Откритията, които промениха света
Родни Касълдън
Откъс
Част I
РАННИ ОТКРИТИЯ
ПРЕСЕЛВАНЕТО НА АЗИАТЦИ
В СЕВЕРНА АМЕРИКА
(35 000 г. пр. Хр.)
Мнозина от нас са склонни да смятат, че Северна Америка е открита от европейците - дали през 1492 г. от Христофор Колумб, или няколко века по-рано от викинги, които колебливо се насочили на запад от Гренландия. Когато се замислим за това по-сериозно, осъзнаваме, че в Северна Америка всъщност вече е имало хора, местните жители. Така че сигурно техните предци са били откривателите на континента, откъдето и да са дошли.
Някои учени смятат, че първите хора в Канада може да са дошли от Азия още 50 000 години пр. Хр, като имало и следващи преселения. От Азия е имало голямо преселение след 12 000 г. пр. Хр., когато ледените полета са покривали огромни пространства от Канада, а морските равнища са били много ниски. Но морското равнище е било ниско и по време на предишни заледявания и няма причина хора да не са навлезли в Канада от Азия и през тези по-ранни времена. Берингово море, което отделя Азия от Аляска, е обширен район с плитка вода северно от Алеутските острови. По време на заледяванията той често се е превръщал в протежение от ниско разположена суша, известна като Берингия. Тя неколкократно е била използвана като входен пункт към Северна Америка от преселниците, скитащи на изток от Азия. Водели са се много спорове за датата на преселението в Северна Америка, но косвени данни навеждат на мисълта, че това се е случвало неведнъж.
Понастоящем генетиците проучват възможността прародителското население да не е напускало Сибир до 35 000 г. пр. Хр. и да е останало в Берингия достатъчно дълго за появата на значителен брой специфични мутации. Изглежда, хората, които по-късно са напуснали Берингия и са отишли в Северна Америка, вече са се различавали разпознаваемо (на езика на ДНК) от хората с азиатски произход, навлезли в Берингия от запад. Смята се, че азиатците, които се преселили в Берингия през 35 000 г. пр. Хр., са останали там цели 15 000 години, преди да се придвижат на изток в Аляска. Този период на престой е достатъчно дълъг, за да станат хората различни в генетично отношение от своите азиатски предци. Това явление е известно като Берингов инкубационен модел. Проблемът, който възниква в този случай, е, че той предполага, че морското равнище е останало ниско за много дълъг период от време, а в периода между 35 000 и 20 000 г. пр. Хр. е имало два топли интервала, през които то би се покачило и би заляло Берингия.
Щом азиатците са се добрали благополучно до по-високата земя на Аляска, по-нататъшното движение на хора на изток и на югоизток би зависело от по-благоприятните условия на живот. Когато ледът, покриващ Скалистите планини и Централна Канада, започнал да се топи, по източния склон на Скалистите планини и по брега на Британска Колумбия се отворили коридори, които дали възможност за придвижване на юг и на изток. Това е могло да се случи около 30 000 г. пр. Хр. и отново около 8000 г. пр. Хр. Изглежда, промените в околната среда, които направили това осъществимо, са станали съвсем неочаквано, създавайки много (макар и краткотрайни) възможности за хората да се устремят към нови земи.
Но последните ДНК данни навеждат на мисълта, че с наплива на преселници от Аляска се е провела сравнително бърза колонизация на Северна и Южна Америка, чак до най-южната точка на Южна Америка - Тиера дел Фуего (Огнена земя). Най-ранният археологически обект в южния край на Южна Америка датира само отпреди 15 000 години.
Поразително, но паралелните генетични изследвания на американските лосове потвърждават този модел на човешки миграции и показват, че американските лосове се държат по същия начин като хората! Научният анализ сочи, че северноамериканският лос е проникнал в Северна Америка сравнително скоро, по Беринговия сухопътен мост, и то при една миграция по един коридор, отколкото при няколко миграции по повече коридори.
От ДНК данните изглежда и че е имало няколко движения на хора в обратната посока, от Северна Америка към Сибир.
