръщат в задръстена писарушка, а от тях излизане няма.

Предишният ми дневник беше единственият пряк свидетел на униженията и адската тъпота, дето ме гонеха предишните две години в гимназията. И също като виден представител на мафията, аз се постарах да ликвидирам този единствен неудобен свидетел. Ако трябва да сме точни, прекарах го страница по страница през шредера в кабинета на татко и не оставих издайнически следи освен гузно намигащи конфети. Искаше ми се да организирам ритуална клада в камината, но мама нямаше да ми позволи от страх, че мастилото в химикалката ще изпусне някой токсичен облак, от който да се гътнем всички. Въпреки че се бях смахнала почти напълно, знаех, че мога да мина и без подобни мелодраматични прояви.

Унищожих стария дневник, защото в него бях записала всичко, което би трябвало да споделя с най-добрата си приятелка. Видях му сметката в първия ден от новата година, последния ми ден заедно с Хоуп, деня, в който се видяхме за пръв път, след като тя се премести в Тенеси. Тогава взех решението да спра да изливам душата си върху анонимните бели листа и вместо това отново да започна да й разказвам всичко. Ама като казвам всичко, значи абсолютно всичко, което се случи между мен и Онзи Който Ще Остане Безименен.

Вместо да ме намрази заради шантавата ми връзка с Него, Хоуп отново доказа, че си остава върховната най-добра приятелка и е много по-добра от мен. На първи януари ми се закле, а оттогава го е повтаряла поне още хиляда пъти, че имам всичкото право на този свят да съм приятелка и/или нещо повече, с когото пожелая. Тя сама ме увери в това, макар че неговото безхаберие и поквара бяха допринесли непряко брат й да вземе свръхдоза и съвсем пряко са причината родителите й да се преместят на хиляда и петстотин километра от зловредното влияние на Пайнвил. Когато в онзи трескав следобед стигнахме и до болния въпрос, тя подчерта няколко пъти, че за смъртта на Хийт не е виновен никой друг освен той самият. Никой не бе забил фаталната игла във вената му; Хийт сам се бе надрусал. Ако наистина се чувствам свързана с Него, убеждаваше ме тогава тя - и продължава да ми го повтаря и досега, отново и отново, - не бива да бързам и да прекъсвам тази връзка с лека ръка.

Поне хиляда пъти казах на Хоуп, че не съм го изхвърлила от живота си от уважение към паметта на Хийт. Направих го, защото не ми се отразява добре Той да е до мен. Да не говорим, че не ми е проговорил, откакто Го пратих да върви на майната си навръх Нова година.

Не е точно така. Той ми проговори. Затова съм наясно, че когато стане дума за Онзи Който Ще Остане Безименен, си спомням за нещо, значително по-тежко от мълчанието: непринудените ни разговори. С него си говорехме за всичко - от стволовите клетки до филма “Смяна на местата”. А сега най-смисленото, което благоволява да ми каже е: “Би ли си преместила главата, ако обичаш. Не виждам дъската.” (02.09.2001 - първи час, история втора част.)

Стига! Не искам да изгоря и този дневник, още преди да съм го започнала.

ВТОРИ

Сега обаче имам една страхотна тема, за която да пиша, и тя изобщо не е психарска.

Днес получих най-якия, най-суперския подарък за довиждане: седемстотин и осемдесет точки на устен и седемстотин и шейсет по математика.

БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ ТЕСТОВЕТЕ ЗА ПРОВЕРКА НА УСВОЕНИТЕ ЗНАНИЯ!

Това прави общо хиляда петстотин и четирийсет точки за сведение на онези, на които пипето им не сече като моето. СУУУУПЕР!

Стана. Бях си осигурила билета, с който щях да се измъкна от Пайнвил и дори нямаше да ми се налага да си блъскам главата как да го постигна. Наясно съм, че ако спортната стипендия се окажеше единственият ми изход, в момента щях да подтичвам обляна в пот и да се тъпча с разни хапове за подсилване. Поне веднъж умът ми се намеси, за да ме изтласка напред, а не за да ме спъне. ЗАТОВА СЪМ НА СЕДМОТО НЕБЕ, ЧЕ НЕ СЕ ЗАПИСАХ НА СПОРТЕН ЛАГЕР!

Колкото и да са досадни тъпите лексикални упражнения и редовните разговори кой колеж от принстънския списък да отпадне, нямах никакво намерение да пропускам САТ-а*. Каквато съм умница, това щеше да бъде единственият ми коз, когато дойде време да подам документи за колеж. Добрите спортни постижения, блестящите препоръки и незначителният факт, че си пълна отличничка, са едно нищо, когато се изправиш срещу кандидати от разни напудрени снобски училища.

* SAT - система за проверка на знанията под формата на стандартизиран тест. Широко разпространен като приемен изпит в колежи и университети в САЩ. - Б. ред.

Сега вече, с такива резултати, не се притеснявам дали ще ме приемат в колеж; трудното е да реша кой от всички хиляда и шестстотин, включени в принстънския справочник, да посоча на първо място. Все си мисля, че колежът ще бъде първото място, където ще открия хора, които ме разбират. Там ще намеря нишата си. Остава ми едно утешение. Дори да избера някой неподходящ - а шансът за подобен гаф е 1600 на 1, - едва ли може да стане по-зле, отколкото беше в гимназия “Пайнвил”.

Между другото не сразих САТ-а, защото съм гениална. Една обиколка в “Харвард” ми показа разликата между силата на блестящия ум и нас, останалите. Не, резултатите ми не показват превъзходството на интелекта ми, а умението ми да помня какви ли не дреболии, благодарение на които изкарвам тестовете. За мен САТ-ът бе задължително досадно препятствие, въпреки че съвсем не се оказа травма, както е при повечето гимназисти. През изминалите две години се сблъсках с много повече затруднения в отношенията си с околните, отколкото в теста. Тъй като унищожих всички доказателства за преживените трудности, ще направя обобщение:

Най-значителните травми, преживени от Джесика Дарлинг

Издание 2000-2001 година

Травма № 1: Най-добрата ми приятелка се премести да живее на хиляда и петстотин километра. След като брат й взе свръхдоза, родителите на Хоуп решиха да я експедират в родния им град, някъде из южните щати, където очевидно все още може да се разчита на хубавите старомодни морални ценности. Не виня семейство Уивър, че са направили отчаян опит да спасят невинността й, още повече че Хоуп вероятно е най-малко наивният човек на тази планета. Заминаването й се случи по средата на годината и направо ме порази. Тя замина точно деветнайсет дни преди горчивия ми шестнайсети рожден ден, малко преди началото на новото хилядолетие. Човешкият род преживя безпроблемно У2К*, ала моят свят се разпадна.

* Y2K - разговорно название за очаквания срив в компютърните системи и глобалната мрежа в нула часа от новото хилядолетие - Б.пр.