След много поколения придвижващите се по сушата преселници са стигнали до Северна Бразилия и са се заселили там някъде между 18 000 и 15 000 г. пр. Хр. Паралелно на това значително преселение по суша е имало и преселения по море. Хора са се придвижвали от остров на остров през Тихия океан и са стигали до западните брегове на Северна и Южна Америка.
Ако най-ранната човешка колонизация на Северна Америка наистина е станала така наскоро, пред нас изникват много въпроси. Берингия, сухопътният мост, свързващ Сибир със Северна Америка, е бил оголван десетки пъти през ледниковата епоха - винаги когато климатът е бил достатъчно студен, за да доведе до значително спадане на морското равнище. Тогава защо хора от Азия не са се прехвърляли в Северна Америка при някоя от тези по-ранни възможности? Възможно е да са сторили това, но да не са останали дакозателства за тяхното преселение. Един от проблемите при високите ширини е, че по-скорошните заледявания са унищожили голяма част от данните за това, което е станало по-рано. И действително, основният проблем във всяка история на "пионерите" е, че колкото по-назад във времето отиваме, с толкова по-малко данни разполагаме. В миналото са ставали всякакви неща, за които не знаем нищо.
ПОВТОРНОТО
ОТКРИВАНЕ НА БРИТАНИЯ
(35 000 г. пр. Хр.)
Ламаншът и южната част на Северно море са много плитки морски райони. При настоящите условия - топъл климат и високо морско равнище - те са наводнени. Но през дългите студени периоди на ледниковата епоха, когато морското равнище е било ниско, Каналът и Северно море често били оголвани като суша. В тези времена хората от европейския континент от каменната епоха и скитащите стада животни, които те ловували, имали възможност да пребродят тези низини и да се доберат до Британия.
Дълго се е смятало, че първите хора са се появили в Британия доста късно, но няколко неотдавнашни археологически открития, промениха това положение. Едно от тях беше откриването на човека от Боксгроув. Пищялната кост на този хоминид (Homo heidelbergensis) бе намерена в езерце в издигнат крайбрежен нанос близо до Чичестър през 1993 г. Тя убедително доказва, че хора ловци са живели в Западен Съсекс преди 500 000 години. След това изследването на едно хоминидно поселение на брега на Източна Англия, както и повторният анализ на костите, намерени през 80-те години на ХХ век в една каменоломна в Уестбъри-под-Мендип в Съмърсет, показаха, че в Южна Британия са живели хора цели 200 000 години преди това. До този момент не са намерени човешки останки от този период, но разполагаме с ясни следи от човешка дейност. В Уестбъри, например, са открити кости на носорог, хиена, вълк, бизон и пещерна мечка, по които личат характерни нарези, които могат да бъдат направени само от остър нож. Намерени са и оформени от кремък ръчни брадви. Изводът от това ново изследване е, че хора са мигрирали в Британия още преди 700 000 години.
Човекът от Англия, човекът от Уестбъри и човекът от Боксгроув са били твърде примитивни създания, предци на неандерталеца. Изглежда, съвременните хора са дошли в Британия много по-късно, 35 000 г. пр. Хр. Около 16 000 г. пр. Хр. настъпили крайно неблагоприятни условия за живот и почти цяла Британия била покрита с лед. Тези неблагоприятни условия били съпроводени от чувствително спадане на морското равнище и пресъхване на Ламанша - който се превърнал в път за бягство. Студът и ледената покривка накарали хората да мигрират все пт на юг през Британия и още пт на юг по дъното на Ламанша. Вероятно в продължение на около три хилядолетия, след 16 000 г. пр. Хр., Британия е била на практика пуста. Хората се завърнали при голямото глобално затопляне през 8000 г. пр. Хр.
Трябва да гледаме на това циклично преселение като на процес, който се е повтарял отново и отново през последните половин милион години. Днес, благодарение откриването на човека от Боксгроув, знаем, че в Британия е имало хора още 500 000 г. пр. Хр. От косвените данни, които ни предоставят човекът от Уестбъри и човекът от Англия, знаем, че в Британия е имало хора още 200 000 г. преди това. Вероятно тя е била преоткривана и колонизирана неколкократно в древността.
Финикийски и картагенски търговци са идвали в Британия за калай още през пети век пр. Хр., затова сигурно са занесли обратно в Средиземноморието някакво познание за географията на Югозападна Англия. До пети век пр. Хр. средиземноморските географи и политици съсредоточавали вниманието си предимно върху Средиземноморието, въпреки че са знаели за съществуването на свят и отвъд него. Диодор Сицилийски пише през първи век пр. Хр.: "Срещу тази част на Галия (дн. Франция), която е разположена до океана, има много острови, най-големият от които е известен като Британия. В древни времена той останал непосетен от чуждестранни армии. В наши дни обаче Гай Цезар е първият, за когото знаем, че е завладял острова... Британия е триъгълна по форма, до голяма степен като Сицилия, но страните є не са еднакви. Този остров се простира косо покрай брега на Европа и според това, което ни казват, точката, в която е най-малко отдалечен от континента, е носът, наречен Кантиум (дн. Кент), и той се намира на около сто стадия от сушата, докато за втория нос, известен като Белериум (дн. Лендс Енд) е на четири дни път от континента, а последният, както пишат авторите, навлиза в откритото море и се нарича Орка (дн. Дънкансби Хед, близо до Оркни)." Диодор знаел твърде много и за хората, населявали Британия. Те живеели по "древния маниер", като все още използвали колесници в боя, както гръцките герои са вършели това по време на Троянската война. Страната била разделена на много независими кралства, които обикновено водели мирно съвместно съществуване.
Внезапният интерес към географските подробности през първи век пр. Хр. не бил чисто научен. Римските императори се стремели да придобият нови територии и естествено започвали да се интересуват от политическите структури, които трябвало да разрушат или завладеят - както и от човешките и природни ресурси, които ще заграбят. И тогава търговският интерес е бил двигател на всяко изследване и откритие.
ПОЛИНЕЗИЙЦИТЕ ОТКРИВАТ ФИДЖИ, ТОНГА И САМОА
(1300 г. пр. Хр.)
Полинезийски мореплаватели открили и заселили островите Фиджи в периода около 1300 г. пр. Хр. Меланезийците ги последвали около 300 г. пр. Хр. Изследване, направено неотдавна от "Фиджи Мюзиъм", разкри, че скелетите, изровени в Натадола в Сигатока, принадлежат на първите заселници на Фиджи и че предците на тези ранни заселници произхождат от Южен Китай. Първите преселници вероятно са напуснали Китай още през 5000 г. пр. Хр., а потомците им са се установили в Папуа Нова Гвинея. Техните наследници пък са мигрирали на изток към Фиджи и други острови в Южния Пасифик.
В Буреуа близо до Натадола бяха открити шестнадесет скелета и заедно с други данни те показват, че Буреуа е първото човешко селище на островите Фиджи. Същите тези хора са колонизирали и други близки острови. Те основали колонии на Вануату, Нова Каледония, Тонга и Самоа. Главното доказателство за това е тяхната характерна изкусно изработена и украсена керамика.
Парче черен, гладък като огледало камък, който може да бъде разпознат като обсидиан, бе открито близо до Натадола през 2005 г. То може да произлиза само от обсидиановата мина в Нова Британия, Нова Гвинея, която е на 1865 километра оттам. Обсидианът е обработван във формата на остриета и вероятно е пренесен в рамките на стоте години, през който е основано селището на първооткривателите. Този обсидианов къс може да е пазен от колонистите като талисман за добър късмет и спомен от дома на предците.
Според местните предания жителите на Фиджи са потомци на вожда Лутунасобасоба и неговите спътници, които пристигнали с кануто на Каунитони. Твърди се, че те са слезли във Вуда и след това са се насочили към вътрешността, за да се заселят в планините Накаувадра. Няма данни, които да потвърдят която и да е част от това устно предание за откривателското пътешествие, към което трябва да се отнасяме като към фолклор, а не като към история.